Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата (24)

Когато новините от Лампсак стигнаха до двора на цар Никомед във Витиния, нещата бяха в задънена улица: Гай Верес все още живееше в дома на Янитор и спокойно се движеше из града, докато етнархът обясняваше на старейшините, че натрапникът ще остане в Лампсак, докато Клавдий Нерон не дойде лично да осъди бащата и сина.

— Да можех нещо да направя — въздъхна притеснен царят пред Цезар.

— Лампсак принадлежи на Рим, не на Витиния — отговори му той. — Каквото и да направиш, трябва да е в рамките на дипломатическите норми. Но не мисля, че дипломатически натиск може да спаси въпросните соции.

— Гай Верес е престъпник, Цезаре. През пролетта е ограбил доста храмове из Римска Азия, а след това е отишъл да открадне Арфиста от Аспенд и златната кожа на Артемида в Перге.

— Не се и съмнявам, че ще спечели провинцията за римската идея — усмихна се горчиво Цезар.

— Нищо не може да убегне от погледа на този човек — дори и целомъдрените дъщери на най-почтени гърци.

— А какво търси изобщо Верес в Лампсак?

Никомед потръпна.

— Идва да ме види, Цезаре! Носел някакви писма до мен и до цар Садала в Тракия. Управителят на Киликия Долабела го бил повишил в ранг посланик, но предполагам, че истинската му цел е да обере и нашите статуи, и картини.

— Няма да посмее, докато аз съм тук, Никомед — увери го младежът.

— Би ли отишъл в Лампсак като мой посланик, за да разбере, Гай Клавдий Нерон, че Витиния следи внимателно събитията? Аз самият не смея да се покажа там — може да го изтълкуват като военна заплаха, дори да не ме придружава охрана. Войските ми са доста по-близо до Лампсак, отколкото римските части в Мала Азия.

Цезар си даваше сметка какви усложнения ще му донесе предложението на Никомед. Ако отидеше в Лампсак като официален представител на царя на Витиния, цял Рим щеше да реши, че в отношенията му с Никомед наистина има нещо подозрително. Но как да не отиде? В крайна сметка молбата на царя беше съвсем естествена.

— Не трябва да изглежда така, сякаш действам от твое име, царю — каза Цезар. — Съдбата на двамата соции е единствено от компетенцията на управителя на Римска Азия, който няма да се зарадва на двайсетгодишен младеж без официални функции, който да защитава интересите на Витиния.

— Но аз искам да знам какво се е случило в Лампсак и предпочитам да го науча от човек, по възможност римлянин, който няма да преувеличава и в същото време няма веднага да застане на гръцка страна! — възрази Никомед.

— Не съм казал, че няма да отида. Ще отида, но единствено в качеството си на римски гражданин — човек, който съвсем случайно се е оказал в района и е любопитен да научи повече. По този начин никой няма да заподозре витинска връзка, а аз ще мога спокойно да те осведомя за всичко, щом се прибера в Никомидия. И тогава, ако решиш, че имаш основание, ще пратиш официална жалба до Рим, която аз ще подкрепя с лични показания на свидетел.

Цезар замина на другия ден по суша. Придружаваха го единствено Бургунд и четирима роби. Ако се появеше откъм вътрешността на полуострова, никой нямаше да знае откъде точно е дошъл. Пътуваше облечен с кожена пола и броня, понеже така беше по-удобно за езда, но в багажа си държеше римска тога, туника и сенаторски обувки. Дори беше взел със себе си роба, чието задължение беше да му плете венци от дъбови листа. Цезар не искаше да се хвали с връзките си с Никомед, но това не бе причина да не се похвали със самия себе си.

Пристигна в Лампсак в самия край на декември — по същия път, по който беше дошъл и Верес, — но остана незабелязан. Целият град се беше насъбрал на кея, за да посрещне внушителната флотилия на Гай Клавдий Нерон и Гней Корнелий Долабела. И двамата управители бяха в лошо настроение: Долабела — защото си даваше сметка, че Верес ще го преследва до края на дните му, Клавдий Нерон — защото порочните занимания на Долабела се бяха оказали заплаха за самия него. Мрачните им лица нямаше от какво да се разведрят при условие, че в града нямаше дори подходящи жилища за важните им особи: Янитор все още търпеше Верес в дома си, а другата богаташка къща в Лампсак принадлежеше на обвиняемия Филодам. Публий Тетий бе разрешил донякъде проблема, като убеди един свой сънародник да се изнесе от дома си и да го предостави на двамата управители.

Когато Клавдий Нерон прие Верес (който вече чакаше в редената за управителя къща) научи, че се очаквало именно той да председателства съда… Докато Верес щял да бъде просто главен обвинител, главен свидетел, член на състава на заседателите, без да се разделя с положението си на официален римски посланик, който стои над цялото това дело.

— Това е смешно! — отвърна му Клавдий Нерон в присъствието на Долабела, Публий Тетий и легата Гай Теренций Варон.

— Как така смешно? — обиди се Варон.

