Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (1)

От април 83 г. до декември 82 г. пр.Хр.

 

 

Слугата вдигна високо свещника и освети двамата в леглото, но знаеше, че това няма да е достатъчно, за да събуди Помпей. Необходима му беше помощта на съпругата. Тя се размърда, намръщи се, обърна глава на другата страна, но слугата не й позволи отново да заспи.

— Господарке! Господарке!

Макар и донякъде объркана — в дома на Помпей робите нямаха навика да нахълтват в спалнята на господаря — Антистия попита:

— Какво има? Какво се е случило?

— Пристигна важно съобщение за господаря. Събуди го и му предай да дойде в атрия — нареди й доста нелюбезно слугата. Обърна се и излезе от стаята, отнасяйки свещника; вратата се затвори и помещението потъна в непрогледен мрак.

Какъв зъл човек! Беше го сторил напълно съзнателно! За щастие Антистия знаеше къде е оставила дрехите си, облече туниката си и извика да й донесат светлина.

Нищо не можеше да разбуди Помпей. След малко, загърната с дебел шал и със свещ в ръка, Антистия се върна при леглото: мъжът й продължаваше да спи. Легнал по гръб, той дори не усещаше студа.

Беше й се случвало — при други обстоятелства и по други причини — да се опитва да го събуди с целувки, но така и не беше успяла. Трябваше здравата да го разтърси.

— Какво? — надигна се Помпей, прокара пръсти през гъстите си руси къдрици и внимателно се огледа. Такъв си беше Помпей: допреди секунда спеше дълбоко, а сега изглеждаше съвсем бодър. И едното, и другото бяха войнишки навици.

— Какво има? — попита той повторно.

— Някакво важно съобщение те чакало в атрия.

Не беше довършила, когато той скочи, нахлузи си чехлите и се наметна с туниката си. В следващия миг вече беше изчезнал през зейналата врата.

Антистия остана на мястото си, без да знае какво да стори. Мъжът й не беше взел свещта със себе си — очите му виждаха и на тъмно — и тя спокойно можеше да го последва, ако не предчувстваше, че той не го желае. Какво пък! Съпругите имат право да научават новините, когато те са достатъчно важни, за да се безпокоят господарите. Затова вдигна свещта и тръгна из просторния коридор с голите каменни стени. Завой, няколко стъпала и ето я вън от ледената галска крепост на семейните покои, насред уюта на римската цивилизация, сред боя и мазилка.

Беше осветено добре; робите все пак се бяха погрижили нещо да е наред. Пред нея стоеше Помпей, който дори и само по туника беше самото въплъщение на бога Марс!

Може би щеше да сподели с нея новината, но в същия миг се появи забързан Варон и Антистия нямаше скоро да научи причината мъжът й така да се вълнува.

— Вароне, Вароне! — извика Помпей, нещо, което прилягаше повече на някогашните гали, когато са се спускали през Алпите, за да заграбят земите на Италия, отколкото на почтен римски гражданин. Всъщност Пиценум, родината на Помпеевия род, беше част от галските владения…

Антистия уплашено подскочи. Варон също се стресна.

— Какво има?

— Сула е дебаркирал в Брундизий!

— В Брундизий! Откъде знаеш?

— Има ли значение? — прекрачи няколкото плочки Помпей и го сграбчи за раменете. — Той е тук, Вароне! Приключенията най-сетне започват!

— Приключения? — зяпна го Варон. — О, Велики, кога ще пораснеш? Това никакво приключение не е, а нова гражданска война, при това пак на италийска земя!

— Няма значение! — отвърна му Помпей. — За мен това е приключение. Ако знаеш колко време съм чакал тази новина, Вароне… Откакто Сула замина, Италия заприлича на дома на весталките.

— Ами обсадата на Рим?

Радостното вълнение в погледа на Помпей изчезна и той отпусна ръце. Отстъпи крачка назад и изгледа мрачно приятеля си.

— Бих искал да не си спомням за обсадата на Рим! — разгневи се той. — Как влачиха по улиците голия труп на баща ми, вързан за някакво си магаре!

Бедният Варон така се смути, че чак плешивото му теме почервеня.

