Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (34)

Три дни по-късно, след като не бяха срещнали нито един боен кораб из пустото море, слугите на Цезар бяха оставени на брега точно срещу пристанището Патара. През цялото това време Полигон беше плавал на своята галера, без Цезар да го вижда. Едва когато придружителите на заложника трябваше да бъдат прехвърлени на лодка, капитанът на пиратите дойде да погледне какво става.

— По-добре задръж повечето при себе си — нареди разбойникът на Цезар. — Един човек е достатъчен да събере откупа.

— Сам човек няма да отговаря на влиятелното ми положение — отвърна му с презрение той. — Ще задържа при себе си само трима души — личния ми прислужник Деметрий и двама писари. Ако се наложи да чакам по-дълго време, ще ми трябва човек да записва стиховете ми. А може да напиша и театрална пиеса. Комедия! Да, би трябвало да събера достатъчно материал за комедия. Или още по-добре — за фарс.

— Кой ще води останалите?

— Моят бивш роб Гай Юлий Бургунд.

— Тоя, гиганта? Какъв човек само! Ще събера цяло състояние, ако го продам като роб.

— Навремето наистина доста пари получи. Ще трябва да освободите и жребеца му, на друг няма да е по силите да го носи — продължи с условията си Цезар, — както и конете на останалите. Не бива да се излагат пред хората, държа на това!

— Можете да държите на какво ли не, ваше величество, конете са добри, ще ги запазя за себе си.

— Няма! — тросна се Цезар. — Получаваш петдесет таланта сребро като откуп, можеш да ми оставиш поне конете. Ще задържа само тоя с разцепените копита за себе си. Или може би улиците в града ви са павирани? Конят ми не е подкован и не може да се язди върху каменна настилка.

— Ти си много странен човек! — подхвърли му смаян Полигон.

— Свали конете на брега, Полигоне — заповяда му Цезар.

Конете слязоха на твърда земя. Бургунд беше крайно разочарован, че оставя Цезар почти без компания в ръцете на разбойниците, но нямаше как да възрази. Задачата му беше да намери искания откуп.

След раздялата с Бургунд Цезар продължи своя път покрай южното крайбрежие на Ликия — в източна посока. Брегът беше съвършено пуст — не се виждаха нито пътища, нито рибарски селища, само високите била на планината Солима, покрити със сняг. Заливчетата се появяваха някак неусетно, скрити зад скалите, напълно невидими от разстояние. Но и в тях нямаше живот — стръмните брегове се прорязваха тук-там от някоя тясна цепнатина в скалата, от ивица червеникав пясък, но най-често брегът беше осеян с високи червеникави скали. Никъде не се виждаше и следа от пиратско свърталище! Интересно! Цезар не мърдаше от мястото си на кърмата. От мига, в който корабът му беше преминал покрай устието на реката между Патара и Ксантос, беше прекарал времето си единствено в изследване на брега.

По залез-слънце двете галери и плененият търговски кораб свърнаха вляво и навлязоха в един от безбройните и абсолютно идентични на пръв поглед заливчета между скалите. Лоцманите извадиха съдовете на самия пясък. Едва след като скочи на твърда земя и се поразходи напред-назад, Цезар забеляза това, което от морето никога не би успял да види с очите си — скалата в дъното на залива, това всъщност бяха две скали, като външната криеше празното пространство между тях. Между двете скали имаше просторно равно място, като дъно на казан. И там се бяха настанили пиратите!

— Зима е и петдесетте таланта, които ще получим от теб, означават, че ще можем да си направим дълга и приятна почивка, вместо да се борим напролет с бурите — радваше се Полигон, който се присъедини към Цезар в самотната му обиколка на брега.

Моряците му вече бяха поставили колела под носовете на трите кораба и под погледа на главатаря си и неговия заложник ги изтеглиха на пясъка между скалите. Там ги поставиха на готови скелета, за да стоят изправени.

— И тази операция я правите всеки път? — учуди се Цезар.

— Не и когато смятаме веднага да излезем отново, но това рядко се случва. Когато сме на поход, гледаме изобщо да не се прибираме в гнездото.

— Добре сте се уредили! — похвали го Цезар.

Празното пространство между скалите заемаше може би два километра на ширина и около километър на дължина, като общите му контури бяха по-скоро овални. В далечния край на това крайморско дере се забелязваше малък водопад, който изливаше пенливите си струи в дълбок вир. От вира бликаше поток, който си проправяше път през скалите, но си оставаше невидим за корабите, минаващи покрай залива. Пиратите (а може би майката — земя) бяха издълбали тесен канал из пясъка в дерето, под самата скала, отбивайки водата към вътрешността на залива.

