Джейн Ан Кренц
Златният шанс (15)

Петнадесета глава

— Не! — заяви Фила. — Категорично не! Няма да се оставя да ме замъкнеш на организирането на този спомагателен фонд в Сиатъл.

Ник търпеливо продължи да я убеждава:

— Няма да е чак толкова лошо. Може дори да се позабавляваш.

— Не!

— Трябва да отида и държа да дойдеш с мен. Не искам да бъда сам.

— Няма да си сам. Приятелите и роднините ти ще са с теб. Всички искат Дарън да влезе с лъвски скок в политиката.

— С изключение на теб.

— Не ме интересува как се справя Дарън с кариерата си. Впрочем, желая му късмет, дори и ако е имал нещастието да стане републиканец. Но повярвай ми, той определено не се нуждае от мен там, а майка му и без друго би се държала така, сякаш ме няма. Присъствието ми вероятно само би понижило класата на цялото събитие.

— Фанатичка!

— Сигурно е така.

Фила отключи вратата на вилата. Бе имала тежък ден — първо разговор с Хилъри, а след това и с Вики.

— Фила, защо правиш такъв голям въпрос от това? Да не би да се страхуваш от срещата си с толкова хора?

— Няма никакъв смисъл да идвам.

Тя свали жакета си и го закачи в килера.

— Не съм член на тези семейства.

Ник се намръщи и седна на канапето да събуе обувките си.

— Ти си акционер в компанията.

— Не задълго. Не и след събранието през август.

Той се излегна назад, като я наблюдаваше с мрачен поглед.

— А, ако те помоля да дойдеш само заради мен?

— Защо те е грижа дали ще съм там или не?

— Искам да си там.

— Няма да стане!

— Ти би трябвало да показваш, че ме подкрепяш, забрави ли? Това е нашето споразумение. Обединени сили и всичко подобно.

— Пътуването до Сиатъл изобщо няма да повлияе на нашите така наречени „обединени сили“. Не искам да отивам там и край!

Ник вдигна ръце с примирение.

— Окей. Щом си толкова категорична…

— Толкова съм!

— Е, както кажеш.

— Ама че си отстъпчив. Впрочем, как мина голфът с Рийд сутринта?

— Хвали се наляво и надясно, че ме е победил.

— Остави ли му се?

— По дяволите, не. Винаги е бил добър играч, а и откакто е напуснал ръководния си пост в компанията е натрупал още по-голям опит. Спечели честно и почтено. Струваше ми десет долара и една бира.

— Говори ли с него?

— Да, говорих. Малко е трудно да преминеш през осемнадесетте дупки на игрището, без да размениш някоя дума с партньора си.

— Нямах предвид това и ти го знаеш.

Ник се усмихна кисело.

— Знам какво имаше предвид. Нека да кажем, че просто засегнах леко темата за бебето и го оставих да поразсъждава.

— О! — разочаровано възкликна Фила.

— Не е лесно да се говори на тази тема, Фила.

— Да, представям си. И въпреки всичко, ако съм права, вие двамата полека-лека ще започнете да осъзнавате, че сте сторили някои големи грешки в преценката си за ситуацията.

— А ако не си, повдигането на въпроса ще доведе само до още повече неприятности и неприязън, а точно сега нямам нужда от това. В момента имам по-големи проблеми.

— Спасяването на „Кесълтън и Лайтфут“?

Той я изгледа със странен поглед.

— Това е един от тях. Днес поех голям риск с татко. Разказах му всичко, което съм открил за плановете на Хилъри да продаде част от фирмата.

— Разказал си му? — изненада се Фила. — Това наистина е рисковано. Защо го направи?

— Заради теб.

Фила нетърпеливо се размърда на стола си.

— Е? Как реагира баща ти?

— Каза, че ще го обмисли.

— Това ли е всичко? Ще го обмисли, а?

— Да.

— Ами, ако говори с Хилъри?

— Тя ще отрече всичко, а аз няма да мога да докажа абсолютно нищо. Но той не спомена, че ще говори с нея. Само каза, че ще обмислел това, което съм му съобщил.

— В твоя полза е фактът, че по принцип той не говори много с Хилъри. Изглежда те живеят в тази голяма къща като някакви непознати.

— Да. И на мен така ми се струва.

— Значи ти пое риска да разкажеш всичко на Рийд. Интересно.