— О, Велики, моля за извинение! Не исках… Аз съм твой гост, прости ми!

Но мрачното настроение вече си беше отишло. Помпей се засмя и го потупа по гърба.

— Не се безпокой, знам, че не е твоя вината!

В просторното помещение беше студено и Варон разтърка ръце.

— Най-добре да замина веднага за Рим.

— За Рим? — изненада се Помпей. — Никакъв Рим, идваш с мен! Какво очакваш да се случи в Рим? Стадо овце ще вдигат врява по площада, докато старите баби в Сената се карат в продължение на дни… Ела с мен, ще бъде много по-забавно!

— А ти къде смяташ да отидеш?

— При Сула, разбира се.

— Не ти трябвам за това, Велики. Качвай се на коня и заминавай. Сула ще се радва да те назначи за военен трибун. Сигурен съм. Ти си войник с опит.

— О, Вароне! Нямам намерение да се записвам като младши офицер в армията на Сула! Смятам да му заведа три легиона войници! Какво, аз да бъда лакей на Сула? Никога! Смятам да бъда негов равноправен партньор.

Това изненадващо съобщение смая едновременно и съпругата, и приятеля на Помпей. Без да иска, Антистия ахна, затова веднага се отмести встрани. Той беше забравил за нея, а тя държеше да чуе всичко. Беше длъжна да знае.

През двете години и половина, откакто бяха женени, Помпей я беше напуснал един-единствен път за повече от ден. Колко прекрасни бяха тези години! Антистия можеше да се радва на цялото внимание на съпруга си. Дните й бяха изпълнени с незабравими изживявания… Като в сън. Кой би предположил? Тя, дъщерята на редови сенатор с неголеми доходи, да бъде омъжена за Гней Помпей — човека, когото наричаха Великия! Богаташ, способен да си купи, която иска жена, господар на половин Умбрия и Пиценум, красив и светлокос, все едно самият Александър Македонски се е превъплътил в него. Как баща й беше успял да й намери подобен съпруг? И то след като няколко години тя бе живяла в постоянна тревога, че така и ще си остане без подходящ мъж, толкова беше скромна зестрата й.

Разбира се, Антистия знаеше защо Помпей се беше оженил тъкмо за нея: беше благодарност за извършена от баща й голяма услуга. Защото той беше назначен съдия по делото срещу Помпей. Цялата работа беше нагласена, цял Рим го знаеше. Цина се нуждаеше спешно от пари, с които да събере армия за новия си поход, а богатствата на Помпей можеха да му осигурят нужните средства. Затова и младежът беше обвинен в престъпления, които по-скоро се отнасяха до покойния му баща — Помпей Страбон — а именно в злоупотреба с плячката от превзетия по време на войната с италийците Аскул Пицент. Ставаше дума конкретно за една мрежа за лов и за няколко свитъка книги. Забележително. Престъплението не представляваше нищо, но глобата можеше да представлява всичко: в случай, че Помпей беше признат за виновен, слугите на Цина щяха да решават каква глоба да бъде наложена — ако бяха поискали, можеха да му отнемат цялото имущество.

В подобен случай повечето римляни биха посрещнали предизвикателството, като се защитят пред съда или като подкупят заседателите; но Помпей — у когото дори чертите на лицето му издаваха галския произход — предпочете да се ожени за дъщерята на съдията. Бракът беше сключен през октомври. Ноември и декември се изнизаха неусетно, без председателят на съда, бащата на Антистия, да се е наканил да съди заподозрения. Процесът срещу новия му зет се отлагаше по най-различни причини: от божествени — ауспициите винаги се оказваха неподходящи, до чисто светски — неколцина от заседателите бяха обвинени в корупция, а Сенатът ставаше арена на празни спорове и дискусии. В крайна сметка дойде януари и консулът Карбон убеди Цина да търси другаде пари. Никой не заплашваше повече богатството на Помпей.