Малката котловина беше заета в голямата си част от добре уреден град. Между три и четириетажните сгради се забелязваха прави улици, покрити с чакъл, от земята се показваха няколко големи каменни силоза, а точно срещу мястото, където пиратите бяха изтеглили корабите, се намираха няколко работилници и складове. В центъра на града имаше пазар, до него беше светилището — средище за градския живот.

— Колко души живеят тук? — заинтересува се Цезар.

— Ако броим жените, курвите и децата — а и мъжките любовници, понеже някои си падат по такива, — повече от хиляда и петстотин. Освен това си имаме и роби.

— Колко роби?

— Две хиляди или нещо такова. Не се налага пръста си да мърдаме — потри доволно ръце Полигон.

— Чудно ми е, че не са се вдигнали на бой, докато мъжете ги няма. А може би жените и мъжките любовници са кръвожадни воини?

Пиратският главатар се изсмя презрително.

— Ние не сме глупаци, сенаторе! Робите са оковани в пранги. Пък и защо ще се вдигат на бунт, след като не могат сами да избягат?

— Мен прангите не биха ме спрели — отбеляза Цезар.

— Ще те хванем, когато се върнем. Тук не оставяме никакви празни кораби, с които би могъл да се измъкнеш от залива.

— Може би аз тебе ще те заловя, щом се прибереш.

— Тогава мога само да се радвам, че няма да се разделяме, докато откупът не дойде, сенаторе! Така няма да ти позволим да вдигаш бунт.

— Ех! — въздъхна разочарован Цезар. — Тъкмо си мислех, че ще успея да разнообразя престоя си с някоя любовна авантюра. Нямам вкус към мъжете, но сред жените ми се носи добра слава.

— Не се и съмнявам… Щом така ти харесва — изхили се Полигон. — Не се тревожи! Щом ти дотрябва жена, ще си намериш.

— Имате ли си библиотека в това райско кътче?

— Има тук-там по някоя книга, но ние не сме твърде любознателни.

Двамата бяха стигнали до една голяма сграда.

— Тук живея аз. Ще ми бъдеш гост, мисля, че ще е най-добре да те държа под око. Разбира се, ще се ползваш със самостоятелни стаи.

— Бих се радвал, ако има и баня.

— Тук живеем не по-зле, отколкото на Палатина, сенаторе. Ще се намери и баня за твоята особа.

— Предпочитам да ме наричаш „Цезаре“.

— Така да бъде.

Стаите бяха достатъчно на брой и на големина, за да има място за Цезар, Деметрий и двамата писари. Скоро след настаняването им Цезар се беше разположил в удобна вана, където температурата на водата беше тъкмо по неговия вкус — почти хладка.

— Ще трябва да ме обръснеш и оскубеш отсега за целия ни престой, Деметрий — нареди Цезар, докато сресваше косите си от венеца надолу. Остави огледалото на масата и го изгледа с известна възхита — гравирано със злато и инкрустирано със скъпоценни камъни. — В тази къща е вложено цяло състояние.

— Защото са откраднали много други състояния — отбеляза Деметрий.

— Навярно са скрили голяма част от плячката в някоя от къщите наоколо. Като гледам, не всички са обитавани — каза господарят и побърза да се присъедини към домакина си в трапезарията.

Храната беше изобилна, разнообразна и вкусна. Виното беше превъзходно.

— Готвачът ти си го бива — похвали Цезар Полигон.

— Толкова по-зле, че почти нищо не хапна, а виното дори не пожела да опиташ — обиди се Полигон.

— Единственото, което ми доставя наслада в живота, е работата — отговори Цезар.

— Нима? Дори и жените, за които говори?

— Жените — подхвърли той, докато си миеше ръцете, — са част от работата.

— Никога не бях чувал подобно определение! — засмя се Полигон. — Ти си странен човек, Цезаре, щом гледаш на страстта като на работа. — Той потупа корема си и с блаженство подуши течността в кристалната си чаша. — Колкото до мен, това, което най-много ми харесва в пиратството, е блаженият живот, който ми осигурява в почивното време. Но от всичко най-много се радвам на хубавото вино!

— На мен виното не ми е противно като вкус — оправда се Цезар, — но държа да не губя контрол над себе си.

— Но когато се събудиш на другия ден, приятното чувство те преследва до вечерта! — възкликна Полигон.

