Джейн Ан Кренц
Златният шанс (16)

Шестнадесета глава

— Винаги съм мислила, че тази стая е най-хубавата във вилата.

Елинор обходи с поглед лавиците с книги, припомняйки си часовете, които бе прекарала в проектиране и обзавеждане. За нея бе било много важно, библиотеката на Рийд да стане както трябва.

— Ти свърши дяволски добра… искам да кажа, ти чудесно поработи тук, Елинор. Нора все повтаряше, че имаш страхотен вкус.

Рийд отиде до подноса с напитките.

— Ще пиеш ли нещо?

Елинор погледна часовника.

— Защо не? Вече минава пет, нали?

— Наистина минава пет. Всъщност, мисля, че започва да става малко късно… за всичко.

Рийд наля бренди в две чаши.

— Какво те кара да говориш така?

— Нищо. Просто си приказвам.

Елинор пое чашата от ръката му и се загледа как той сяда на стола с висока облегалка. Много внимателно бе подбрала този стол, защото бе искала той да се чувства удобно в него. Рийд беше едър мъж и имаше нужда от здрав, солиден стол.

— Защо искаше да поговорим днес, Елинор? — попита той след кратко мълчание.

— Мисля, че знаеш защо.

— Не, не знам. Но съм любопитен да разбера.

Елинор стисна чашата си. Рийд беше прословут с това, че обичаше да се говори направо, без заобикалки.

— Събранието през август.

— А!

Тя го погледна в очите.

— Кажи ми истината, Рийд. На събранието Ник ще се опита ли да си върне контрола върху „Кесълтън и Лайтфут“?

— Мисля, че спокойно можем да приемем, че ще се опита.

— Единственият начин, по който може да го направи, е с твоята помощ. Ще му помогнеш ли?

— Какво те кара да си мислиш, че аз съм единствената му надежда? Дарън също би могъл да го подкрепи, а и ти би могла. С някой от вас двамата на негова страна, плюс собствените му акции и тези на Фила, Ник би могъл да направи, каквото си поиска, по дяволите.

— Всички от семейство Кесълтън ще застанем зад Хилъри.

Рийд кимна.

— Ще гласувате така, както ви е изгодно.

Елинор се наклони към него.

— Ние имаме нужда тя да ръководи нещата, Рийд. А единственият друг човек, на когото изобщо бихме се доверили, си ти.

Той поклати глава.

— Не. Няма да се върна пак на тази работа. За нищо на света. Добре се чувствах там, но вече е време да оставя всичко в ръцете на някой по-млад. Животът е адски къс, Елинор. Не искам да прекарам остатъка от моя зад някое бюро.

— И вместо това искаш да го прекараш в игра на голф. Само за голфа ли можеш да мислиш вече?

— Не. Понякога си мисля за внуци.

Рийд отпи от брендито си.

— Завиждам ти, Елинор. Имаш си син, имаш си и малкия Джордан. Аз не мога да се похваля с такова нещо.

— Все пак, за добро или лошо, синът ти се завърна. Въпросът е защо и за колко дълго?

— Да… Интересен въпрос. И аз всеки ден се питам същото.

— Рийд, ако той си възвърне контрола върху компанията, знаеш какво ще предприеме. Няма да поднови договорите с правителството. Ще започне да се стреми отново към широкия потребителски пазар. Този път не може да се каже колко далече ще стигне в своите промени. Ти и Бърк няма да сте там, за да го спрете. Ще накара „Кесълтън и Лайтфут“ да произвежда битова електроника, за Бога! Компанията не е създадена за такъв бизнес. Преди десет години ти и Бърк дори не бихте си и помислили да се насочите в такава област.

— Да, но преди десет години. Бърк вече е мъртъв, а и аз скоро мога да умра — усмихна се Рийд.

— Не говори така.

Чашата с бренди потрепери в ръката й.

Той я погледна видимо разтревожен и смръщи вежди.

— Хей, само се помайтапих. Просто се опитвам да кажа, че това, което аз и Бърк сме искали да бъде компанията преди десет, двадесет или тридесет години, може да не съвпада с желанията на децата ни. А това е тяхната компания, Елинор. Важното е, че „Кесълтън и Лайтфут“ оцеля и остана в ръцете на семействата. Що се отнася до мен, мисля, че Ник и Дарън могат, дявол го взел, да правят с нея, каквото решат.

— Ами Хилъри? — уплашено попита Елинор. — Какво ще прави при това положение? Все пак и тя има някакви права.

