Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (4)

Когато още в началото на онази мразовита зима Рим беше засипан със сняг, мнозина видяха в това лошо предзнаменование. Норбан и Сципион Азиаген не се бяха върнали след претърпените поражения, нито бяха пратили ободряващи вести от провинцията. Норбан защитаваше Капуа от нерешителните пристъпи на врага, докато Сципион продължаваше да търси новобранци в Етрурия.

Към края на годината Сенатът реши да проведе специално заседание, на което да обсъди бъдещето на града. Заеха се само част от шестстотинте места, които Сула бе узаконил навремето. Мнозина се бяха оттеглили още преди година-две, когато Сула чакаше в Гърция, други бяха избягали от града наскоро, за да го посрещнат на италийска земя. Макар все още да се намираха сенатори, които да твърдят, че са неутрални, всички в Рим, богати и бедни, знатни и неизвестни, знаеха, че обществото окончателно се е разделило на две. Италия беше твърде малка, за да побере едновременно Сула и Карбон. Двамата защитаваха твърде различни ценности, имаха твърде различни виждания за държавната уредба, споделяха твърде различни идеи за бъдещето на Рим. Сула се застъпваше за традицията, за вековните обичаи и закони, според които единствено земевладелската аристокрация имаше право да направлява съдбините на града, докато Карбон бранеше интересите на заможните търговци и предприемачи — конническото съсловие и по-заможните представители на останалите обществени класи. Тъй като нито една от две обществени групи не желаеше да управлява заедно с другата, поредната гражданска война щеше да определи кой ще надделее.

Това, че Сенатът изобщо се реши да заседава, се дължеше единствено на завръщането на Гней Папирий Карбон от Галия. Карбон спешно беше извикан от базата си в Аримин от народния трибун Марк Юний Брут — същия, който бе връчил гражданство на жителите на Капуа. Двамата се срещнаха в дома на Брут, на Палатинския хълм, понеже там бяха в по-голяма безопасност. Според мълвата в дома на Карбон дори момчето, което изхвърляше нощните гърнета, взимало подкупи от любопитните да узнаят какво ново е решил бившият консул.

 

 

Това, че в дома на Брут издайници нямаше, се дължеше най-вече на неговата съпруга Сервилия, която държеше прислугата далеч по-строго, отколкото Сципион Азиаген — своите легиони. Сервилия не прощаваше и най-малките провинения; нищо не можеше да убегне от погледа й — все едно беше стоокият Аргос, или от слуха й, остър като на прилеп. Не се беше родил още робът, способен да надхитри или измами господарката си, онези пък, които имаха дързостта да я предизвикват, намираха смъртта си.

И така, Брут и Карбон можеха да се заемат със своите тайни кроежи, без да се страхуват, че стените ще ги чуят. Ако не се смята естествено самата Сервилия. Не можеше в нейната къща да бъде изречена дума, без тя да я научи — поверителният разговор между двамата управници нямаше да остане скрит за нея. Брут и гостът се бяха затворили в кабинета, но самата Сервилия подслушваше под отворения прозорец. Там беше студено и неудобно, но тя беше готова на всякакви жертви, само и само да разбере за какво става дума.

 

 

Двамата мъже започнаха с шеги.

— Как е баща ми? — попита Брут.

— Добре е, праща ти много поздрави.

— Учудвам се как го търпиш — избухна Брут и замълча, учуден от нетактичността си. — Съжалявам, не исках да прозвучи грубо. Всъщност мен това не ме засяга.

— И все пак ти е странно, че се разбираме с него?

— Да.

— Той е баща — отбеляза Карбон, — при това е възрастен. Разбирам защо ти досажда. Но аз не го възприемам по същия начин. Така или иначе, откакто Верес обра остатъка от бюджета на провинцията, ми беше нужен нов квестор. Както добре знаеш, двамата с баща ти сме приятели още от времето, когато той и Гай Марий се върнаха от изгнание. — Гостът млъкна, навярно за да потупа Брут по рамото, каза си подслушващата Сервилия; твърде добре знаеше как Карбон води мъжа й за носа. — Когато ти се ожени, баща ти ти купи къщата, за да не си пречите един на друг. Това, за което не се беше замислил тогава, бе самотата, на която сам се обричаше с подобна жертва. В крайна сметка двамата с него бяхте прекарали твърде дълго време заедно като, да речем, ергени. Представям си го да съжителства със снаха си — навярно скоро би се превърнал в голямо бреме за нея. Затова когато му писах, че го искам за свой проквестор, той с радост прие. Не мисля, че ти трябва да се чувстваш гузен. Баща ти е доволен от живота, който води в момента.

— Благодаря — въздъхна Брут.

— А сега, какво толкова важно се е случило, та трябваше лично да идвам?

— Изборите. Откакто Филип избяга от града, всички са отчаяни. Никой не иска да ръководи държавата, никой няма смелост да я ръководи. Затова си рекох, че ще е добре ти да се върнеш, поне за изборите. Не мога да намеря един-единствен човек, който да отговаря на изискванията и едновременно с това да иска да бъде консул! Никой човек с положение не желае да заема каквато и да е висока длъжност — ядосваше се Брут.

— Ами Серторий?

— Той е педант, знаеш го добре. Писах му в Синуеса, помолих го да се кандидатира за консул, но той отказа. По две причини. Едната я знаех — тази, че е действащ претор. Няма право да се кандидатира веднага за консул. За целта трябвало да минат поне две години. Надявах се да се освободи от скрупулите си, но той си намери и второ оправдание.

— И какво е това второ оправдание?

— Това, че Рим вече бил свършен, че той отказвал да управлява народ от страхливци и предатели.

— Добре се е изразил!

— Искал да стане управител на Близка Испания. Щял замине незабавно.

— Мамицата му и предателска!

Брут не обичаше подобни изрази и не знаеше как да отвърне. И понеже очевидно нямаше какво повече да каже настъпи известно мълчание.

Сервилия не издържа и надникна през пролуката в дървения капак на прозореца. Карбон и съпругът й стояха от двете страни на писалището. Биха могли да минат за братя, разсъждаваше тя: и двамата бяха тъмнокоси и не особено стройни.

Защо, често се беше питала Сервилия, Съдбата не я бе обвързала с мъж с по-забележителна външност, такъв, в чиято политическа кариера тя да бъде сигурна? Брут отдавна се бе отказал от военната кариера. Беше му останала само политиката. Но най-доброто, на което се бе оказал способен, бе онзи закон за капуанците. Идеята не беше лоша, най-малкото внесе разнообразие в скучния политически живот миналата зима, но това не беше достатъчно Марк Юний Брут да запише името си сред великите народни трибуни — като вуйчо й Марк Ливий Друз например.

 

 

Брут беше избран за съпруг на Сервилия от вуйчо Мамерк, въпреки че самият вуйчо Мамерк като предан последовател на Сула се намираше с него в Гърция, когато стана време за женене на най-голямото от шестте деца, на които бе станал по неволя настойник. Тогава Сервилия живееше в Рим под формалното попечителство на своята далечна и обедняла братовчедка Гнея, а всъщност под непрестанния тормоз от страна на ужасната й майка — Порция Лициниана! Случи ли му се на човек да бъде опекун на чужди деца, където и на света да се намира, може да е сигурен, че семейната чест няма да бъде докосната с пръст, ако отрочетата са под контрола на Порция Лициниана! Дори родната й дъщеря Гнея, вместо да разцъфти, от ден на ден все повече и повече се свиваше в моминската си черупка.