— Радвам се, че приемаш всичко по този начин, защото ти беше тази, която толкова време ми натякваше, че трябвало да поговоря открито с баща си.

— Никога не съм ти натяквала.

— Зависи от гледната точка… Готова ли си да ме метнеш в леглото?

— Честно казано, Ник, понякога мислиш само за това…

— Знам. Отвратително е, нали? Но всъщност — добави Ник със светнали очи, — ти не ме обичаш само заради мислите ми, а?

Дъхът й секна и Фила се намръщи, за да не издаде чувствата си.

— Не бъди толкова груб…

— Обичаш да го правиш. Ти си земна жена и имаш своите нужди.

На Фила й се искаше той да престане да използва думата „обичаш“. Напоследък не й беше до такива шеги. Това я изнервяше.

Тя се изправи.

— Уморена съм. Не знам за теб, но аз имах много тежък ден.

Ник с плавно движение също стана от канапето, като се усмихваше подкупващо.

— И аз съм доста изтощен. Нямам търпение да си легна.

— Ти си в ужасно добро настроение за човек, който днес може би е допуснал фатална тактическа грешка.

— Само заради теб.

— Сигурно.

Влизайки в спалнята, Ник я хвана и я притегли към себе си.

— Целуни ме, скъпа — промърмори. — Страшно съм възбуден, а само ти знаеш как да потушиш пожара в мен…

Фила се притисна към него и обви врата му с ръце.

— Невъзможен си.

— Не, само съм възбуден.

Той я целуна по шията.

— Ще се любиш ли с мен до полуда?

— Не каза ли, че си изтощен?

Ник бавно се отдръпна от нея, седна на леглото и тежко се отпусна назад върху възглавниците, широко разтворил обятия.

— Изтощен съм, но си знам задълженията. Целият съм твой.

— Стига си се правил на благороден рицар. Просто си се наточил…

— И това също.

Фила се опита да се овладее, но както обикновено, не можа да му устои. Започна да се съблича, усещайки как жадните му очи поглъщат всяко нейно движение. Погледът му беше повече от достатъчен, за да я изпълни с изгаряща възбуда.

— Скъпа, страшно си секси, знаеш ли? — прохриптя Ник дрезгаво, когато и последните й дрехи се свлякоха на пода.

Тя се отпусна върху него, издавайки лек стон на страстен копнеж и наслада.

Ник беше готов и я очакваше. В очите му проблясваха искрици смях.

По-късно през нощта, когато Фила вече започваше да изпада в приятна сънливост, отпуснала глава върху рамото му и преметнала крак през мускулестото му бедро, той лекичко се размърда.

— Кажи ми — поде, обхождайки с пръст едното й зърно, — каква е истинската причина, поради която не искаш да дойдеш на предизборното мероприятие на Дарън?

— Ще ми се смееш.

— Няма.

— Обещаваш ли?

— Заклевам се, че дори няма да се усмихвам.

Фила си пое дълбоко въздух.

— Нямам какво да облека…

Ник избухна в гръмогласен смях и тя възмутено го сръга в ребрата.

— Млъквай! Говоря ти сериозно.

— Знам. Точно затова ми е адски смешно. Филаделфия Фокс — представител на крайно лявата кауза — счита, че е под достойнството й да отиде на политически прием, където евентуално може да срещне няколко души, финансиращи дясно ориентирани формации, защото си няма прилична рокля. Не мога да повярвам! Мислех, че би искала да отидеш там дори и по джинси, само и само да се изкажеш.

— Няма да се изказвам. Прекалено обикновена съм. Не бих се унижила дотам, че да се появя неглиже на официална проява и толкова!

— Напълно те разбирам — погали я по косата Ник. — Ще заминем за Сиатъл няколко дена по-рано и ще ти намерим рокля.

— Ник, не мога да си позволя такава рокля. В случай, че ти е изхвръкнало от ума, напомням ти — в момента нямам работа!

— Но пък случайно притежаваш акции на „Кесълтън и Лайтфут“. Ще ти дам пари назаем.

— Върви по дяволите с твоя заем!

— Охо, моята малка госпожичка е горда. Добре, тогава аз ще ти купя роклята, какво ще кажеш?

— Категорично не!

— Дължа ти го, Фила — внезапно стана сериозен Ник. — Ще купя роклята.