Рий отпи още веднъж от чашата си.

— Да, има някакви права, не отричам.

— През последните три години тя отдаде всичките си сили на фирмата.

— Това ми е пределно ясно.

— Значи засега сериозно мислиш да подкрепиш Ник на събранието?

— Мисля за това, да. Това е всичко, което правя. Мисля.

Елинор с усилие запази спокойния си тон.

— Ще го направиш ли, Рийд? Ще подкрепиш Ник?… След като знаеш какво стори на всички ни преди три години?

— Напоследък започвам да се питам дали не сме преценили грешно какво именно стана тогава. Всъщност, смятам, че може би сме постъпили много глупаво преди три години.

— Само онази е виновна — прошепна Елинор. — От нея започна всичко.

— Криси Мастърс?

При споменаването на това име Елинор едва се овладя. Надяваше се, че няма да избухне пред Рийд. Би било ужасно конфузно.

— Е, сега Филаделфия Фокс се намеси в живота ни и се занимава с неща, които изобщо не я засягат.

— Мисля, че когато всичко приключи, ще съм й много задължен на тази Филаделфия Фокс — замислено произнесе Рийд.

Елинор го стрелна с очи.

— Защо казваш това?

— Както и да го погледнеш, тя ми помогна да си върна сина.

— Не се надявай чак толкова. Ник не се е върнал. Поне не съвсем. Също така не забравяй, че жена с нейния произход гледа само собствения си интерес. Какво друго може да се очаква от такава като нея!

— Нора казваше, че ти винаги имаш едно наум за произхода на хората — отбеляза той. — Знам, че твоят е абсолютно безупречен, но трябва да запомниш, че моят не е. Нито дори на сина ми, ако погледнеш обективно на нещата. Ние сме само едни обикновени хора, Елинор, макар че ти направи всичко възможно през годините. Обикновените хора не се обръщат често назад. Няма какво да търсят там. Хора като нас се стремят да гледат към бъдещето, а не към миналото.

Елинор усети, че не може да издържа повече. Тя остави чашата си на масичката и стана.

— Моля те, добре си помисли какво би причинил на всички нас, ако подкрепиш Ник!

— Дарън ще се справи отлично, дори ако Ник поеме ръководството на фирмата — внимателно каза Рийд. — Не се тревожи за сина си.

Тя бе тръгнала към вратата, но думите му я заковаха по средата на стаята.

— Как можеш да знаеш? — прошепна.

— Не забравяй, че го познавам така добре, както и собствения си син. Дарън е много по-упорит, отколкото Бърк си мислеше. Или може би Бърк е осъзнавал това и се е страхувал, че синът му би постигнал много повече от него. Не знам точно как е било, но съм сигурен, че ако Дарън наистина иска да стане губернатор, така или иначе, ще заеме поста. Има същата сила и размах като Бърк, но не и пороците на баща си, слава Богу. Прилича много и на теб по това, че се стреми да доведе всичко докрай, без значение на каква цена.

Елинор се напрегна.

— Бърк никога не е смятал, че Дарън ще успее в политиката и изобщо в каквото и да било — рече тя със съзнанието, че всъщност търси повече увереност.

— Знам, че за мъртвите се говори или добро, или нищо. Бог ми е свидетел, че Бърк беше най-добрият ми приятел и бизнес партньор цели четиридесет години, че и повече. Но, честно казано, Елинор, в някои отношения той беше голям задник.

Елинор трепна.

— Да, такъв беше. Благодаря ти, Рийд. Благодаря ти, че вярваш в сина ми.

— Елинор…

— Радвам се, че харесваш тази стая, Рийд — бързо каза тя, преди Рийд да продължи. — Доста поработих по нея заради теб.

— Знам. Винаги съм се чувствал удобно тук.

— Това е добре.

— Защо прекарваш толкова много време, в библиотеката ми, Елинор?

— Не ти ли е ясно? Аз проектирах обзавеждането на тези стаи… чакай да си спомня кога беше… Преди тридесет години…

— Преди тридесет години!

— Да… Е, няма значение… Още тогава знаех, че се омъжих за неподходящия човек. Знаех, че съм хваната в капан, и че никога няма да притежавам мъжа, когото обичах. Той вече беше много щастлив с друга. Но исках да направя нещо за него. Исках той да се чувства приятно и да знае, че това е благодарение на мен. Исках да се сеща за мен, дори само за секунда-две всеки път, когато сяда на този стол.

Елинор рязко натисна дръжката на бравата и излезе.