Та всъщност леля Порция бе посрещала кандидатите за ръката на Сервилия още преди девойката да е навършила осемнайсет. Тя единствена предаваше нужната информация на вуйчо Мамерк, заедно с всички свои проницателни наблюдения относно добродетелността, високия морал, предпазливостта, трезвостта и всички останали качества, които й се искаше да открие у годеника. И макар Порция Лициниана да не бе тъй нетактична, че открито да посочи кого от кандидатите намира за най-подходящ, именно според нейните проницателни наблюдения вуйчо Мамерк изгради своето мнение по въпроса. В крайна сметка Сервилия разполагаше с огромна зестра и се радваше на изключително благородно патрицианско потекло. Освен това, споделяше Порция пред вуйчо Мамерк, самата Сервилия имала с какво да привлече погледите върху себе си.

Та вуйчо Мамерк избра най-лесното: съгласи се с предложението на мъжа, когото Порция най-упорито му бе препоръчвала с намеци и недомлъвки: Марк Юний Брут. Вече беше прехвърлил трийсетте, заседаваше в Сената, следователно бе надживял лудориите на младостта и склонността към изневери; когато баща му си отидеше от този свят (а Порция Лициниана предричаше това да стане всеки момент), Марк Юний щеше да застане начело на почтена и знатна фамилия (пък макар и плебейска), разполагаща с достатъчно богатства.

Самата Сервилия не го беше виждала, не й беше позволено да се срещне с годеника си дори и след като Порция я осведоми кой е той. С Брут се запознаха в деня на сватбата. Прилагането на тази архаична традиция не се дължеше единствено на строгата пазителка; Сервилия трябваше да изтърпи докрай жестокото наказание, което й бяха наложили още в ранното детство. Понеже навремето беше служила доброволно като шпионин в полза на отреклия се от децата си Квинт Сервилий Цепион — нейния баща, — вуйчо Друз, който я бе приел в дома си, я бе наказал с нещо като домашен арест: нито за миг през цялото си съществуване Сервилия нямаше право да стои сама. Не й даваше отделна стая, нямаше свое собствено пространство, не й се позволяваше да напуска къщата без придружител. А тогава тя беше още дете, далеч от всякаква мисъл за женитба. Много скоро след това всички нейни роднини — майка, баща, леля, вуйчо, баба, доведен баща — един след друг бяха измрели, но наказанието продължаваше да се прилага.

Ето защо Сервилия с нетърпение очакваше своята сватба. Толкова й се искаше да напусне дома на вуйчо си Друз, че дори не я интересуваше за кого ще се омъжи. За нея той беше преди всичко друго освободител от жестокото детство. Когато научи името му обаче, тя затвори очи и блажено въздъхна. Годеникът беше човек с нейното обществено положение, а не — както навремето й се беше заканил вуйчо Друз — първият селяк, който се появи. За щастие вуйчо Мамерк не виждаше причина да омъжи племенницата си за недостоен съпруг; още по-малко — Порция Лициниана.

Сервилия се премести в дома на Марк Юний Брут, изпълнена с признателност. Донесе му зестра от двеста таланта, пет милиона сестерции. Нещо повече — зестрата си оставаше при всички случаи нейна. Вуйчо Мамерк я беше вложил в сигурни ръце, за да може племенницата му да разчита на постоянни доходи. След смъртта на Сервилия наследството й щеше да бъде поделено между дъщерите й. Колкото до съпруга й Брут, той имаше достатъчно пари, така че нямаше от какво да се оплаква. Имаше жена от видна патрицианска фамилия, която при това сама щеше да плаща за капризите си — дали желае роби, дрехи, бижута или вили в провинцията, Сервилия щеше сама да си ги плаща. Неговите пари си бяха за него!

Като се изключи свободата да върши каквото иска и да се среща, с когото пожелае, бракът на Сервилия се оказа лишен от радости. Съпругът й беше прекарал твърде дълго време като ерген, при това без майка, която да се грижи за дома му. Беше уредил живота си така, че място за жени просто не оставаше. Никога нищо не споделяше със Сервилия, дори и физическите удоволствия. Ако канеше приятели на вечеря, молеше я да не се показва в трапезарията. В кабинета му й беше забранено да пристъпва. Никога не я викаше да обсъждат заедно семейните дела. Никога не се хвалеше пред нея каква нова вещ си е купил, отиваше ли на почивка в провинцията, никога не я вземаме със себе си. Колкото до плътските контакти, е, случваше се да я посети в леглото. Приучена да живее в постоянното присъствие на чужди хора, Сервилия изведнъж установи, че подобна самостоятелност я потиска и я кара да се чувства още по-самотна. Тъй като мъжът й беше свикнал да спи сам, тя дори нямаше с кого да споделя страха си от гробното мълчание в спалнята.

Та в крайна сметка съпружеският живот се оказа поредната вариация на онази тъжна тема, която я бе преследвала от съвсем малка: чувството за непотребност и незначителност. И понеже от малка Сервилия се бе научила да привлича внимание с лошите си постъпки, тя се постара да бъде зла с всички, с които можеше да си го позволи. Никой роб или робиня в къщата не беше в безопасност. Единствено със съпруга си Сервилия беше мила и добра, защото знаеше, че не я обича, а имотните им отношения правеха развода лесен. Но колкото любезно се държеше тя с Брут, толкова брутална бе с всички останали.

Все пак мъжът й си беше свършил работата. Две години след сватбата Сервилия забременя. Също както майка си се оказа достатъчно здрава, за да ражда без проблеми. Самото раждане й се стори далеч от онези предсмъртни мъки, с които цял живот я бяха плашили. Бяха й нужни седем часа една ледена мартенска нощ, за да се освободи от сина си, но вместо да заспи, изчака да го изкъпят.

Нищо чудно как малкият Брут зае цялото празно пространство на никому непотребното й сърце. Нищо чудно, че не даваше на друга жена да го кърми, да се грижи за него. Люлката му бе пренесена в нейната спалня, пелените му се сменяха единствено от нея.

 

 

Защо тогава Сервилия толкова държеше да чуе какво се говори в кабинета, та мръзнеше под колонадата през този късен ноемврийски ден? Едва ли защото толкова я вълнуваше политическата кариера на съпруга й. По-скоро защото той беше бащата на обичния й син, а тя се бе зарекла пред боговете да бди над наследството, репутацията и бъдещото му щастие. Това означаваше, че трябва да се осведомява за всичко. Нищо не биваше да убегне от погледа й! Най-малко политическите ходове на мъжа й.

Сервилия нехаеше за Карбон, но си даваше сметка, че той е човек с тежест. Бе имала случай да се увери, че е склонен да защитава личния си интерес пред този на държавата; за жалост не беше сигурна дали Брут е способен да го прецени с нейния поглед. Идването на Сула в Италия дълбоко бе разтревожило Сервилия, защото тя притежаваше вроден усет към политиката и виждаше бъдещето далеч по-ясно, отколкото мнозина мъже, прекарали половината си живот в Сената. Бе сигурна в едно: Карбон не разполагаше с достатъчно власт и енергия, за да задържи Рим единен пред надвисналата опасност.