— Римското правосъдие е известно по целия свят. Това, което предлагаш, е гавра с римското правосъдие. Досега добре се справих с работите в провинцията си! Както стоят нещата, много е вероятно да бъда сменен през пролетта. Същото важи и за твоя началник Гней Долабела. За него не мога да говоря — Гай Клавдий стрелна с поглед колегата си, който отмести своя встрани, — но за себе си мога да се похваля, че провинцията ще ме запомни като един от най-добрите си управители. Това дело ще бъде вероятно последният по-важен процес, който трябва да ръководя, затова не мога да допусна подобна гавра.

На красивото лице на Верес се изписа убийствена злоба.

— Искам бърза присъда! — развика се той. — Искам тези двама соции да бъдат бити с камшик и обезглавени! Те убиха римски ликтор на официална служба! Ако сега им позволим да се отърват, цялата римска власт ще бъде заплашена в една провинция, където и без това настроенията са в полза на цар Митридат!

Това беше добър довод, но не и истинската причина Гай Клавдий Нерон да се поддаде на исканията му. Той просто нямаше достатъчно смелост да влезе в открит конфликт с хора като Верес. С изключение на Публий Тетий и Гай Теренций Варон всички римляни в Лампсак бяха спечелени твърдо за каузата на посланика — едно решение в техен ущърб щеше да лиши града от покой за месеци, може би години напред. Римляни и гърци щяха да живеят с постоянната мисъл за отмъщение; Клавдий Нерон не можеше да се съпротивлява на подобен натиск.

Междувременно Цезар се беше настанил в малка странноприемница до пристанището. Беше мръсна и пълна със съмнителни типове, но пък представляваше единственото заведение в града, склонно да го подслони — той беше един долен римлянин в очите на всички местни гърци. Ако не беше толкова студено, младежът спокойно би спал в полето, ако не държеше на своята независимост, би потропал на вратата на нечий римски дом. Но при подобна ситуация пристанищната кръчма си оставаше идеалното решение.

Още същия ден, докато двамата с Бургунд бяха излезли да се поразходят, Цезар чу градските глашатаи да съобщават за процеса срещу Филодам и Артемидор, който щял да се състои на следващия ден на градския пазар.

На сутринта Цезар не бързаше; искаше всички да се съберат на процеса, за да се появи последен. Появата му наистина бе посрещната с изненада — един римски благородник, сенатор и герой от войната, изведнъж се появява на сцената. Нещо повече — младежът дори не е в клиентни отношения с никого от присъстващите си съграждани. Никой не го познаваше по име, може би не се сещаха кой е заради липсата на лената и апекса — жреческите одежди, с които беше известен доскоро. Но младият римлянин носеше широка пурпурна ивица на туниката си, беше загърнат в снежнобяла тога, носеше кафяви кожени обувки като всеки римски сенатор. Към всичко това се добавяше венецът от дъбови листа на главата му, който изискваше по закон всички римляни да станат на крака и да аплодират непознатия.

— Аз съм Гай Юлий Цезар, племенник на диктатора Луций Корнелий Сула — представи се младежът на Клавдий Нерон и вдигна ръка за поздрав. — Минавах оттук и чух някаква врява! Казах си, че може би ще ви е нужен съдебен заседател.

Името му естествено говореше много — повече заради Фламинството, отколкото заради сражението при Митилена; никой от присъстващите не беше засякъл Лукул в Рим, та да знае с подробности как е протекла обсадата на Митилена. Предложението на Цезар да заеме място сред заседателите беше отклонено, но веднага му беше намерен стол. Непознатият не само беше герой, но и роднина на диктатора.

Даден беше ход на делото. Сред заседателите имаше предостатъчно римски граждани, тъй като и Клавдий Нерон и Долабела бяха довели голям брой държавни служители себе си, както и цяла кохорта римски войници от Пергам, все фимбриани, които веднага познаха младия Цезар и радостно се развикаха. Още една причина управителят да се отнесе толкова любезно с него.

Макар че Верес беше истинският обвинител, формално ролята се играеше от някакъв местен жител, римски гражданин. Обвинителят беше лихвар и имаше голяма нужда от ликторите на Клавдий Нерон, които му помагаха да си събира лихвите. Човекът си даваше сметка, че ако не се съгласи да чете обвинението, ликторите щяха да престанат да му помагат. Всички гърци в града се бяха скупчили край трибунала, хвърляха заканителни погледи, размахваха юмруци и не спираха да коментират чутото от трибуната. Но така и никой не бе намерил смелост да се застъпи официално за Филодам и Артемидор, които трябваше да се защитават сами, при това според не съвсем познатото им римско право.

Цезар мълчаливо разсъждаваше що за гавра с правосъдието е подобен процес: Клавдий Нерон, официалният председател на съда, дори не се опитваше да ръководи пледоариите, вместо това цялата инициатива беше у Верес и Рубрий, които бяха страна в делото; Долабела беше съдебен заседател и си позволяваше на глас да прави коментари в подкрепа на подчинените си, също както и Верес, съдебен заседател като него. Когато зрителите — гърци си дадоха сметка, че на обвиняемите дори няма да се предостави възможност да изложат своите показания, някои от тях започнаха да викат и да прекъсват римляните; но на площада стояха и чакаха петстотин въоръжени легионери, които винаги щяха да се справят с тълпата.

