Едгар Уолъс
Летящата бригада (24)

XXIV

Когато на другата сутрин момичето й съобщи, че Марк иска да й говори, тя не почувства никаква тревога. Обладала я беше нова сила и вяра в бъдещето. Каза на момичето да го въведе и го посрещна с много бодро „добро утро“. Когато той започна да се извинява за поведението си вчера, тя го прекъсна.

— Това е краят на нашето приятелство, Марк — каза тя спокойно. — Всъщност то свърши доста отдавна, когато открих какво съм вършила.

Той изглеждаше развеселен и направи опит да защищава невинния характер на контрабандата с наркотици.

— В тази търговия има много пари и се изисква малко компетентност — каза той хладно. — Аз вече я бях организирал, когато Брадлей пое ръководството на Бригадата. Ще са ми нужни години, за да се съвзема, защото сега се е появила и конкуренция.

Тя го погледна поразена.

— Не те ли тревожи мисълта? — попита тя. — Съсипваш живота на толкова хора, убиваш бъдещето на младите, правиш от тях престъпници — днес има дело в Манчестър…

— Не бъди глупава. — Той се усмихна. — Действително, Ан, ти ставаш сантиментална! Та никой човек не може да живее, без да пречи на другите. В деня, в който ти си заминеш, твоят апартамент ще бъде зает от някое семейство, което по-рано е живяло в по-тесен, а техният апартамент, от своя страна, ще бъде взет от друга разрастваща се фамилия. Ако погледнеш надолу, все по тази линия, ще видиш, че твоето пребиваване в това жилище е принудило някой да гние в калта на предградията. Всяко парче плат от облеклото ти е причинило мъка някому, за да бъде направено. Не те ли тревожи това?

Аргументът беше толкова скалъпен, че тя дори не се опита да протестира.

— Не — каза той, като клатеше глава, — единственото нещо, което ме тревожи, е, кой отне търговията ми? Бих могъл да продам връзките си за сто хиляди веднага щом попаднах под окото на полицията. Мислех, че ще ми предложат да продам работата, но агентите ми биват грабвани от Великия Непознат, което значи, че някой се обогатява за сметка на моя ум и индустрия.

Той така се бе вживял в тези проблеми, че тя остана с впечатление, че е дошъл да разисква единствено това.

— Но разпространението на стоката ще ги унищожи. Ти беше страшно полезна за мен, Ан. Не знам какво бих правил без теб.

Тя потрепери от този комплимент. После той откри целта на посещението си.

— Не знам още колко време ще останеш в страната, но преди да заминеш, сигурно е, че те ще се опитат да измъкнат сведения от теб. Има няколко агенти, за които никой не знае нищо, само ти и аз — аз ти се доверих като на никой друг. Ако някой иска информация от теб, искам да ми кажеш кой е.

— Ще остана в Англия още малко — каза тя и той кимна.

— Те знаят това така добре, както и аз. За това дойдох тази сутрин, като рискувах да бъда изгонен. Каза ли на Брадлей? — попита той бързо.

Тя поклати глава.

— Знаех, че не си. Но можеше да кажеш на някой друг. Не знам дали не би било добре да съобщиш на Брадлей. Най-лошото, което може да им се случи, е да ги хванат, а мен не ме е грижа, че ще прекарат остатъка от живота си в Дортмур. По-лошо би било, ако някой се обогатява чрез моята организация.

Той беше странен човек. Нито се срамуваше, нито беше глупаво горд от страшната си търговия. Ако имаше въобще някаква гордост, тя беше само в съзнанието за отлично организираната мрежа от агенции, пръснати надлъж и нашир из държавата.

Изведнъж той промени темата на разговора. Попита за плановете й, като не намекна с нищо нито за сцената в Дома, нито за снощната случка. Едва когато си тръгна, спомена за Ли Жозеф.

— Знам точно какво трябва да очаквам от стария Ли — каза той. — Той се беше продал на полицията още преди да изчезне. Сега е техен човек и ако Брадлей може да събере достатъчно доказателства, аз ще вляза в затвора. Но той се лъже.

— Мислиш, че Ли Жозеф те е предал? — попита тя.

— Предал! — изръмжа Марк. — Разбира се, не! В тази страна има пет хиляди души, които биха ме предали, но никой от тях няма безспорни доказателства.

Същия следобед тя излезе за покупки и в една улица видя Седемен. Той изглеждаше твърде нестабилен на краката си. Всъщност той пееше с пълен глас и зад него вървеше полицай, който го водеше до съседния пост.

Странно беше с какъв слаб ентусиазъм Ан правеше покупките си за Париж. Когато влезеше в някой магазин, не знаеше точно какво иска. Защото, докато умът казваше Париж, сърцето казваше Бразилия и повечето от покупките й отговаряха на втората цел.

Тя беше в един магазин в Оксфорд Стрийт, когато забеляза присъствието на Тайзър. Стори й се, че вече го бе виждала този следобед. Напоследък той не пиеше много, но този път трезвостта му беше очевидна. Той срещна погледа й с мазна усмивка и белите му ръце трескаво почнаха да се търкат една о друга. Той беше нервен както обикновено, защото хвърли бърз поглед зад себе си, като че ли очакваше, че го наблюдават. Тя отново насочи вниманието си към стоките, като изчакваше той да изчезне в навалицата от купувачи. След няколко секунди, за свое учудване, тя го видя до себе си.