Фила го изгледа, чудейки се как да тълкува думите му. Последното нещо, което искаше в момента, беше да го кара да се чувства задължен към нея.

— Остави тази рокля — отвърна тихо. — Не желая да говорим повече за това.

— Понякога можеш да бъдеш страшно упорита и твърдоглава малка женичка.

Ръката на Ник се плъзна надолу към нежната извивка на корема й и пръстите му се промъкнаха между бедрата й.

— Имаш късмет, че съм толкова търпелив и пълен с разбиране — не особено скромно оповести той.

 

 

— Не съм и предполагал, че вземаш така присърце законовата база за осигуряване издръжката на децата — каза Дарън, когато излезе от банята.

— Никога не си ме питал.

Виктория прелисти списанието си и втренчи отнесено поглед в една реклама за фина кристална скулптура.

Дарън приседна в края на леглото. По голия му гръб се отрази светлината на лампата.

— Ако някога обедините силите си, с Фила бихте станали хубава двойка — подметна той развеселен. — Бихте накарали Рийд, Ник, майка ми и мен да се чудим къде да се скрием.

— Фила не е от семействата, така че, когато въпросът с акциите се разреши, няма намерение да виси повече тук.

— Не съм сигурен. Не мога да си представя, че Ник ще я разкара толкова скоро, дори и след като вземе акциите.

— Но тя може да го разкара.

Виктория бавно затвори списанието.

— Дарън, Фила ми каза, че няма да направи нищо, което да застраши наследството на Джордан. Обеща, че ще ти върне акциите веднага след събранието през август, но дотогава трябвало да подкрепя Ник.

— Така ли? Значи той е намислил нещо, за което му трябва малко помощ.

— Знаеш какви са плановете му. Не ги изрича на глас, но е очевидно, че иска да отнеме на Хилъри контрола върху компанията.

— И защо чак сега? Защо е чакал три години, за да се завърне така бурно?

— Може би, когато Елинор му се е обадила заради Фила, просто е видял в това своя шанс и го е сграбчил.

— Или може би Ник знае нещо, което ние не знаем.

— Че какво толкова може да знае? Той беше вън от нещата за цели три години.

Дарън поклати глава.

— Не съм много сигурен.

— Както и да е. Ние нямаме друг избор и ще трябва да подкрепим Хилъри заради твоята кариера.

Той я погледна я очите.

— Кажи ми, Вики, защо я мразиш толкова много?

Виктория се изчерви. Някак интуитивно бе предусещала докъде би могъл да доведе този разговор.

— Нямаме почти нищо общо… — смотолеви тя.

— Глупости! Имате страшно много общи неща. Еднакъв произход, еднакви училища, омъжили сте се в еднакви семейства.

— Поне не съм се омъжила за теб заради парите ти.

— Да, вярно е. Защо се омъжи за мен, Вики?

— Сам знаеш отговора.

— Кажи ми пак. Мина доста време.

Виктория премигна, за да спре сълзите си.

— Омъжих се за теб, защото те обичах…

Гласът й прозвуча толкова глухо, че тя едва разбра собствените си думи.

— И какво промени отношението ти?

— Нищо не се е променило! Все още те обичам, дявол да го вземе! Нямаше да остана при теб след онова, което се случи преди три години, ако не ми беше по-скъп от собствената ми гордост. Толкова ли си глупав, че не можеш да го разбереш?

Виктория избухна в ридания, без повече да я е грижа дали се унижава или не. Имаше чувството, че откакто бе говорила с Фила, сякаш бе била в тенджера под налягане.

Дарън я изгледа с абсолютно объркано изражение.

— След онова, което се случи преди три години? Имаш предвид, след като татко ти предложи пари, за да останеш с мен?

— О, я стига!

Виктория изтри сълзите си с бързо, гневно движение.

— Знаех си, че няма смисъл да те питам. Знаех си, че всичко ще свърши точно така. Иска ми се да бях проявила малко разум и да си бях държала устата затворена. По дяволите тази Фила!

— Фила? Какво общо има Фила с това? Какво искаше да ме попиташ? Не си спомням да си задавала някакъв въпрос.

— Защото преди три години се изплаших да ти го задам! — избухна тя. — Не знаех дали мога да ти вярвам, че ще ми кажеш истината, а трябваше да си тръгна, ако отговорът беше „да“! Не разбираш ли? Нямаше да имам избор! Затова не те попитах и така през повечето време можех да се преструвам, че всичко е наред, че отговорът е „не“.