Решението на заседателите беше да няма решение; мнозинството поиска делото да се остави за преразглеждане — единственият начин заседателите да изразят несъгласие с манипулираното дело, без да се изложат открито на гнева на Верес.

Когато чу решението на съда, той изпадна в паника. Ако Филодам и Артемидор не бъдеха екзекутирани незабавно, те на свой ред биха могли да поведат дело срещу него в Рим, заедно с подкрепата на цял един град. Дори имаше възможност присъстващият на делото римски сенатор да свидетелства в тяхна полза: Верес бе останал с впечатление, че Гай Юлий Цезар не заема неговата страна. Младежът не се беше издал нито с дума, нито с жест, но това само по себе си намекваше, че не подкрепя обвинението. А този Цезар се оказваше роднина на диктатора Сула! Беше изключено при други обстоятелства и Клавдий Нерон да събере повече смелост — ако новото дело се гледа в Рим, пред римска публика. Стигнеше ли въпросът до Рим каквито и обвинения да повдигнеше Верес срещу управителя на Азия, в очите на съда те биха изглеждали като опит за дискредитиране на свидетел.

Че Клавдий Нерон разсъждаваше в подобна насока, си пролича, когато обяви, че пренасрочва делото за началото на лятото. Това означаваше по всяка вероятност, че друг ще бъде управител на провинцията, както и на Киликия. Въпреки убийството на римския ликтор Филодам и Артемидор можеха да се измъкнат на свобода. А веднъж свободни, можеха на свой ред да заминат за Рим, където да повдигнат обвинение срещу Гай Верес. Така поне личеше от речта на Филодам:

— Ние, социите, знаем, че живеем под закрилата и грижите на Рим, затова трябва да отговаряме пред управителя, пред неговите легати и пред всички римски служители. Чрез тях всички ние отговаряме пред римския народ и Сенат. Ако не желаем да се подчиним на римските власти, даваме си сметка, че ще се наложат репресии и мнозина от нас ще пострадат. Но какво да правим ние, които не се ползваме с римско гражданство, тогава, когато Рим позволява на някакви си помощници на провинциалните управители да преследват нашите деца с нечисти помисли, нещо повече — да ги отвличат пред погледа на родителите им? С моя син не сторихме нищо повече от това да защитим нашата сестра и дъщеря от поругаване! Никой не е искал да отнеме човешки живот, а и не беше гръцка ръката, която първа посегна. Аз бях изгорен с вряла вода в собствения си дом, докато се опитвах да попреча на приятелите на Гай Верес да отвлекат дъщеря ми, да я обрекат на позор и безчестие. Ако не бяха дошли синът ми и неговите приятели, дъщеря ми наистина щеше да бъде отведена и обезчестена. Гай Верес не се държа като цивилизован представител на цивилизован народ, напротив — прояви се като варварин.

Решението делото да се пренасрочи, взето от името на изцяло римски състав на съдебните заседатели, при това въпреки постоянните внушения от страна на Долабела и Верес обвиняемите да бъдат осъдени, вдъхна повече смелост у гръцките жители на Лампсак, които изпратиха Клавдий Нерон и целия съд с хули, подигравки и обидни жестове.

— Ще пренасрочиш делото за утре — поиска Верес от Клавдий Нерон.

— За лятото — отвърна му без желание да спори той.

— Не и ако държиш да станеш консул, приятелю — закани се виновникът. — Ще те катурна с най-голямо удоволствие, можеш да ми имаш вяра! Каквото съм казал на Долабела, отнася се и до теб. Или ще правиш каквото ти казвам, или ще си носиш последствията. Защото ако Филодам и Артемидор доживеят да започнат дело срещу мен, това ще означава, че аз вече съм започнал дела и срещу теб, и срещу Долабела, много, преди каквито и да е гърци да са дошли в Рим. Ще се погрижа и двамата да бъдете осъдени за незаконно събиране на данъци. Така че ще ви вържа ръцете да не можете да свидетелствате срещу мен.

Делото беше преразгледано още на следващия ден. Верес цяла нощ не мигна — трябваше или да подкупва подкупните, или да заплашва неподкупните; а през цялото време нещастният Долабела трябваше да му прави компания.

Тежките усилия, които двамата хвърлиха през нощта, дадоха резултат. С малко мнозинство съдебните заседатели признаха Филодам и Артемидор за виновни в убийството на римски ликтор. Клавдий Нерон нареди незабавното изпълнение на присъдата. Държани на разстояние от римската кохорта, жителите на Лампсак трябваше да гледат безпомощно как баща и син биват бити с камшик на голо. Когато отсякоха главата на стареца, той беше вече в безсъзнание, но Артемидор дори над дръвника продължаваше да ридае — не толкова заради себе си или заради стария си баща, колкото заради сестра си, която оставяха сама на този свят.

Щом всичко свърши, Цезар се шмугна сам в тълпата от гърци, които вече дори не се гневяха, ами безмълвно плачеха. Друг римлянин не се виждаше наоколо. Обградени от кохортата фимбриани, Клавдий Нерон и Долабела вече си събираха нещата и слизаха към кея. Но Цезар имаше какво да каже. Докато наблюдаваше процеса, беше придобил представа кои са по-влиятелните хора сред тълпата, затова и поиска да говори с тях.

