Джейн Ан Кренц
Златният шанс (1)

Първа глава

Някъде дълбоко в себе си Никодимъс Лайтфут разбираше и уважаваше малките градчета и хората, живеещи в тях. Но не изпитваше носталгия, нито пък вярваше в мита, че американските добродетели и начинът на мислене са съхранени именно в малките градчета. Дори не ги харесваше — особено фермерските, и то през лятото — там беше горещо и всичко ставаше твърде бавно. Навярно всеки хлапак, едва-що завършил местната гимназия, отчаяно бързаше да напусне родното си място възможно най-скоро и Ник напълно разбираше това бързане.

Мисълта, че интуитивните му познания за градчета като Холоуей, щат Вашингтон, са генетично заложени в него, го плашеше. Само едно поколение делеше Ник от перспективата да работи като кравар или да кара комбайн. Той го знаеше и се беше примирил с това. Така бе превъзмогнал комплексите си, докато другите от семействата Лайтфут и Кесълтън все още се мъчеха да забравят колко здраво са свързани с градчета като това в Източен Вашингтон.

Ник отпи от бирата си и се намести по-удобно. Беше се облегнал о ствола на едно старо ябълково дърво, чиито клони бяха надвиснали над по-голямата част от двора пред малката, обшита с дъски бяла къща. Тревата в двора беше доста кафеникава, а през август щеше да е увехнала съвсем.

Седеше под сянката на дървото вече почти час. Бирата беше топла, улицата с малките кокетни къщички беше пуста и той започваше да скучае. Но трябваше да свърши тази работа, а и го биваше в чакането.

Чу далечна глъчка и се извърна, тъкмо за да види как две източени момчета профучават по улицата с олющените си скейтбордове. След тях с увиснали езици подтичваха верните им кучета. В жегата на късния юни момчетата изглеждаха някак отнесени — така, както само децата на тази възраст можеха да бъдат. Ник ги проследи с поглед, докато изчезнаха зад завоя, и довърши бирата си.

Никой от живеещите наоколо не дойде да го попита какво прави там, седнал под сянката на ябълката, макар че беше забелязал как се помръдват няколко пердета по прозорците на отсрещните къщи.

Преди време двама тийнейджъри се бяха приближили до неговото порше и направо го бяха изпили с очи. Единият бе събрал куража да го попита дали той е собственикът. Ник бе потвърдил, дори им бе хвърлил ключовете и хлапетата, разполагайки се на предните седалки, мигновено бяха потънали в мечти. Накрая, когато една жена с накъдрена коса им бе махнала с ръка да се прибират вкъщи, си бяха тръгнали с голяма неохота. Това беше и единственият контакт на Ник със съседите на госпожица Филаделфия Фокс^[1].

Тъкмо започваше да се чуди дали тя изобщо възнамерява да се завърне в обиталището си, когато пронизителният вой на двигател, характерен за малките автомобили, го накара да насочи поглед към улицата. От завоя с голяма скорост излезе миниатюрна яркочервена кола и като разлютена оса, която с непогрешимия си инстинкт открива незащитената от дрехи кожа, се стрелна покрай един очукан пикап и се насочи към празното място точно зад поршето. Очевидно жената зад волана разбра, че няма да може да вкара колата там от такъв ъгъл, защото форсирайки двигателя, направи няколко безуспешни маневри напред-назад и най-после се отказа.

Дъхът на Ник спря, когато „осата“ се изтегли и застана успоредно на поршето, така че да влезе на заден ход. Поршето се отърва без драскотина, но Ник имаше впечатлението, че малкият автомобил не иска да се примири с неуспеха. Чак сега той се досети, че неговата собственичка е Филаделфия Фокс. Наблюдаваше я как гаси двигателя и как излиза от купето с два хартиени плика, които бяха така препълнени с продукти, че й пречеха да се движи. Първото му впечатление беше, че пред него е самата енергичност. Жестовете й бяха бързи, отсечени, импулсивни. Веднага разбра, че тя е жена, която не чака нещата да станат на подходящото място в подходящия момент, а сама диктува събитията.