Осемнайсетгодишната Антистия последва своя съпруг в именията му в североизточния край на Италийския полуостров. Там, сред черните стени на Помпеевата крепост, тя се бе потопила в удоволствията от това да бъдеш жена на Помпей. За щастие Антистия беше хубаво момиче с трапчинки на бузите и закръглени форми, можеше на свой ред да го ощастливи в леглото и да гарантира по този начин блаженство за самата себе си. Когато най-сетне започна да я обхваща смътно безпокойство, то не се дължеше толкова на обожавания Помпей, колкото на верните му приятели и слуги, които не само че я гледаха отвисоко, но и не си правеха труда да го крият. Това не беше голяма тревога, не и докато Великия се връщаше всяка вечер у дома. Но ето, че се канеше да върви на война, да набира легиони и да защитава каузата на Сула! Какво щеше да прави тя без своя любим съпруг, който да я пази от слугите?

Помпей продължаваше да убеждава Варон, че единственият правилен избор е да го придружи при Сула, но дребничкият педант — да се чуди човек как за по-малко от две години, прекарани в Сената, се бе научил да разсъждава като старец — упорстваше.

— Колко войска има със себе си Сула? — питаше той.

— Пет легиона ветерани, шест хиляди души конница, известен брой доброволци от Македония и Пелопонес и пет кохорти испанци под командването на онзи мръсен изменник Марк Крас. Общо трийсет и девет хиляди.

Отговор, от който на Варон едва не му се зави свят.

— Повтарям ти, Велики, време е да пораснеш! Току-що се връщам от Ариминум, където Карбон чака с осем легиона и огромна конница — а това е само началото! Само в Кампания дебнат още шестнайсет легиона! За тези три години Цина и Карбон събраха голяма войска — на територията на Италия и Италийска Галия стоят мобилизирани сто и петдесет хиляди души! Как смята Сула да се справи с такъв противник?

— Сула ще ги унищожи — отвърна невъзмутимо Помпей. — Освен това аз ще му заведа три легиона ветерани, служили под командването на баща ми. Войниците на Карбон са предимно новобранци.

— Наистина ли смяташ да набираш армия?

— Наистина.

— Велики, ти си само на двайсет и две! Как си представяш, че войниците на баща ти ще те последват?

— Защо да не ме последват?

— Първо, не ти достигат осем години, за да влезеш в Сената. Още двайсет години трябва да чакаш, за да станеш консул. Дори хората на баща ти да се съгласят да воюват за теб, ти нямаш законно право да искаш това от тях. Ти си частно лице, а никой не може да събира армия на частни начала.

— В продължение на три години Рим се управлява незаконно — възрази му Помпей. — Цина беше избиран четири пъти за консул, Карбон — два, Марк Гратидиан беше два пъти градски претор, почти половината сенатори бяха обявени извън закона, Апий Клавдий беше осъден на изгнание при условие, че се ползваше с империум, Фимбрия се разхожда на воля из Мала Азия и сключва някакви си свои сделки с цар Митридат — всичко се обърна на шега, не мислиш ли?

Варон продължаваше да играе ролята на всезнаещото муле — не му беше трудно при условие, че по произход беше сабин, а из сабинските села мулетата са най-често срещаният добитък.

— Въпросът трябва да бъде разрешен по конституционен път.

Тук вече другият мъж прихна да се смее.

— О, Вароне, колкото и да ти се възхищавам, трябва да ти кажа, че не разсъждаваш реалистично! Ако въпросът можеше да се разреши по конституционен път, за какво служат тези сто и петдесет хиляди войници?

Варон размаха ръка.

— Добре, добре, както кажеш! Идвам с теб.

Помпей грейна от щастие, хвана го за раменете и го поведе към стаите за гости.

— Прекрасно, прекрасно! Ще можеш да напишеш историята на ранните ми военни кампании — ти си по-добър стилист от приятеля си Сизена. А аз съм най-важната историческа фигура на нашето време, затова заслужавам да имам свой хронист.

Варон сякаш се съгласи с него.

— Все някога трябва да се окажеш важна историческа фигура. Иначе защо ще ти викаме Велики? Хубав прякор си си измислил, няма що — изсумтя подигравателно. — „Велики“? Баща ти беше скромен човек, наричахме го просто Кривогледия.

Помпей не обърна внимание на закачката, защото вече даваше първите заповеди на слугата и оръжейника си.

Най-накрая сред златото и стенописите на атрия останаха само Помпей и Антистия. Той се приближи до нея.