— Лампсак не е достатъчно голям и многолюден, за да се вдигне на бунт — убеждаваше ги той, — но това не означава, че възмездие няма да има. Не съдете за всички римляни по тези жалки създания, които видяхте, и не се отдавайте на гнева си. Давам ви дума, че щом се завърна в Рим, ще подведа Долабела под съдебна отговорност и ще направя така, че Верес никога да не бъде избран за претор. И то не защото очаквам някакво възнаграждение, а заради собствено удовлетворение.

След това се запъти към дома на Янитор, за да се запознае лично с Верес, преди последният да е напуснал Лампсак.

— Ако това не е нашият герой! — поздрави Верес младия Цезар, сякаш бяха най-добри приятели.

Той тъкмо наглеждаше събирането на багажа си.

— Смяташ ли да вземеш и дъщерята със себе си? — попита младежът и седна на близкия стол.

— Естествено — каза Верес и кимна на един от робите си, който носеше в ръцете си малка статуетка. — Да, харесвам я. Товарете. — След което обърна внимание на Цезар. — Май и на теб ти се ще да зърнеш виновницата за цялата тази суматоха?

— Изгарям от любопитство. Тя би трябвало да засенчва Елена по хубост.

— И аз така мисля.

— Чудя се, дали е руса? Винаги съм си мислил, че Елена е била руса. Русите коси са някак по-изразителни.

Верес погледна русите му къдрици и потупа многозначителни своите.

— Е, ние двамата поне си го знаем.

— За къде смяташ да продължиш от Лампсак?

Светлите вежди на Верес се свъсиха в недоумение.

— За Никомидия, разбира се.

— На твое място не бих го сторил.

— Така ли? И защо не?

Цезар сведе очи.

— Щом се върна в Рим, първата ми работа ще е да съобщя за Долабела. А това ще е през идващата пролет. Лично ще внеса обвинението в съда. Ще съдя и теб. Ако, разбира се, не се прибереш обратно в Киликия.

Очите им се срещнаха. В продължение на няколко секунди никой не отмести поглед, най-накрая Верес рече:

— Сещам се на кого ми приличаш.

— На кого?

— На Сула. В очите. Вярно, че твоите не са чак толкова светли като неговите, но вдъхват подобно усещане. Чудя се дали ще стигнеш толкова далеч като него?

— Това ще решат единствено боговете. Но няма да е разумно някой да ме принуждава насила да стигна дотам.

Верес вдигна рамене.

— Е, Цезаре, аз не съм Гай Марий, затова няма да съм аз.

— Ти определено не си Гай Марий — съгласи се младежът. — Той беше велик човек, преди да полудее. Та какво реши ти? Къде заминаваш?

— За Киликия, при Долабела — пак вдигна рамене Верес.

— Много мъдро! Дали да пратя човек да съобщи на Долабела, че ще пътувате заедно? Ще ми стане неприятно, ако отплава, без да те изчака.

— Както желаеш — отговори Верес с безразличие. Цезар излезе от стаята да намери Бургунд и да го прати при Долабела. Точно в този момент пристигна Янитор, придружен от грижливо увита жена.

— Това ли е Стратоника? — попита нетърпеливо Верес. Янитор избърса сълзите от лицето си.

— Да.

— Остави ни сами с нея, гърко.

Етнархът побърза да се оттегли.

— Дали да не й махна аз воалите? — предложи услугите си Цезар. — Така ти ще може да й се насладиш от разстояние.

— Предпочитам аз да го направя — възрази Верес и се приближи до момичето. То не издаде нито звук, не понечи да отстъпи нито на крачка.

Качулката на дебелата й дреха падаше пред лицето й и то криеше от погледа на Цезар. Като същински Мирон, застанал пред някоя своя бронзова отливка, Верес с трепереща ръка свали дрехата. И с още по-треперещи ръце впи очи в шедьовъра си.

Цезар не се сдържа и наруши гробното мълчание. Облегна се на стола си и даде пълна воля на смеха си.

— Имах подобно усещане! — призна си той, докато търсеше носната си кърпа.

Бедната Стратоника имаше тяло като дъска. Очите й бяха тесни като резки, чипият й, широк нос покриваше половината лице, червеникавите й коси бяха толкова редки, че плоският й череп беше наполовина плешив, ушите й бяха огромни, и освен това момичето имаше заешка устна. И нещо най-страшно, бедната Стратоника беше слабоумна.

Почервенял като рак, Верес се обърна на другата страна и побягна.

— Да не си изпуснеш кораба! — подвикна подире му Цезар. — Много неприятно, че точно на мен се случи да разкажа края на историята, Верес!

Щом той излезе, Цезар се овладя. Отиде до неподвижната, безмълвна девойка, вдигна дрехата й от земята и отново я загърна.

— Не се тревожи, бедно момиче — рече й, без да е сигурен дали тя изобщо го чува. — Вече си в безопасност. — След което извика Янитор, който веднага се появи. — Ти знаеше, етнарше, нали?

— Знаех.

— Тогава защо в името на великия Зевс не каза нито дума? Защо не казаха нито дума и те? Умряха напразно!

— Умряха, защото предпочетоха смъртта като по-малък позор.

— И какво ще стане сега с това злощастно създание?