 

 

— Сигурен ли си, че изглеждам добре?

Фила стоеше пред покритата с огледала стена в спалнята на Ник и се оглеждаше за стотен път.

— Чувствам се странно в черно. Сякаш трябва да ходя на погребение или нещо подобно.

Роклята прилепваше плътно по тялото й, като подчертаваше тънката й талия. Беше много семпла и стилна.

Ник застана зад нея, пристягайки с привични движения папийонката си.

— Съгласен съм, че това не е най-подходящият цвят за теб.

— Аз изглеждам наистина ужасно! — изстена тя, защото най-лошите й страхове се бяха потвърдили. — Знаех си. Опитах се да го обясня на Вики, но тя настояваше да я купя.

Ник й се усмихна в огледалото.

— Исках само да те подразня. Изглеждаш страхотно. Вики беше права. Роклята е много изискана. Дяволски ще съм горд тази вечер да вляза в онази зала под ръка с теб.

— Какво искаш да кажеш с това? — подозрително попита Фила.

— Искам да кажа, че съм свикнал да те виждам в умопомрачаващо розово или наситено оранжево и черното изглежда някак си много „тихо“ върху теб, това е всичко.

— В смисъл, че не приличам на изискана дама?

— Тази вечер наистина държиш да създаваш проблеми, нали?

— Казах ти, че не искам да идвам с теб, облечена в това нещо.

Тя се извърна от огледалото, осъзнавайки, че вдига прекалено много шум около роклята. Трябваше да приеме неизбежното и да отиде на организирането на спомагателния фонд на Дарън, защото Ник бе поискал тя да бъде там.

Бе разбрала, че когато Никодимъс Лайтфут настояваше за нещо, натискът, който упражняваше, никак не беше малък.

Тя взе малката черна чантичка, украсена със сребро, която Виктория бе обявила за подходяща към роклята, и обу черните лачени обувки.

Тази вечер си имаше причини да бъде раздразнителна и кисела и когато мероприятието приключеше, щеше да съобщи на Ник една новина, от която той несъмнено щеше да се почувства безкрайно облекчен. Междувременно тя самата трябваше внимателно да я осмисли.

Ник облече черния си смокинг.

— Готова ли си?

— Готова, както никога.

Фила се обърна към него и го огледа.

— Много впечатляващо — най-после каза тя.

Официалните дрехи подчертаваха широките му рамене и яката конструкция на тялото му. Правеха го предизвикателно опасен.

— Гледаш ме така, като че ли откриваш някоя непозната досега моя черта — измърмори Ник.

Тя се усмихна.

— Приличаш на гангстер. Липсват ти само червената роза на ревера и издутината под мишницата, където би трябвало да е кобурът ти.

— А ти изглеждаш като една малка сексапилна съблазнителка.

Ник повдигна брадичката й с показалец и целуна върха на носа й.

— Хайде да тръгваме, преди да съм решил, вместо да ходим там, да ти се оставя да ми се нахвърлиш.

— Дори и не предполагах, че може да ти хрумне едно такова решение. Мислех, че трябва на всяка цена да отидем на този прием.

— Престани да мърмориш. Наистина трябва да отидем.

Ник изгаси лампите в спалнята.

— Ще си запазим нахвърлянето за после — обяви, докато излизаха.

 

 

Когато пристигнаха в голямата приемна зала на върха на лъскавия небостъргач, там вече се бе насъбрала голяма навалица от изискано облечени хора с добре натъпкани портфейли. Влизайки вътре под ръка с Ник, Фила неспокойно се огледа. Салонът беше пълен. Дарън сигурно щеше да е доволен. Общият равен звуков фон от бръмченето на гласовете се прекъсваше от време на време от женски смях и звън на чаши.

В ъгъла трима музиканти във фракове свиреха Моцарт, а няколко сервитьори циркулираха из тълпата и разнасяха подноси с ордьоври и питиета. От огромните прозорци се разкриваше великолепна панорама към Сиатъл и залива, а последните отблясъци на залеза чезнеха над „Олимпия“.

Но изгледът, храната, питиетата и Моцарт отстъпваха пред главната атракция на вечерта. Нямаше никакво съмнение, че интересът на всички беше фокусиран в Дарън Кесълтън. Строен, елегантен, динамичен, той ставаше център на всеобщо внимание навсякъде, където се спреше. Държеше се толкова непринудено и естествено, сякаш това му беше ежедневие.

