Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (42)

Преди да мине по същество и да открои първия тип престъпления, извършени от Гай Верес, Цицерон реши да направи няколко изрични забележки, отнасящи се до заседателите.

— Помнете, че сенатът е дал инструкции на нашия градски претор Луций Аврелий Кота да следи за всички съдебни състави; помнете и че сенатът е обещал да използва наблюденията на Луций Аврелий като основа за закон, който да бъде ратифициран от трибутните комиции. От времето на Гай Гракх до управлението на нашия диктатор Луций Корнелий Сула сенатът изцяло бе изгубил контрол над съдебната институция, лишавайки се по този начин от една от своите основни привилегии. Всички знаем какво последва от това! Сула възстанови сенатските права върху състава на всички съдилища. Но както стана ясно след изключването на шейсет и четирима сенатори, ние, сенаторите, не се оказахме на висотата на очакванията на Сула. Не е Гай Верес единственият човек, когото подлагаме на изпитание днес. Целият римски сенат се намира на съд заедно с него! И ако сегашният състав на съдебните заседатели не отговори по почтен и отговорен начин на изискванията, които са му наложени, никой не може да придиря на Луций Кота в случай, че предложи съдебната власт да бъде отнета от ръцете на назначените отци! Уважаеми съдебни заседатели, призовавам ви нито за миг да не забравяте каква огромна отговорност сте поели на плещите си. На вас е поверена съдбата и доброто име на римския сенат.

По-нататък Цицерон добре се възползва от ограничението, което имаха защитниците да говорят точно колкото и той говори. Без да се впуска в обяснения, Цицерон се залови методично да вади доказателствата и да кани свидетелите да дават показания. Един по един различни сицилийци свидетелстваха: Гай Верес бил откраднал жито в размер на триста хиляди модия само за една година, и то само от една малка област, какво ли оставало за количествата, задигнати от останалите краища на провинцията; Гай Верес бил извършвал кражби и незаконни конфискации, вследствие, на които за три години управление свободните стопани в една област от двеста и петдесет души намалели на осемдесет, какво ли оставало за кражбите и конфискациите в останалите области; той бил използвал незаконосъобразно средствата, осигурени от хазната за закупуването на жито; Гай Верес бил давал пари на заем срещу двайсет и четири на сто лихва и дори повече; Гай Верес бил отговорен за унищожаването на списъците с дължимия от жителите десятък; Гай Верес бил откраднал или брутално иззел скулптурите и картините от всички светилища на острова; при гостуване на вечеря бил откачил и прибрал пред очите на домакина скъпоценните камъни от семейната посуда; при гостуване на вечеря бил събрал в чували цялата златна и сребърна посуда на своя домакин и ги отнесъл със себе си; бил си построил, без да плаща никакви разходи, собствен кораб, с който да се прибере у дома в Рим; Гай Верес съзнателно бил оставял безнаказани мнозина пиратски главатари срещу дял от тяхната плячка; той унищожавал завещания, за да прибере наследството на покойника в своя полза; и така нататък, и така нататък.

Цицерон разполагаше със списъци, счетоводни документи, восъчни таблици, на които все още личали подправените цифри, но най-вече — с огромен брой свидетели, които никой не можеше да уплаши, на какъвто и разпит да ги подложеше. Освен това Цицерон не се беше ограничил да доведе свидетели по кражбите на зърно само от една област. Каталогът с произведенията на Праксител, Фидий, Поликлет, Мирон, Стронгилион и всички останали известни скулптори, които Верес беше отмъкнал от острова, беше допълнен с нотариално заверени документи за „покупката“ им. От тези документи ставаше ясно, че собствениците на някакъв Купидон от Праксител го бяха дали практически без пари на Гай Верес. Доказателствата бяха толкова много, че и дума не можеше да става защитата да ги оспорва. Сякаш потоп беше залял трибунала, докато заседателите се опитваха да запомнят колко точно различни кражби и други злоупотреби с властта беше извършил Верес за трите години, прекарани в Сицилия. Изслушването на всички свидетели отне девет дни. Акцио прима свърши едва на четиринайсетия ден от секстил.

Хортензий буквално се тресеше при напускане на заседанието, но когато Верес понечи да го заговори, гневно го отблъсна.

— Ще говорим у вас! — заповяда му той и допълни: — И нека шуреите ти също присъстват!

 

 

Домът на Гай Верес се намираше в най-представителната част на Палатинския хълм; макар да беше една от най-внушителните постройки в тази част на града, от огромните количества статуи и картини, наблъскани по коридорите и из стаите, изглеждаше тясна и неуютна. Там, където не се виждаха статуи или картини, стояха големите долапи, в които Верес държеше обширната си колекция от златни и сребърни прибори, бижута или топове изящни бродерии и гоблени. Стаите бяха обзаведени с изящни мебели от лимонено дърво с крака от слонова кост и злато, бяха наобиколени от позлатени столове и царски кушетки. Къщата се беше превърнала в забележителен склад от всякакви произведения на изкуството и занаятите, с които собственикът се беше сдобил вследствие на петнайсет години грабежи и изнудвания.

Четиримата се събраха в кабинета на Верес, където едва си намериха място сред скъпите мебели. Буквално не смееха да мръднат, да не би да закачат някоя изящна и чуплива вещ.

— Ще трябва доброволно да се оттеглиш в изгнание — каза Хортензий.

Верес зяпна от удивление.

— Ти се шегуваш! Нали тепърва предстои втората част от процеса! Вашите речи ще ме измъкнат!

— Ти си глупак! — разбесня се Хортензий. — Не разбираш ли, че ме излъгаха. Измамиха ме, как другояче искаш да ти го кажа? Цицерон успя да отнеме всички мои шансове да спечеля това проклето дело! Цяла година да мине между първата и втората част от процеса, Гай Верес, най-великите речи в римската история да произнесем аз и моите помощници, заседателите никога няма да забравят що за купища от доказателства им бяха предоставени! Казвам ти го, Гай Верес, да знаех за една десета от престъпленията ти, никога нямаше да се съглася да те защитавам! В сравнение с теб Мумий и Павел изглеждат като джебчии! И какво успя да сториш с толкова много пари? Къде са парите? Как може човек да изхарчи толкова пари при условие, че се сдобива безплатно с всяко произведение на Праксител? Защитавал съм всякаква измет, всякакви мошеници, но ти ги надминаваш! Върви в изгнание, докато е време, Гай Верес!

Верес и двамата Метели го бяха изслушали с наведени глави.

Хортензий стана да си ходи.

— Вземи каквото можеш със себе си, но ако искаш съвета му, остави произведенията, които си задигнал от Сицилия. Така или иначе няма да можеш да вземеш повече от онова, което навремето си задигнал от храма на Хера на Самос. Най-добре да се ограничиш с картините и дребните предмети. И изтегли парите си до утре сутринта, недей ги оставя нито за минута повече. — Хортензий стигна до вратата, внимавайки къде стъпва. — Аз все пак ще си прибера сфинкса от Фидий. Къде е той?

— Ти какво? — избухна Верес. — Нищо не ти дължа… Ти не ме отърва!

— Дължиш ми един сфинкс от слонова кост — настоя Хортензий. — Дължиш благодарности и на късмета си, че не ти искам повече. Ако смяташ, че нищо не съм сторил за теб, то поне съветът ми ще ти свърши добра работа. Дай си ми сфинкса, Верес, веднага!