Римлянинът се усмихна.

— С мен не е точно така.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами например това, скъпи приятелю, че ще гледам да се събудя напълно трезвен и физически пълноценен в деня, когато отплавам заедно с бойната ескадра, превзема този град и те поема на свой ред под грижите си. Мога да те уверя, че когато те видя окован във вериги, ще се чувствам много по-добре от мига, в който съм се събудил — трезвен или пиян, все тая! Но дори това е нещо относително. Защото в деня, когато те разпъна на кръст, Полигоне, ще се чувствам още по-добре.

Пиратът избухна в невъздържан смях.

— Цезаре, ти си най-забавният гостенин, когото съм приемал в дома си! Ти си човек с чувство за хумор!

— Много мило да го чуя. Но за жалост няма да се смееш, когато увиснеш на кръста, приятелю.

— Това няма да се случи никога.

— Ще се случи.

Полигон се облегна на кушетката и отново се засмя — беше се превърнал в някаква неясна плетеница от злато и пурпур, които криеха не само тялото му, но дори ръцете и гърлото му.

— Да не мислиш, че не съм забелязал колко обстойно изследваше брега? Това са глупости, Цезаре! Никой не може да намери сам това място!

— Щом ти можеш, значи ще може и друг.

— Да, но аз съм идвал хиляда пъти. Първите стотина съм се губил като малко дете.

— Не се и съмнявам. Все пак не си интелигентен колкото мен.

Този път Полигон се засегна. Изправи се на кушетката и троснато отсече:

— Достатъчно интелигентен, за да заловя римски сенатор! И да измъкна петдесет таланта покрай него!

— Рибата е още в морето…

— Ако не я хвана, то ти ще влезеш в тигана вместо нея.

Скоро след това Полигон се оттегли, оставяйки Цезар сам да си търси стаята. Там го чакаше красиво момиче — прекрасен подарък от домакина. Младежът за всеки случай прати Деметрий да се увери, че се е изкъпала.

 

 

В продължение на четирийсет дни Цезар остана заложник в скривалището на пиратите. Никой не му забраняваше да се разхожда из града, да разговаря, с когото пожелае. Славата му се разнесе от единия до другия край на малката котловина, скоро всички научиха как младият заложник се канел да се върне още щом получи свободата си, за да залови пиратите и ги разпъне всички на кръст.

— Не, не, всички, само мъжете! — усмихваше се Цезар на жените, които се тълпяха около него. — Как бих могъл да разпъна на кръст красавица като тази тук?

— Тогава как смяташ да постъпиш с нас? — попита най-смелата от жените и го изгледа предизвикателно.

— Ще ви продам. Колко жени и деца има на острова?

— Хиляда.

— Хиляда. На който и пазар за роби да ви пратя, средната цена ще е, да речем, триста сестерции на човек… Така ще имам достатъчно пари да се разплатя с добрите хора, които съберат парите за откупа ми, дори ще им ги върна с лихва. Но тук има доста по-голям брой красиви жени, отколкото човек би очаквал да срещне в такова малко градче. Затова смятам, че средната цена ще бъде около две хиляди сестерции. А това означава, че хората, които ме освободят, ще имат печалба.

Жените се разотидоха, без да крият насмешките си. Този наистина си го биваше!

В действителност всички го харесваха. Пленникът беше мил, любезен, топлосърдечен… Никога не показваше признаци на страх или мъка. Шегуваше се с всички, при това толкова често повтаряше смешката си как щял да разпъне мъжете на кръст, а жените да продаде в робство, че това стана като шега на целия град. Очите му хвърляха весели искрици, устните му се усмихваха, а от всички най-много той самият се смееше на шегите си. Първото момиче го хвалеше навсякъде какъв страхотен мъж се оказал в леглото. Мъжете скоро се успокоиха — заложникът беше човек със скрупули, никога не посягаше на жена, която е била от дълго време с един и същи любовник.

— Слагам рога само на хора в моето положение — обясняваше той с господарския си тон, да не забравят, че е римски аристократ.

— Сиреч на своите приятели — подиграваха му се някои.

— Не, на своите врагове — обясняваше невъзмутимо Цезар.

— Е, да не би ние да не сме твои врагове?

— Врагове, да. Но не сте в моето положение, вие сте просто паплач! — отвръщаше презрително заложникът.

При което слушателите му прихваха да се смеят. Беше им приятно да го слушат как ги обижда със своя възпитан и любезен тон.