До него Виктория изглеждаше като едно красиво допълнение — напълно спокойна и сигурна в себе си. Двамата олицетворяваха идеалното американско семейство.

— Това е дар Божи — промърмори Фила, като се пресегна за чаша шампанско от подноса на преминаващата покрай нея сервитьорка.

Ник схруска една стрида, завита в бекон.

— Да, Господ му е давал с шепите си. Трябва да видиш как се държи в такава тълпа, за да разбереш какъв ефект оказва върху хората.

— Рядко се среща такава магнетична сила.

— Аха. Винаги съм знаел, че има нещо в Дарън — нещо, което не можех да определя точно. Само че, докато Бърк беше жив, то нямаше никакъв шанс да се прояви. Но сега вече качествата му започват да изпъкват. Господи, та той наистина би могъл да бъде следващият губернатор на щата!

— Мисля, че си прав. Погледни и Вики — от нея ще стане перфектна губернаторска съпруга. Какво говоря! Тя би могла да бъде съпруга даже и на президент. Толкова е самоуверена, очарователна и мила.

— А когато заради фоторепортерите доведат и малкия Джордан, тримата ще се появят на цялата първа страница на утрешния „Сиатъл Таймс“.

— Интересно ще е да разберем дали Джордан ще се опита да покаже на журналистите своята развалящата се колекция от водорасли.

Фила се огледа и забеляза Елинор, която си пробиваше път през навалицата.

— Ето къде сте били! — приповдигнато каза тя, когато стигна до тях.

Лицето й сияеше от майчинска гордост.

— Благодаря ти, че си тук тази вечер, Ник.

— Обещах ти, че ще дойдем. Изглежда, всичко върви добре. Къде е татко?

— Ей там са с Хилъри, говорят с някакви бизнес приятели.

Елинор се обърна към Фила.

— Значи все пак си решила да се присъединиш към нас.

— Не можах да се измъкна — усмихна се ослепително Фила. — Ще се постарая да не поставям семействата в неловко положение.

— Би било много добре — отвърна Елинор, кимна на Ник и се отдалечи.

— Пак сме в заядливото си настроение, а? — тихичко каза Ник, загледан в гостите на тържеството.

— Тя започна първа.

— Елинор не е започнала нищо. Ти просто си страшно изнервена тази вечер. Защо?

— Не съм изнервена. Елинор е изнервена, а не аз. Ако искаш да я успокоиш, кажи й, че си решил да подкрепиш напълно Дарън в битката му за губернаторското място.

— Сега съм тук, нали? Това не означава ли подкрепа?

— Това е стъпка в правилна посока, но на Дарън му трябва много повече и ти го знаеш. Той се нуждае от действителната ти помощ, а не само от обществени прояви като тази.

— Филаделфия Фокс — политически съветник!

— Такава съм.

Фила продължаваше да бъде раздразнителна и малко потисната. Тя пак се пресегна за чаша шампанско.

— Не ти е убягнало от вниманието, че Дарън не е либералдемократ, нали? — вметна Ник.

— Не, но имам определени надежди за него.

— Смяташ, че ще промени убежденията си?

Фила се усмихна печално.

— Нямам чак такива очаквания, но мисля, че ще разбере какво го поставя няколко степени над обикновените републиканци. Възприемчив е.

— Сигурен съм, че ще бъде поласкан да чуе това.

По устните й отново пробяга усмивка.

— Вече му го казах.

Тя хвърли поглед наоколо.

— Тази вечер Хилъри наистина изглежда великолепно.

Ник не се впечатли особено от забележката й.

— Тя винаги изглежда великолепно. Хайде, добре е да се помотаем между хората. Това е бизнес.

— По-скоро — часът на семейното единство. Кесълтънови и Лайтфутови — просто едно голямо и щастливо семейство.

Ник тръгна из залата, влачейки Фила след себе си. Той кимна на няколко души, размени пътьом две-три думи с други и най-после спря до една двойка, която стоеше близо до прозорците. Жената — привлекателна брюнетка около четиридесетте — вдигна очи към него и се усмихна топло.

— Ник! Колко е хубаво да те видя отново. Доста време изтече, а? Само минаваш за няколко дни или си оставаш вкъщи?

— Този път възнамерявам да остана. Фила, това са Барбара Епълтън и съпругът й, Норм. Мои стари приятели. Барбара, Норм, това е Филаделфия Фокс.

— Здравейте — рече учтиво Фила. — Откъде ли ми е познато името ви, госпожо Епълтън?