Статуетката беше достатъчно малка, за да я скрие Хортензий в гънките на тогата си; прекрасно произведение на Фидий, изпипано до най-малките детайли — открояващите се едно от друга пера по крилата и косматата плът между ноктите на чудовището.

— Тоя си го бива — призна си Квинт Капрарий, след като Хортензий изчезна.

— Неблагодарник! — ядосваше се Верес.

Но новоизбраният консул се навъси.

— Той е прав, Гай, трябва да напуснеш Рим най-късно до утре вечерта. Цицерон ще запечата дома ти в мига, в който чуе, че се изнасяш. Защо изобщо държиш всичко тук?

— Това не е всичко, Квинт. Това са само шедьоврите, без които не мога да заспя спокойно. Голямата част от стоката е в къщата ми в Кортона.

— Искаш да кажеш, че има и още? Богове, Гай, познавам те от години, а продължаваш да ме изненадваш! Нищо чудно, че сестра ми се оплаква от безразличието ти! Значи затова не те вижда с цели дни? Защото прекарваш времето си при скулптурите и картините? А пък аз винаги съм си мислел, че живееш сред този панаирджийски склад само защото нямаш доверие на робите си.

Верес злобно се изхили.

— Сестрата ти се оплаквала, така ли? И с какво право се оплаква, след като Цезар я развлича от няколко месеца? Да не ме мисли за глупак? Или съм толкова сляп, че не виждам какво става зад статуите у дома? — Той се изправи. — Трябваше да кажа на Хортензий къде отиват повечето от парите… Доста щяхте да се изчервите, нали? Трите Козленца се оказаха доста скъпи шурейчета, но от всички ти най-много лапаш, Квинте! Произведенията на изкуството успях да задържа за себе си, но кой изяде цялата печалба от продажбата на зърното? Е, всичко свърши! Ще послушам съвета на крадеца на сфинксове и ще се оттегля в доброволно изгнание. С малко повече късмет, каквото успея да взема със себе си, ще си остане само за мен! Никакви подаръци повече за Козленцата, още по-малко за сестра им Метела Капрария! Нека Цезар продължава да се грижи за доброто й настроение… Да ви видим какви пари ще изстискате от него! Не се надявайте и на зестрата й. Развеждам се с нея още днес заради изневярата й с Цезар.

Вследствие на тази реч двамата шуреи още по-разгневени напуснаха стаята. Верес остана за минутка сам зад писалището и замислено галеше оцветените мраморни бузки на Поликлетовата Хера. Най-накрая вдигна рамене и извика прислугата. Как би могъл да се раздели, пък макар и с една-единствена вещ от този прекрасен дом? Само страхът да не изгуби главата си и мисълта, че е по-добре да запази нещо, отколкото да изгуби всичко, му вдъхнаха достатъчно сили в този драматичен момент. Двамата със слугата започнаха да обикалят къщата и да избират. Това да, това не…

— Когато наемеш каруците — ако си казал и една дума навън, ще те разпъна на кръст, ще ги докараш при задния вход утре през нощта. И всичко да бъде внимателно подредено в щайги, ясно ли е?

 

 

Както Хортензий беше предположил, Цицерон убеди Глабрион да запечата изоставената къща на Гай Верес още на сутринта след тайното му заминаване. Веднага прати и човек в банката да спре всякакво теглене на пари. Твърде късно, разбира се; парите са най-лесно преносимото богатство, на човек му трябва само една хартийка, която да покаже там, закъдето е заминал.

— Глабрион вече съставя комисия, която да възстанови щетите, но се страхувам, че малко може да стори — обясни Цицерон на Хиерон от Лилибей. — Верес е изтеглил всички пари, които е притежавал в Рим. Все пак, изглежда, повечето от нещата, които е задигнал от Сицилия, са останали из къщите му. Уви, не гарантирам за бижутата и златните прибори, които е крал от частни лица. Но той си е бил присвоил такива огромни богатства, че дори и от най-дребните вещи са останали цели сандъци. Робите, които е оставил след себе си, нищо не струват, но както и да е, толкова силно мразят господаря си, че веднага си признаха всичко. Изглежда това, което е съхранявал при себе си в Рим, е нищожно като количество в сравнение с това, което е прибрал в имението си край Кортона. Предполагам, че тъкмо за там са се запътили братята Метели, но аз вече усвоих една тактика от колегата си Цезар, който пътува по-бързо от всеки друг човек на земята. Съдебната комисия ще пристигне в Кортона преди Метелите. Нищо чудно да намерим още от богатствата на Сицилия.

— А Гай Верес къде ли е отишъл? — попита от любопитство Хиерон.

— Най-вероятно в Масилия. Това е известно място в средите на големите крадци.

— Е, ако не друго, то поне си върнахме родните богатства — отбеляза Хиерон. — Благодаря ти, Марк Тулий, благодаря за всичко!

— Мисля, че аз ще бъда този, който ще благодари най-накрая — деликатно му напомни Цицерон, — ако, разбира се, смятате изхода от делото достатъчно удовлетворителен, за да изпълните моето условие за житото догодина? Плебейските игри ще се проведат чак през ноември, затова цената не е задължително да е за сметка на тазгодишната реколта.

— Ние само ще се радваме да ти се отплатим, Марк Тулий. Обещавам ти, че твоята продажба на евтин хляб ще бъде запомнящо се дело.

 

 

— И така — разказваше по-късно Цицерон на своя добър приятел Тит Помпоний Атик, — това мое случайно увлечение в сферата на обвинението се оказа от огромна полза за репутацията и кариерата ми. Ще си купя жито по две сестерции модия, а ще го продам за три. Разликата ще покрие транспорта и пак ще остане много за мен.

— Защо направо не го продадеш по четири сестерции модия — учуди се Атик. — А разликата просто ще напълни кесията ти. Тя доста е изтъняла.

Но Цицерон беше буквално смаян от подобно предложение.

— Не мога да сторя такова нещо, Атик! Цензорите ще вземат да кажат, че съм се обогатил незаконно, като съм взел пари от клиентите си.

Атик въздъхна.

— Цицероне, Цицероне! Ти наистина няма да забогатееш никога, при това сам си си виновен. Навярно е права поговорката, според която можеш да отнемеш човека от Арпин, но не и Арпин от човека. Ти разсъждаваш като типичен селски големец!

— Разсъждавам като почтен човек — възрази той, — и съм горд с този факт.

— Да не би да намекваш, че аз не съм почтен човек?

— Не, не! Ти си делови човек от висока класа и с римско мислене. Правилата, които ти следваш обаче, не са правилата, които аз следвам. Аз не съм Цецилий, но ти си!

Атик смени темата.

— Ще публикуваш ли протокола от процеса срещу Верес? — попита той.

— В интерес на истината, имам такива намерения.

— Сигурно ще добавиш и бляскавите речи, които така и не произнесе пред акцио секунда. Имаше ли готов материал?

— О, да, нахвърлям си бележки месеци преди да дойде датата на процеса. Макар че точно тези речи ще трябва да бъдат коренно измененията да включат повече от темите, които засегнах в първата част от процеса. Защо питаш?