— Глупаво малко коте, ще настинеш — смъмри я и нежно я целуна. — Хайде в леглото, сладурчето ми.

— Искаш ли да ти помогна за багажа? — попита тя.

— Хората ми ще го сторят вместо теб, но ти можеш да гледаш.

Този път мрачният коридор беше осветен от тежкия свещник в ръката на един от робите; Антистия вървеше до Помпей и го придружи до помещението, където той пазеше доспехите и оръжието си. На стените висяха десет различни ризници — някои от злато и сребро, други от обикновена кожа, обшита с железни пластини, бяха наредени шлемове и мечове, няколко кожени поли и различни подплънки.

— Сега ще застанеш ето тук и няма да мърдаш — каза Помпей на жена си, вдигна я на ръце и я настани на някакъв сандък.

Оттам нататък Антистия беше напълно забравена. Помпей и робите му провериха една по една всяка вещ в стаята: имаше ли полза от нея, щеше ли да послужи за нещо? Накрая, след като прерови останалите сандъци, той безцеремонно премести жена си на съседния, за да провери какво се е крие под нея, и започна да прехвърля на прислугата предмет след предмет. През цялото време говореше сам на себе си и от радостта в гласа му Антистия разбираше, че няма да му липсва никак по време на войната. Нито тя, нито домът му, нито спокойният живот на мирен гражданин… Разбира се, винаги бе знаела, че Помпей гледа на себе си най-вече като на войник, че се отнася с презрение към повечето увлечения на своите връстници — риториката, правото, администрацията, политиката с нейните голословия и заговори. Колко пъти го беше слушала да казва, че ще отиде до консулския пост с помощта на копието си, а не на красиви слова и безсмислени фрази… Сега му се даваше възможност да докаже на дело това, за което само беше говорил: той, войникът, син на войник, отиваше на война.

Щом последният от натоварените роби излезе през вратата. Антистия скочи от сандъка и застана пред съпруга си.

— Преди да заминеш, Велики, трябва да говоря с теб.

Това очевидно беше загуба на време, но Помпей се спря да я изслуша.

— Какво има?

— Колко време ще отсъстваш?

— Нямам представа — отговори й безгрижно той.

— Месеци? Година?

— По-вероятно няколко месеца. Сула бързо ще се справи с Карбон.

— Тогава бих искала да се върна в Рим и да живея в къщата на баща си, докато теб те няма.

Но той само поклати глава, очевидно смаян от думите й.

— Няма да позволя жена ми да се разхожда из Карбоновия Рим, докато аз и Сула воюваме срещу същия този Карбон. Оставаш тук.

— Прислугата и всички останали не ме харесват. Много ще ми е трудно, докато теб те няма.

— Глупости! — обърна й той гръб.

Но тя го спря и отново застана пред него.

— Моля те, съпруже, отдели ми няколко минути. Знам, че времето ти е скъпоценно, но все пак аз съм твоя жена.

Помпей въздъхна.

— Добре, добре! Но по-бързо, Антистия.

— Не мога да остана тук!

— Можеш и ще останеш.

— Когато теб те няма, Велики, дори за няколко часа, хората ти не се държат любезно с мен. Досега не съм се оплаквала, защото ти си бил винаги добър с мен, а и винаги си си бил у дома, освен когато замина до Анкона, да се срещнеш с Цина. Но сега в къщата няма друга жена, освен мен, аз ще бъда съвсем самичка. По-добре ще е за мен да се прибера в дома на баща си, докато войната свърши. Повярвай ми.

— И дума да не става. Баща ти е човек на Карбон.

— Не е. Баща ми е човек на самия себе си.

Никога досега жена му не му беше възразявала, никога дори не беше разговаряла с него по подобни въпроси. Помпей започна да губи търпение.

— Виж какво, Антистия, имам по-важни неща за вършене от това да се карам с теб. Ти си моя жена и следователно ще живееш в моята къща.

— Където слугата ти ме гледа отвисоко и ме оставя без свещ в тъмното; където нямам нито една робиня, която да ми прави компания — възпротиви се Антистия. Опитваше се да изглежда спокойна и разумна, но паниката я завладяваше.

— Това са пълни глупости!