Най-накрая, докато вечеряха заедно в дома на Полигон, главатарят на пиратите въздъхна:

— Ще ми е мъчно, когато си отидеш, Цезаре.

— Аха-а! Откупът е бил събран.

— Твоят слуга ще го донесе утре.

— Как успяхте да си уредите среща? След като мястото е неоткриваемо, значи той трябва да бъде доведен.

— О, той е бил придружаван през цялото време от мои хора. Когато и последният талант намерил място в торбата, те ми пратиха съобщение. Ще бъдат тук утре по обяд.

— И тогава ще мога да си замина?

— Да.

— Ами какво ще стане с кораба, който бях наел?

— И той ще си замине.

— Капитанът? Моряците?

— Те ще те чакат на борда. Ще отплаваш по здрач в запад, на посока.

— Значи си включил цената на кораба в общия откуп?

— Не! — учуди се Полигон. — Капитанът трябваше да намери десет таланта откуп за себе си, кораба и моряците.

— Аха! — кимна многозначително Цезар. — Още един дълг, който трябва да върна.

 

 

Както беше обещано, Бургунд се появи на другия ден по обяд. Бяха станали точно четирийсет дни от пленяването на Цезар.

— Кардикса няма да ми забрани да виждам синовете си — радваше се Бургунд и бършеше сълзите си. — Изглеждаш добре, Цезаре.

— Домакините бяха любезни. От кого събра откупа?

— Половината от Патара, половината от Ксантос. Не се зарадваха особено, но не посмяха да откажат. Не и толкова скоро след заминаването на Вация.

— Ще си получат парите обратно, при това доста по-скоро, отколкото очакват.

Целият пиратски град се събра да изпрати Цезар. Някои от жените открито плачеха при раздялата. Плачеше и Полигон.

— Никога няма да попадна на заложник като теб! — въздъхна той.

— Това е самата истина — усмихна се римлянинът. — Пиратството ти е към своя край, приятелю. Ще се върна преди идването на пролетта.

Както обикновено и този път Полигон прие думите му като шега и дълго време се смя сам на малкия пясъчен плаж, докато капитанът обръщаше кораба си на запад. Почти нищо не виждаше в сумрака.

— Недей да спираш, капитане! — извика му пиратският главатар от брега. — Ако се бавиш без причина, ще се наложи да пратя хората си да те гонят!

Иззад планинския рид на изток се появи малък платноход — хемиолия — достатъчно бърза и маневрена да преследва всеки кораб по морето.

Но на сутринта, когато се огледаха, бегълците не видяха кораб зад себе си. Насреща им беше устието на реката и град Патара.

— А сега да успокоим хората, че ще си получат обратно парите — обърна се Цезар към капитана. — Между другото ще ти възстановя десетте таланта, които е трябвало да дадеш за кораба и екипажа си.

Капитанът очевидно не вярваше, че Цезар може сам да му възстанови парите.

— Злощастно пътуване! — промърмори той вместо отговор.

— Имаш думата ми, че когато отплаваш обратно за Византион, ще съм върнал усмивката на лицето ти. А сега ме остави на брега — нареди Цезар.

Посещението му беше кратко и делово. Още на другата сутрин, преди да са успели да качат животните на палубата, Цезар вече беше готов и чакаше с нетърпение да отплават. С него беше и цялата му прислуга, прекарала времето в Патара.

— Хайде, капитане, по-бързо!

— Къде отиваме? В Родос?

— Разбира се, че в Родос.

Пътуването до острова им отне три дни. Първата нощ прекараха в Телмесос, а втората — в Кавнос. Цезар не позволи да свалят конете и мулетата на брега.

— Много бързам, нищо няма да им стане, ако постоят на борда. Това си е то, късметът — фортуна няма да ме изостави и сега. Благодарение на опита си в събирането на ескадри знам точно къде да отида в Родос и с кого да разговарям!

Така си беше. По-малко от два часа му бяха нужни да събере при себе си всички, с които искаше да разговаря.

— Трябва ми флотилия от десет триреми и около петстотин добри войници — обърна се той с молба към родоските първенци, които беше повикал пред дома на началника на пристанището.

— За какво са ти? — попита младият адмирал Лизандър.

— За да дойдат с мен и да нападнем пиратското свърталище на Полигон. Имам намерение да го заловя.

— Полигон ли? Никога няма да намериш скривалището му!

— Ще го намеря — увери го Цезар. — Хайде, събирайте ескадрата! За Родос ще има тлъста плячка!