След трите дълги години, които бе прекарал далеч от семейството си, ето кой държеше билета му за вкъщи. Не знаеше дали да се страхува или да се радва. Не беше сигурен как трябва да подходи към Филаделфия Фокс, но ако правилно разиграеше картите си, може би щеше да успее да я използва за това, което искаше. Нямаше кой знае какъв избор. Трябваше да реши — или Фила Фокс, или нищо. Никаква друга възможност не съществуваше, а времето неумолимо течеше. Всъщност, въпросът беше дали наистина иска да се завърне у дома. Макар и да си казваше, че все още се колебае, Ник чувстваше, че сърцето му вече е решило. Не би дошъл в жегата и скуката на Холоуей, ако не знаеше какво иска.

На лицето му се появи бледа усмивка, докато наблюдаваше как Филаделфия се опитва да извади ключовете си, без да изпусне пликовете. От това разстояние тя не изглеждаше достатъчно силна, нито толкова красива, за да може да раздели семействата, но все пак ставаше ясно, че „троянският“ кон може да е облечен и с розови джинси и риза на оранжеви, зелени и черни шарки. Името напълно й подхождаше. Имаше нещо потайно в нея, нещо предизвикателно, което подсказваше, че е колкото чувствена, толкова и нежна. Лицето й беше източено, а очите — големи, леко раздалечени, много наблюдателни и тревожни.

Не беше висока — може би около метър и шестдесет — стройна, с малки вирнати гърди и тънка талия. Светлокестенявата й коса беше подстригана така, че да й подчертава лицето. Ник бе научил, че е двадесет и шестгодишна, неомъжена. Това, както и фактът, че бе имала тесни връзки с Криси Мастърс, беше всичко, което знаеше за нея. В съзнанието му изплува разговорът, който бе провел, с Елинор Кесълтън по телефона вчера сутринта: „Тя е голям проблем, Ник. Ужасен проблем.“ „Да, възможно е. Само че не е мой проблем.“ „Не е така и ти знаеш това, скъпи. Тя е сериозна заплаха за семействата, а ти също си един от нас. Това, което се случи преди три години, не променя нещата и аз дълбоко съм убедена, че и ти го разбираш.“ „Елинор, съвсем не ме интересува какво става със семействата.“ „Изобщо не ти вярвам, скъпи. Ти си Лайтфут! Никога не би се отказал от наследството си, ако трябва да си кажем истината. Върви и говори с нея, Ник. Все някой трябва да я постави на мястото й!“ „Изпрати Дарън. Той поне притежава чар, ако не си забравила.“ „Хилъри и Дарън се опитаха да се срещнат с нея. Тя не пожелала да говори и с двамата. Изчаква и търси начин да обърне ситуацията в своя полза. Абсолютно съм сигурна. Какво друго можеш да очакваш от една малка мръсница. Тя е също като онази Мастърс, която ни се натресе миналата есен. Всичко започна заради нея — противна жалка уличница! Ако не беше тя…“ „А защо мислиш, че… ъъъ… въпросната малка мръсница ще говори с мен?“ „Ти ще намериш как да се оправиш с нея, скъпи. Знам, че ще успееш. Имам ти пълно доверие. Ти си един от нас, скъпи. Просто трябва да направиш нещо по въпроса с Филаделфия Фокс!“ „Ще си помисля, Елинор.“ „Знам, че няма да ни разочароваш. Семейството е наистина семейство, само когато всеки прави това, което е обещал, нали?“

Ник с неохота бе открил, че Елинор е права. Когато всеки прави това, което е обещал, семейството наистина бе семейство. Така че, беше тук, седеше под ябълковото дърво и прехвърляше в главата си възможните начини за въздействие върху „малката мръсница“.

Филаделфия Фокс мина точно зад него, като се изкачи по пътеката към малката бяла къща. Мрежата против насекоми пред входната врата изтрака, когато тя рязко я отвори и задържа с крак, за да вкара ключа в бравата. Хартиените пликове едва не паднаха от ръцете й.

Ник бавно се изправи. Свали очилата си и потривайки червената резка на носа си, тръгна към нея по напуканата пътека.

Старата брава явно заяждаше, защото ключът не искаше да се превърти. Пликовете се клатеха застрашително. Мрежата се изплъзна от крака й и Ник чу как Фила изруга тихо, докато се мъчеше отново да я отмести. Ник си сложи очилата и си отбеляза със задоволство, че госпожица Фокс правеше всичко по бързия и по-труден начин. Тя беше от жените, които щом веднъж си наумят нещо, правят всичко възможно, за да постигнат целта си — импулсивна, пламенна, напориста жена. Това възбуждащо откритие го развълнува. Не се срещаха всеки ден импулсивни, пламенни, напористи малки мръсници.