— Има кой да се грижи за нея.

— Колко души знаехте за нея?

— Само старейшините на града.

Цезар не знаеше какво повече да каже. На свой ред си събра нещата и побърза да напусне Лампсак.

Гай Верес бързаше към пристанището. Как смееха тъпи гърци да я крият, все едно е троянската Елена, когато тя била същинска горгона!

Долабела никак не се зарадва, че отплаването се забавя заради многото сандъци с откраднати вещи на легата му! Клавдий Нерон вече си беше тръгнал, а с него — и петстотинте фимбрианци.

— Да мълчиш! — кресна му Верес, когато управителят се заинтересува къде е легендарната Стратоника. — Оставих я в Лампсак. Какъвто градът, такива и жените му.

Началникът му вече започваше да се чувства незадоволен след няколко седмици далеч от услугите на сексуалните си партньорки в Киликия; затова и Верес скоро си възвърна неговото благоволение, което му остави възможност да използва дългото плаване за сериозни планове. Щеше да върне Долабела в предишното му състояние на блажена летаргия и в това време щеше да изхарчи за своя сметка остатъка от бюджетната субсидия. Значи Цезар си правел сметката да дава хора на съд? Нямаше да му оставят възможност! Той, Верес, щеше да е първият! Щом Долабела се завърнеше в Рим, той щеше да намери някой сериозен обвинител и щеше да свидетелства против него. Щеше да му осигури доживотно изгнание. Тогава и никой не би могъл да оспори сметководните книги, които той, новият квестор Гай Верес, щеше да връчи на хазната. Жалко, че не беше успял да се добере до Витиния и Тракия, но, общо взето, се беше справил доста добре през изминалата година.

— Дочувал съм — сподели той пред Долабела, след като отминаха Пергам, — че в Милет предели най-прекрасната вълна на света, да не говорим за красивите гоблени и китеници. Да спрем в Милет да видим какво ще си харесаме.

 

 

— Така и не мога да се примиря с факта, че двамата гърци са умрели напразно! — възмущаваше се Цезар пред Никомед и Орадалтида. — Защо? Кажете ми, защо те просто не показаха момичето на Верес, да знае за какво става въпрос? С това щеше да се сложи точка на цялата тази тъжна история! Защо са настоявали да превърнат една комедия, в която ролята на глупака се е играла от Верес, в трагедия, чиито жертви станаха самите те? Дори Софокъл трудно би измислил подобна фабула.

— Най-вече от гордост — отговори просълзената Орадалтида. — А може би и заради гражданската си чест.

— Може би всичко това щеше да е донякъде обяснимо, ако като малко дете момичето е изглеждало по-привлекателно. Защо никога не са я показали и пред никого? Никой не би ги осъдил за това.

— Единственият човек, който би могъл да отговори на въпроса ти, Цезаре, умря на пазара в Лампсак — рече Никомед. — Сигурно за всичко е имало причина, поне според самия Филодам. Може да е дал обет пред някое божество, може би обетът е бил наследен от майката, която го е зарекла да пази детето на всяка цена. Може и това да е съзнателна саможертва, кой знае? Ако знаехме отговорите на всички въпроси, животът нямаше да представлява подобна мистерия. И трагедиите винаги щяха да се избягват.

— При вида й трябваше да заплача. Вместо това се засмях на глас. Тя не можеше да направи разлика, но Верес я направи. Затова и предпочетох да се засмея. Още дълги години смехът ми ще го преследва.

— Колко странно, че още не сме се запознали с въпросния? — учуди се царят.

— Няма и да се запознаете. — Той не можеше да скрие задоволството си. — Гай Верес си събра багажа и се прибра обратно в Киликия.

— Защо?

— Защото аз го накарах.

Царят отбеляза:

— Иска ти се да си спасил двамата нещастници.

— Разбира се. Истинска агония е да гледаш как някакви идиоти раздават измисленото си правосъдие в името на Рим. Но аз ти се кълна, Никомеде, че никога няма да се държа като тях, когато получа тяхната власт!

— Няма нужда да ми се кълнеш, вярвам ти.

Разговорът между тримата се проведе още при завръщането на Цезар, затова той побърза да се оттегли в покоите си, където да се погрижи за някои свои лични тревоги. Три нощи беше преспал под покрива на пристанищната кръчма, три нощи подред някоя пристанищна красавица го беше яхвала, докато спи. Толкова изтощен се чувстваше, че позволяваше на малкия си предател да извлича максимално удоволствие от случайните запознанства, без да се замисли с кого си има работа. Вследствие, на което хвана въшки. Запознанството му с малките гадини го беше изпълнило с такъв ужас, че той не смееше да се докосне до храна. Беше изпробвал разни подръчни средства, за да се отърве от нашествието, но болезнената реакция на собствения му организъм го беше убедила да не прекалява. По пътя между Лампсак и Нимодия бе решил да ги удави в ледените води на някаква река, но не успя.

Със стиснати зъби и свити юмруци Цезар рязко се изправи.

— Моля да ме извиниш, царю, но трябва да се отърва от нечие нежелано присъствие — подхвърли той.

— Имаш предвид въшки? — позна веднага царят, който имаше опит в тези работи. Орадалтида и кучето вече си бяха отишли и той можеше да говори без задръжки.