Сервилия се отдръпна от прозореца. Коленичи на леденостудените плочки и отново се заслуша. Заваля сняг, което беше добре: гъстата пелена на снежинките щеше да я откъсне от шетащата напред-назад в отсрещния край на градината прислуга — там, където беше кухнята. Не че се страхуваше да не я разкрият: където и да я завареха, никой от робите не би посмял да й държи сметка. По-скоро й беше неприятна мисълта как властна жена като нея се принуждава да клечи на студа под прозореца на мъжа си, за да подслушва. Робите не биваше да си променят представите за господарката.

Изведнъж Сервилия застина и наостри слух. Карбон и Брут сменяха темата!

— Сред онези, които са навършили годините за претори има неколцина свестни — обясняваше Брут. — Каринат и Дамазип са способни и популярни в обществото.

— Ами! — не се съгласи с него Карбон. — И те като мен позволиха на онова безбрадо момче да ги бие. Но за разлика от мен бяха предупредени, че младият Помпей е не по-малко безскрупулен от баща си, при това десет пъти по-талантлив. Ако Помпей се кандидатира за претор, ще спечели повече гласове от Каринат и Дамазип взети заедно.

— Не Помпей, а ветераните му спечелиха сраженията — възрази Брут.

— Дори така да е, Помпей е достатъчно мъдър, за да ги остави сами да се оправят. — Личеше си, че Карбон твърде сериозно възприема този въпрос, затова побърза да смени темата. — Не ме вълнуват преторите, Бруте. Тревожи ме кой ще стане консул. И то заради твоите мрачни предсказания. Ако стане нужно, ще се кандидатирам аз. Но кого да взема за колега? Кой в този проклет град ще ми помогне да изплувам, вместо да ми виси като камък на шията? Напролет ще се води жестока война, в това поне можем да сме сигурни. Сула бил тежко болен, но хората, които ме осведомяват, твърдят, че докато се стопят снеговете, здравето му ще бъде по-добро.

— Не само болестта е причина да не бърза — каза Брут. — Из Рим се разнесоха слухове, че той нарочно се бавел, за да даде време на римските граждани да капитулират доброволно.

— Тогава напразно се е бавил! — избухна Карбон. — Стига с тия празни разсъждения! Кого да избера за втори консул?

— Никого ли нямаш предвид?

— Никого. Трябва ми човек, способен да вдъхва доверие у народа. Човек, който да убеди младежта да влезе в армията, а старите хора — да съжаляват, че не могат да сторят същото. Човек като Серторий. Но ти си категоричен, че той няма да се съгласи.

— Ами Марк Марий Гратидиан?

— Той е Марий само по име, а това не е достатъчно. Предпочитам Серторий, защото е една кръв с покойника.

Отново настъпи мълчание. Брут си пое дълбоко дъх и Сервилия остана неподвижна. Не биваше да изпусне нито дума.

— Ако ти трябва роднина на Марий — изрече бавно Брут, защо да не е младият Марий?

Отново настъпи мълчание, този път като след гръм. Най-накрая Карбон отвърна:

— Не е възможно! Ама, Бруте, той едва ли има и двайсет години!

— Двайсет и шест, ако трябва да сме точни.

— Не му достигат още четири, за да влезе дори в Сената!

— В законите никъде не е записано, че човек трябва да има определена възраст, за да заеме даден пост. Всичко въпрос на традиция. Затова предлагам Перперна веднага да го включи в сенаторските списъци.

— Но той не може да се мери с баща си! — възкликна Карбон.

— Има ли значение? А, Гней Папирий? Има ли? Признавам, че идеалният представител на фамилията е Серторий — никой в Рим не може по-добре от него да командва армията; никой не се ползва с повече уважение сред войниците. Но той не желае да се кандидатира. И кой друг остава, освен младият Марий?

— С него всички ще желаят да воюват — разсъждаваше Карбон.

— И ще се бият като спартанците на Леонид.

— Мислиш ли, че ще успее?

— Мисля, че поне ще иска да опита.

— Искаш да кажеш, че той вече се е предложил за консул?

Брут се засмя, което не му се случваше често.

— Не, Гней Папирий, разбира се, че не! Той може и да е надут човек, но не е много амбициозен. Искам да кажа, че ако ти просто отидеш и поговориш с него по въпроса, младият Марий би се съгласил веднага. Животът досега не му е представял случай да съперничи на баща си. Подобна възможност ще му позволи поне в едно отношение да го надмине — Гай Марий се добра до консулската длъжност на стари години. Синът му ще бъде по-млад дори от Сципион Африкански навремето. Независимо дали ще се справи или не, това само по себе си е достатъчна слава.

— Да постигне и половината от това, което постигна навремето Сципион, Рим пак ще се чувства в безопасност.

— Не се надявай да откриеш у младия Марий Сципион Африкански — предупреди го Брут. — Сципион никога не би убил началника си в гръб, както това стори Марий.

Карбон се засмя:

— Ако не друго, то поне Цина извади тогава късмет Старият Марий го затрупа с пари, само и само да не повдига обвинение в убийство.

— Да — продължи Брут с най-сериозен тон. — Но нека случаят ти служи за обица на ухото. Като твой колега младият Марий може да ти създаде и проблеми.

— Да не му показвам гърба си, това ли ме съветваш?

— Да не му даваш да командва твоите легиони. Нека първо докаже, че го бива за пълководец.

След което столовете на двамата изскърцаха. Сервилия се изправи и хукна към затоплената си стая, където младото момиче, което переше пелените на малкия Брут, бе използвало възможността да го вземе в скута си.

Сервилия изпадна в ярост. Вдигна ръка и я стовари с такава сила върху лицето на момичето, че опрялата се на люлката робиня залитна и изпусна детето. Малкият Брут щеше да тупне на пода, ако майка му не го беше грабнала. След което го притисна към гърдите си и подгони слугинята.

— Още утре ще те продам! — крещеше Сервилия из колонадата, която обикаляше вътрешния двор с градината. Но внезапно извика: — Дите! Дите!

Слугата, чието пълно име беше Епафродит, но господарите за по-кратко го наричаха Дит, притича незабавно.

— Да, господарке?

— Това момиче — галката, която прати да пере дрешките на Бебе… Искам да я нашибаш с камшик и да я продадеш като лоша робиня.

Той я зяпна.

— Но, господарке, тя е прекрасна робиня! Не само, че пере добре, но е напълно отдадена на Бебе.

Сервилия го удари, след което започна да го ругае:

— Слушай какво ти говоря, тлъста, угоена гръцка свиньо! Когато ти заповядам нещо, ще се подчиняваш, без да възразяваш! Само да посмееш да хленчиш пред Марк Юний ще съжаляваш, задето си се родил. Сега отведи момичето в стаята си и ме изчакай. Знам, че я харесваш, затова ако не те наблюдавам, няма да я набиеш, както трябва.

На лицето му се бяха отпечатали пръстите й, но не толкова шамарът, колкото последните й думи накараха Епафродит да занемее. Щом господарката му млъкна, гъркът веднага хукна да изпълнява заповедта.

Сервилия не повика друга робиня; вместо това уви бебето в дебел вълнен шал и го взе със себе си в стаята на слугата. Момичето бе вързано и със сълзи на очи Епафродит започна да го налага под каменния поглед на господарката. От ударите на камшика кожата на робинята почервеня и пръски кръв започнаха да хвърчат. Побелелият от падащия сняг двор ехтеше от писъците на момичето, като дори снежинките не можеха да скрият грозната сцена. Никой обаче не посмя да се обади, дори господарят, който, както предполагаше Сервилия, беше излязъл заедно с Карбон, за да посетят младия Марий.