Родосчани не бяха убедени нито от ентусиазма на римлянина, нито от обещанията му; това, което не им позволи да му откажат, беше големият авторитет, с който Цезар се ползваше в целия регион. Той получи десет триреми и петстотин бойци. В Родос го познаваха отдавна — пък и славата, която Вация си беше извоювал по тези места, се предаваше отчасти и на него — някогашния му трибун. Макар цар Зеникет да бе подпалил сам базата си в планината Термесос преди Вация да го залови, в Родос изпитваха огромно уважение към римския управител; без да се ядосва, че пиратите са го изпреварили и не са му оставили нищо от плячката, Вация беше изчакал няколко дни жарта да изгасне и въглените да изстинат, след което беше преровил пепелището и бе събрал разтопените скъпоценни метали. Ако Вация се оказа способен на такава хитрина, значи и някогашният му офицер Цезар може да притежава същия стил на работа. Ето защо, казаха си родоските големци, струваше си да рискуват заради него.

Ескадрата хвърли котва в устието на реката при Патара. На другата сутрин щяха да започнат търсенето на Полигоновото скривалище. Цезар слезе на пристанището в града и нареди всички свободни търговски кораби да го последват в операцията. На другия ден застана на високата кърма на флагманския кораб и в продължение на часове подробно изследва всяка гънка в релефа на скалите.

— Разбираш ли — започна да обяснява той на капитана, — преди Полигон да продължи пътя си на изток от Патара, от разговорите на пиратите си създадох известна представа за заливите, които използват като бази. Затова си казах какво аз ще наричам залив и започнах да броя само тях.

— Аз пък търсих някакви лесно запомнящи се ориентири — морски скали с особена форма, планина с характерен облик, нещо такова — отговори му капитанът и въздъхна, — но вече изгубих всякаква представа къде се намираме!

— Подобни ориентири лесно подвеждат, защото човек трудно ги запомня в подробности. С броенето е по-лесно — усмихна се Цезар.

— Ами ако си сбъркал при броенето?

— Не съм.

Наистина не беше сбъркал. Заливът, в който слязоха петстотинте родоски войници, приличаше на всеки друг. Цяла нощ бяха прекарали на котва далеч от устието на малкия залив, да не би да ги усетят. Но Полигон дори не беше поставил наблюдателници. И четирите му бойни галери бяха изтеглени на брега, тъй като пиратите мислеха, че са в пълна безопасност. Но слънцето още не се беше показало над скалите, когато те бяха оковани във веригите, с които бяха държали доскоро робите.

— Само не ми казвай, че не съм те предупредил — обърна се Цезар към здраво окования Полигон.

— И все пак още не си ме разпънал на кръст, римлянино!

— Ще те разпъна, можеш да си сигурен!

— Как намери мястото?

— Проста аритметика. Преброих всички заливи от Патара дотук — отговори му той и кимна на родоския адмирал Лизандър. — Я да видим що за състояние е насъбрал нашият Полигон.

Както се оказа, наистина много хора бяха оставили състоянието си при него. Не само че складовете с жито бяха пълни почти догоре, но хранителните запаси на пиратското свърталище можеха да изхранят Ксантос и Патара до края на зимата и пролетта. Една голяма къща беше пълна със скъпи платове, с маси от лимоново дърво, позлатени кушетки и изящни столове. В друга къща пък бяха складирани сандъци със злато и скъпоценни камъни. По-голямата част от бижутата бяха египетска изработка — от фаянс, аквамарин, халцедон, оникс, лапис лазули и тюркоаз. Едно сандъче беше пълно с морски перли, някои от тях големи колкото яйце на гълъб, други пък бяха в необичайни разцветки.

— Не мога да кажа, че съм изненадан — сподели Лизандър. — Полигон е кръстосвал моретата в продължение на двайсет години, а той е пестелив човек. Това, което досега не ми беше минавало през ума, е, че е могъл да напада и корабите между Египет и Кипър.

— Откъде съдиш? От перлите и бижутата ли?

— Няма откъде другаде да се сдобие в такива огромни количества.

— А александрийците в Кипър имаха наглостта да ме убеждават как никой не бил нападал техните конвои!

— Те не обичат други да знаят за слабостите им, Цезаре.

— Това го разбрах от собствен опит. Е Лизандър, да делим.

— Ако трябва да сме съвсем честни, Цезаре, ние сме само твои изпълнители. Стига да ни платиш наем за корабите и заплата на войниците, плячката принадлежи единствено на теб.