Запита се дали тази Фокс някога се е любила при сто километра в час, както явно вършеше всичко друго. После прогони тази порочна мисъл и намести очилата си. Не беше човек, който би позволил подобни въпроси да попречат на работата му. Освен това, Филаделфия Фокс не беше негов тип или поне така смяташе той. От друга страна, може би не трябваше да се обвинява за мимолетното си фантазиране. Все пак, никога не бе го правил при сто километра в час, а това му се струваше доста предизвикателно. Сигурно и защото дяволски много време бе минало от последния път, когато се бе любил с жена.

Приближи се съвсем близо до Фила, която все още се бореше с ключалката.

— Мога ли да ви помогна, като подържа тези пакети?

Допускаше, че ще я стресне, но не очакваше чак такава реакция. Когато тя се извъртя рязко към него, лицето й беше сковано от страх, а в големите й очи се четеше ужас. Изтърва пликовете. Ник успя някак да хване единия, но другият падна на стъпалата и от него се разпиляха хляб, консерва от риба тон и връзка моркови.

— Кой, по дяволите, сте вие?! — изплашено извиси глас Филаделфия Фокс.

— Никодимъс Лайтфут.

Страхът от лицето й изчезна и по него се изписа облекчение, а след това — отвращение. Тя погледна навъсено към разпилените продукти и отново вдигна глава, присвивайки очи.

— Значи, вие сте Лайтфут. Чудех се какво ли представляват. Дали Кесълтънови изглеждат по-добре? Би трябвало, иначе Криси нямаше да им подхожда.

Фила се наведе и започна да събира продуктите.

— Кесълтънови са красиви и чаровни. Лайтфутови са умни. Това е едно взаимноизгодно партньорство.

Ник вдигна рибената консерва и започна да развърта ключа. Разклати го леко, след секунда бравата изщрака и вратата се отвори.

— Странно — произнесе Филаделфия Фокс с ледено изражение и се втренчи в зейналата врата. — Същото си казвахме и ние с Криси — че тя е красива, а аз — умна. Мислехме, че и за нас това ще бъде едно взаимноизгодно партньорство, но не стана така. Предполагам, че сега искате да влезете и да започнете да ме изнудвате. Или може би греша?

Ник гледаше замислен светлия, пълен с цветя интериор на малката къща. На лъскавия дървен под бяха постлани няколко червено-черни килимчета, а стените бяха боядисани в крещящо жълто. Диванът беше червен — също като малката кола отвън. Всички цветове бяха ярки и така се съчетаваха, че придаваха на помещението весел и гостоприемен вид. Очевидно, разбирането на госпожица Фокс за оформлението на интериора се доближаваше до стила й на обличане.

Той се усмихна.

— Да, много бих искал да вляза и да говоря с вас.

— Ами, хайде тогава — измърмори Филаделфия, като мина покрай него. — Най-добре е да приключим с това. Имам малко чай с лед в хладилника.

„Звучи чудесно“ — каза си Ник доволен и се усмихна отново, докато тя го въвеждаше в къщата.

 

 

Това, което чувстваше Фила, можеше да се обобщи с една дума. Всъщност — с няколко. Когато тръшна продуктите на кухненския плот и се запъти към хладилника, тя осъзна, че първата дума е безизходица, а втората — стрес. Разбира се, баба й не би се изразила толкова модерно, но затова пък точно: „Престани да се самосъжаляваш! Бедата е там, моето момиче, че ти твърде дълго се занимаваше със собствените си чувства. Време е да започнеш да се справяш сама. Стегни се, дете! Давай по-смело! Ако ти не се опиташ да оправиш света, тогава кой?“

Матилда Фокс приемаше всичко като предизвикателство. Както самата тя често твърдеше, само възможността да подобри този объркан свят беше нещо, което си струваше да стане нейна единствена цел в живота. Синът й Алън, бащата на Фила, бе следвал пътя на майка си. Той ревностно бе държал на принципите си и съответно се бе оженил за Линда — още една непоправима идеалистка. Двамата навярно бяха имали и други страсти, освен политическите, защото между другото бяха създали и Фила.