— Чудя се дали да не се захвана с ново хоби, Цицероне. Търговията е скучна работа, а хората, с които я въртя, са още по-скучни. Затова смятам да отворя малко дюкянче с голяма работилница — на Аргилет. Соций ще ми бъде конкуренция, защото смятам да се захвана с издателска дейност. Ако нямаш нищо против, бих желал да откупя изключителните права над бъдещия ти труд. В замяна ще получиш една десета от това, което изкарам от всяко продадено копие!

Цицерон се засмя:

— Така да бъде, Атик, дадено!

 

 

Беше април месец, скоро след като двамата цензори одобриха избора на Мамерк Лепид за лидер на сената. Помпей оповести пред целия град, че ще организира игри на победата, които да започнат през секстил и да завършат точно преди римските игри на четвъртия ден от септември. Всички виждаха гордостта и радостта му, макар че те не се дължаха изцяло на игрите; Помпей бе успял междувременно да осъществи страхотен удар за човек родом от Пицен. Овдовялата му сестра Помпея бе омъжена не за друг, а за самия племенник на покойния диктатор — Публий Корнелий Сула, допреди няколко години известен като Секст Перквициен. Да, Помпеите от Северен Пицен се издигаха до най-високите слоеве на римското общество! Дядо му и баща му трябваше да се задоволят с жените от рода на Луцилиите, докато той се бе обвързал в роднинство с Муциите, Лициниите и Корнелиите! Това имаше с какво да го зарадва!

Но Крас не се вълнуваше за кого ще се омъжва овдовялата сестра на Помпей; това, което го тревожеше изключително много, бяха игрите на победата.

— Казвам ти аз — казваше той на Цезар, — Помпей има намерение да изкара цялата си провинция на римските пазарища и да харчат с пълни шепи в продължение на два месеца. И то през най-горещите месеци от годината! Търговците ще му издигнат статуи на всеки ъгъл, да не говорим за хората, които ще дават квартири за през лятото и ще трупат сестерции!

— Но това е добре дошло за Рим и за римляните.

— Да, но къде съм аз сред всичко това? — питаше Крас, леко изнервен.

— Ами ще трябва да си разчистиш местенце.

— Кажи ми как… И кога? Оттук до квинктилските иди са Аполоновите игри, след това имаме на три пъти едно след друго избори — центуриатните комиции, трибутните комиции, плебейското събрание. На квинктилските иди Помпей смята да провежда проклетия си парад, за да покаже държавния си кон. След изборите на плебса се отваря достатъчно време човек да си напазарува, но не и да отиде до морето, да си почине и да се върне — игрите на победата, които Помпей е обещал, ще започнат в средата на секстил. А те ще продължат петнайсет дни! Каква самоувереност! И след като те свършат, веднага започват римските игри! Богове, Цезаре, тези забавления ще държат клиентите му в града не два, ами цели три месеца! А кой ще се сеща за мен? Та аз направо не съществувам, нищо че се водя консул!

Цезар обаче изглеждаше спокоен.

— Имам една идея.

— Каква? — попита Крас. — Да се облека като Полукс и да обикалям улиците?

— А Помпей да се облече като Кастор? Добра идея! Но нека бъдем сериозни. Каквото и да решиш да правиш, скъпи Марк, хората трябва да знаят, че струва много повече пари от евтините забавления, които колегата ти организира. Иначе не можеш да го засенчиш. Склонен ли си да се разделиш с една по-тлъста сума?

— Склонен съм да похарча всичко, което притежавам, само и само хората да ме запомнят като по-добър управник от Помпей! В крайна сметка аз съм най-богатият човек в Рим от две години насам.

— Не се залъгвай — възрази Цезар. — Ти само говориш за богатството си, а и никой не е споменал, че има повече пари от теб. Но нашият Помпей е типичен поземлен владетел, той не е свикнал да се хвали какво и колко притежава. А притежава много повече от теб, Марк, в това поне съм сигурен. Когато галската земя стана официално част от Италия, цените на земята там скочиха. Помпей притежава, повтарям притежава, а не ползва, няколко милиона югера от най-плодородната земя в Италия, при това не само в Умбрия и Пицен. Той наследи и превъзходните имения на Луцилиите край Тарентския залив, а на връщане от Африка си закупи нови парцели по бреговете на Тибър, Волтурн, Лирис, и Атерн. Ти не си най-богатият човек в Рим, Крас. Убеден съм, че Помпей е по-богат.

— Не може да бъде!

— Напротив, може, и добре го знаеш. Това, че човек не обяснява пред всички колко е богат, не означава, че е беден. Ти се хвалиш пред всички с богатството си, защото преди години беше беден като просяк. Помпей никога не е бил беден, а и няма да бъде. Когато раздава земя на ветераните си, изглежда щедър и великодушен, но аз съм готов да се обзаложа, че те не я придобиват като пълна собственост, а само за временно ползване. Срещу това му плащат десятък. Помпей е същински цар, Крас! Той неслучайно се е нарекъл Велики. Неговите хора гледат на него като на свой цар. Откакто стана първи консул, навярно е решил, че царството му се е разширило.

— Аз притежавам поне десет хиляди таланта — заинати се Крас.

— Което означава двеста и петдесет милиона сестерции в брой — усмихна се Цезар и поклати глава. — Изкарваш ли десет процента отгоре годишна лихва при банкерите?

— О, да.

— Какво ще кажеш тази година да се лишиш от печалбата?

— Искаш да кажеш, да похарча хиляда таланта?

— Точно това имам предвид.

От самата мисъл на Крас му стана тежко, което пролича по отчаяния му поглед.

— Хм-да. Ако така мога да засенча Помпей. Но иначе не.

— В деня преди секстилските иди — което е точно четири дни преди началото на Помпеевите игри на победата, е празникът на Херкулес Непобедимия. Както си спомняш, навремето Сула пожертва една десета от имуществото си в чест на божеството и нахрани пет хиляди души.

— Кой ще забрави подобно събитие? Черното куче пи от кръвта на жертвата. Никога не бях виждал Сула толкова изплашен. Пък и след това не си го спомням. Венецът му падна в локвата кръв и се разпадна.

— Да забравим тия ужасии, Марк. Обещавам ти, че когато ти подариш една десета от имуществото си на Херкулес, никое куче няма да пие от кръвта на жертвата. Ще организираш публично пиршество с десет хиляди маси! Всички онези, които биха забравили почивката на морето, за да се забавляват по време на различните игри, ще бъдат по това време в Рим. Един безплатен обяд няма да бъде пропуснат.

— Десет хиляди маси? Ако всяка от тях се огъне под тибърски костури, стриди, змиорки и кефали, пак няма да ми излезе повече от двеста таланта — направи бързо сметката Крас, който знаеше цената на всичко. — Освен това ситият търбух днес не може да компенсира празния утре. Човек, като преяде, си мисли, че е осигурен за цял живот, ама на сутринта отрезнява. Безплатното преяждане бързо се забравя, Цезаре.

— Абсолютно си прав. И все пак — продължи Цезар, — като извадим двеста таланта, ни остават осемстотин. Да приемем, че между месеците секстил и ноември в Рим се намират средно триста хиляди души. По принцип от държавните запаси на всеки римски гражданин му се полагат по пет модия, една медимна жито на месец на цената от петдесет сестерции. Евтино, но не чак толкова, колкото е цената на житото напоследък. Хазната винаги има печалба, дори в най-гладните години. Тази година, чувам, нямало да бъде никак гладна. Както не беше гладна изминалата година, а това е добре дошло за теб. Защото ти ще трябва да изкупиш миналогодишната реколта.