— Част от всичко това ми принадлежи, приятелю, но далеч не всичко. Не искам в сената да ми се задават въпроси, на които да не мога да отговоря с ръка на сърцето. Затова ще взема хиляда таланта в златни монети за римската хазна, петстотин таланта за себе си и шепа от перлите — по мой избор. Предлагам останалите жълтици и останалите перли да останат за Родос. Складовете с мебелите и платовете може да разпродадете, но искам със сумата да построите храм в чест на моята далечна предшественица Афродита. Лизандър примигна от учудване.

— Много си щедър, Цезаре! Защо не си прибереш перлите, все едно никой не ги е видял? С тях ще можеш да си осигуриш живота до старини.

— Не, Лизандре, само една шепа. Обичам парите толкова, колкото обичам и ближния си, но ако забогатея, току-виж започна да играя комар. — Цезар пъхна ръка в ковчежето и започна да вади по-красивите: избра си двайсет от по-тъмните, които бяха сякаш отронени от асфалтовите планини в Палестина; една голяма колкото ягода, която имаше и цвета и формата на ягода; дузина с лунен цвят, една огромна с пурпур в средата и още шест — млечнобели като от сметана. — Това е! Разбираш сам, че и да искам, няма как да ги продам, без цял Рим да се заинтересува откъде съм ги намерил. Но мога да ги подарявам на жени.

— Няма как, славата ти ще се разчуе. Малцина са до такава степен лишени от алчност като теб.

— Не искам никой да разбира за това, Лизандре, и ти го заявявам най-сериозно! Правя го, за да запазя неопетнено името си. Освен това отдавна съм положил обет, че никога няма да дам повод да бъда съден за злоупотреби или присвояване на държавно имущество. — Цезар вдигна рамене.

— Ами за Патара и Ксантос?

— Те ще получат жените и децата, които ще продадат в робство. Ще им предадем и всички хранителни запаси на пиратите. От разпродажбата на робите ще съберат много повече пари, отколкото са дали за откупуването ми, а ще получат и храна. Но с твое позволение ще заделя и десет таланта за капитана на кораба ми. Него също го принудили да плати откуп. — Цезар сложи ръка на рамото на Лизандър и го изведе от складовете. — Корабите от Ксантос и Патара ще пристигнат до вечерта. Съветвам те да натовариш родоския дял от плячката на корабите си, преди да са дошли другите. Писарите ми ще направят списък на всичко. Ще пратиш в Рим дела на римската хазна.

— Как ще постъпиш със самите пирати?

— Ще ги натоваря на корабите от Патара и Ксантос и ще ги отведа със себе си в Пергам. Не съм действащ магистрат, затова нямам право да екзекутирам, когото и да било. Това означава, че трябва да отведа пленниците при провинциалния управител в Пергам и да го помоля да стори от мое име това, което обещах на всички пирати — да ги разпъне на кръст.

— Тогава ще наредя на хората си да натоварят и римския дял от плячката. Товарът няма да ни затрудни. Щом морските бури отминат, през лятото ще пратя парите от Родос в Рим. — Лизандър се сети за нещо друго. — Ще заделя четири кораба — нека те съпровождат до Пергам. Благодарение на теб Родос се сдоби с такава огромна плячка, че трябва да ти се отплатим.

— Просто ме запомнете с добро! Кой знае? Може би някой ден аз ще ви помоля за услуга.

Пиратите вече бяха отведени на брега. Полигон, който стоеше най-отзад в редицата, мрачно поздрави минаващия Цезар.

— Колко обичаха лукса! — поклати Цезар глава. — Винаги съм си представял пиратите мръсни, необразовани и склонни към побоища. Но тези тук се оказаха благовъзпитани и коректни.

— Разбира се — съгласи се Лизандър. — Разказите винаги преувеличават жестокостите им. Но пък и кога им се налага да се бият за плячката си, Цезаре? Рядко. Щом се стигне до бой, винаги е под командването на старите адмирали, които знаят как да печелят всяко сражение. По-дребните риби като Полигон не се захващат с въоръжени конвои, тяхна плячка са случайните търговци. Пирати, които действат на цели ескадри, има най-вече около Крит. Но когато живееш в такова естествено прикритие като Полигон, свикваш да мислиш, че си в пълна безопасност. Все едно живееш в собствена държава…

— Родос можеше да се постарае по-добре да изкорени пиратската опасност — отбеляза Цезар.

Но Лизандър поклати глава и се изсмя.