— По дяволите, Вики! Какво искаше да ме попиташ?

— От теб ли беше детето?!

— Детето ли? Кое дете?

Изведнъж Дарън схвана мисълта й и очите му се разшириха от изненада.

— О, за Бога! Не говориш за детето на Хилъри, нали? Не можеш да си мислиш, че е било от мен!

— Защо не?! — тросна се Виктория. — Цели три години ти вярваше, че единствената причина да остана при теб, е че баща ти ми е предложил пари като компенсация.

— Той ми каза за проклетите пари! — рече Дарън с изопнато от гняв лице. — Знам, че е предложил да ти плати!

— Но аз не приех! — изкрещя тя. — Само че не можах да те убедя в това. Ти реши да му повярваш. Сега той е мъртъв и аз вече нямам никакъв шанс да ти докажа, че съм невинна!

— Ами аз? Аз как да ти докажа, че съм невинен?

— А така ли е? — затаи дъх Виктория.

— Мътните да го вземат, да! Не бих се доближил до леглото на Хилъри Лайтфут дори и в пълно бойно снаряжение. Не съм сляп. Видях как тя се държеше с Ник през първата година от брака им. Нещо повече, Хилъри абсолютно не се интересува от мен или от който и да било друг мъж, доколкото мога да преценя. Затворила се е в себе си и напълно се е отдала на компанията. Какво, за Бога, те накара да мислиш, че детето е било от мен?

— Не бях сигурна… Не исках да го повярвам. Цели три години се опитвах да не повярвам. Но знаеш как беше тогава, Дарън. Имахме толкова много проблеми. И когато Ник и Хилъри се разделиха, така се страхувах, че тя може да потърси в теб… утеха.

— Утеха!

— Знам, че мисълта да не е омъжена повече за Лайтфут я ужасяваше, и се боях, че ще реши вместо това да се омъжи за Кесълтън. Дарън, и двамата много добре знаем, че тогава прекарвахте доста време заедно.

Лицето на Дарън потъмня.

— Да, Хилъри беше разстроена — съгласи се той. — Няколко пъти говори с мен.

— Тя е много красива.

— Така е — тежко въздъхна Дарън. — Беше изплашена. За известно време изпитвах съжаление към нея.

— Точно от това се страхувах.

— Двамата с теб често се карахме. Понякога ми писваше и се чувствах дяволски изморен от това. Татко постоянно ми повтаряше, че ти вероятно се каниш да си заминеш и да отведеш внука му със себе си, че мислиш, че си се омъжила за човек с по-ниско обществено положение от твоето. Твърдеше, че виждал признаците. Майка ми се била държала по същия начин, когато се оженили. Веднъж ми заяви, че било добре да се науча как да те държа изкъсо. А после добави, че сигурно не съм достатъчно мъж, за да го направя.

— О, Дарън!

— Така че — да, предполагам, че имаше моменти, когато ми беше приятно да говоря с Хилъри за нейните проблеми. В края на краищата, поне знаех, че не съм сам. Но никога не съм спал с нея, Вики. Исусе! Дори и да бях я пожелал, никога не бих го направил. Дявол го взел, та разводът им дори не беше обявен, не помниш ли? Тя все още беше омъжена за Ник, а за мен това беше достатъчно.

— За да не отидеш в леглото с жената на Ник, както и той не би отишъл в леглото на твоята? — обобщи Виктория бавно, усещайки с облекчение как огромният товар пада от раменете й.

Дарън кимна.

— Горе-долу това е положението. Ник и аз израснахме заедно. Почти сме като братя. Никога единият не би пожелал жената на другия, също както татко и Рийд не биха разменили мама и Нора. Само че по никакъв начин не бих могъл да те убедя в това.

— А аз никога не бих могла да ти докажа, че останах при теб не заради обещанието на баща ти да ми отдели допълнителни средства в завещанието си… Какво направихме, Дарън?

За известно време той остана безмълвен. После докосна леко ръката й.

— Ние все още сме заедно, нали? Успяхме да опазим брака си през тези три години и не се разделихме, въпреки че и двамата имахме своите съмнения.

Виктория плахо се усмихна.