— Понякога, когато няма нищо важно по света, вестниците се занимават с мен — засмя се Барбара.

Фила се замисли за миг, направи връзката и лицето й грейна.

— Сега си спомних! Вие сте от онези хора, които работят за събирането на средства за дневни занимални за децата на бездомните семейства. Чувала съм за усилията, които полагате в Източен Вашингтон. Страшно се радвам да се запозная с вас!

Барбара Епълтън се усмихна леко смутена.

— Повечето хора бягат надалеко от мен. Страхуват се, че ще ги моля за пари. Вие интересувате ли се от грижите за бездомните деца?

— Аз съм… бях социална работничка. Доскоро работех по програмата за настаняване в сиропиталища на деца без родители. Проблемът с бездомните тук, в Сиатъл, ми е до болка познат.

— Родителите са подложени на такъв стрес… А децата също страдат. Нуждаят се от организирана и безопасна среда. Не можеш да отглеждаш деца в коли, микробуси и временни бараки.

— Ако си родител, не можеш много успешно да търсиш работа, да се квалифицираш или да се занимаваш с бюрокрацията на социалната система, ако на ръцете ти са увиснали няколко хлапета. Мисля, че идеята за дневни занимални за такива деца е страхотна. Как върви проектът?

— Засега сме организирали два центъра, а до есента се надяваме да стартира още един.

— Говорила ли сте с Дарън и Вики за това?

Барбара замислено присви очи.

— Не, не съм. Реших, че Дарън не е точно от тези хора, които биха подкрепили идеята.

Фила енергично махна с ръка.

— О, не се притеснявайте за Дарън! Той не е толкова реакционен, ултраконсервативен, дясно ориентиран надут пуяк, каквито са останалите Кесълтънови и Лайтфутови. Той е много по-възприемчив и разбира от дума. Нещо повече, жена му проявява изключителен интерес към детските проблеми.

— Така ли?

Барбара насочи поглед към средата на салона, където Дарън и Вики говореха със заобиколилите ги в кръг хора.

— Не знаех това. Веднага ще поприказвам с Виктория Кесълтън. Норм, върви и напиши един чек. Май че все пак ще трябва да направим дарение за кампанията на мъжа й. Радвам се, че се запознахме, Фила. Хубаво е, че се видяхме, Ник. Хайде да вечеряме заедно тези дни.

— Да, добре — кимна Ник.

Когато Епълтънови се отдалечиха достатъчно, той развеселено погледна към Фила.

— Поздравления. Току-що измъкна пари от най-стиснатата чекова книжка в залата.

— Че защо са тук, ако не са поддръжници на Дарън? — учуди се тя.

— Според Вики, не можеш да си позволиш да не поканиш Барбара и Норм на такова мероприятие. Те имат доста голямо влияние в града. Но тази вечер наистина никой не очакваше тяхната финансова подкрепа. Барбара е прословута с това, че подкрепя само няколко избрани политици. Обаче всички, зад които е застанала, по принцип винаги просперират. Парите си печели от дърводобив. Страшно е богата. Да се надяваме, че не си преувеличила с разбирането на Дарън към детските проблеми.

— Не съм. Дарън ще изслуша всекиго, който милее за децата. Знам, че ще го направи. А ако все пак откаже, Вики ще го накара.

Фила беше убедена в думите си. Тя се озърна замислено наоколо.

— Знаеш ли, човек може да свърши добра работа в тази зала, пълна с подвижни сейфове.

— Точно това е идеята. Каква е тази смешна физиономия? Да не смяташ да влизаш в политиката?

— Кой, аз ли?

— Не ме гледай като паднала от луната.

— Мили Боже, та от мен би излязъл отвратителен политик.

— Вярно е. Прекалено много говориш. По-добре е да останеш на ниво събиране на средства за спомагателни фондове.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Ти си от тези хора, на които им прави удоволствие да досаждат на хората, докато те не се бръкнат за дарение. Трябва да си доста нахален, за да успееш.

— Може да се окаже забавно. Отивам да се упражнявам.

Ник въздъхна.

— Жената само да усети вкуса на властта — и подивява.

Фила реши да прекара останалата част от вечерта в слушане, наблюдаване и задаване на въпроси. Така съзнанието й нямаше да се занимава със собствените й проблеми.

По едно време Рийд се присъедини към нея с чаша в ръка и я попита как се чувства.

— Е, все още никой не се е опитал да ме изхвърли — отвърна му.

— Това е добър знак. Сигурно си мериш приказките.