— Да я изкупя? — недоумяваше Крас.

— Нека довърша. Пет модия по три месеца… по триста хиляди души… Това прави четири и половина милиона модия. Ако ги купиш сега, вместо да чакаш лятото, мисля, че ще успееш да си издействаш подобно огромно количество срещу пет сестерции модият. Това са двайсет и два милиона и половина сестерции — около осемстотин таланта. А това, скъпи Марк — заключи тържествено Цезар, — означава къде ще отидат останалите осемстотин таланта! Защото, Марк Крас, ти ще раздаваш безплатно по пет модия жито на човек в продължение на три месеца подред. Не на намалена цена, Марк, а безплатно!

— На това му се казва щедрост — отговори Крас. Погледът му беше възвърнал обичайната си непроницаемост.

— Съгласен съм с теб, щедростта е голяма. Но има едно предимство пред всичко, което Помпей е измислил засега — неговите игри ще са приключили два месеца по-рано от последната партида безплатно жито, която ще раздадеш. Ако хората имат къса памет, а те имат, ти ще си последният, който ще е направил някоя добрина за тях през годината. Благодарение на Марк Лициний Крас повечето римляни ще могат да получат безплатно жито точно по времето, когато цените му скачат най-високо — до деня, когато отново се смъкнат. Ти ще бъдеш герой! И народът вечно ще те обича!

— Може би ще престанат да ме наричат скъперник — подсмихна се Крас.

— Ето това е разликата между твоето богатство и това на Помпей — на свой ред се усмихна Цезар. — Неговите пари не миришат на дим от пожар. Крайно време е да подобриш облика си за пред хората!

 

 

Крас се захвана със закупуването на житото с обичайната си деловитост и потайност. Никой още не знаеше, че възнамерява да посвети една десета от богатството си на Херкулес Инвиктус в деня пред сесктилските иди. Затова и Помпей се занимаваше със своите дела, без да подозира каква огромна опасност надвисва над името му.

Помпей искаше най-вече да докаже пред цял Рим, дори пред цяла Италия, че лошите времена са отминали; какъв по-убедителен начин от това да поканиш цялата страна на едно дълго празненство? Нека всички помнят годината, в която Гней Помпей Велики е бил римски консул, как е осигурил тяхното благополучие и ги е отървал от всички кошмари. Няма повече войни, няма повече глад, няма повече политически борби. И макар суетата му донякъде да разваляше впечатлението, желанието му да зарадва хората бе напълно искрено. Обикновените люде, които не заемаха обществено положение и съответно не бяха пострадали от проскрибциите, вече си говореха с носталгия за времето на диктатора Сула; но след като видеха какво е направил за тях Гней Помпей Велики, управлението на Сула щеше да бъде забравено.

В началото на квинктил в Рим започнаха да пристигат хора от провинцията, повечето от които търсеха квартири чак до средата на септември. Самите римляни не бързаха да ходят до морето — дори по-знатните и по-богатите. С ясното съзнание, че подобно стълпотворение увеличава риска от престъпност и епидемии, Помпей използва своите завидни умения на организатор и с помощта на наети бивши гладиатори осигури постоянна охрана на всяка улица в града; колегията на ликторите отговаряше за спокойствието на форум Романум и големите пазарища, където се навъртаха доста непознати лица, а доброволци тръгнаха да изписват подробни надписи по всички стени в града да не се пие вода или ходи по нужда на друго място, освен в обществените тоалетни, както и да не се яде съмнителна храна и с мръсни ръце.

Помпей не беше сигурен дали хората от провинцията си даваха сметка колко е безинтересно избирането за първи консул на човек, който е бил обикновен конник (всъщност той стана сенатор в деня, когато встъпи в консулска длъжност), затова реши да използва шествието на държавния кон да наблегне на този факт. По негова заръка подкупените цензори Гелий и Клодиан възродиха старото „трансвекцио“, както беше известно шествието, нищо че то не се беше провеждало от времето на Гай Гракх. Сега то щеше да се използва от консула Гней Помпей Велики, за да смае всички със своя държавен кон.

Шествието започна призори на квинктилските иди. Началото беше във фламиниевия цирк, на Марсово поле, където хиляда и осемстотин членове на конническото съсловие поднесоха жертва в чест на Непобедимия Марс — Марс Инвиктус, — чийто храм се намираше вътре в пределите на цирка. Щом церемонията свърши, конниците се качиха на своите държавни коне и поеха в тържествен строй, подредени по центурии, през портата до зеленчуковия пазар, по Велабрум, Вик Югарий до долния край на форум Романум. Всичките хиляда и осемстотин конници изпълниха форума и се обърнаха към храма на Кастор и Полукс, където на специално издигнат подиум стояха двамата цензори. Те приемаха парада на конниците. Всеки от участниците в шествието трябваше да се приближи до подиума, да слезе от държавния си кон и да го отведе при двамата цензори, които внимателно да го огледат. Ако животното не отговаряше на старите стандарти, цензорите бяха в пълното си право да го отнемат от собственика му и да го изгонят от състава на първите осемнайсет центурии. Преди векове подобни случаи е имало, при това много; дори Катон Цензор е бил известен със своята стриктност и безкомпромисност.

Тържественото шествие беше забравена атракция, затова цял Рим се беше насъбрал на площада да наблюдава парада. Разбира се, мястото не беше достатъчно, затова множеството трябваше да се задоволи да посрещне конниците някъде по пътя от Марсово поле до форум Романум. Където имаше по-високо място, от което се откриваше гледка, беше пълно с народ — покриви, пиедестали на статуи, стълби, скали, дървета… Продавачи на храна, ветрила, сенници и студени напитки се провираха през тълпата и предлагаха стоките си, без да гледат няма ли да ударят някого с дървените кутии, които носеха. Всеки продавач си имаше поне по един роб охрана, който трябваше да го пази от ловките пръсти на джебчиите и да пълни кутията от голямата торба, която носеше на рамо. Дечицата невъзмутимо пикаеха на главите на хората под себе си, бебенцата ревяха с пълно гърло, малчугани се шмугваха между краката на възрастните, зяпачите се цапаха с мазния сос на пържолите или със сметаната от сладкишите, по-изнервените се сбиваха, по-неиздръжливите припадаха или повръщаха, но всички неуморно се тъпчеха. Това беше типичен римски празник.

Конниците яздеха построени в осемнайсет центурии, всяка от които предшествана от древния си символ — вълк, мечка, мишка, птица, лъв и т.н. Поради теснотията на улиците, по които шествието минаваше, в една редица можеха да се движат най-много четирима души, което означаваше, че всяка центурия беше дълга петнайсет редици, а цялото шествие се разтягаше на повече от километър и половина разстояние. Всеки конник бе облечен в пълно бойно снаряжение. Имаше такива, чиито доспехи бяха предавани от поколение на поколение в продължение на векове, та затова изглеждаха доста необичайно. Други (като Помпей, чиито предшественици сравнително отскоро си бяха намерили място в някоя от осемнайсетте центурии, затова не притежаваха доспехи от преди шестстотин години, които да доказват латинския или етруския им произход) компенсираха със златото и среброто по шлемовете и броните си. Но хората бледнееха в сравнение с конете си. Те бяха поръчани специално от земите на сабиняните и бяха най-често бели или бледосивкави на цвят. Всеки кон беше окичен с безброй медальони и дрънкулки, седлата и юздите от боядисана кожа бяха украсени с орнаменти, гърбовете на конете бяха загърнати в шарени одеяла от скъпи платове. Някои от конете отдавна бяха обяздени и затова високо вдигаха копита, преди да пристъпят, на другите опашките и гривите бяха боядисани в златно и сребърно.