— Всичко е по вина на Рим! Римляните настояваха да ограничим флотата си, римляните обясняваха как поемат сигурността в цялото Източно Средиземноморие. В Рим винаги са мислили, че няма проблем, който да не е по силите им да разрешат сами. Но когато въпросът опре до пари изведнъж започвате с икономиите. Родос е под прекия контрол на Рим. Затова правим каквото ни се нареди. Ако се заловим на своя глава да гоним пиратите и да си възвръщаме морската мощ, в Рим ще си помислят, че се издига поредният Митридат.

А това, каза си Цезар, беше самата истина.

 

 

Марк Юний Юнк не се намираше в Пергам, когато Цезар достигна реката Кайкос и хвърли котва в градското пристанище. Наближаваше краят на март според римския календар, което означаваше, че зимата още не си е отишла, нищо че пътниците бяха отминати от лошото време. Град Пергам изглеждаше величествено със своите квартали, изградени по склоновете на високи хълмове. Дори от далечната равнина се виждаха белите петна неразтопен сняг по покривите на храмовете и резиденцията на управителя.

— Къде е управителят? В Ефес ли? — попита Цезар проквестора Квинт Помпей (който беше по-близък роднина с Помпей Руфите, отколкото със семейството на Гней Помпей Велики).

— Не, в Никомидия — отговори той. — Тъкмо се канех да отплавам обратно при него. Истински късмет, че и мен ме хващаш тук, имаме много работа във Витиния. Върнах се да взема по-тънки дрехи на управителя — никой не очакваше, че в Никомидия климатът е по-горещ от Пергам.

— О, така е през цялата година — кимна напълно сериозно Цезар. Искаше му се да попита дали проквесторът не се е върнал в столицата на провинцията по по-важни дела, но се сдържа. Ами, Квинт Помпей, ако нямаш нищо против, аз ще отнеса дрехите на управителя, а на теб ще ти оставя да свършиш една по-важна работа. Виждаш ли онези кораби ей — там?

— Виждам ги — отвърна Помпей, на когото беше крайно неприятно, че по-млад от него човек му нарежда какво да прави.

— На тях се намират петстотин пирати, които трябва да бъдат затворени някъде на сигурно място за идните няколко дни. Аз самият трябва да отскоча до Витиния, за да получа изрично разрешение от Марк Юний да ги разпъна на кръст.

— Пирати? Разпънати на кръст?

— Точно така. Нападнах едно пиратско свърталище в Ликия — нека добавя, с решителната помощ на родоската флота.

— Ами тогава ти остани тук и се погрижи за проклетите пленници! — ядоса се Помпей. — Аз ще попитам управителя!

— Съжалявам, Квинт Помпей, но така не може да стане — възрази му любезно Цезар. — Аз съм частно лице и съм заловил всички тези разбойници в качеството си на частно лице. Трябва да говоря лично с управителя. Ликия е част от неговата провинция, затова трябва да му обясня всичко сам. Така изисква законът.

Двамата се разправяха още известно време, но не щеше и съмнение кой ще излезе победител в спора; Цезар замина начело на родоската флотилия към Никомидия, докато Помпей настаняваше пленените пирати в тъмниците.

Нещата в двореца на Никомед се бяха променили до неузнаваемост, както забелязваше Цезар, докато чакаше в едно тясно преддверие заетият Марк Юний Юнк да намери време да го приеме. Златните отливки още си стояха по стените, както и фреските, които не можеха да бъдат свалени, без да се унищожи цялото помещение. Но някои добре познати на Цезар статуетки бяха изчезнали от местата си из ъглите на стаите и коридорите, както и някои картини.

Вече се смрачаваше, когато Юнк благоволи да се появи на вратата; очевидно беше използвал времето и да се навечеря, преди да се срещне с колегата си от сената.

— Цезаре! Колко се радвам да те видя! Какво те води насам? — попита управителят и подаде ръка на посетителя.

— Аве, Марк Юний, много си зает, забелязвам.

— Точно така, ти познаваш този дворец като малкия си пръст, нали? — Думите звучаха безобидно, но намекът беше доста ясен.

— След като аз ти съобщих за смъртта на цар Никомед, очевидно съм бил тук преди теб.

— Но не се оказа достатъчно любезен да ме изчакаш.

— Аз съм само частно лице, Марк Юний, щях да ти се пречкам. Най-добре да оставим свобода на управителя да се оправя сам, когато има такива тежки и отговорни задачи като приобщаването на цяло едно царство към римските владения.