Най-накрая тя кимна и ръката на иконома безпомощно се отпусна. Господарката стана от мястото си да огледа отблизо как си е свършил работата.

— Добре! — заключи тя доволно. — Няма смисъл да я продаваме, никой не би дал и сестерция за нея. Разпъни я на кръст. Ей тук, в градината. Нека ви служи за назидание. Няма да й строшиш краката! Нека умира бавно.

След което Сервилия се отправи към покоите си. Там разсъблече малкия Брут и му смени ленените пелени. Взе го в скута си и започна да му се любува. От време на време го целуваше и му нареждаше важни, наставнически слова.

Двамата бяха красива гледка — малкото мургавичко детенце в скута на дребната си мургава майка. Сервилия беше красива жена със стегнато, добре оформено тяло и дребно, издължено лице с тънки устни и тежки клепачи, които сякаш криеха милион тайни. За разлика от майка си детето не беше хубаво. С грозновато лице и безизразен поглед, то минаваше за „добро бебе“, защото не плачеше и не пречеше на околните.

Така ги и завари Брут, след като се върна от гостуването си у младия Марий. Без да каже дума, изслуша разказа за небрежната робиня и смъртното й наказание. Той никога не се беше месил в отношенията на жена си с прислугата (едно беше сигурно, откакто беше женен за Сервилия домът му беше много по-добре поддържан), затова не посмя да отмени присъдата на момичето. Когато малко по-късно извика слугата при себе си, дори не спомена за побелялата човешка фигура в двора.

 

 

— Цезаре! Къде си, Цезаре?

Младежът излезе бос от някогашния кабинет на баща си. Беше облечен само по туника и изглеждаше изнервен, защото майка му беше прекъснала заниманията му.

Навлякла няколко ката дебели вълнени дрехи, тя се грижеше много повече за телесното му състояние, отколкото за духа му.

— Гол ще ми ходиш! Поне чехли да си беше сложил! Цезаре, хороскопът ти предсказа, че ще бъдеш повален от изключително тежка болест. Защо трябва сам да изкушаваш господарката Фортуна да изпълни своите зли намерения? Хороскопите се изготвят при раждането на човек, за да знае как той да се пребори с потенциалните опасности. Бъди така добър да се облечеш.

Аврелия наистина се притесняваше от тези неща, затова Цезар й се усмихна с чаровната си усмивка — единствения начин да й се извини, без да засяга собствената си гордост.

— Какво е станало? — попита той. От пръв поглед разбра, че работата му в кабинета ще трябва да почака; майка му се канеше да излиза.

— Леля Юлия ни вика у дома си.

— В този час? И в това време?

— Радвам се, че поне си обърнал внимание на времето! Което очевидно не е причина да се облечеш по-добре.

— В стаята гори мангал. Не един, ами два.

— Тогава бягай на топло и се обличай. Тук става течение. — Преди Цезар да се е обърнал, Аврелия допълни: — Най-добре намери и Луций Декумий. Всички трябва да отидем.

Това „всички“ включваше и двете сестри на Цезар, което го изненада. Значи предстоеше истинско семейно събиране! Канеше се да каже, че Луций Декумий не е необходим, но предпочете да си замълчи. Така или иначе не можеше да убеди майка си в нищо, защо да си хаби думите? Аврелия винаги знаеше по-добре…

След няколко минути Цезар се показа отново на вратата, облечен в жреческите си одежди на фламин Диалис. В мразовит ден като този му се налагаше да сложи три туники отдолу, дебели вълнени гащи и чорапи, но иначе трябваше да спазва обичая: груби зимни галоши без връзки и тежко наметало, което заменяше традиционната тога. Наметалото, наречено „лена“, представляваше голямо, кръгло парче плат с дупка за главата по средата, обшито с широки алени и тъмночервени ивици. Лената стигаше, до коленете и скриваше ръцете му, което поне му спестяваше (опитваше се Цезар да открие някакво предимство в омразната си дреха) вълнените ръкавици през зимата. На главата си жрецът на Юпитер носеше тъй наречения „апекс“ — шлем от слонова кост със заострен като копие край, на който стоеше забучено кръгло парче дебел вълнен плат.

От деня на официалното си възмъжаване Цезар трябваше да се примири с множество свещени забрани, свързани със свещеническите му функции: нямаше право да тренира на Марсово поле, нямаше право да се докосва до железни предмети, нямаше право да носи връзки и ремъци по себе си, нямаше право да вика на кучетата по улицата, обувките му трябваше да са от кожата на животни, убити по случайност, а не нарочно, а на трапезата му се поднасяха ограничен брой ястия. Трябваше да се мъчи с бръснач от бронз, а за да не се спъва постоянно по улицата, сам си беше измислил ботуши, които хем да не се връзват, хем да не се измъкват от краката му.

Дори майка му имаше само бегла представа до каква степен младият Цезар ненавиждаше жреческата си длъжност, която го бе обрекла на доживотно затворничество. Когато на петнайсет години и половина напусна юношеската възраст, той бе приел върху себе си безсмислените тегоби на фламина, без да покаже ужаса и погнусата си. Тогава дори Аврелия се бе подлъгала и си бе позволила да си отдъхне с облекчение. Синът й бе успял да превъзмогне младежкото си разочарование. Това, което не знаеше, бе, че Цезар е приел присъдата си единствено заради гражданското си и родово самосъзнание на римски патриций. Това означаваше две неща: че ще изпълнява абсолютно всичко, което му повелява традицията, и че ще се съобразява със старите суеверия. Цезар беше длъжен да се подчини! Ако се възпротивеше на своята съдба, тя завинаги щеше да му обърне гръб. Фортуна никога не би се усмихнала на неговите начинания, следователно той никога нямаше да успее. Макар и осъден доживотно, Цезар продължаваше да се уповава на своята съдба, която щеше да му посочи пътя… Ако той съвестно си изпълняваше задълженията пред върховния римски покровител — Юпитер Оптимус Максимус.

И все пак послушанието не означаваше примирение, както се заблуждаваше Аврелия. Послушанието означаваше единствено, че от ден на ден Цезар се изпълваше с все по-голяма ненавист към длъжността си. И то не за друго, а защото законът всячески му забраняваше да се раздели с нея. Старият Гай Марий бе намерил начин да му надене хомота, само Фортуна можеше да го отърве.

Цезар беше на седемнайсет, седем месеца му оставаха да навърши осемнайсет, но изглеждаше доста по-възрастен. Вече беше възприел маниерите на високомерен сенатор, който не само е бил консул, но смята да се кандидатира за цензор. За това помагаха, разбира се, високата му снага и широките рамене. Баща му беше починал преди две години и половина, което означаваше, че той вече е глава на семейството. Ролята му прилягаше. Момчешката му красота се бе запазила, макар Цезар да се бе превърнал в истински мъж — носът му се бе издължил, за да стане типично римски, прикривайки нежните му черти, които биха представлявали тежест за човек с неговите амбиции — да бъде добър войник, голям държавник, голям почитател на жените.