— Вече ми писна от коментарите за моята устатост… Къде е Хилъри?

— Говори с някакви бизнес познати. А къде е Ник?

— Ей там, до онзи набит мъж в ъгъла.

Рийд погледна в посоката, която му указа Фила, и кимна.

— Това е Грейвстън. Притежава няколко ресторанта тук в града.

Елинор ги забеляза, напусна една групичка жени и отиде при тях.

— Ето къде си бил, Рийд. Търсих те. Видя ли семейство Бранд?

— Да, край шведската маса. Защо?

— Искам да се уверя, че ще се срещнат с Дарън и Вики. Всичко върви добре, не мислиш ли?

— Направо чудесно — намеси се Фила, макар че никой не я питаше. — Дарън е много естествен, нали?

— Да, така е — отвърна Елинор.

— Ник и аз преди малко си говорихме за това, че политическата кариера явно е най-подходящото занимание за него. Грехота е да се пропиляват такива способности. Бог е свидетел, че се нуждаем от повече почтени хора на власт.

Очите на Елинор я пронизаха.

— Обсъждали сте това с Ник?

Фила кимна, отпивайки от шампанското си.

— Знаеш ли, Елинор, Ник получи прозрение.

— Какво прозрение съм получил? — попита Ник, който се бе приближил незабелязано и в момента стоеше точно зад нея.

Тя трепна, после се усмихна многозначително.

— Прозрението, че бъдещето на Дарън е в политиката.

— Когато си наоколо, дори няма нужда да си отварям устата. Вече започваш да говориш вместо мен.

Рийд се ухили.

— И аз го забелязах.

Елинор този път се бе втренчила в Ник.

— Наистина ли мислиш така за Дарън?

— Попитай Фила. Тази вечер тя явно най-добре знае какво мисля.

Ник насочи поглед над главата й.

— А, ето го и Хауърд Комптън. Ще отида да се видя с него.

Той се извини и понечи да тръгне, но в последния момент забеляза пълната чаша в ръката на Фила и се спря.

— Колко шампанско изпи досега?

— Това е едва втората ми чаша… мисля. Може и третата да е. Не съм сигурна. Не се мръщи така, де.

— Дръж я под око — обърна се Ник към баща си. — Малко е сприхава тази вечер. Когато е в подобно настроение, много лесно се забърква в неприятности.

— Не знам какво очакваш да направя — отвърна Рийд. — Искаш ли да хапнеш още нещо, Фила?

— Да, с удоволствие — усмихна се широко Фила. — Не му обръщай внимание. Не му харесва, когато се забавлявам.

Половин час по-късно тя се озова сама във фоайето, откъдето се отиваше към тоалетните. Реши, че е добре да се поосвежи. Тръгна по покрития с килим под и отвори масивната врата.

Обстановката в тоалетната я зашемети. Всичко беше тапицирано в плюш — бледо тюркоазно и розово. До едната стена имаше две елегантни канапета, другата цялата беше покрита с огледала, обрамчени с гирлянди от електрически крушки, а кабинките бяха облицовани с мрамор. От прозорците им се разкриваше страхотна гледка — истинска висока класа. Фила започна да отваря вратите на кабинките една след фуга, за да види откъде панорамата е най-хубава.

Тъкмо беше стигнала до средата на редицата, когато чу вратата откъм фоайето да се отваря и затваря. Побърза да излезе, притеснена от това, че някой може да я завари как се захласва от изгледа на тоалетната кабинка.

Видя Хилъри да стои пред мраморните мивки и се спря. Стомахът й се сви от внезапен спазъм. Забеляза как красивото лице на Хилъри се изкриви от гняв и приятното усещане, което бе замаяло главата й, мигновено се изпари. Очевидно Хилъри събираше сили за предстоящия сблъсък.

„Прилича на дивашка главатарка“ — помисли си Фила, поразена от заплашителните и необуздани блясъци в очите й.

— Здравей, Хилъри… — поде предпазливо.

— Боже! Как само умееш да се правиш на божа кравичка, малка кучко!

Фила престана да диша и по цялото й тяло преминаха студени тръпки.

— Знам как се чувстваш…

— Изобщо не знаеш как се чувствам. Изобщо! Мислиш си, че ще спечелиш, а?! — изсъска Хилъри. — О, виждам как започнаха да ти обръщат внимание, да ти вярват, да те слушат! Заради теб отново взеха да вярват и на Ник. Интересно явление. Само че ти няма да спечелиш, Фила! Няма да ти позволя! В тази игра съм вложила твърде много време и сили, за да изгубя сега всичко!