Филаделфия не помнеше родителите си. Бяха починали, когато тя бе била много малка. Имаше една тяхна фотография с избледнели цветове, на която те стояха до някакъв джип, облечени в джинси и изтъркани ризи. Зад тях се виждаха няколко бараки, мътна река и стена от гъсти шубраци, Фила я държеше в портмонето си заедно със снимките на Криси Мастърс и на баба си. Макар че нямаше ясен спомен за тях, бе наследила от родителите си нещо повече от големите си очи и светлокестенявата коса. Те бяха й оставили собствената си философия за живота, която Матилда Фокс на свой ред бе доразвила у нея. Още от люлката Фила беше захранена със солидна доза недоверие към официалната власт и консервативните десни организации. Това беше независима, определено либерална философия. Някой дори би я нарекъл радикална, философия, която може да съществува, само ако намира предизвикателства. По-късно Фила трудно бе започнала да намира нови предизвикателства. Всичко й се струваше все по-безинтересно. Сега вече знаеше, че родителите и баба й не са били прави. Човек не би могъл сам да оправи света, а можеше само да пострада, ако се опиташе да постави всичко на мястото му. Не беше лесно да поддържаш семейната традиция, когато го нямаше семейството, за да те подкрепя. Беше правила точно това години наред, но сега вече искаше да излезе от играта. От друга страна, житейската философия на Криси Мастърс постепенно бе започнала да й допада. Състоеше се от три думи: „Винаги търси най-доброто.“ Само че сега Криси също бе мъртва. Голямата разлика се състоеше в това, че нейните родители бяха загинали млади за кауза, в която са вярвали, и с която са били изцяло ангажирани. Матилда Фокс бе починала на осемдесет и две години на бюрото си, работейки върху поредната статия за едно от многото крайно леви вестничета, които публикуваха писанията й. А Криси Мастърс бе намерила смъртта си едва двадесет и шестгодишна зад волана на колата си. Бе излетяла от вашингтонското крайбрежно шосе и бе паднала в едно дълбоко дефиле. Епитафията й можеше да бъде само една: „Все още ли се забавлявам?“

Фила пусна кубчета лед в две високи чаши и наля студения чай. Не че смяташе за толкова необходимо да се държи любезно с един Лайтфут, особено с такъв едър екземпляр като онзи оттатък, но пък беше нелепо да пие чай, без поне да му предложи и на него. Освен това, навън беше твърде горещо, а въпросният Лайтфут изглежда бе прекарал доста време под ябълката отпред. Вдигна подноса с чашите и тръгна към всекидневната. Когато си припомни колко близо бе застанал до нея, без изобщо да го усети, я обля вълна от закъснял страх. „Ето как може да стане! — помисли си разтревожена. — Без предупреждение, без предчувствие за опасност, без нищо. Някой ден просто ще се обърна назад и ще видя, че съм попаднала в много опасна ситуация.“ Когато поставяше подноса на стъклената масичка, си наложи да бъде спокойна. Започна изпод вежди да изучава неканения си гост, седнал на яркочервеното канапе. Беше едър и мургав. Това я настрои още по-враждебно, защото не харесваше такива мъже.

Никодимъс Лайтфут се пресегна към изпотената чаша.

— Благодаря за чая. През последния час трябваше да се задоволя само с една топла бира.

Вибрациите на гласа му оставиха някаква далечна и неясна тревога във всяко нейно нервно окончание. Искаше й се да вярва, че си въобразява, но досега винаги бе разчитала на инстинктите си и не можеше да пренебрегне факта, че нещо в тембъра му я накара да се почувства неспокойна.

Седна на един стол с жълта тапицерия и взе чашата си.

— Никой не ви е карал цял час да чакате пред къщата ми, Никодимъс Лайтфут.

— Наричайте ме Ник.

Тя не му отговори веднага. Погледът й пробяга по позлатения му часовник, по тъмносинята риза и по тесните изтъркани джинси. Джинсите изглежда бяха обикновени „Ливайс“, но ризата сигурно струваше стотачка, че и повече. Явно този тип мъже носеха стодоларовите си ризи със стари джинси.

— От къде на къде трябва да ви наричам Ник?

Ник Лайтфут пропусна думите й край ушите си и на свой ред започна да я изучава. В настъпилата тишина се чуваше само жуженето на климатика, монтиран на прозореца.

— С вас няма да ми е лесно, нали? — наруши най-после мълчанието той.

— В това съм много добра. Имам голям опит.