Семейството му вече се бе събрало в приемната и се готвеше да тръгне из студените улици на Субура. Отсъстваше единствено единайсетгодишната му съпруга Цинила, която все още бе смятана за твърде малка, за да участва в родовите съвещания. Но и тя бе дошла да ги изпрати — единствената дребна и тъмнокоса представителка на дома. Когато Цезар се появи на вратата, погледът на черните й като въглен очи веднага се стрелна към него. Той обожаваше съпругата си, затова отиде първо при нея, вдигна я и я целуна по бузата. Вдиша дълбоко, за да се наслади на детския й дъх, все едно не му беше жена, а малкото му дете.

— Все така обречена да си стоиш вкъщи! — целуна я Цезар втори път.

— Някой ден ще порасна — усмихна му се Цинила и на бузите й се появиха трапчинки.

— Разбира се, че ще пораснеш! И тогава ще бъдещ по-важна дори от майка ми, защото ти ще си стопанката на дома — остави той детето на земята, погали го по гъстите черни коси и намигна на Аврелия.

— Няма да бъда стопанка на този дом — напомни му тържествено Цинила. — Ще бъда фламиника Диалис и ще се грижа за Държавния дом.

— Вярно — съгласи се Цезар. — Как можах да забравя?!

След което излезе навън под сипещия се сняг и пое покрай малките дюкянчета, подслонили се в голямата, многоетажна сграда, собственост на Аврелия. Трябваше да отиде до ъгъла, където имаше малка триъгълна постройка. На пръв поглед приличаше на кръчма, но не беше: вътре се помещаваше Колегията на братята от кръстопътя. Въпросните братя се грижеха за всичко, материално и духовно, във връзка с кръстовището, най-вече за високия като кула олтар в чест на Ларите и големия фонтан, чиито водни струи бяха замръзнали на огромни синкави блокчета.

Луций Декумий седеше на обичайното си място зад масата в далечния ляв ъгъл на просторното и чисто заведение. Напоследък косите му бяха посивели, но по лицето му все още нямаше нито една бръчка. Наскоро Декумий бе въвел двамата си синове в Братството и сега ги запознаваше със задълженията им. Двамата седяха от двете му страни подобно на лъвовете пред статуята на Великата богиня — тържествени, с прибрани нокти, светлокоси, дългокоси, със светли очи. Не че Луций Декумий можеше да мине за въплъщение на богинята! Той си беше все така дребен и незабележим; синовете му приличаха много повече на майка си — едра жена от келтски произход, родом от италийския североизток. Ако човек не го познаваше, никога не би предположил какъв е в действителност: смел, аморален тип, способен да се измъква от всякакви ситуации, високоинтелигентен и предан на приятелите си.

Тримата Декумий посрещнаха с усмивка младия Цезар, но само старият Луций Декумий стана от мястото си да го посрещне. Провирайки се между масите и столовете, той застана пред Цезар, надигна се на пръсти и го целуна с нежност, каквато не таеше дори за родните си синове. Отнасяше се бащински към младежа.

— Момчето ми! — зарадва се той и пое ръката на Цезар.

— Здрасти, татенце — усмихна му се младежът, вдигна ръката на Декумий и допря хладното си лице до пръстите му.

— Да не би пак да си мел къщата на някой покойник? — попита Луций Декумий, имайки предвид жреческите му одежди. — Намерили хората в какво гадно време да умират! Ще пийнеш ли винце да се сгрееш?

Цезар се намръщи в лека погнуса. Така и не беше свикнал с виното.

— Нямам време, татенце. Дошъл съм да вземе със себе си неколцина от братята. Трябва да отведа майка си и сестрите си в дома на Гай Марий, а майка ми все още не вярва, че мога сам да се справя.

— И е напълно права — просветнаха игриви искрици в очите на Луций Декумий. Кимна към двамата си синове, които веднага станаха от масата. — Обличайте се, младежи! Ще водим дамите в дома на Гай Марий.

Луций Декумий Младши и Марк Декумий не се сърдеха на баща си, че има слабост към Гай Юлий Цезар. Двамата кимнаха и дружески потупаха Цезар, докато се разминаваха.

— Ти няма нужда да се разкарваш, татенце — опита се да го спре Цезар. — Стой си на топло край огнището.

Но той не го послуша.

— Къде е загубеният Бургунд? — попита Декумий, докато излизаха.

Цезар се засмя.

— Отсъства. Пратихме ги двамата с Кардикса в Бовила. Жената късно роди, но оттогава не е престанала да се плоди. Откакто се харесаха с Бургунд, всяка година има бебенце. Вече чакаме четвъртото.

— Така поне ще си имаш лична охрана, когато станеш консул.

Цезар потръпна, но не от студ, а от яд.

— Аз консул няма да стана — напомни той на Декумий, но след това се изправи и реши да се пошегува: — Майка ми постоянно натяква как сме отглеждали семейство титани. Като ги знам колко ядат, не се и съмнявам.

— Но са добри.

— Да, добри са.

Вече бяха стигнали дома на Аврелия и изведоха жените на улицата. Много богати римлянки биха предпочели в подобно време да се придвижват с носилка, но в рода на Юлиите на това се гледаше с лошо око. Трите дами се запътиха пеша по улицата, донякъде улеснени от двамата синове на Декумий, които отъпкваха снега пред тях.

Форумът беше пуст и изглеждаше доста странно с шарените си колони, фасади и покриви, затрупани от снега.

Групичката пое нагоре към Хълма на банкерите, минаха през широката порта Фонтиналис и се озоваха пред дома на Гай Марий. Дворът на голямата къща беше от задната страна, затова влязоха направо в приемната, където се освободиха от натежалите си от снега дрехи (с изключение на Цезар, задължен да стои постоянно с лената си). Луций Декумий и синовете му бяха отведени от слугата Строфант, за да се почерпят, докато Цезар и жените бяха поканени в атрия.

Ако времето не беше толкова студено, може би щяха да останат там, защото часът за вечеря беше минал, но през отворения квадрат в покрива нахлуваше зимният мраз и басейнчето в средата на помещението се беше превърнало в ледено огледало.

Младият Марий се показа на една от вратите, за да ги посрещне и покани в трапезарията, където било по-топло. Цезар бегло отбеляза вълнението по лицето на братовчед си и си каза, че това е на добро. Марий беше на неговия ръст, но беше набит като баща си, със сиви очи и красиво лице. Беше доста по-привлекателен от баща си, но му липсваше онзи тайнствен чар, който бе направил от стария Гай Марий един от най-великите римляни. Векове трябваше да минат, разсъждаваше Цезар, преди учениците да престанат да изучават славните подвизи на Гай Марий. Нямаше да е такава съдбата на сина му.

Цезар ненавиждаше дома на братовчед си заради дългите месеци, които беше прекарал в него. Докато другите момчета на неговите години безгрижно се бяха забавлявали на Марсово поле, той трябваше всеки ден да се явява в дома на покойния си чичо, за да прави компания на престарелия и изпълнен със злоба Марий. И макар лично Цезар да бе измел дома със свещената си метла, зловещото присъствие на покойника все още се усещаше между стените. Или поне той така си внушаваше. Навремето бе обичал Марий и искрено му се беше възхищавал. Но сетне Марий нарочно посочи него за жрец на Юпитер и така с един-единствен удар завинаги го лиши от възможността да му съперничи по слава и величие. Да не се докосва до желязо, сиреч до оръжие, да няма право да гледа мъртъвци, сиреч да воюва, такава беше съдбата на Юпитеровия жрец! На петнайсет години Цезар беше сенатор, но без правото да се кандидатира, за която и да е от римските магистратури — такава беше съдбата на Юпитеровия жрец! Негова беше честта да бъде уважаван, без сам да е заслужил с нищо това уважение, фламин Диалис не беше свободен гражданин, а роб на държавата, заложник на старите традиции, закони и обичаи.