Фила преглътна яростната й атака.

— Ник ми разказа всичко за Трейнър и за плановете ти да разориш компанията. Аз обаче няма да ти позволя да сториш това на семействата. Те с нищо не са го заслужили!

Вратата откъм фоайето се отвори отново и в помещението влезе Ник — така небрежно и самоуверено, като че ли това беше заседателна зала. Всъщност, сред луксозната и интимно женска обстановка той изглеждаше малко груб и недодялан.

— Видях те да се насочваш към дамските тоалетни — обърна се Ник към Фила, — а после забелязах, че Хилъри те последва. Нещо ми подсказа, че трябва да се присъединя към тази среща на високо равнище. Какво казваш, че не сме заслужили?

— Тя иска да накаже всички ви за онова, което се е случило преди три години — отвърна Фила, като не сваляше очи от изопнатите черти на Хилъри. — Но това не е честно. Вие не сте виновни. С изключение на Бърк, разбира се.

— Знаеш ли, ти си права — кимна Хилъри и скръсти ръце на гърдите си. — Възнамерявам да разпродам „Кесълтън и Лайтфут“ парче по парче и така да спечеля собствено състояние.

После се втренчи в Ник.

— Ще унищожа всичко, което е ценно за вас!

— Подготвяла си това в продължение на близо три години и сега вече си готова да го направиш, нали? — спокойно попита той.

— Да! — гордо заяви Хилъри. — И ще го направя! Когато приключа, ще съм получила всичко, което искам — всичко, от което се нуждая — а Кесълтънови и Лайтфутови само ще гледат как безценната им семейна компания отива в ръцете на чужди хора.

— Не е имало никакво изнасилване, нали, Хилъри? — попита я Фила. — Било е съблазняване. Ти си прелъстила Бърк от отчаяние, когато си осъзнала, че Ник ще напусне фирмата и ще поиска развод, ако откажеш да бъдеш с него. Знаела си, че нямаш никакъв шанс с Рийд. Той никога не би те докоснал. Нито пък Дарън. Но Бърк е бил от друго тесто.

— Грешиш! Това си беше изнасилване! Беше изнасилване във всеки смисъл, освен в чисто физиологичния! Всичко обещано ми беше отнето! Аз направих сделка с Лайтфутови. Ожених се за един от тях, а в замяна трябваше да получа това, което исках!

Фила осъзна, че и последните парчета от пъзела най-после бяха дошли на мястото си.

— Но когато разбра, че ще изгубиш всичко, се насочи към Бърк, нали? Трябва да е бил Бърк. Той е бил най-слабият. Знаела си, че ти остава само той, и си го използвала.

— Той ме желаеше толкова силно! Искаше ме, откакто влязох през вратата като съпруга на Ник.

— Вероятно, защото си спадала към категорията на забранения плод — каза Фила. — Заложила си на това, нали? Смятала си, че ако контролираш Бърк, той ще те подкрепи, когато загубиш положението си на жена от семейство Лайтфут. Само това те е интересувало. Това е била и главната причина да се омъжиш за Ник.

— Вярно — усмихна се студено Хилъри. — Мислиш, че ме познаваш много добре, а? Предполагам, благодарение на Криси?

— Отчасти да. Ти беше права, Хилъри. Имала си много общи неща с нея. Нуждаеш се от почти неограничена финансова обезпеченост, също както и Криси. Този твой стремеж е патологичен. Единственото важно нещо за теб на този свят.

— В този свят една жена трябва да се грижи за себе си.

— Когато бракът ти е тръгнал към разпадане, а е нямало никаква възможност да хванеш в примката си Рийд или Дарън, Бърк е бил единственият ти шанс да се вкопчиш в нещо сигурно. Докъде стигна във фантазиите си, Хилъри? Наистина ли мислеше, че той би могъл да се разведе с Елинор и да се ожени за теб?

— Това беше една от възможностите — съгласи се Хилъри. — Само че нямаше нужда да прибягвам до нея, тъй като случайно забременях. Изобщо не ми беше хрумвало за този прийом. Но когато разбрах, че ще имам дете, внезапно осъзнах колко по-просто би било всичко, ако кажех, че то е то Ник. Като майка на дете от семейство Лайтфут, моето положение щеше да бъде непоклатимо до края на живота ми.

— Но защо реши да разцепиш компанията, Хилъри? — тихо попита Ник. — Защо просто не се задоволи с това, че я контролираш?