Погледът му се спря на масичката, където бяха разхвърляни няколко туристически диплянки.

— Ще пътувате ли?

— Още го обмислям.

Ник започна да ги прелиства. На едната имаше безкрайни плажове, а на другата — снимки от Дисниленд.

— Калифорния?

— Криси казваше, че ще е добре за мен да отида в Южна Калифорния. Винаги е твърдяла, че трябва да вкуся от живота на високи обороти.

Отново настъпи неколкоминутна пауза, Фила го наблюдаваше крадешком. Светлосивите му очи излъчваха хлад и сякаш постоянно търсеха нова плячка. Тънките му устни, острият агресивен нос и изпъкналите скули й напомняха за голям звяр. В косата му проблясваха сребърни нишки. Предположи, че е някъде около тридесет и петте. Конструкцията на раменете му говореше за някаква неосъзната грубост. Тялото му беше стегнато и силно. Сигурно походката му беше плавна и дебнеща — походка, която лесно поглъща разстоянията. Вероятно би могъл цял ден да преследва жертвата си, ако е необходимо, и пак да има достатъчно сили да я убие в края на лова.

— Не сте точно такава, каквато си ви представях — отвърна най-после Ник, вдигайки поглед от диплянките.

— А какво очаквахте?

— Не знам. Просто не сте такава.

— Наскоро имах няколко телефонни разговора с жена на име Хилъри Лайтфут, която през повечето време звучеше така, като че ли препускаше насам-натам в английски костюм за езда. Също и с мъж на име Дарън Кесълтън, който сякаш произнасяше предизборна реч. Вие как се вписвате в сценария, господин Лайтфут? Криси никога не ми е говорила за вас. Честно казано, приличате на грамада наемни мускули.

— Никога не съм срещал Криси Мастърс. Преди три години се преместих от Вашингтон в Калифорния.

— Как ме открихте?

— Не беше трудно. Обадих се тук-там. Вашата бивша шефка ми даде адреса ви.

— Телма ви е съобщила къде съм?! — остро попита Фила.

— Да.

— Какво й направихте, за да ви го съобщи?

— Нищо не съм й направил. Само поговорих с нея.

— Обзалагам се, че не е така. Казвате го прекалено естествено, а това не е по вкуса ми!

— Нямах представа за вашия вкус.

— Вие сте свикнал, хората да ви отговарят, като ги питате, нали?

— А защо пък тя да не се съгласи да ми сътрудничи? — върна й въпроса Ник, като си придаде възможно най-невинното изражение.

— Бях я помолила да не дава адреса ми.

— Спомена ми нещо от рода, че сте искала да държите репортерите настрана, но щом разбра, че нямам намерение да вземам интервю от вас, сама ми го даде.

— Упражнил сте натиск и тя се е изплашила — въздъхна Фила. — Та вие сте мускулите на тези семейства! Горката Телма! Опитва се, но не може да се съпротивлява, когато я притискат. Твърде дълго е била в бюрократичната система.

Ник вдигна иронично вежди.

— Да разбирам ли, че вие сте по-добра в съпротивляването?

— Аз съм професионалистка. И ще ви спестя доста време, като ви кажа, че нищо не можете да сторите, за да ме убедите да променя решението си. Нямам никакво намерение да продавам акциите на „Кесълтън и Лайтфут“, които ми остави Криси. За нищо на света, независимо какво ще ми предложите. Трябва сериозно да обмисля всичко около тези акции. Може да възникнат някои въпроси, на които бих искала да получа отговор.

Той кимна, без да е обезпокоен или учуден. Изглеждаше подозрително спокоен.

— Какви въпроси имате?

Фила се поколеба. Истината бе, че в действителност нямаше никакви въпроси. Поне засега. До този момент не бе била в състояние да обмисли трезво всичко и да разбере каквото и да било. Все още се опитваше да преодолее кошмара, който напоследък бе преживяла. Първо — съдебният процес, проточил се със седмици, после — и шокът от смъртта на Криси. Би могла да издържи процеса, ако трябваше да се занимава само с него, но известието за гибелта на Криси й бе дошло твърде много, за да го понесе.