Разбира се, колкото и да ненавиждаше дома, в който живееше, Цезар продължаваше да обожава своята леля Юлия, сестра на баща му и вдовица на Гай Марий. След майка си нея най-много обичаше на света. Ако любовта беше само чувство, то Цезар обичаше Юлия повече, отколкото Аврелия. Майка му заемаше постоянно място в мислите му, защото беше съперник и съюзник, критик и съветник, във всеки случай човек равен на него самия. Докато леля Юлия го прегръщаше и го целуваше, радваше му се и го топлеше с погледа на красивите си сиви очи, в които не се четеше укор или неодобрение. Цезар дори не можеше да си представи живота без майка си или без леля си.

Юлия и Аврелия предпочетоха да седнат една до друга на обща кушетка. Чувстваха се неудобно, защото бяха жени, а в римското общество на жените не се позволяваше да се хранят легнали. Двете седнаха като на тръни на самия ръб.

— Нямате ли столове? — попита Цезар братовчед си, който носеше възглавници, та да могат майка му и леля му да се облегнат.

— Благодаря, племеннико, но възглавниците са достатъчни — както винаги Юлия се опита да изглади недоразумението. — Не мисля, че в цялата къща ще се намерят столове за всички ни! Това си е направо женско събрание.

Неоспорима истина, призна си с известна ирония Цезар. В целия род мъжете бяха само двама — той и Марий Младши. И двамата единствени синове на покойните си бащи.

Жените бяха доста повече. Една до друга бяха седнали две от най-представителните римски дами — Юлия и Аврелия. И двете бяха слаби и високи, но докато Юлия носеше със себе си вродената грация на Цезарите, Аврелия бе придобила своя делова походка и стил. Юлия имаше светлокестеняви, почти руси коси и големи сиви очи, а красивите й черти можеха да служат за модел на статуята на Клелия на Форум Романум. Аврелия имаше лъскави тъмни коси и изключително красиво лице, което навремето бе карало мъжете да я сравняват с Елена от Троя заради стойката й на гръцка богиня. Дългите й черни мигли пък криеха очи, за които многото кандидати за ръката й настояваха, че са пурпурни на цвят.

Юлия беше на четиридесет и пет, Аврелия — на четиридесет. И двете бяха овдовели при доста трагични, затова пък и доста различни обстоятелства.

Гай Марий бе покосен от третия мозъчен удар, но не и преди да подеме кървава оргия, каквато Рим никога нямаше да забрави. Всички врагове, до които се беше добрал, бяха платили с живота си. Дори беше посегнал и на свои приятели. Дървената трибуна на рострата беше окичена с главите на жертвите.

Съпругът на Аврелия беше един от най-преданите поддръжници на Цина след смъртта на Марий. Пък и нямаше как другояче, след като Цина беше дал по-малката си дъщеря на сина му. Гай Юлий Цезар Старши беше заминал за Етрурия, за да набира войска, когато една сутрин в Пиза се навел да си завърже обувката и умрял. Официалното заключение на тамошните лекари било мозъчен кръвоизлив. Бяха изгорили трупа му на кладата, без дори да известят роднините му, и едва след това прахът му беше пратен в Рим. Аврелия дори не знаеше за смъртта на мъжа си, когато пратеникът на Цина почука на вратата й, за да й предаде погребалната урна. Как възприе тя това, какво чувстваше, никой така и не разбра. Дори родният й син, който тогава не бе навършил и петнайсет години, не можеше да каже. Аврелия никога не бе плакала пред други хора, изражението на лицето й никога не се беше променило. Защото тя таеше всичко дълбоко в себе си. Синът й беше единственото човешко същество, към което Аврелия изразяваше някакви чувства.

Младият Марий нямаше сестра, докато Цезар имаше две по-големи от него. И двете приличаха на леля си Юлия.

Юлия Старша, или Лия, беше на двайсет и една години, но по очите й можеше да се познае, че добре познава живота. И имаше защо. Първият й съпруг беше обеднял патриций на име Луций Пинарий, който беше запленил сърцето й още в девически години. С известни възражения родителите й се бяха съгласили тя да се омъжи за него, скоро след което Лия му роди син. Малко след това щастливо събитие (което не се оказа достатъчно бащата да се откаже от своите младежки слабости) Луций Пинарий умря при загадъчни обстоятелства. Хората вярваха, че е бил убит от някой свой приближен, но доказателства така и не се намериха. На деветнайсет години Лия остана вдовица, при това толкова бедна, че се принуди да се върне в дома на майка си. Но между сватбата и смъртта на Пинарий бе умрял и баща й, така че думата в семейството вече имаше друг човек. Оказа се, че невръстният й брат е доста по-упорит и последователен човек, отколкото бе навремето баща им. Малкият Цезар каза, че сестра му ще се омъжи втори път, само че за човек, който той й избере.

— Очевидно — беше казал той, — че ако те оставя сама да избираш, ще си хванеш още някой идиот.

Как точно бе намерил Квинт Педий Цезар, никой не разбра (макар някои да подозираха, че запознанството им се дължи на Луций Декумий, който дори и да беше представител на четвъртата класа, имаше доста приятели сред висшите кръгове). Така или иначе Педий се появи един ден в Дома на Цезарите и се ожени за овдовялата голяма сестра на фламина. Младоженецът беше богат и уважаван конник от Кампания, който нямаше аристократично по-текло, но семейството му се ползваше с добро име. Педий не беше красавец. Не беше и интересна личност, при това не беше млад. Обаче разполагаше с огромно имущество и нямаше как да не се благодари на съдбата, че го срещнала с красива млада жена като Юлия, при това наследница на една от най-старите патрициански фамилии в Рим. Лия тежко преглътна, погледна петнайсетгодишния си брат и даде съгласието си. Дори на тези години Цезар знаеше как да внушава на хората край себе си, че не бива да му възразяват.

За щастие бракът се оказа сполучлив. Лия установи, че дори да не е красив, интересен и млад, Квинт Педий има с какво да я ощастливи. Едва сега тя откри какви предимства крие съвместният живот с по-зрял мъж, така че с времето започна да се привързва към скромната особа на съпруга си. Роди му син и до такава степен привикна на безгрижното си съществуване в семейното имение край Теан Сидицин, че когато Сципион Азиаген и Сула разположиха армиите си в съседство, отказа на майка си да се върне в Рим. Защото Аврелия, знаеше си Лия, имаше навика да налага диети, да тормози хората с физически упражнения, да принуждава всички край себе си — били те деца или внуци — да се съобразяват с вижданията й за ред и дисциплина. Разбира се, майка й пристигна лично в дома на зет си (изглежда, не и преди да се срещне случайно със Сула — случка, за която отказваше да говори) и Лия беше отведена в Рим. Но, уви, без синовете си; Квинт Педий бе предпочел да задържи двете деца при себе си в Теан.