— Не са, Велики, не са! Не знам защо всички ме презират, но е така.

— Разбира се, че ще те презират! — изненада се Помпей. Тя го изгледа удивено.

— Разбира се, че ще ме презират ли? Как така „разбира се“?

Той вдигна рамене.

— Майка ми беше Луцилия. Както и баба ми. А ти коя си?

— Много правилен въпрос. Аз коя съм?

Помпей виждаше, че жена му е ядосана, и това го подразни. За пръв път имаше възможност да се прояви на война, а това създание без всякакво значение си беше наумила да разиграва сцени! Жените можеха ли изобщо да разсъждават?

— Ти си моята първа съпруга.

— Първа?

— Временна мярка.

— О, разбирам! — замисли се Антистия. — Временна мярка. Дъщерята на съдията, това е, което имаш предвид.

— Не ми казвай, че не си го знаела.

— Да, но това беше толкова отдавна. Мислех, че нещата са се променили, казвах си, че ме обичаш. Освен това произхождам от сенаторска фамилия, не съм неподходяща съпруга.

— За всеки друг да, но не и за мен.

— О, Велики, откъде ти идва това самочувствие? Затова ли никога не свърши в мен? Защото не съм подходяща майка за твоите деца?

— Именно! — изкрещя той и понечи да излезе. Тя го последва. Беше толкова вбесена, че не я беше грижа дали прислугата я слуша.

— Бях достатъчно подходяща, когато Цина искаше да ти вземе парите!

— Вече се разбрахме по въпроса.

— Но още по-подходящо се оказа Цина да умре!

— Да, подходящо за Рим и за всички почтени римляни.

— Ти си наредил да го убият!

Думите прокънтяха из целия коридор, достатъчно широк, за да мине цяла армия из него. Помпей се закова на място.

— Цина бе убит след пиянско спречкване с недоволни новобранци.

— В Анкона, твоя град, нали, Велики? В твоя град! И то веднага, след като ти се беше срещнал с него! — крещеше обезумяла Антистия.

В следващия миг съпругът й я стисна за гърлото и я притисна до стената.

— Да не съм те чул да повториш това, жено! — закани й се тихо.

— Така твърди баща ми! — отвърна Антистия с пресъхнала от страх уста.

Мъжът й я стисна по-силно.

— Баща ти не обичаше особено Цина. Виж, за Карбон няма нищо напротив, затова и ми се ще да го убия със собствените си две ръце. Но няма да е същото, ако убия теб. Аз жени не убивам. Дръж си езика зад зъбите, Антистия. Смъртта на Цина няма нищо общо с мен, става дума за нещастна случайност.

— Искам да се прибера при родителите си в Рим!

Помпей я пусна и я отблъсна.

— Отговорът е не! Сега ме остави на мира!

След което се отдалечи и почна да вика слугата; Антистия го чу как нарежда на отвратителния си роб жена му да не напуска стените на Помпеевата крепост, докато той отсъства. Разтреперана, младата жена се добра до спалнята, която беше споделяла заедно с Помпей в продължение на две години и половина като негова първа съпруга; временна мярка. Недостойна да му роди деца. Как не се беше сетила по-рано?

Едва сдържаше сълзите си. Беше ужасно да види всички свои мечти разбити, преди дори любовта й към Помпей да е угаснала.

Отвън се разнесоха отново варварските крясъци на мъжа й, който продължаваше да вика из къщата:

— Отивам на война, отивам на война. Сула е стъпил на италийска земя, войната започна!

 

 

Едва беше пропукала зората, когато Помпей се появи облечен в сребърната си ризница насред Ауксим. Рамо до рамо с него вървяха осемнайсетгодишният му брат и Варон, а подире им подтичваха неколцина писари. Излязоха на пазара и младият Помпей заби знамето на баща си насред площада. Без да крие нетърпението си, изчака подчинените му да сглобят походните масички, да подредят листовете и писците си и да излеят мастилото из каменните мастилници.

Едва след като всичко беше готово, а тълпата вече изпълваше целия площад и страничните улици, Помпей пъргаво се качи на дървения подиум под знамето с кълвача — герба на баща му Помпей Страбон.