Всичко беше добре подредено — по начин, който да изтъкне най-вече личността на консула Помпей. Не беше възможно всеки един от конниците поотделно да мине на преглед пред цензорите, това би означавало церемонията да отнеме трийсет часа, при това летни. Но Помпеевата центурия беше строена сред най-първите, затова цензорите търпеливо разпитаха триста души един след друг кои са, от коя триба са, как се казва баща им, дали са служили шест години в армията, дали отговарят на финансовите изисквания.

Когато първата редица от четвърта центурия слезе от конете, Помпей стоеше най-отпред. Многобройните му хора сред тълпата успяха да наложат пълна тишина на площада. Златната му броня блестеше на слънцето, около раменете му се вееше пурпурната лента, която свидетелстваше за консулската му власт, а до нея висеше друга лента — че е пълноправен римски пълководец. Едрият му бял кон беше оседлан в червено, от юздата и седлото висяха тежки златни фалери, самият ездач също се беше окичил с всички спечелени отличия, засенчени донякъде от боядисаните пера от чапла върху гръцкия шлем.

— Име? — попита главният цензор Лентул Клодиан.

— Гней Помпей Велики! — изрева Помпей.

— Триба?

— Клистумина!

— Баща?

— Гней Помпей Страбон, консул!

— Служил ли си в десет кампании или шест години подред?

— Да! — изкрещя с пълен глас той. — Две кампании в Съюзническата война, една в защита на Рим по време на обсадата, две на страната на Луций Корнелий Сула в Италия, една в Сицилия, една в Африка, една в Нумидия, една в защита на Рим от Лепид и Брут, шест в Испания и една при залавянето на Спартаковите бунтовници! Общо шестнайсет кампании. Като се изключат онези, в които съм бил само кадет, всички останали са провеждани под мое лично командване!

Тълпата избухна в овации и хвалебствия. Народът тропаше с крака и пляскаше с ръце; мощни вълни от възгласи изпълниха цялото пространство на площада, та цензорите и останалите участници в шествието трябваше да си запушат ушите. Конете се изплашиха и някои свалиха ездачите си от седлата.

Когато шумът най-после утихна — а за това бяха нужни няколко минути, понеже Помпей беше застанал с коня си, уловен за юздата, в самия център на празното пространство поред храма на Кастор и любезно се покланяше на всички посоки, — цензорите прибраха свитъците със списъците и царствено се облегнаха на столовете си. Помпей се оттегли, а останалите петнайсет центурии преминаха с бавен тръс покрай Клодиан и Гелий.

— Чудно зрелище, няма що! — ядосваше се Крас, чийто държавен кон беше наследен от големия му син Публий, вече двайсетгодишен. Двамата с Цезар бяха наблюдавали парада от лоджията на Красовата къща — някогашния дом на Марк Ливий Друз, който беше обърнат точно към форума. — Това е фарс!

— Затова пък добре организиран, Крас! Трябва да поставиш висока оценка на Помпей за изобретателност и отношение към народа. Игрите ще бъдат още по-голямо събитие.

— Шестнайсет кампании! И с изключение на тези, в които бил кадет, все под негово командване! Е, да, в продължение на осем дни, след като баща му умря при обсадата на Рим, момченцето командваше армията му — нали трябваше да я върне обратно в Пицен… А в Италия генерал беше Сула, а после и Метел Пий. А срещу Лепид и Брут — Катул. И най-накрая, ти какво ще кажеш за последната му „кампания“, дето бил заловил бунтовниците на Спартак! Боговете са ни свидетели, Цезаре, ако почнем всички да тълкуваме военните си заслуги по подобен начин, то всеки римлянин трябва да е генерал!

— Е, ако това ти служи за утеха, Катул и Метел Пий навярно говорят същото в момента — рече Цезар, който също се беше засегнал от наглостта на Помпей. — Ти какво очакваш от едно провинциално парвеню?

— Надавам се планът с безплатното жито да проработи!

— Ще проработи, Марк Крас, обещавам, че ще проработи.

 

 

Помпей се върна у дома си в Карина, обзет от небивал възторг. Но бързо загуби доброто си настроение. Още на другата сутрин глашатаите на Крас обявиха, че на празника на Непобедимия Херкулес консулът Марк Лициний Крас щял да дари една десета от цялото си имущество на божеството, че щяло да има пиршество на десет хиляди маси, но че голямата част от дарението щяло да бъде използвано за раздаването на безплатно жито на римските граждани — по пет модия на човек за септември, октомври и ноември отделно.

— Как смее! — Помпей се задушаваше от възмущение. При него беше Филип, който специално бе дошъл да го поздрави за забележителния парад предния ден… И да види как Великият щеше да приеме новината за хода на Крас.

— Постъпил е доста хитро — започна внимателно Филип. — Най-вече за това, защото, римлянинът много бързо преценява кое колко струва. Игрите са нещо твърде абстрактно, а и се организират от малко хора, затова народът не знае истинската им цена. Но храна всеки си купува. Римлянинът знае цената на всеки продукт на пазара — от тибърския костур до солената цаца. Дори да нямат пари за цаца, пак ще попитат колко струва. Всеки ще успее да пресметне колко е платил Крас за житото, да не говорим какво количество е нужно да се изхрани цял Рим. Ще има да слушаме тракането на сметалата.

— Това, което всъщност искаш да кажеш, е, че всеки римлянин ще знае, че Крас е похарчил повече пари от мен! — възкликна Помпей.

— Страхувам се, че е точно така.

— Тогава аз ще пратя свои хора да разпространяват слухове колко са ми стрували игрите. — Той присви очи и изпитателно изгледа Филип. — Колко пари ще му струва всичко това на Крас? Имаш ли представа?

— Около хиляда таланта.

— Крас? Хиляда таланта?

— Нещо такова.

— Но той е най-големият скъперник на земята!

— Не и тази година, Велики. Твоята щедрост и вкус към показността явно са подразнили нашия бик и той е почнал да боцка с двата рога.

— Ами аз какво да правя?

— Няма какво друго, освен да организираш наистина запомнящи се игри.

— Ти нещо криеш от мен, Филипе.

Дебелите бузи на стареца потръпнаха. Той се поколеба, накрая въздъхна и вдигна рамене.

— Така или иначе ще го чуеш от устата на враговете си. Безплатното жито ще наклони везните в полза на Крас.

— Какво имаш предвид? Че ще го обикнат, защото храни гладния народ? Но народът не е никак гладен тази година!

— Крас ще раздаде общо по петнайсет модия жито на всеки римски гражданин. Преброй само! Това са по две половинкилограмови хлебчета на човек в продължение на деветдесет дни. Повечето от тези деветдесет дни ще бъдат, след като ти вече си закрил игрите. Всички ще забравят какво си сторил за тях. Докато до самия край на ноември всеки римлянин ще получава по самунче хляб и ще благодари на боговете, задето го има Марк Лициний Крас на този свят! Той печели играта, Велики! — заключи Филип.