Юлия Младша, или Ю-Ю, се бе омъжила тази година, съвсем скоро след осемнайсетия си рожден ден. И този път Цезар направи избора вместо нея. Макар сестра му отначало да се противеше, в крайна сметка той успя да я убеди. За втори път доведе в дома на майка си богаташ, този път представител на стара сенаторска фамилия. Годеникът принадлежеше към сенаторското съсловие, но не се увличаше от голямата политика. Родом беше от Ариция — градче, намиращо се по Апиевия път, малко след Бовила, където Цезарови притежаваха земи. Беше от латински произход, тоест нещо повече от обикновен кампаниен като Педий. Щом видя Марк Аций Балб, Ю-Ю престана да се съпротивлява. В сравнение с Квинт Педий той й се стори идеален — само на трийсет и седем, при това доста привлекателен.

В качеството си на сенатор Марк Аций Балб притежаваше, освен огромните си имения в Ариция и собствена къща в Рим — Ю-Ю се радваше на още едно предимство пред сестра си, а именно, че прекарваше по-голямата част от годината в големия град. Този зимен следобед, когато цялата фамилия беше повикана по спешност у леля й Юлия, Ю-Ю вече знаеше, че чака дете. Това не беше причина майка й да й спести ходенето пеша.

— Не е добре бременните жени да мързелуват — твърдеше Аврелия. — Това е основната причина за многото смъртни случаи при раждането.

— Аз пък си мислех, че причината се крие в яденето на фасул — подхвърли с известна ирония Ю-Ю, докато гледаше с тъга носилката, с която я бяха докарали от къщата на мъжа й в Карина до дома на майка й в Субура.

— Вярно е и едното, и другото. Лекарите-питагорейци са същинска напаст.

На семейното събиране присъстваше още една жена, която нямаше кръвна връзка с останалите, поне не и близка връзка. Казваше се Муция Терция и беше съпруга на младия Марий. Беше единствена дъщеря на Сцевола Принцепс Сенатус, но я наричаха Муция Трета, за да я различават от двете й известни лели, дъщерите на стария Сцевола Авгур.

Муция Терция не беше красавица, но бе лишавала не един и двама мъже от спокойния им сън. Кафеникавозелените й очи бяха твърде раздалечени, миглите още повече подчертаваха тази аномалия. Всъщност Муция нарочно подрязваше миглите си с египетската си ножичка. Тя беше умна жена и съзнаваше, че чарът й се дължи именно на физическите й странности. Дори дългият й прав нос не я правеше по-малко привлекателна. Широката уста на Муция също не отговаряше на римските разбирания; когато се усмихваше, хората оставаха с впечатлението, че изящните й зъби са повече от обичайното. Затова пък устните й бяха плътни и чувствени, а матовата й кожа се съчетаваше чудесно с тъмночервените й коси.

Цезар намираше Муция за хубава, а на седемнайсет години и половина той вече имаше богат опит. Нямаше жена в цяла Субура, която да не иска да сподели част от миговете си с толкова красив и представителен младеж като него, дори да държеше твърде много на чистоплътието. В скоро време целият град знаеше за тайните оръжия на младия фламин, които не само били доста внушителни, но и изключително добре използвани.

Това, което най-много привличаше Цезар у Муция Терция, беше тайнствеността, която я обграждаше. Колкото и да се опитваше да проникне до дъното на душата й, не успяваше. Тя често се усмихваше, но усмивката никога не достигаше до необикновените й зелени очи, а тя никога не издаваше с жестове или гримаси мислите си.

Беше се омъжила за Марий преди четири години, но показваше безразличие към съпруга си. Младият Марий като че ли имаше подобно отношение към нея. Двамата обичаха да си бъбрят за това-онова, но в разговорите им липсваха онези погледи, чрез които обикновено общуват истински близките хора. Те никога не посягаха един към друг, затова вероятно нямаха и деца. Ако съвместният им живот наистина бе лишен от всякакво чувство и желание, то Марий едва ли страдаше особено: похожденията му отдавна бяха публично достояние. Но как ли възприемаше Муция този факт? През тези четири години нито веднъж не бе плъзнала каквато и да е клюка за нея. Дали беше щастлива? Дали обичаше младия Марий? А може би го мразеше? Никой не можеше да каже, но Цезар оставаше с усещането, че жената е изключително нещастна.

Всички роднини се бяха разположили и погледите им се бяха насочили към Марий, който нарочно бе предпочел да седне на стол. Цезар също си взе стол, но седна доста далеч от братовчед си. Кушетките в стаята бяха подредени така, че Марий стоеше точно в средата, докато Цезар се настани близо до майка си. От мястото си не можеше да вижда лицата на семейството си, затова пък наблюдаваше Марий, Муция и слугата Строфант, който също присъстваше. Марий го беше поканил да седне, но робът бе отказал и стоеше до вратата.

Младият Марий облиза устни — знак, че е напрегнат и заговори:

— Днес следобед бях посетен от Гней Папирий Карбон и Марк Юний Брут.

— Доста странна двойка — прекъсна го нарочно Цезар; винаги бе държал братовчед му да се чувства неловко в негово присъствие.

Младият Марий го стрелна с гневен поглед, но това не бе достатъчно да изгуби нишката на мисълта си.

Само след секунда Цезар се оказа поставеният на място. Това, което Марий съобщи на роднините си, беше наистина зашеметяващо:

— Двамата ме помолиха да се кандидатирам за консул заедно с Гней Карбон. Обещах им да го сторя.

Всички присъстващи бяха изненадани. Цезар прочете смайването по лицето на сестрите си, неволния гърч на леля си и странния, неразгадаем поглед в красивите очи на Муция Терция.

— Сине мой, та ти още не си влязъл в Сената — възрази му Юлия.

— Ще вляза утре, когато Перперна ме включи в списъците.

— Но ти не си бил дори квестор.

— Сенатът е склонен да заобиколи това.

— Да, но ти нямаш нито нужния опит, нито нужните познания! — настояваше отчаяната Юлия.

— Баща ми е бил седем пъти консул. Израснал съм в средата на римски управници. Освен това Карбон притежава опит за двама.

В този миг се намеси Аврелия:

— А ние защо сме тук?

Марий отмести сериозния си, почти умоляващ поглед от майка си към леля си.

— За да обсъдя въпроса с роднините си! — отвърна й той, все едно не разбираше въпроса.

— Глупости! — ядоса се Аврелия. — Ти не само си решил, но вече си обещал пред Карбон. По-скоро ми се струва, че искаш да чуеш какво е донесла градската мълва за теб.

— Нищо подобно, лельо Аврелия!

— Разбира се, че е така! — подчерта тя.

Младият Марий се изчерви и се обърна отново към майка си. Протегна ръка към нея, все едно искаше тя да го защити.

— Мамо, това не е вярно! Обещах на Карбон да се кандидатирам, но… но аз винаги съм търсил мнението на роднините си! Винаги бих могъл да променя решението си!

— Ха! Няма да го промениш — прекъсна го Аврелия. Юлия я хвана за ръката.

— Тихо, Аврелия. Не искам гняв в дома си.

— Права си, лельо Юлия. Гневът е последното, от което имаме нужда — подкрепи я Цезар и за всеки случай се намести между майка си и Юлия. От това място можеше по-добре да следи реакциите на братовчед си. — И ти защо обеща на Карбон?

Въпросът му не притесни Марий.