— Полудявам! Какви гадни, отвратителни същества!

Никомед го придружи към покоите му.

— Има един-единствен начин да се предпазиш от гадините докато пътуваш — рече царят. — Той е доста болезнен, особено първия път, но върши работа.

— Ако трябва и по горещи въглени ще мина, само ми кажи какво да сторя!

— Във вашето римско общество може да се намерят хора, които да го изтълкуват като излишна женственост! — подразни го Никомед.

— Това е нищо в сравнение с мъчението, което сега изживявам. Кажи ми!

— Трябва да оскубеш всички косми по тялото си, Цезаре. Под мишниците, по слабините, по гърдите — ако имаш и там. Ако искаш, ще ти пратя човека, който се грижи за нас двамата с Орадалтида.

— Веднага, царю, веднага! — Той се почеса по главата. — Ами какво да правя с косата си?

— И там ли имаш посетители?

— Не мисля, но имам чувството, че всичко ме сърби.

— Там въшките са от друг род, а и не издържат на хигиеничен живот. Не мисля, че някога ще те нападнат, защото си достатъчно висок. Разбираш ли, те не могат да пълзят нагоре, затова се прехвърлят само от по-високи на по-ниски хора. — Никомед се засмя. — Можеш да ги прихванеш от Бургунд, но не и от друг. Освен ако курвите в Лампсак не са опирали главите си в твоята.

— Курвите в Лампсак ме нападаха, докато спя, но мога да те уверя, че веднъж буден, я карах по бързата процедура!

Разговорът беше доста необичаен, затова Цезар щеше да го помни цял живот. И да се радва на късмета си… Ако премахването на окосмяването щеше да го предпази от тази напаст, той щеше да се скубе цял живот.

Робът, когото Никомед му прати, беше истински експерт по въпроса. При други обстоятелства Цезар щеше да му забрани да го докосва, но при създалата се ситуация нямаме избор. Изгаряше от желание лечението да започва.

— Ще скубя по няколко косъма на ден — предложи робът Деметрий.

— Ще изскубеше повечето още днес — отвърна му мрачно Цезар. — Успях да удавя всички в банята, но предполагам, че яйцата им са полепнали по цялото ми тяло. Изглежда за това не мога да се отърва от тях. Пфу!

Деметрий чак извика от уплаха.

— Не е възможно! Дори аз да се заема, болката пак ще е ужасна!

— Още днес ще свършиш по-голямата част от работата.

И така Деметрий се залови да скубе. Пациентът му притежаваше голяма смелост, затова предпочиташе да умре, но да не издаде нито с жест, нито със стон неописуемата болка. Когато цялото изпитание мина, Цезар усети колко по-добре се чувства. Дори се радваше на голото си тяло в сребърното огледало, което цар Никомед специално беше осигурил за почетния си гост. Гол като червей, той не можеше да се нагледа на новия си образ. Дори смееше да твърди, че така изглежда по-мъжествен! Колко странно…

Като роб, получил свободата си, Цезар се запъти тържествен към трапезарията. Приятното усещане, което изпитваше, си личеше в грейналия му поглед. Цар Никомед го изгледа доста особено, но Цезар просто му намигна да си мълчи.

 

 

В продължение на шестнайсет месеца Цезар остана в или близо до Витиния — време на идилия, което щеше да си спомня както за най-прекрасния период от живота си, докато на петдесет и третата си година не навлезе в най-приятния. Посети Троя, за да отдаде почит на славния си предшественик Еней, на няколко пъти беше в Песин, във Византион, навсякъде из Мала Азия — без Пергам и Тарс, където Клавдий Нерон и Корнелий Долабела останаха да управляват.

Като се оставят настрана почти роднинските му връзки с Никомед и Орадалтида, Цезар се сдоби с още едно изключително ценно приятелство: по време на престоя си в Мала Азия той има щастието повторно да се запознае с един свой забравен роднина — Публий Рутилий Руф, вуйчо на майка му Аврелия.

Рутилий Руф беше раждан в една година с покойния Гай Марий, та вече гонеше осемдесетте. Последното десетилетие беше прекарал в изгнание в Смирна. Все още беше жизнен и деен като мъж в зряла възраст и се радваше на живота като младо момче. Умът му сечеше като бръснач, чувството му за хумор беше дори по-голямо от времето, когато се наддумваха със своя приятел, колега и политически противник Марк Емилий Скавър.

— Надживях почти всички от моето поколение — говореше Рутилий Руф и в очите му играеха лукави искрици. Старецът много се радваше, като виждаше в какъв забележителен младеж се е превърнал племенникът му.

— Това не те ли кара да тъжиш, вуйчо?

— Защо да тъжа? Това дори ми повдига духа! Сула не е престанал да ме моли да се върна в Рим, всеки управител или друг по-висш служител ми идва на крака да настоява от името на диктатора.

— Но ти няма да се прибереш.