Помпей от дълго време не бе имал случай да изпадне в унищожителната си истерия, но този път представи пълна програма на смаяния Луций Марций Филип. То не беше скубане на кичури, не беше дране на бузи, не беше блъскане с глава и гърди по стените, не бяха синини, не бяха драскотини, не бяха истински рани, които сам си направи пред очите на сенатора. От очите му се изливаха сълзи, от мебелите останаха само трески, от виковете му щеше да се продъни покривът. Муция Терция притича да види какво се е случило, но като видя състоянието на съпруга си, побърза да избяга. Така сториха и робите. Филип обаче не смееше да помръдне и Варон го завари във все същото положение.

— О, Юпитер! — възкликна тъжно Варон.

— Удивително, нали? — погледна го Филип. — При това в момента се е успокоил донякъде. Да го беше видял преди малко… Удивително!

— Е, аз съм го виждал преди — каза Варон и след като внимателно заобиколи проснатия на мраморните плочи Помпей, се присъедини към Филип на кушетката. — Сигурно е заради Крас.

— Точно така. Ти кога си го виждал в подобно състояние?

— Когато не успя да провре слоновете си през триумфалната порта — отговори той. Говореше съвсем тихо да не би Помпей да го чуе. Човек никога не можеше да е сигурен дали не преиграва. — А и преди това, когато Каринат се измъкна от обсадата на Сполеций. Не може да търпи някой да го надхитри.

— Волът наистина го блъсна с двата рога — отсъди замислено възрастният мъж.

— Волът — натърти с известна ирония Варон — се оказа всъщност бик и има не два, а три рога. При това третият бил най-големият, ако се вярва на женските приказки.

— Аха! Значи този трети рог си има име!

— Гай Юлий Цезар.

Помпей изведнъж се надигна от пода и обърна окървавеното си лице към тях.

— Това го чух! — каза той и това убеди Варон, че наистина преиграва. — Та какво Цезар?

— Ами това, че той стои зад действията на Крас — обясни приятелят му.

— Кой ти го каза? — Помпей ловко се изправи на крака и Филип му подаде кърпата си да се избърше.

— Паликан.

— Той трябва да знае, нали Цезар още навремето го беше обработил — кимна Филип.

— Цезар е близък с Крас, това го знам — изрече Помпей. — Нали той стои зад споразумението ни от миналата година. Нали той предложи да възстановим властта на народните трибуни.

Помпей погледна заплашително Филип, сякаш искаше да му напомни, че той си е мълчал през цялото време.

— На мен Цезар ми вдъхва огромен респект — каза Варон.

— На Крас също… А и на мен. — Помпей още гледаше заплашително. — Е, така поне знам кой е господар на Цезар!

— Цезар няма господар — възрази му Филип. — Това не бива никога да го забравяш. Но ако си умен човек, Велики, ще трябва установиш някакви връзки с Цезар, нищо че в момента е с Крас. Все някой ден ще ти е необходим, особено щом аз си отида… А това скоро ще стане. Твърде съм дебел, за да доживея седемдесетте. Ти знаеш ли, че дори Лукул се страхува от Цезар! Това е добър повод за размисъл. Сещам се само за един човек, от когото Лукул се е страхувал някога. От Сула. А ти си направи труда някой ден да се вгледаш в Цезар. Същински Сула!

— Ако смяташ, че трябва да поддържам отношения с него, Филипе, така да бъде — реши великодушно Помпей. — Но доста вода ще изтече, преди да забравя, че тъкмо той съсипа славата ми на консул.

 

 

В промеждутъка от края на игрите на победата (които се оказаха огромен успех не за друго, а защото Помпеевите разбирания за театър не се различаваха по нищо от масовия вкус) до началото на римските игри бяха септемврийските календи, а на тях сенатът по традиция заседаваше. Обикновено заседанието беше важно, а и този път не правеше изключение: Луций Аврелий Кота щеше да изложи своя доклад.

— Аз успях да изпълня задачата, която ми възложихте в началото на годината, назначени отци — говореше той от Подиума в средата на овалната зала. — Надявам се, по начин, който ще одобрите, преди да се впусна в подробностите. Нека накратко очертая законопроекта, който ще искам от вас да гласувате.

В ръцете си не държеше никакъв писмен текст, а и служебният писар, който седеше зад него, не носеше нищо. Денят беше изключително горещ (според годишните времена лятото беше в разгара си), затова всички сенатори си отдъхнаха: Кота нямаше да говори дълго. От тримата Коти Луций беше най-младият и най-интелигентният.

— Нека бъда откровен с вас, колеги — сенатори — заговори Луций Кота с ясния си, завладяващ глас. — Нито сенаторите, нито конниците, за които имам представа как са работили като заседатели, ми направиха кой знае какво положително впечатление. Когато заседателите са изключително сенатори, те са склонни да защитават интересите на сенаторското съсловие. Когато заседателите са само конници, те съответно защитават единствено интересите на конническото съсловие. И едните, и другите приемат подкупи, и то без големи притеснения, защото знаят, че колегите им са в същото положение като тях и на свой ред биха ги защитили, ако се стигне до разкрития.

Това, което аз предлагам — допълни Кота, — е да поделим задълженията на съдебните заседатели по възможност по равно. Навремето Гай Гракх отне съдебната власт от ръцете на сената и я предаде на конниците, но не на всички, а само на членовете на първите осемнайсет центурии, които са длъжни да получават поне, четиристотин хиляди сестерции годишен доход. Не е нужно да напомням, че с няколко изключения всеки сенатор произхожда от семейство, членуващо в някоя от осемнайсетте центурии. Това, което имам предвид, е, че Гай Гракх всъщност не отиде достатъчно далеч с реформите. Ето защо предлагам всеки съдебен състав да се състои от три части: от една трета сенатори, една трета конници от първите осемнайсет центурии — тези, които притежават така наречения държавен кон, и една трета — от останалите представители на конническото съсловие, притежаващи доходи над триста хиляди сестерции — така наречените трибуни ерарии.

Сред сенаторите се дочуха приказки, но никой не изразяваше недоволство. Всички се бяха обърнали към оратора, но бяха по-скоро учудени, отколкото възмутени.

Луций Кота продължи в същия дух:

— Струва ми се, че ние в сената започваме да изпитваме носталгия по онзи период в римската история, водещ началото си от реформите на Гай Гракх и завършващ с тези на диктатора Луций Корнелий Сула. Навремето си спомняхме с умиление привилегиите, които съдебната власт ни осигуряваше, а бяхме забравили за произтичащите задължения. Триста души трябва да попълваме всеки съдебен състав по всяко важно дело, а навремето задачата се падаше на хиляда и петстотин души конници — притежатели на държавен кон. Един ден Сула ни върна любимата привилегия да бъдем сами заседатели, но ние скоро се уверихме, че са ни връчени задължения, които ни връзват целогодишно за града без право да го напускаме за дълго. Защото е очевидно, че създаването на постоянни съдилища увеличи тежестта върху нас, за разлика от годините, когато повечето важни дела бяха разглеждани от някое от народните събрания. Мисля, че Сула смяташе достатъчна мярка срещу това ограничаването броя на заседателите и увеличаването общия брой на сенаторите, но се страхувам, че е подценил проблема.