— О, Цезаре, не ме вземай за глупак! — отвърна му с известно пренебрежение. — Съгласих се със същите мотиви, с които би се съгласил и ти, ако не носеше лена и апекс!

— Разбирам защо ти си мислиш, че бих се съгласил, но в действителност не бих го сторил. Всяко нещо с времето си, така смятам аз, че е най-добре.

— Не е законно — обади се неочаквано Муция.

— Законно е — Цезар изпревари Марий с отговора си. — Може да е против установените традиции и дори против лекс Вилия аналис, но това не значи, че е незаконно. Би могло да се смята незаконно, ако братовчед ми се добере до властта против волята на Сената или народа, и тогава би трябвало да го съдят. Но ако Сенатът и народът решат да отменят лекс Вилия, никой не може да ги спре. А точно това ще се случи. Римският сенат и римският народ ще приемат всички необходими закони; единственият, който ще приеме подобен избор за незаконен, е Сула.

Настъпи мълчание.

— Това е най-страшното — изрече с треперещ глас Юлия. — Ще се наложи да воюваш срещу Сула.

— Така и така ще воювам със Сула, мамо — възрази Марий.

— Но не и като избран представител на сената и народа. Да бъдеш консул означава да поемеш върху себе си най-тежката отговорност — ти ще си този, който ще командва римската армия. — Една сълза плъзна по бузата на Юлия. — Сула ще съсредоточи цялото си внимание върху теб! Не го познавам толкова добре, колкото го познава леля ти Аврелия, но имам представа що за човек е. Навремето дори го харесвах, тогава, когато се грижеше за баща ти, спомняш си, че и такова време имаше. Сула беше способен да изглади всички малки проблеми, които баща ти беше склонен да създава. Беше доста по-търпелив и предвидлив от него беше и човек с голямо достойнство. Но между баща ти и Сула има нещо твърде общо — когато мирните средства се окажат недостатъчни, когато решат, че не могат да разчитат на закона и народната подкрепа, и двамата са — или по-точно бяха — еднакво решени да постигнат целите си с цената на всичко. Затова и двамата нападнаха Рим. Ето защо и Луций Корнелий ще атакува Рим повторно, ако ние изберем подобна политика… ако изберем за консул теб. Самият факт, че си бил избран именно ти, ще означава единствено, че Рим е решен да се бие докрай, че мирът е невъзможен. — Юлия въздъхна и избърса сълзата. — Само заради Сула ми се иска да промениш решението си, Гай. Ако беше на неговите години, ако имаше неговата подготовка, може би щеше да спечелиш. Но ти си млад и не можеш да го победиш. А аз ще изгубя единственото си дете.

Това бяха думи на мъдрия и препатил родител. Марий обаче не беше мъдър, нито препатил, нито имаше деца. Вместо да омекне, изражението му още повече се напрегна. Понечи да отговори, но Цезар отново го изпревари:

— Е, майко, както леля Юлия казва, ти познаваш най-добре от всички ни Сула. Какво мислиш по въпроса?

Аврелия леко се смути, понеже не искаше да споделя с никого подробностите от последната си среща със Сула: онова ужасно, незабравимо свиждане в лагера.

— Вярно е, добре познавам Сула. Дори го видях преди няколко месеца, както всички знаете. Но навремето аз бях просто последният човек, когото той виждаше, преди да замине, и първият — когато се връщаше. Между тези заминавания и тези завръщания почти не съм имала случай да общувам с него. Това си беше негова приумица. По душа той е актьор. Не може да живее без някаква драма край себе си. Винаги знаеше как да превърне един непринуден разговор в извор на недоразумения и многозначителни жестове. Затова избираше да ме вижда все в някакви важни за него моменти. Така придаваше повече смисъл на моето присъствие в живота си. Вместо да дойде на гости у една роднина, с която да обсъжда относително несериозни теми, той винаги превръщаше нашите срещи в сърцераздирателни раздели и събирания. Мисля, няма да излъжа, ако кажа, че търсеше в мен предзнаменования.

Цезар й се усмихна.

— Ти не отговори на въпроса ми, майко.

— Не, не отговорих — отвърна му Аврелия, без да се притеснява. — Но сега ще ти стане ясно. — Тя погледна към племенника си. — Това, което трябва да знаеш, е, че веднъж приел консулската длъжност в името на Римския сенат и народ, ти ще се превърнеш в ново знамение за Сула. Защото у теб живее частица от баща ти, а това ще подтикне Сула да разиграе поредната велика драма. За него борбата за надмощие в римската политика ще придобие характера на лична трагедия. А всичко това едва ли ще бъде утеха за майка ти, племеннико. Заради нея се откажи, докато е време! Ти пак ще можеш да се опълчиш на Сула, но като обикновен римски офицер.

— А ти какво мислиш? — обърна се Марий към Цезар.

— Какво мисля ли… Давай смело, братовчеде. Нека бъдеш най-младият римски консул.

— Лия?

Тя се спогледа смутено с леля си Юлия, преди да отговори.

— Моля те, братовчеде, недей!

— Ю-Ю?

— Съгласна съм със сестра си.

— А ти, жено?

— Трябва да следваш своята съдба.

— Строфанте?

Старият слуга въздъхна.

— Господарю, недей!

Марий кимна в знак, че е приел думите на всеки, седна отново на стола си и прокара ръка по високата му облегалка. Присви устни в нервна гримаса и шумно изсумтя.

— Е, не мисля, че ме изненадахте. Жените и слугата ми предлагат да се откажа. Не искат да се захващам с работа, която не е за мен и която може да застраши живота ми. Може би леля ми се опитва да ми внуши, че по този начин заплашвам и честта си. Жена ми ме съветва да оставя всичко на съдбата — но дали аз съм сред нейните любимци? А братовчед ми е на мнение да рискувам.

Марий се изправи на крака.

— Ще устоя на обещанието си пред Гней Папирий Карбон и Марк Юний Брут. Ако Марк Перперна е съгласен да ме запише в Сената, а Сенатът гарантира да прокара нужните закони, ще се обявя за кандидат за консулския пост.

— Но така и не пожела да обясниш защо — напомни му Аврелия.

— Мислех, че е очевидно. Рим е в отчаяно положение. Карбон не може да си намери достоен колега. Къде да го потърси? В сина на Гай Марий. Рим ме обича! Рим се нуждае от мен! Ето защо — обясни младежът.

Само най-старият, най-преданият роб би посмял да изрече на глас пред господаря си думите, с които Строфант отвърна на Марий. При това говореше не толкова заради разтревожената майка, колкото заради покойния му баща:

— Рим обича баща ти, господарю. Рим се обръща към теб, защото си син на баща си. Но Рим не те познава, не знае друго за теб, освен че си син на човека, който спаси града от германите, който спечели първите победи срещу италийците и бе избран седем пъти за консул. Ако станеш сега консул, то ще е само заради спомена за баща ти, не заради теб самия.

Младият Марий обичаше Строфант, както робът добре знаеше; затова и възприе думите му благосклонно, дори добронамерено. Когато Строфант замълча, Марий му отвърна кратко и ясно:

— Знам. От мен зависи да докажа на Рим, че синът на Гай Марий е не по-малко достоен от него.

Цезар сведе поглед и не каза нищо. „Защо — питаше се той — онзи луд старец не връчи някому другиму лената и апекса на Юпитеровия жрец? Аз бих могъл да се справя. Но младият Марий няма да успее.“