— Няма. Харесва ми да нося хламида и сандали, много по-удобни са от гръцките обувки, да не говоря за тази ужасна тога. В Смирна се радвам на репутация, с каквато никога не бих се ползвал в Рим. Рим е град на неблагодарни простаци, млади Цезаре… Колко приличаш на майка си Аврелия! Тя как е? Моята безценна перла, появила се на калните брегове на Остия… Така я наричах навремето. Вече е вдовица, нали? Жалко. Знаеш ли, всъщност аз ги запознах с баща ти. А това, което със сигурност не знаеш, е, че пак аз ти намерих за учител Марк Антоний Гнифон. Всички те смятаха за чудо. Явно са имали право: на двайсет години вече втори път влизаш в Сената, дори Сула те обявява за своя любим военен герой! Брей, брей!

— Не бих казал, че Сула ме има за любим герой — усмихна се Цезар.

— Но ти си такъв! Вярвай ми! Седя си тук в Смирна и чакам поредните новини. Сула лично ми пише. Открай време. А когато беше в Азия, за да воюва с Митридат, често ме навестяваше — аз бях този, който го посъветва как да реорганизира провинцията. Не че съм измислил нещо, просто използвах старите неизпълнени планове на покойния Скавър. Жалко, че Сула е болен. Но доколкото разбирам, това не му пречи да продължи с реформите.

Рутилий Руф с лекота прескачаше от една тема на друга, човек с отворено сърце и весела душа, старият Рутилий се оказваше роден да помни и разпространява клюки и напомняше на престарял папагал, който може да е изгубил шарените си пера, но не е забравил да говори. Ако имаше любима тема, тя беше Аврелия: Цезар го осведомяваше за живота й през последните години, като внимаваше да подреди мислите си в красиви изречения и да говори винаги любов и синовна признателност. В замяна на това самият той научаваше много нови неща за майка си. На Цезар му се стори много забавна историята с червенокосите племеннички и червенокосите им любовници.

— Гай Марий и Юлия бяха убедени, че Аврелия е съгрешала със Сула, но всъщност ставаше дума за Ливия Друза, Марк Катон.

— Ами да, твоята жена е била Ливия.

— А по-голямата ми сестра беше жена на Цепион Консул, който открадна златото от Толоза. Ти си кръвен роднина със Сервилий Цепионите.

— Изобщо не познавам семейството.

— Потресаващо скучни хора, които дори и нашата жилка не успя да промени. А сега ми разкажи за Гай Марий и за това, как ти е наложил Фламинството.

Цезар беше дошъл в Смирна с намерение да остане няколко дни, но си тръгна след два месеца: колкото нови неща искаше да научи Рутилий Руф от устата му, толкова стари клюки му разправяше той в замяна. Когато двамата най-сетне се разделиха, младежът дори се разплака.

— Никога няма да те забравя, чичо Публий.

— Защо ще ме забравяш! Просто ела пак на гости. И ми пиши, Цезаре, много ми се иска да ми пишеш. От всички удоволствия в живота това е единственото, което може да топли душата на стар книжен плъх като мен.

 

 

Но всичко хубаво на този свят свършва и Цезар трябваше да прекъсне дългата си ваканция в годината, когато Сула умря. През месец април, докато мързелуваше в Никомидия, го застигна писмо от Тарс.

— Публий Сервилий Вация, който беше консул миналата година, е получил управлението на Киликия — съобщи младежът на царя и царицата. — Кани ме да стана негов младши легат, по всичко изглежда, че лично Сула ме е препоръчал.

— Щом те е поканил, значи не си длъжен да се отзовеш — каза с известна надежда в гласа си Орадалтида.

Цезар се усмихна.

— Никой римлянин не е длъжен да прави каквото и да било. Това важи колкото за висшето общество, толкова и за бедняците. Службата, в която и да е държавна институция е доброволна. Но в нашето поведение на граждани съществуват известни стереотипи, които оказват влияние при вземане на решения. Затова трябва да следваме стереотипите, дори да не сме задължение по закон. Ако искам да постигна обществена кариера, ще трябва да служа в армията или в десет военни кампании, или шест години без прекъсване. Никой не трябва да ме упреква, че съм заобиколил неписаните ни закони.

— Но ти си вече сенатор!

— Само заради успешната си военна кариера. Което означава, че трябва да продължа военната си кариера.

— Тогава си тръгваш — заключи царят.

— Още днес.

— Ще ти уредя кораб.

— Не, ще пътувам по суша — през Киликийските порти.

— Тогава ще напиша препоръка до цар Ариобарзан Кападокийски.

Още веднъж Цезар трябваше да обещае, че ще се върне. Двамата старци не му дадоха мира, докато не се примири с искането им, най-накрая му оставиха и Деметрий — скубача на косми, за утеха.

Преди да тръгне обаче, той за сетен път се опита да убеди Никомед да завещае царството си на Рим; събитията в Лампсак бяха оставили тежък отпечатък върху мисленето на всички гърци в Мала Азия, затова кой щеше да обвинява Никомед, задето не иска да остави народа си в ръцете на вампири като Гай Верес?

 

 

Евтих беше пратен обратно при Аврелия в Рим; Цезар замина за Киликия, придружен от Бургунд и петима роби (един, от които Деметрий). Прекоси река Сангарий и се отби най-напред в Анкира, най-големия град в Галатия. Там се срещна с една доста любопитна личност — някой си Дейотар, водач на клан от племето на толистобогите.