— Е, времето дойде! — извика той на гражданите. — Луций Корнелий Сула е дебаркирал в Брундизий, за да поиска това, което по закон му се полага — консулски империум, право на триумф, привилегията лично да положи лавровия си венец в краката на Юпитер Оптимус Максимус в храма на Капитолийския хълм! Тъкмо по това време, само че миналата година, другият Луций Корнелий — онзи, когото наричахме Цина — се намираше недалеч оттук и напразно се опитваше да свика под знамената си ветераните на моя баща. Така и не успя. Вместо това умря. Днес обаче виждате мен. А аз виждам пред себе си мнозина от същите тези ветерани. Аз съм син на баща си! Неговите хора са и мои хора. Неговото минало е моето бъдеще. Аз смятам да отида в Брундизий и да се бия за Сула, защото негово е правото. Колко от вас ще ме последват?

Кратко и ясно, мислеше си Варон и неволно се възхищаваше на приятеля си. Може би младежът беше прав, като се заканваше да получи консулството с помощта на копието си, вместо да си губи времето в празни приказки. Присъстващите на площада не изглеждаха разочаровани от краткото слово на Помпей. Още не беше свършил, а жените вече се оттегляха и обсъждаха отсъствието на мъжете и синовете си. Някои отчаяно кършеха ръце, други вече бързаха да съберат дрехи, трети бяха свели очи, опитвайки се да прикрият усмивките си. Мъжете пъдеха децата надалеч и се редяха пред писарите.

Варон си беше харесал едно от стъпалата пред стария храм на бог Пик, откъдето спокойно можеше да наблюдава. Дали навремето се бяха писали със същото това желание доброволци при Помпей Кривогледия? Навярно не. Онзи беше просто господарят, строг човек, но добър началник; хората му щяха да го слушат с желание, но без усмивка. Със сина нещата стояха другояче. „Имам пред себе си истински феномен — разсъждаваше Варон. — Едва ли мирмидонците са следвали с такова желание Ахил. Дори и македонците не са били така готови да умрат за Александър. Те го обичат! Той е техният любимец, техният талисман, едновременно баща и дете на всички присъстващи.“

Някой се отпусна на стъпалото до Варон и той инстинктивно обърна поглед към новодошлия. Червени коси, червендалесто лице, интелигентен поглед, който внимателно го преценяваше — него, единствения чужденец на площада.

— Кой си ти? — попита едрият мъжага.

— Казвам се Марк Теренций Варон, сабинянин съм.

— Като нас, а? Е, поне преди време така е било. — Огромната му длан посочи Помпей. — Я го погледни! Ех, Марк Теренций Варон, ех, сабинянино, да знаеш колко време чакаме този миг! Не е ли той медената кифличка на Богинята?

Варон се усмихна.

— Не съм сигурен дали изразът е точен, но разбирам какво имаш предвид.

— Ти не само имаш три имена като достоен господар, но си и благовъзпитан! Дали не си случайно негов приятел?

— Случайно може и да съм.

— А от какво ли би могъл да си изкарваш хляба?

— В Рим сенаторствам, а в Реате отглеждам кобили.

— Вместо мулета?

— По-изгодно е да се отглеждат коне. Земите ми включват добри пасища, а покрай кобилите гледам и няколко магарета за разплод.

— Чудя се на каква ли възраст би могъл да бъдеш?

— Трийсет и две — отговори му Варон, на когото разговорът доставяше удоволствие.

Но изведнъж въпросите секнаха. Новодошлият се намести по-удобно на стъпалата, облегна се на лакът и изпъна херкулесовските си крака. Дребничкият Варон с възхищение забеляза, че пръстите на краката на пицентиеца са колкото неговите пръсти на ръцете.

— А ти как се казваш? — попита той.

— Квинт Скапций.

— Дали не си се записал в армията?

— Всичките слонове на Ханибал не биха могли да ме спрат!

— А навярно си и ветеран?

— Хванах се в армията на таткото, когато бях на седемнайсет. Това беше само преди осем години, но оттогава съм участвал в дванайсет похода и вече никой не може да ме праща насила — похвали се Квинт Скапций.

— Явно не е трябвало насила да те карат.

— Нали ти казвам, Марк Теренций, всички слонове на Ханибал…

— А може би имаш чин на центурион?