Тя му хвърли остър поглед.

— Защото след като загубих детето на Бърк, разбрах, че ще съм в постоянна опасност. Знаех, че рано или късно ти сигурно ще се завърнеш като крал от изгнание и ще си поискаш трона. Винаги си смятал, че „Кесълтън и Лайтфут“ ти принадлежи по право.

— Нали си била жена на Рийд? Била си в безопасност! — вметна Фила.

— Колко дълго, мислиш, щях да остана негова жена, ако се разкриеше цялата истина? Не можех да не се възползвам от шанса си. Видях каква възможност ми се открива, когато Рийд започна да губи интерес към компанията. Разбрах, че ако успея да подхвана правилно нещата, бих могла постепенно да придобия такава власт, че да продам компанията и да се осигуря за цял живот. Така изобщо не бих имала нужда от никакви Лайтфутови и Кесълтънови. Бих била свободна. Точно така и ще стане!

— Е, няма да стане точно така — каза Ник. — Аз се върнах.

Хилъри отново се усмихна хладно.

— Върна се твърде късно, Ник. Или може би, твърде рано. Както и да е. Сега не можеш да се наложиш. Дори и с акциите на Криси няма да получиш достатъчно подкрепа през август, за да успееш да предотвратиш всичко. И след годишното акционерно събрание аз все още ще съм генерален изпълнителен директор.

— Не разчитай много на това.

— Мислиш ли, че семействата ще повярват на такова нещо? Ако искаш, можеш да се дереш като глашатай, за да се опиташ да ги накараш да разберат какво става. Но те няма да ти обърнат внимание. Цели три години съм ги обработвала. Сега всичките имат причини да желаят да остана на поста си. За тях ти си ренегатът, а не аз.

— Знам.

Красивото лице на Хилъри се изкриви от гняв.

— Нищо нямаше да се случи, ако не беше постъпил така, дяволите да те вземат! Ти си виновен! Имахме сделка! Ти наруши нашето споразумение!

— Предполагаше се, че това е брак, а не бизнес. На мен ми трябваше съпруга, а не бизнес партньор.

— Съпруга? Не, трябваше ти глупачка, която да е с теб, да те следва сляпо, накъдето и да я поведеш!

Устните й се присвиха саркастично.

— Нима ме мислеше за идиотка? Омъжих се за теб, само защото ти беше очевидният наследник на „Кесълтън и Лайтфут“, и за нищо друго! А и каква ли друга причина може да съм имала, освен тази?

— Добър въпрос. Сигурно не и защото си ме обичала?

— Копеле такова! Любовта няма нищо общо. И за двама ни това си беше чист бизнес. Ти ме пожела заради това, което можех да донеса на семейството: красота, безупречен произход и класа.

— А ти пък ме пожела, защото финансовото състояние на семейството ти беше трагично. Искаше да се омъжиш за пари.

— Така е устроен светът, Ник. Бях принудена да го разбера, също както и Елинор преди четиридесет години.

Ник опря рамото си на стената.

— Ти изобщо не знаеш какво значи „разбиране“, Хилъри.

— Не е вярно. Аз бях готова да изпълня моята част от сделката. Щях да ти бъда добра съпруга, ако беше останал начело на „Кесълтън и Лайтфут“. Но след единадесетия месец на нашия брак ти вече бе готов да напуснеш фирмата, само защото Рийд и Бърк не ти дадоха да правиш с компанията това, което ти искаше. И очакваше, че ще те последвам!

— Да. Страшно тъпо от моя страна. Тогава все още си мислех, че жената трябва да последва мъжа си, без значение каква работа има той.

— Това е отживелица, първобитно, глупаво!

— Зависи от жената. Майка ми би последвала баща ми дори на дъното на океана.

Хилъри направи гримаса на отвращение и се обърна към Фила.

— Криси ме разбираше. Знаеше какво искам, от какво се нуждая. Тя би ми помогнала.

— Разбирала те е, но не ти прехвърли акциите и никога не си промени завещанието, нали?

Фила поклати глава.

— Нещо в нея не й е позволявало да ти даде възможност да унищожиш „Кесълтън и Лайтфут“.

— Грешиш. Тя ме подкрепяше по всякакъв начин.

— Не, не мисля. Въпросът е там, Хилъри, че каквото и да се е случило, колкото и да те е харесвала, Криси никога не би ти позволила да удариш толкова жестоко семейство Кесълтън. Виждаш ли, в края на краищата, тя винаги се е чувствала една от тях.