— Да, така е… Фила смята, че сигурно има нещо здраво между нас, което да ни крепи, иначе не бихме издържали заедно досега.

Дарън се мушна до нея в леглото.

— Кажи ми пак. Защо се омъжи за мен?

 

 

— Ако повдигнеш въпроса за роклята още веднъж, ще те удуша — обяви на сутринта Фила, подтичвайки край разпенените вълни на прибоя.

Беше боса, а крачолите на джинсите й бяха навити до средата на прасците й.

— Не мога да повярвам, че си толкова упорита.

Ник също шляпаше бос след нея.

— Мога да упорствам, за каквото си искам…

Фила се канеше да продължи тази тема, но по плажа се разнесоха пронизителните крясъци на Джордан:

— Здрасти, Фила! Здрасти, Ник! Здрасти, Фила! Здрасти, Ник!

— Хлапето май не си знае децибелите — отбеляза Ник, като помаха на Дарън, Виктория и сина им, които приближаваха към тях.

— За Бога! Довели са и кучетата!

Фила се приготви да посрещне Капкейк и Фифи, които се носеха към нея с увиснали езици. Очевидно, те вече бяха си поиграли в прибоя, защото козината им беше подгизнала.

— Не! Чакайте, зверове такива! Само да посмеете да се изтръскате! Престанете!

Но беше твърде късно.

Когато от ротвайлерите захвърчаха пръски вода, Ник благоразумно се оттегли встрани.

— Здрасти, Джордан — каза той, вдигайки момченцето във въздуха. — Какво си намислил за днес?

— Ще си потърся някои хубави водорасли.

— Страхотен план!

Ник пусна Джордан на пясъка и той веднага изтича към Фила, която все още се опитваше да се отърве от Капкейк и Фифи.

Дарън се усмихна.

— Има проблем с колекцията си от водорасли. Като престоят известно време в стаята му, започват да се развалят и госпожа Аткинс ги изхвърля.

— Тогава по-добре да събира черупки от миди — предложи Ник.

— Те не са достатъчно хлъзгави — обади се Фила. — Джордан е познавач, нали, Джордан? Той иска хубави, хлъзгави водорасли.

— Да — кимна Джордан делово и тръгна да изследва брега за някакви попълнения на колекцията си.

Ник се обърна към Виктория.

— Нужна ми е помощта ти, Вики. Опитвам се да убедя Фила да дойде на организирането на спомагателния фонд за Дарън. Тя обаче казва, че нямала какво да облече. Може би ще успееш да я склониш.

Виктория го изгледа със смътно безпокойство.

— Значи ще присъстваш, а, Ник? Не бях сигурна…

Той сви рамене.

— Това е семейна проява, нали? Останах с впечатлението, че Елинор държи да се покажем единни. Да, ще бъда там.

— Благодаря. Оценявам жеста ти — обади се Дарън. — С колкото повече хора се ръкувам, толкова по-добре. Ние с Вики все още сме новаци в тези работи, но сътрудниците ми казват, че е добре да свикваме.

Виктория проследи с поглед сина си, който си играеше близо до водата.

— За да участваш в избори, се искат много пари. Всеки го знае. Пари и време. Кампанията отнема цялото ни време.

— Така е — кимна Ник.

Явно взела някакво решение, тя се обърна към Фила.

— Не се тревожи, че нямаш скъпи рокли. Нещо семпло в черно ще свърши добра работа. Черното върви навсякъде.

Фила се изкашля притеснено.

— Нямам нищо черно в целия си гардероб.

Виктория огледа кораловочервеното й бюстие и зелените джинси и по устните й плъзна лека усмивка.

— Никак не се учудвам.

— Ще намерим какво да облече — каза Ник и хвана Фила за ръката. — Хайде, да си довършим разходката, за която толкова настояваше. Искам да се отбием и на стрелбището за още една серия преди обяд.

— Изморявам се с този револвер, Ник. Не мисля, че приличам на Ани Оукли.

— Няма страшно, аз ще бъда Мат Дилън. Да тръгваме.

Ник кимна на Дарън и Виктория.

— Чао, ще се видим по-късно.

— Чао — отвърнаха те и тръгнаха след сина си.

Когато момчето извика възхитено и хукна към едно дълго водорасло, Фила констатира:

— Следобед госпожа Аткинс май ще трябва да се занимава с поредния едър екземпляр.