— Кой знае, може този път да имам.

Докато разговаряха, двамата следяха всяко движение на любимия си Помпей, застанал пред централната маса, за да поздравява лично познатите си войници.

— Казва, че преди луната да е залязла, вече сме щели да бъдем на път — подметна Варон, — но не виждам как ще стане. Разбирам, че хора като вас не се нуждаят от обучение, но откъде ще се снабдите с необходимото оръжие? Откъде ще намерите товарни коли и добитък? Храна? Как ще се сдобие Помпей с достатъчно пари за такова смело начинание?

Скапций изсумтя, навярно в израз на задоволство.

— Той не трябва да мисли за всичко това! В началото на войната с италийците баща му ни даде на всички оръжие и доспехи; когато той умря, синчето ни каза да си ги запазим. Всеки от нас получи по едно муле, а центурионите запазиха каруците и воловете. Така че до изгрев-слънце всички трябва да сме готови. Помпеевци са готови винаги за всичко! В хамбарите ни има достатъчно жито, по складовете сме скътали храна. Жените и децата няма да стоят гладни, докато ние сме на поход.

— Ами пари откъде ще намери? — попита Варон.

— Пари ли? — Скапций му отвърна с нескрито пренебрежение. — Което си е истина, служихме на баща му, без да видим кой знае какъв кяр. По онова време просто нямаше. Когато синчето намери пари, ще даде и на нас. Ако не намери, здраве да е. Той е добър господар.

— Разбирам.

Отново потънаха в мълчание и Варон насочи вниманието си към приятеля си Помпей. Носеха се легенди колко независим и своенравен е бил Помпей Страбон по време на Съюзническата война: как бил запазил легионите си месеци, след като му е било заповядано да ги разпусне, как с тази си постъпка пряко бил повлиял над събитията в Рим. Когато след смъртта на Гай Марий Цина беше преглеждал сметките на хазната, не се беше сблъскал с големи разходи за войнишки заплати; Варон сега разбра защо — Помпей Страбон не си беше правил труда изобщо да плаща на войниците си. Защо да им плаща, след като те по право му принадлежат?

В този момент Помпей напусна поста си до масите на писарите и се запъти към храма на Пик.

— Тръгвам да търся място за лагер — каза той на Варон, след което широко се усмихна на едрия мъж, седнал до него. — Рано си минал на опашката, а, Скапций?

Скапций тежко се надигна.

— Да, Велики. Най-добре да си вървя у дома да си събирам нещата, а?

Значи всички го наричаха Велики! Варон на свой ред се изправи.

— Ще дойда с теб, Велики.

Тълпата оредяваше, на свой ред жените се завръщаха на пазара. Неколцината търговци, допреди малко изтласкани встрани, вече сглобяваха сергиите си, докато робите бързаха да разтоварят стоката. Купища мръсно бельо ограждаха големия фонтан пред местния храм на ларите и една-две девойки бяха надигнали поли, за да нагазят в плитката вода. Колко типичен италийски град, мислеше си Варон, докато вървеше след Помпей: слънце и прах, няколко сенчести дървета, жужене на насекоми, усещане за безвремие, гнили плодове по земята, забързани люде, които знаят и кътните зъби един на друг. В Ауксим тайни нямаше!

— Тукашните си ги бива — подхвърли той на приятеля си, докато отиваха към конете си.

— Сабини, Вароне, също като теб — обясни Помпей. — Дори да са дошли от тази страна на Апенините преди столетия.

— Не мисля, че си приличаме! — възрази Варон, докато един от робите му помагаше да се качи на седлото. — Може и да съм сабинянин, но не съм войник като тях.

— И ти си дал своето по време на Съюзническата война, предполагам?

— Разбира се. Участвах в десет военни кампании. Колко бързо ги навъртяхме по време на конфликта! Но откакто войната свърши, не съм и поглеждал меча си.

Помпей се засмя.

— Говориш като приятеля ми Цицерон.

— Марк Тулий Цицерон! Адвокатът-чудо?