„Красивата, самонадеяна, жизнена Криси и обетът й да вземе всичко, което й се полага!“ Нощта на клетвата изникна отчетливо в съзнанието на Фила. Тогава тя за първи път в живота си бе пила алкохол в голямо количество. Криси бе успяла да убеди продавача в един денонощен магазин да им продаде бутилка евтино вино. Криси можеше да убеди всекиго във всичко — това бе едно от уменията й да оцелява. Тя и Фила бяха отишли в малкия градски парк край реката и зад дамските тоалетни бяха изпили до капка забраненото за тийнейджъри питие. После Криси бе изложила плановете си за бъдещето: „Има едни хора, които много са ми задължени, Фила. Аз ще ги открия и ще ги накарам да признаят онова, което ми се полага. Не се безпокой. Когато започна, ще те включа в битката. Ти и аз сме като сестри, нали? Като от едно семейство. Семейство, в което всички се държат здраво един за друг.“

Криси наистина бе намерила хората, които смяташе, че имат задължения към нея, и когато се бе опитала да ги накара да я приемат, бе открила какво на практика означава всички в семейството да се държат здраво един за друг. Те бяха издигнали здрава стена пред нея и претенциите й за роднинство.

— Все още не знам дали съм готова да задавам въпроси — отговори най-сетне Филаделфия Фокс. — Мисля да почакам и да ги задам през август, когато се провежда годишното събрание на акционерите на „Кесълтън и Лайтфут“.

— Акционерите на фирмата са едно семейство.

— Вече не — усмихна се тя.

Ник също се засмя.

— Задават се неприятности, а?

— Още не съм сигурна. Може би. Все пак, Криси го заслужава, не мислите ли? Тя обичаше да създава неприятности. Така си отмъщаваше на света. Малко главоболия заради нея — това би й харесало.

— Защо Криси Мастърс е толкова важна за вас? Какво ви свързваше?

— Във всеки случай, не роднинство или брак — връзки, които може би са единствените, които разбирате.

— Също и приятелството. Криси приятелка ли ви беше?

— Тя ми беше нещо повече от приятелка, дори повече от сестра.

Той я изгледа с недоверие.

— Никога не съм я срещал, но съм слушал доста за нея. Доколкото знам, вие двете сте твърде различни.

— Което само показва колко малко знаете за Криси или за мен.

— Готов съм да науча повече.

Думите му я накараха да се замисли. Не й харесваше посоката, която вземаше разговорът им.

— По-различен сте от другите, с които беседвах по телефона.

— И кое ми е различното?

— Вие сте по-умен. И по-опасен. Мислите, преди да изберете тактиката си — предпазливо рече Фила.

Винаги се осланяше на инстинкта си, когато преценяваше хората, и рядко грешеше. И тя като Криси си беше изработила умения за оцеляване, но тъй като не притежаваше необходимата външност, те бяха от друго естество.

— Комплимент ли ми правите?

— Не. Просто това е истината. Кажете, кого биха изпратили „Лайтфут и Кесълтън“, ако вие се провалите и не успеете да ме принудите да се разделя с акциите?

— Първо, ще направя всичко възможно да не се провалям.

— Сигурно в тази област нямате грешка — саркастично подхвърли Фила, макар да подозираше какъв ще е отговорът.

— Не е съвсем така. Понякога съм губил доста безславно.

— И кога ви се случи за последен път?

— Преди три години.

Откровеността му я изненада и тя смени тона.

— Какво стана?

Ник се усмихна.

— И двамата знаем, че това, което ми се случи преди три години, няма никакво значение. По-добре да се занимаем със сегашния проблем.

Тя сви рамене.

— Ако искате, занимавайте се. Аз предпочитам нещо по-приятно.

Ник отново разгледа диплянките, разхвърляни по масичката.

— Сигурна ли сте, че искате да отидете в Калифорния?

— Така мисля. Имам нужда да се махна оттук, а и това би било един вид пътуване в памет на Криси. Тя обожаваше Южна Калифорния. И двете сме родени и отраснали в щата Вашингтон, но Криси винаги е твърдяла, че Калифорния била нейният истински дом. След като завърши гимназията, отиде там, за да работи като модел. Изглежда ми уместно да прекарам в Калифорния известно време. Криси би искала да се позабавлявам.

— Сама?

Фила разкри белите си зъби в широка усмивка.

— Да, сама.

Той замълча за момент, колкото да осмисли казаното от нея, и веднага превключи на единствената тема, която наистина го вълнуваше.

— Докрай ли смятате да се борите с „Лайтфут и Кесълтън“ или думата „съдействие“ е все пак част от вашия речник?