Когато се захванах със своето проучване, бях убеден в един-единствен факт: че сенатът, дори в своя разширен вариант, не е достатъчно голяма институция, за да могат неговите членове да попълват необходимия съдебен състав за всеки един процес. И все пак, назначени отци, не ми се щеше в никакъв случай да връщаме съдебната власт обратно на конниците от осемнайсетте центурии. Да сторя подобно нещо, би било предателство спрямо два принципа — предателство спрямо сенаторското превъзходство и спрямо изрядно функциониращата система на постоянните съдилища, които Сула ни завеща.

Всички в залата го слушаха внимателно. Луций Кота говореше за неща, които мнозина намираха за напълно логични.

— Най-напред реших да поделя съдебните задължения по равно между сенаторите и конниците от първите осемнайсет центурии. Всеки съдебен състав ще се състои от петдесет на сто сенатори и още толкова конници. И все пак направих известни изчисления и стигнах до заключението, че и така бремето върху сенаторите ще бъде твърде голямо.

Луций Кота говореше, с цел да ги убеди, затова не прибягваше до остроумия, ами си придаваше леко драматичен вид. Очите му блестяха, сякаш бе измислил нещо наистина забележително.

— Ако човек трябва да съди себеподобния, без значение дали е сенатор или конник, той трябва да идва с желание на работа, трябва да следи показанията и изложенията на двете страни с интерес. Това обаче става невъзможно, когато човек трябва да действа като заседател твърде често. С времето всичко му омръзва, той се изпълва със скептицизъм, възпитава се в отрицание към всичко и към всички. И което е най-лошото — склонен е да приема подкупи. Какво друго удовлетворение би могъл да извлече от дейността си на заседател? Държавата не плаща нищо на заседателите. Ето защо не би трябвало да ангажира твърде голяма част от времето на своите граждани.

При последната реплика мнозина кимнаха утвърдително; сенатът изпитваше все по-големи симпатии към претора Луций Кота.

— Давам си сметка, че мнозина от вас разсъждават по същия начин, навярно всички сте на мнение, че задълженията на съдебните заседатели трябва да се разпределят между много повече хора, отколкото включва сенатът. Добре си спомням естествено краткия период, когато сенатори и конници заедно споделяха тежестта на съдебната власт. Но както вече казах, никоя от досега известните ни схеми за попълване съдебните състави не ми се струваше убедителна и достатъчно добре уредена. Ако в осемнайсетте центурии наистина имаше хиляда и осемстотин души, дори да извадим от тях сенаторите, то не би било проблем да използваме тези хиляда и осемстотин души пълноценно. На един конник ще му се налага да изслушва най-много по едно дело в годината.

Луций Кота направи пауза, за да се увери, че всички внимателно го слушат, и продължи нататък:

— Всеки член на първата класа, колеги, прилича на своите събратя. Това е високопоставен гражданин със значително състояние, няма как иначе — ако не разполага с онези триста хиляди сестерции годишно, той просто не може да остане в първа класа. В същото време се оказва, че с вековете Рим малко се е променил или по-скоро, че се управлява принципно на същите начала като навремето, с тази разлика, че сега римляните сме повече, а и държавните институции — също. Разликата е най-осезаема именно при първата класа. В далечното минало имахме само осемнайсет центурии в първа класа. По-нататък обаче, след като упорито държахме във всяка от тези осемнайсет центурии да членуват само по сто души, трябваше да създадем нови центурии, които да поемат всички онези наши съграждани, които са покрили имуществения ценз и по закон принадлежат към първа класа. Едва когато създадохме седемдесет и три допълнителни центурии, решихме да разширим състава на първа класа по друг начин — не чрез запазването на допълнителните центурии, още по-малко със създаването на нови, а чрез допускането във всяка допълнителна центурия на много повече от сто души. Така си създадохме първа и втора класа в самата първа класа! Осемнайсет центурии по сто души, които запазват всички стари привилегии и още седемдесет центурии, в които членуват по много повече хора на едно място.

Защо да не дадем, мисля си аз, политически права и на онези хиляди членове на първа класа, които не са достатъчно знатни, не се радват на достатъчно древно потекло, за да членуват в първите осемнайсет центурии? Ако на тези хора от първа класа, които досега са стояли встрани от всякакъв обществен живот, се даде една трета от местата във всеки съдебен състав, то на всеки човек поотделно ще му се наложи да изпълнява почти символични задължения. В същото време всички тези нискостоящи конници, които наричаме трибуни ерарии, ще получат стимул да станат съпричастни на държавното управление, да се почувстват част от висшето общество. Представете си как би функционирал съдебен състав от петдесет и един заседатели — по седемнайсет сенатори, седемнайсет конници от осемнайсетте центурии, и седемнайсет трибуни ерарии. Седемнайсетте сенатори ще се ползват с авторитета на своя личен опит, на своите познания в правото, на своята дълга дейност като съдебни заседатели. Седемнайсетте конници от осемнайсетте центурии ще се ползват с авторитета на знатната си фамилия, на голямото си богатство, а седемнайсетте трибуни ерарии ще внасят свежест именно със своята неопитност, със своето неопорочено желание да бъдат обективни и справедливи; освен това те също ще принадлежат към богатите обществени слоеве и са пълноправни членове на първа класа.

Луций Кота посочи бронзовите врати на Курия Хостилия.

— Това е моето разрешение на проблема, назначени отци! Съдебни заседатели, подбирани по равно от трите различни слоеве вътре в първата класа. Ако гласувате искания от мен сенат — консулт, ще обработя всичко това във формата на пълноценен законопроект и ще го предложа за ратификация в народното събрание.

Септември месец заседанията по право се ръководеха от Помпей, който стоеше на една стъпка по-напред от празния стол на колегата си Крас.

— Какво ще каже първият новоизбран консул? — попита Помпей Квинт Хортензий.

— Първият новоизбран консул може само да похвали Луций Кота за свършената работа — рече Хортензий. — Като бъдещ висш магистрат и като отдавнашен адвокат из римските съдилища мога само да приветствам подобно забележително решение на този отколешен проблем.

— Какво ще каже вторият новоизбран консул? — попита пак Помпей.

— Напълно съм съгласен с колегата си — отговори Метел Козленцето, който нямаше причина да се противи на подобни реформи, след като процесът срещу Гай Верес беше приключил, а самият Верес не беше в Рим.

Помпей даде думата на всички, които имаха право да говорят пред колегите си. Никой не се обяви против. Разбира се, намираха се и такива, които биха направили забележка заради самата забележка, но като се замислеха колко много работа снемат от собствените си плещи с новия закон, всички замлъкваха и оставяха Кота да си върши работата.

— Това е наистина прекрасно — радваше се Цицерон, докато двамата с Цезар излизаха от Курия Хостилия. — И ти, и аз сме хора, които обичаме да работим с почтени съдии. Колко хитро постъпи Луций Кота! За да се предреши един процес, сега трябва да се подкупят най-малко две трети от заседателите, не половината плюс един, както беше досега. Така излиза по-скъпо. Ако пък някой реши да купи само една трета от заседателите, то другите две трети ще гласуват обратно напук. Имам приятното предчувствие, скъпи Цезаре, че дори подкупването на заседатели да не изчезне веднъж завинаги като практика, то ще бъде силно ограничено. Трибуните ерарии ще гледат на оказаното им доверие като на голяма чест и ще се опитват да докажат, че заслужават да заемат своето място във властта. Да, наистина, Луций Кота постъпи много разумно!