— Същия. Ненавиждаше войната. Просто не му стискаше да бъде войник, нещо, което баща ми така и не можа да приеме. Но иначе си беше свястно момче, обичаше да се занимава с неща, които аз ненавиждам. Затова знаехме как да угодим на баща ми. — Помпей въздъхна. — След като превзехме Аскул Пицент, Цицерон настоя да се прехвърли при Сула в Кампания. Липсваше ми!

 

 

За петнайсет дни Помпей успя да събере обещаните три легиона от доброволци — ветерани в укрепения лагер на седем-осем километра от Ауксим, на брега на малка рекичка, вливаща се в Езис. Санитарните условия вътре в лагера бяха идеални, Помпей държеше хигиената да се спазва. Навремето Помпей Страбон се беше оказал жертва на провинциалния си произход, знаеше само един начин как да се оправя с нужниците, помийните ями и боклука: щом вонята станеше непоносима, просто преместваше лагера. Затова и умря от коремен тиф пред Колинската порта под стените на Рим, а жителите на Квиринал и Виминал, чиято питейна вода беше заразена от неговите войници, бяха разкарвали трупа му из улиците на града.

Варон с възхищение следеше как от ден на ден армията на младия му приятел нараства. Не можеше да изрази почудата си от военния гений на Помпей, от разбиранията му по армейска организация и логистика. Нито една подробност, колкото и незначителна да изглеждаше, не беше пропусната; не само това, ами всяка нова заповед, независимо колко бе трудна, беше изпълнявана с бързина, която говореше за забележителна ефективност. „Имам честта да съм неразделна част от един истински феномен — повтаряше си Варон. — Той наистина ще промени света, в който живеем, ще промени начина, по който виждаме с очите си света. У Помпей няма и следа от страх, самоувереността му не познава що е колебание.“

„И все пак — разсъждаваше Варон — и други са се държали по подобен начин, преди да се разрази истинската буря. Как ли ще изглеждат нещата, когато начинанието започне, когато се наобиколи не само с поддръжници, но и с неприятели, когато се сблъска — не, не става дума за Карбон или Серторий, — когато се сблъска със Сула? Ето тогава ще е истинското изпитание! Дали ще воюват заедно или един срещу друг, отношенията между стария и младия бик ще решат бъдещето на младия. Дали ще се огъне? Може ли да се огъне? Какво ли крие бъдещето за един толкова млад и самонадеян човек? Има ли на света сила или личност, способни да го пречупят?“

Очевидно Помпей не смяташе, че такава сила или личност съществуват. Не се увличаше от мистиката, но бе съумял да изгради около себе си духовна обстановка, в която най-добрите черти на характера му можеха да се проявят. Така например Помпей смяташе, че някои качества — непобедимост, неуязвимост, непреклонност — са му дадени от боговете, че той самият не е сторил нищо, за да ги придобие. При условие, че те се усещаха и край него, очевидно не зависеше от него, дали ще ги владее или не, те просто съществуваха. Божията воля действаше чрез него, божията закрила го обграждаше постоянно като в облак. От ранно детство Помпей бе живял с мечти за величие; мислено беше разигравал десетки хиляди сражения, беше се возил в колесницата на стотици триумфи, беше се чувствал като самия Юпитер, слязъл на земята, за да види как Рим се прекланя в краката му — на него, най-великия човек на земята.

Но това, което правеше мечтателя Помпей различен от останалите, беше способността му да общува с действителността — беше способен да вижда света, в който живееше, с изключителна и безпристрастна точност, никога не изпускаше от вниманието си възможности и дори слаби вероятности, обмисляше фактите около себе си — големи като планини и дребни като капки роса, — все едно ги връзваше като кучета с ума си. Така величавите мечти се превръщаха в наковалнята, върху която той изковаваше формата на своите напълно реални дни и нощи, за да ги сглоби в общата, колосална постройка на забележителния си живот.

Така Помпей лично разпредели хората си по центурии, центуриите — по кохорти, кохортите — по легиони; прекара цялата си армия като през сито, за да се увери, че всяка вещ, всяко оръжие са в добро състояние; прегледа и добитъка, отстрани най-възрастните животни за клане, провери здравината на осите и колелата на каруците. Всичко около Помпей трябваше да е съвършено, да не би да му попречи на самия него да бъде съвършен.