— Тогава защо си дошъл? — попита Юнк и го изгледа с видима неприязън. Нямаше как да не си спомни споровете в съда по убийствата, както и факта, че обикновено Цезар надделяваше.

— Бях заловен от пирати при бреговете на Фармакуса преди два месеца.

— Е, случва се на много хора. Предполагам, че си успял да събереш откупа, иначе нямаше да седиш сега срещу мен. Но аз самият нямам с какво да ти помогна по въпроса, Цезаре. Ако настояваш, че накарам помощниците си да подадат писмена жалба от твое име в римския сенат.

— Мога да пиша — увери го най-любезно Цезар. — Не съм дошъл да се оплаквам, Марк Юний, а да поискам разрешение да разпъна на кръст петстотинте заловени пирати.

Юнк го зяпна.

— Какво?

— Както сам се досети, аз намерих искания откуп и бях освободен. Отидох в Рим, помолих гражданите да ми подсигурят няколко бойни кораба и известен брой войници, след което се върнах в пиратското свърталище и го превзех.

— Но ти нямаш право да извършваш такива действия! Аз съм управителят, това е моя работа! — възмути се Юнк.

— Докато пратя вест до Пергам, аз току-що пристигам от Пергам, където оставих пленниците, и оттам ти препратят писмото в Никомидия, зимата щеше да отмине, Марк Юний, и пиратът Полигон щеше да изчезне от базата си. Може да съм частно лице, но действах, както законът повелява на всички римски сенатори — побързаха, за да съм сигурен, че враговете на Рим няма да избягат от полагащото им се възмездие.

Такъв бърз отговор свари Юнк неподготвен. Той се замисли, преди да реши как да реагира.

— Тогава би следвало да те похваля, Цезаре.

— И аз така мисля.

— И сега искаш разрешение да разпънеш на кръст петстотин здрави мъже? Не мога да сторя такова нещо! Пленниците ти минават под мое разпореждане. Ще ги продам в робство.

— Дадох им думата си, че ще бъдат разпънати на кръст — възрази Цезар и прехапа устна.

— Дал си им думата си? На тях? — Юнк беше смаян. — Та това са само престъпници!

— Безразлично ми е, ако ще да бяха варвари или африкански маймуни, Марк Юний! Заклех се, че ще ги разпъна на кръст. Аз съм римски аристократ, думата ми има обвързваща сила. Няма как да избягам от нея.

— Но ти не си бил изобщо в правото си да правиш подобни обещания! Признавам, че си действал правилно, когато не си позволил на римските врагове да избягат от възмездието си, но мое право е да реша какво ще стане със заловени на територията на моята провинция престъпници. Те ще бъдат продадени в робство. Това е окончателното ми решение по въпроса.

— Разбирам — кимна Цезар и се изправи.

— Чакай малко! — спря го Юнк.

Той се обърна към него.

— Какво има?

— Предполагам, че е имало плячка?

— Имаше.

— Тя къде е? В Пергам?

— Не.

— Не можеш да я задържиш за себе си.

— Не съм я задържал изобщо. По-голямата част от плячката отиде за Родос, където се намериха желаещи да ме подкрепят в операцията. Друга част остана за градовете Ксантос и Патара, които дадоха петдесетте таланта сребро за откупа ми. Своя дял от плячката дарих на богинята Афродита, на която жителите на Родос ще издигнат храм. А полагащият се на държавата дял вече пътува към Рим.

— А моят дял?

— Не знаех, че и ти имаш право на дял, Марк Юний.

— Нали аз съм управител на провинцията!

— Плячката беше голяма, но не чак толкова. Полигон не е престъпник от мащаба на цар Зеникет.

— Колко пари прати в Рим?

— Хиляда таланта в златни монети.

— Значи е имало достатъчно.

— За Рим — да, за теб — не — отвърна Цезар.

— Като управител на Азия мое задължение беше да пратя на римската хазна полагащото се!

— Без колко?

— Без това, което е дължимо на управителя!

— Тогава предлагам — усмихна се Цезар — да пратиш молба до сената да ти се възстанови дължимият дял от плячката.

— Ще го направя! Хич не си мисли, че няма да постъпя точно така!

— Не съм си и помислял подобно нещо, Марк Юний.

— Ще се оплача пред сената от твоето арогантно поведение, Цезаре! Ти си си присвоил правомощията на провинциален управител!

— Така е — каза Цезар на раздяла, — и е било във всеобщ интерес. Иначе римската хазна щеше да си остане с хиляда таланта по-малко.