— Да, част е, но я използвам, само когато аз поискам.

— А ще поискате ли да ми съдействате, като продадете обратно акциите на семействата?

— Не, не мисля.

— Дори, ако става дума за страшно много пари?

— Точно сега парите не ме интересуват!

Ник кимна, сякаш Фила само беше потвърдила това, което той вече знаеше.

— Да… Ами добре тогава. Това решава всичко.

Тя веднага почувства смътна тревога.

— Какво решава това?

— Аз си свърших работата. Помолиха ме да ви повлияя за акциите. Направих го и се убедих, че сте непреклонна и няма да съдействате на семействата. Ще съобщя за провала си и ще сложа точка на всичко.

Фила не можеше да повярва на ушите си.

— Казахте, че ще направите всичко възможно, за да не се провалите…

— Това беше най-добрият ми опит.

Тя стана още по-тревожна.

— Не отговорихте на въпроса ми кой ще е следващият, когото ще изпратят?

— Не знам какво ще направят. Това си е техен проблем.

Фила остави чашата си на масичката и го погледна право в очите.

— И с това вашето задължение приключва?

Ник сви рамене.

— Не смятам, че ми оставихте кой знае каква възможност. Показахте ми съвсем ясно, че не желаете и дума да става за акциите.

— Май не сте от хората, които се предават толкова лесно.

Очите му се разшириха.

— Откъде знаете какъв съм?

— Няма значение. Просто го знам. Не играете ролята си много умело.

— Разочарована ли сте?

— Не, но съм много любопитна да разбера какво ще направите сега.

— Даа…

По устните му отново пробяга усмивка.

— Обзалагам се, че наистина сте любопитна. На мен също ми е интересно какво вие възнамерявате да направите. Предполагам, че и двамата все някога ще разберем това, нали? Ще чакам да чуя какво сте успяла да им погодите, Фила. Сигурно ще е страшно интересно на годишното събрание. Жалко, че няма да мога да ви видя в действие.

— Защо няма да можете да присъствате там? Вие сте Лайтфут. Не сте ли акционер?

— Все още пазя акциите, които са ми били дадени, когато съм се родил, а също и тези, които наследих от майка си, но те далеч не стигат, за да мога да упражнявам някакъв контрол. Както и да е. Напоследък изобщо не съм се интересувал от тях. Преди три години преотстъпих на баща си правото на глас.

— Защо?

— Дълга история. Нека кажем, че просто вече не се интересувах от „Кесълтън и Лайтфут“. По онова време имах да оправям доста неща в живота си.

Фила забарабани нервно с нокти по облегалката на стола си. В главата й се въртяха няколко варианта, които досега не беше обмисляла. Криси никога не й бе споменавала за този член на фамилията. Може би защото по някакви причини е бил изолиран от семействата. Той действително бе загатнал нещо подобно, споменавайки, че не участвал в годишните събрания. Ставаше интересно. „Ако това наистина е вярно, той може би ще се окаже много полезен“ — рече си мислено тя.

— Щом вече нямате интереси в „Кесълтън и Лайтфут“, с какво се занимавате тогава?

Фила зададе въпроса директно и веднага разбра, че бе допуснала грешка. Последното нещо, което трябваше да направи, бе да му покаже, че се интересува от него. Би трябвало да бъде по-предпазлива, но вече не можеше да върне думите си назад.

Ник изглежда не обърна внимание на нетактичността й.

— Имам си собствен бизнес в Санта Барбара — „Лайтфут — консултантски услуги“. Приех да се срещна с вас, за да направя услуга на семействата, но истината е, че не ми пука колко неприятности създавате на „Кесълтън и Лайтфут“. Забавлявайте се, Фила!

След тези думи Ник би трябвало да стане и да си отиде, само че той дори не понечи да се надигне от канапето.

— Какви консултации давате в „Лайтфут — консултантски услуги“? — попита тя.

Ник я погледна с непроницаемо лице.

— Предоставяме съвети и информация на фирми, които искат да пробият на задокеанските пазари. Много компании ламтят за парче от световната баница, но си нямат ни най-малка представа как се прави бизнес в Европа или в страните от Тихоокеанския басейн.

— А вие имате ли?

— Донякъде.

— Щяхте ли и сега да работите в семейната фирма, ако не бяхте направил гаф преди три години?

— Това преди три години не беше точно гаф.