— Няма да се разсърди — отговори Ник. — Тя обожава Джордан.

— Както и всички останали. Той е едно ужасно щастливо хлапе. Много деца по света нямат неговия късмет.

Ник стисна ръката й.

— Като стана дума за деца, как е при теб положението?

— За какво говориш?

— Просто се чудех дали вече не си готова да ме подгониш с пищова.

Гърлото й се стегна и стомахът й се преобърна.

— Все още не мога да разбера. Трябват ми още няколко дни…

— Нали ще ми кажеш, когато разбереш?

— Притесняваш ли се?

— Не чак толкова. А ти?

Фила стисна зъби и си премълча.

— Хей, попитах ти дали се притесняваш!

— Разбира се, че се притеснявам! Всяка жена в моето положение би била притеснена. Макар че има голям шанс да не съм бременна.

— Колко му е да се случи.

— Благодаря ти за успокоението. Нямаше нужда да ми го напомняш — сопна се тя. — Често съм се сблъсквала с това в моята работа… в бившата ми работа.

— Мислила ли си някога да си създадеш семейство?

— На няколко пъти ми е минавало през ума. Но е трудно да мислиш за това, когато се притесняваш, че може да си бременна.

— Имах предвид, дали си мислила по-задълбочено по въпроса?

— Не…

— Защо?

Фила въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че просто се страхувам. Семейството е толкова крехко нещо. Всичко може да тръгне наопаки, дори и когато намеренията ти са добри. Напоследък хората много лесно се развеждат. Те поставят себе си и своята безценна свобода над децата си и после се самозалъгват, като разправят наляво и надясно, че така е по-добре за малките, защото нямало всяка вечер да слушат караниците им.

— Делово погледнато, май имаш основания да мислиш така. Таксата за развод е висока до небето. А и работата, с която си се занимавала, както и лично твоята съдба, вероятно не са допринесли много за укрепването на вярата ти в стабилността на американското семейство.

— Така е.

— Ти си попаднала във възможно най-лошата ситуация. Първо си живяла в такава среда, а после и си работила с деца, чиито семейства имат тежки проблеми. Близо до ума е, че подобна тема те плаши.

— Такава съм си. Темата ме плаши.

— Има някаква ирония в това, нали? Работата ти е била да се опитваш да спасяваш семейства и деца, а все още се страхуваш ти самата да си създадеш семейство.

— Всеки си има някакви задръжки.

— Вярно.

Ник замълча, явно залутан в собствените си мисли.

— Вики и Дарън не изглеждаха ли малко по-различни тази сутрин? — обади се след време.

— Може би най-накрая са се решили да си поговорят сериозно.

— За какво?

— Ами, за това-онова…

 

 

Хилъри изстина, когато влезе в кабинета и видя Рийд зад бюрото. Не бе сядал на този стол повече от две години. Стомахът й се присви от смътното усещане, че всичко се разпада.

— Здравей, Рийд. Има ли нещо?

Той вдигна поглед от дебелите папки с документи, които разглеждаше, и се усмихна бледо. После свали очилата си с рогови рамки и ги остави върху купчината листи.

— Просто влязох тук и видях, че документацията за Хюит е на бюрото. Спомних си, че миналия месец спомена нещо за това. Как върви сделката? Успя ли да накараш стария Хюит да престане да мрънка за датите на доставките?

— Мисля, че най-после постигнахме компромис. Говорих с Лейтън от отдел „Покупки и договори“ и той каза, че Хюит се бил успокоил.

Хилъри се приближи, хвърли поглед върху документите под очилата на Рийд и с облекчение установи, че се отнасяха само до Хюит.

Рийд кимна.

— Старият Хенри Хюит е с нас от самото начало. Той ни даде шанс да пробием, когато „Кесълтън и Лайтфут“ не можеше да гарантира, че ще плати дори сметките си за електричеството. Неприятно ми е да разбера, че повече няма да правим бизнес с него.

— Не е така — успокоително му се усмихна тя. — Просто не знаех, че се интересуваш от хода на преговорите за договора. Последния път, когато отворих дума за това, ти каза, че не искаш да те занимавам с такива подробности.

— Вярно.

Рий стана и пъхна ръце в джобовете си. После отиде до прозореца и се загледа към зелената морава.