 

 

Цезар с огромно удоволствие предаде на вуйчо си думите на Цицерон. Луций Кота беше дошъл на вечеря в дома му. Нито Аврелия, нито Цинила присъстваха. Цинила беше бременна в четвъртия месец и не се чувстваше добре, а Аврелия се грижеше за малката Юлия, която също боледуваше от нещо. Двамата мъже вечеряха сами и не съжаляваха за това.

— Признавам, че въпросът с подкупите наистина ме занимаваше — усмихна се Луций Кота, — но нямаше как открито да го засегна пред сената.

— Така е. И все пак повечето колеги се сетиха за какво става въпрос, а доколкото искаш мнението на Цицерон и на мен самия, това е голямото предимство на закона ти. От друга страна, Хортензий сигурно съжалява. Но като изключим проблема с подкупите, това, което е най-успешно в законопроекта ти, е, че се запазват постоянните съдилища на Сула. Мисля, че това е най-големият прогрес, който римското правораздаване някога е направило.

— О, много мило от твоя страна да ми го кажеш, Цезаре! — Луций Кота остави чашата с вино на масата и сбърчи вежди. — Ти си близък с Марк Крас, Цезаре, затова може да успокоиш страховете ми. В много отношения тази година беше чудесна — никакви войни, които да не можем да спечелим с лекота, хазната е облекчена от много тежести — състояние, напълно непознато през последните години, преброяване на всички римски граждани, каквото не беше правено отдавна, добра реколта и в Италия, и в провинциите, дори нещо като баланс между днешните и утрешните управляващи. Ако оставим настрана незаконното избиране на Великия за консул, тази година наистина беше добра. Докато идвах насам и вървях по улиците на Субура, останах с впечатлението, че обикновените римляни, онези, които рядко се възползват от правото си на глас, но гледат на Красовата акция с безплатното жито като на добре дошла помощ, са по-щастливи от когато и да е през последните двайсет-трийсет години. Съгласен съм, че не са те, които страдат най-много при гражданските конфликти, на форума не се режат техните глави и никой не конфискува тяхната собственост, но съм забелязал, че римското простолюдие е склонно да се поддаде на настроенията на висшето общество. Щом ние сме добре, и те са добре.

Луций Кота спря да си поеме дъх и отпи от виното.

— Мисля, че се сещам какво ще ми кажеш, вуйчо Луций, но продължавай все пак — подкани го Цезар.

— Това лято беше прекрасно, особено за бедните. Всякакви зрелища и забавления, достатъчно храна за всеки, празненство в деня на Херкулес, когато всички понесоха торбите с провизии за вкъщи. Какво ли друго нямаше: лов на лъвове, представления със слонове, надбягвания с колесници, всякакви фарсове и пантомими… И купища безплатно жито! Дори се проведе конен парад. Изборите минаха без всякакви усложнения. Най-накрая и един престъпен сенатор си получи заслуженото, а Хортензий получи публична плесница за безобразията си като адвокат. Помпей разчисти басейните в Тригарий, лятото ни пожали този път с обичайните епидемии. Дори престъпниците и мошениците бяха принудени да си вземат почивка! — Луций Кота се усмихна. — Заслужено или не, Цезаре, повечето хора отдават тази добра година на двамата консули. Народът гледа на тях като на герои от приказките, които знаят как да печелят популярност. Двамата с тебе, разбира се, знаем по-добре колко струват те. Но пък и не можем да отречем, че се справиха блестящо с работата си — не гласуваха излишни закони, само онзи, с който трябваше да отърват собствената си кожа. И все пак, все пак… Мълвата говори, Цезаре, че отношенията между Помпей и Крас далеч не били приятелски. Двамата не си говорели. Когато се налагало единият да се показва на публично място, другият задължително отсъствал. А мен това ме тревожи, защото имам причина да мисля, че слуховете са верни. И защото мисля, че ние от висшето общество дължим на обикновените хора поне една година без събития.

— Да, слуховете са верни — отговори Цезар.

— Защо?

— Най-вече защото Крас отне целия блясък на Помпеевата слава, а Помпей ненавижда други да го засенчват. Мислеше си, че с конния парад и игрите на победата ще се превърне във всеобщия любимец. Но изведнъж Крас подари три месеца безплатно жито на целия римски народ. И доказа на Помпей, че не е единственият богаташ в Италия, който може всичко да си позволи. Помпей му отмъсти, като го изхвърли от живота си, сложи край на всякакви лични и служебни отношения. Така например трябваше да съобщи на Крас, че за днес е свикано заседание, е, това всеки знае, че в първия ден на септември има заседание, но то се свиква от първия консул, а той е длъжен да уведоми колегата си.

— Мен поне ме уведоми — каза Луций Кота.

— Уведоми всички без Крас. А той изтълкува това като лична обида. Затова не пожела изобщо да се появи. Опитах се да го убедя, но не пожела да ме изслуша.

— Да му се не види! — ядоса се Луций Кота и удари с длан по кушетката. — Ако наистина се скарат, ще заличат цяла една уникална година в римската история!

— Не, няма — успокои го Цезар. — Няма да им позволя. Но дори да ги помиря на първо време, няма да е задълго. Затова смятам да изчакам края на годината, вуйчо, а и разчитам на Котите да ми помогнат. В края на годината ще ги принудим да постигнат някакво публично сдобряване, което да разплаче всички присъстващи. По този начин в последния ден от годината цял Рим ще пее от радост и благодарност… А Плавт ще ни завижда как сме успели да претворим живота в истински театър.

— Знаеш ли — замисли се Луций Кота и се надигна на кушетката. — Когато беше малко момче, Цезаре, бях те вписал в каталога на хората, които Архимед би нарекъл „източници на начален тласък“. Нали се сещаш, „Дайте ми опорна точка и ще повдигна земята!“ Наистина си те представях такъв, заради което съжалявах, когато Марий те направи фламен Диалис. Затова щом успя да се отървеш от фламинството, те върнах обратно в стария списък. Но нещата не се оказаха точно такива, каквито очаквах. Ти не си този, който даваш началния тласък, а този, който се грижи дали работи добре скрипецът. Още нямаш трийсет години, а вече те знаят кажи-речи всички — от сената до Субура. Но никой не те знае като човек, който нарежда какво да се прави. По-скоро ти си тайнственият управител на някой източен палат, който върши черната работа, но оставя славата на другите. — Кота поклати глава. — А това ми се струва странно!

Цезар го беше изслушал, без да смее да продума. Две мънички червени петънца бяха избили по бледите му бузи.

— Не си ме вписал погрешно в каталога си, вуйчо. Но мисля, че фламинството се оказа едно забележително събитие в живота ми, може би тъкмо защото успях да се отърва от него. То ме научи как да налагам волята си, но без да го показвам пред всички. Научи ме да не показвам свещта си на вятъра, научи ме, че времето е по-добър съюзник от парите и съветите на околните. Научи ме на търпението, което майка ми винаги е мислила, че ми липсва. Но най-вече ме научи, че нищо никога не е напълно изгубено! Аз все още се уча, вуйчо, и се надявам да се уча до смъртта си! Лукул ме научи, че мога да развивам идеите си и да ги прилагам в действие чрез други хора. Така мога да стоя в сянка и да видя какво ще излезе. Бъди спокоен, Луций Кота, ще дойде времето, когато ще давам тласък на цялата римска управленска класа. Ще бъда и консул. Но консулството ще е само началото.