— Казахте, че доста безславно сте се провалил.

— По-скоро беше нещо като семеен скандал. Но да отговоря на въпроса ви — да, ако събитията не бяха се развили така, вероятно все още щях да съм във фирмата. По-точно, още щях да я ръководя.

Фила направи гримаса.

— Вие сте я ръководил?

— Казано иначе, бях назначен за неин главен изпълнителен директор една година преди да напусна.

— Но това е абсурдно! Защо ще напускате, при положение, че току-що сте назначен за главен изпълнителен директор? За да отидете в Калифорния? И защо правите някому услуга, като се свързвате с мен? За какво изобщо е всичко това?

Очите му се озариха от лека, почти неуловима, светлина.

— Обясних ви за какво е всичко това, госпожице Фокс. Аз вече не съм в семейната фирма. Обади ми се една жена, свързана с „Кесълтън и Лайтфут“, която все още говори с мен понякога, и аз се съгласих да се срещна с вас, за да й направя услуга. Казах ви — край на услугата.

— И това вече не ви засяга?

— Да.

Нещо не се връзваше.

— Не ви вярвам…

— Ваше право е, Фила. Ще вечеряте ли с мен?

Трябваше й повече от минута, за да проумее думите му. Погледна го объркано, имайки усещането, че буквално е зяпнала от изненада.

— Моля!?

— Чухте ме добре. Твърде късно стана, за да тръгвам за Калифорния. Възнамерявам да прекарам нощта тук. Просто си помислих, че бихме могли да вечеряме заедно. Пък и, дявол да го вземе, в Холоуей не познавам никого, освен вас. Ако нямате други планове за вечерта…

Тя бавно поклати глава.

— Не мога да повярвам!

— Какво не можете да повярвате?

— Не смятате да ме сваляте, за да си върнете тези акции, нали? Искам да кажа, това би било толкова банално, старомодно и долнопробно. А също и безполезно.

Ник не й отговори веднага. Докато обмисляше думите си, се загледа в бръшляна, който сякаш извираше от червената саксия на съседната маса. Когато Фила отново срещна погледа му, студеният блясък в него не й хареса. Остана с впечатлението, че е взел важно решение.

— Госпожице Фокс — със смущаваща официалност произнесе той. — Просто за сведение бих искал да знаете, че ако се опитам да ви сваля, ще го направя, само защото съм пожелал да се любя с вас, а не защото съм искал да сложа ръка на тези акции.

Фила се втренчи в него с присвити очи, като се мъчеше да „смели“ изявлението му. Досега си бе внушавала, че знае точно какво да очаква от всеки един представител на богатите и силни фамилии Лайтфут и Кесълтън. Но Никодимъс Лайтфут отказваше да се впише в нейните очаквания. Това го правеше още по-опасен.

И все пак, тя не можеше да пренебрегне мисълта, че това го правеше и по-полезен.

— Ако вечерям с вас, ще ми разкриете ли нещо от пикантните семейни тайни?

— Вероятно не.

— Тогава какъв смисъл има?

— Смисълът е, че никой от нас няма да е принуден да яде сам.

— Мен не ме бърка да ям сама. Често ми се случва.

— Знаете ли, госпожице Фокс, това не ме учудва. Аз също твърде често ям сам. Твърде често.

Ник се изправи.

— Ще ви взема в шест. Тъй като сигурно добре познавате тукашните заведения, ще ви помоля вие да направите резервацията.

Отвори външната врата и излезе, без да погледне назад.

За Фила това беше още един сигнал за опасност. Малката подробност, че той не се бе обърнал, беше многозначителна. Всеки друг мъж не би се въздържал поне от един бегъл поглед през рамо, за да види как би реагирала на внезапното му тръгване.

Интуицията й подсказа, че бе постъпил така, не защото не се интересуваше от нея, а защото си го бе наложил. Той очевидно напълно се владееше и действаше в зависимост от ситуацията.

Откъм улицата се дочу приглушеното бръмчене на сребристосивото му порше. Фила изчака, докато мощната кола потегли, повтаряйки си, че Никодимъс Лайтфут ще се окаже голям проблем. „А може би наистина имам нужда точно от това. Може би имам нужда от проблем, в който да вложа цялата си злоба. Може би това ще се отрази на депресията ми по-добре от пътуването до Калифорния. Да, лисиците винаги са разчитали на своята хитрост…“