— Доста младички сме — отбеляза Дейотар. — Цар Митридат изкла преди двайсет години всички благородници на Галатия, което остави народа ни без истински водачи. В повечето страни на света подобна катастрофа би довела до погубване на народа, но ние, келтите от Галатия, никога не сме живели в централизирана държава. Открай време предпочитаме да се управляваме по племена и кланове, затова оцеляхме и без господари, докато синовете на убитите вождове пораснат.

— Митридат няма да успее пак да ви измами — съгласи се Цезар. Имаше усещането, че галатеецът не само е мъдър, но и хитър, може би дори лукав.

— Не и докато аз съм тук — навъси се Дейотар. — Аз поне съм имал късмета да прекарам три години в Рим, затова съм доста по-образован от баща си… Баща ми също загина при онова клане.

— Митридат обаче пак ще опита.

— Не се съмнявам.

— Няма ли да се изкушите да заемете негова страна?

— Никога! Той е още мъж в разцвета на силите си и предполагам, че ще управлява царството си още дълги години. Но се убеждавам, че никога няма да проумее това, което аз вече знам със сигурност — рано или късно Рим ще победи. Предпочитам да сме в положение на римски съюзници, отколкото на врагове.

— Това е правилният път, Дейотар.

Цезар продължи към долината на река Халида. Пътят следваше течението на бавните й червеникави води и водеше в полите на планината Аргей; оттам до Евсевия Мазака на север бяха само шейсет километра по полегатия склон на предпланините.

Разбира се, Цезар си спомняше разказите на Гай Марий за тази страна, за живописния град с боядисаните в различни цветове къщички, за блестящия синкав дворец и за паметната среща с понтийския цар Митридат. Но сега той се спотайваше в Синоп, а цар Ариобарзан управляваше страната си.

„Без особен успех“ — каза си Цезар след срещата с царя. По причина, която никой не можеше да установи, кападокийските царе винаги щяха да си останат противоположност на понтийските: колкото съседите им бяха могъщи, толкова те бяха безсилни. Ариобарзан не правеше изключение. Той живееше в постоянен страх от Митридат и показваше на Цезар как понтийците били обрали всички съкровища от двореца и страната му — чак до златните гвоздеи от вратите.

— Но все пак — успокояваше се срамежливият цар, дребен човечец с вид на сириец — загубата на двеста хиляди войници в Кавказ ще върже ръцете на Митридат за дълги години напред. Никой военачалник не може да се оправи бързо след подобна огромна загуба в жива сила. Става дума дори не за обикновени войници, а за ветерани, участвали в не една и две войни. Нали съм прав?

— Да, по-миналото лято бяха отишли да си върнат със сила Кимерия, страната на север от Евксинския понт.

— Доколкото знам, експедицията в Кимерия е била успешна.

— Така е. Синът му Махарес бил оставен за сатрап на Пантикапей. Добър избор. Мисля, че основната му задача е да събере нова армия за баща си.

— Който предпочита в армията си скити и роксолани.

— Със сигурност са по-добри от наемните войници. И Понт, и Кападокия не могат да се похвалят с добри войници сред собствените си поданици. Аз все още трябва да разчитам на сирийци и евреи, докато Митридат разполага с цели орди от кръвожадни варвари, които му служат вече трийсет години.

— Ти в момента имаш ли изобщо армия, царю Ариобарзан?

— В момента не ми трябва армия.

— Ами ако Митридат те нападне?

— Тогава ще загубя за пореден път престола си. Кападокия, Гай Юлий, е много бедна страна. Нямаме пари да поддържаме постоянна армия.

— Но ти имаш и друг неприятел — цар Тигран.

Ариобарзан тъжно сведе очи.

— Не ми говори за него! Успехите му в Сирия ме лишиха от най-добрите ми войници! Всички евреи, вместо да стоят на служба при мен, се бият да защитават родните си места.

— Не мислиш ли, че ти трябва войска да те пази и от север, и от изток?

— Нямам пари — повтори царят.

Цезар си замина, но по пътя продължи да клати недоволно глава. Какво може да се прави с подобни владетели, които се признават за победени още преди да се е стигнало до война? Зоркият му поглед забеляза много особености на терена, които биха позволили ефективна защита на областта. Там, където не се издигаха снежни върхове, земята бе насечена от тесни и живописни дефилета — точно както я беше описал Гай Марий. Чудесен терен за водене на защитна война, но за жалост царят на Кападокия виждаше в релефа само възможност поданиците му да си намерят подслон, без да строят къщи.

— И сега, след като видя толкова свят, какво си мислиш Бургунде? — попита веднъж Цезар своя огромен спътник. Двамата се намираха насред прохода, известен като Киликийски врати, и от двете си страни бяха заобиколени от високите гористи склонове на ждрелото.

— Мисля си как от Рим и Бовила, от Кардикса и децата по-красиво и по-велико нещо на земята няма — отговори му германецът.

— Не искаш ли да се прибереш у дома, стари приятелю? С удоволствие ще те отърва от това безкрайно пътуване.

Но Бургунд поклати глава.

— Не, Цезаре, оставам. — Германецът широко се ухили. — Кардикса ще ме убия, ако позволя да ти се случи нещо.

— Но нищо няма да ми се случи!

— Кажи го на нея!