— Но понякога нещата се променят. Доста дълго оставях върху теб да се струпва по-голямата част от работата тук. Съжалявам, Хилъри. Не трябваше да те карам да правиш всичко сама. Мислех, че Бърк ще наглежда нещата.

— Наглеждаше ги.

— Но след смъртта му трябваше да се върна и да поема отговорността.

Хилъри отпусна едното си бедро в крайчеца на бюрото и леко залюля крак, взирайки се в обувките си от крокодилска кожа.

— Аз исках тази отговорност. Нуждаех се от нея. И двамата знаем, че благодарение на нея не се побърках. Ако преди три години не бях започнала да управлявам половината на Лайтфут, сега щях да съм един жив труп. „Кесълтън и Лайтфут“ е всичко за мен, Рийд.

Той отново кимна, без да се обръща.

— Ти работеше дяволски много.

— Влагах в това цялото си същество.

Гласът й беше стегнат от вълнение и Хилъри се опита да се успокои.

Рийд бавно се извърна към нея.

— Ти си забележителна жена, Хилъри. Не мога да не те уважавам.

— Благодаря ти.

— Няма защо — рече той и излезе от кабинета.

Хилъри затвори очи и на няколко пъти дълбоко си пое въздух. После заобиколи бюрото и седна на стола си. Когато посегна към телефона, пръстите й трепереха. Внимателно набра познатия номер. Трябваше да вземе мерки. И то веднага.

— Здравейте, госпожо Гилфорд. Моля ви, свържете ме с господин Велакот.

— Съжалявам, госпожо Лайтфут. Господин Велакот не е в офиса.

„Глупакът вероятно играе тенис“ — помисли си Хилъри. Той винаги се измъкваше да играе тенис през следобедите, когато си мислеше, че тя няма да забележи. Трябваше да го замени още преди една година. Само че той й вършеше работа, именно защото не обръщаше никакво внимание на подробностите.

Насили се да потисне раздразнението си.

— Ще му предадете ли да ми се обади веднага, когато се появи там?

— Разбира се, госпожо Лайтфут. Как върви почивката ви?

— Благодаря, добре.

— Всички ние много се зарадвахме да видим господин Лайтфут в офиса онзи ден. Дълго време го нямаше при нас.

Неприятното усещане в стомаха й се засили.

— Да, така е. Той колко време стоя там, госпожо Гилфорд?

— Не много. Половин час или може би дори по-малко.

— Благодаря ви, госпожо Гилфорд. Не забравяйте, че искам да говоря с господин Велакот, веднага щом се завърне в офиса.

— Разбира се.

Хилъри остави слушалката и се опита да обмисли трезво нещата. Половин час не беше достатъчен за Ник да извика ключар, който да отвори сейфа. А дори и да бе го направил, не би знаел какво да търси вътре. Ако бе успял да отвори сейфа и бе намерил папката за Трейнър, в нея не би открил нищо подозрително. Просто още едно досие за потенциален доставчик. Не беше толкова глупава, че да остави след себе си нещо, което можеше да я изобличи.

Започна да барабани с дългите, лакирани в бежово нокти на пръстите си по полираното бюро. После рязко спря.

„Не може всичко да се разпадне точно сега, когато съм толкова близо! — ядосано си помисли. — На всяка цена трябва да издържа до събранието през август!“

Но тя усещаше, че губи контрол върху положението. Вероятно не трябваше да се тревожи чак толкова за Дарън и Вики. Елинор нямаше да ги остави да се разколебаят. Но Рийд беше нещо друго. Бе била сигурна, че той няма да представлява проблем, но сега вече не можеше да бъде чак толкова уверена.

Рийд от дълго време не бе проявявал интерес към работите на компанията и тя си бе внушила, че никога няма да й се меси. За Ник също бе била сигурна, че никога повече няма да се върне. И в двата случая бе сгрешила.

Не беше честно. Тя искаше справедливост. Искаше отмъщение. Не можеше да си позволи провал и в това.

— Криси — тихо прошепна, — само да беше още тук! Нуждая се от теб. Нуждая се да поговоря с някого. Защо и Фила не е като теб?!

Хилъри усещаше, че става нещо с целия й план. Инстинктът й подсказваше, че трябва да овладее Рийд. В момента той беше най-големият риск.

Реши, че най-добре е да поговори с Елинор.