— Добър ден, мис Ан. Надявам се, че не съм дошъл в неудобен момент, но бихте ли ми направили голямата чест да пиете чай с мен… на четвъртия етаж има бюфет.

Отначало тя искаше да откаже, но не обичаше да накърнява чувствата дори и на най-неприятния от познатите си. Подсъзнателно дори се радваше на поканата, тъй като Тайзър беше подходящ източник на информация.

— Ще се кача горе да ангажирам маса — каза той нетърпеливо, когато тя кимна. — Сигурен съм, скъпа мис Ан, че няма да ме разочаровате.

Тайзър умееше да изчезва моментално. Движенията му бяха така скрити и бързи, че наблюдателен човек веднага го губеше от поглед. Сега той изчезна, преди тя да успее да си обърне главата. Малко време след това, когато се изкачи с асансьора в ресторанта, тя го намери да седи до една маса в ъгъла пред прозореца, който гледаше към Оксфорд Стрийт. Той стана толкова рязко, че едва не обърна масата, като я отрупваше с несвързани благодарности.

— Преди всичко, скъпа лейди — почна той, когато тя седна, — аз не съм отговорен за това, което се случи миналата нощ. Бях ужасен, когато Марк…

— Да не говорим за това, мистър Тайзър — каза тя.

— Добре, добре — каза той бързо. — Беше много неприятно. Неджентълменско… лошо! Но Марк е такъв — грубиян, скъпа мис Ан.

— Виждали ли сте Ли Жозеф? — попита тя.

Лицето му, ако въобще беше възможно, стана по-бледо.

— Не, не съм виждал този мил старец. Какъв характер! Той като че ли е излязъл от някоя книга на Дикенс!

Тя едва се сдържа де не каже, че и сам той прилича много на една от отблъскващите фигури в „Дейвид Копърфийлд“.

— Неговите духове, например — продължи Тайзър. — В тях има нещо патетично, нали? Не че той действително вижда духове — вие не вярвате в такива неща, нали, скъпа мис Ан?

Той крадешком хвърли поглед към нея. В очите му се четеше загриженост. Какво я накара да каже това, тя не знаеше, но преди да помисли, вече бе попитала:

— Той вижда духа на Рони, нали?

Тя беше поразена от собствената си измислица. Ефектът върху Тайзър беше страшен: челюстта му се отпусна и лицето му се сви от страх.

— Не казвайте това! За бога, не говорете за това! — изписка той. — Не мога да понасям — действително не мога. То е непочтено, ужасно.

— Вярвате ли в тези неща?

Тя зададе въпроса повече, за да го успокои, отколкото да спечели доверието му.

— Не, не вярвам! Това е абсурд, липса на научна обосновка. Аз имам диплома, знаете ли, мис Ан… естествени науки. Тези неща са абсурдни. Но аз съм нервен човек и не мога да понасям даже да се разисква… за духове!

Но Ан беше добила твърдост. Сега тя можеше да казва неща, които преди няколко седмици не би и помислила.

— Ли Жозеф е видял, когато са го убили, нали?

Тайзър не направи нито жест на одобрение, нито на отказ. Той се вгледа в нея, като мигаше често, отвори уста в нещо като усмивка, но то беше по-скоро гримаса. Тя повтори въпроса си:

— Не знам, но, в името на добротата, да говорим за други неща.

Той извади голяма бяла кърпа и избърса лицето си.

— Някой ден трябва да дойдете на чай в моята малка къща — не, не, не Дома. Аз имам една pied-a-texxe към Бейсуотър Роуд.

Той изведнъж спря с отворена уста.

— Какво ме накара да кажа това? — попита той шепнешком. — Нали няма да кажете на Марк, скъпа мис Ан? Не знам защо ви го казах. Това показва само доверието ми във вас. Просто бих искал да ви я покажа. Там имам мебели за три хиляди лири… от спестени пари. Но няма да кажете на Марк, нали?

Тя поклати глава.

— Въобще не съм склонна да говоря с мистър Мак Джил — каза тя.

Той въздъхна тежко и се усмихна.

— Марк е странен, но, страхувам се, с него е свършено. Толкова глупаво е да накараш полицията да говори за теб, той си спечели един неприятел в лицето на скъпия мистър Брадлей — какъв гений е този човек! Той е извънредно способен полицай. Трябваше да бъде…

Той не можа да довърши. Ан би могла да направи това.

— Да, с Марк е свършено — Тайзър почти се развесели при тази мисъл. — Той печелеше много и сега, ако е умен, ще изчезне. Но суетата е слабостта му. Колко е жалко това, скъпа мис Ан, че толкова мъже, интелигентни и способни в работата си, разбиват кариерите си на една и съща скала. — Той поклати отчаяно глава.

— В какво отношение му е навредила суетата? — попита Ан. При други обстоятелства тя би била весела.

Тайзър сви тесните си рамене.

— За суетата му има много причини — каза той. — Например, въобразява си, че той и само той е сформирал организацията и че той единствен може да я управлява. Вярно е, че има много агенти, които са известни само на него. — Той се усмихна хитро. — Но също и на вас, нали, скъпа мис Ан? Сигурен съм. Агентът от Кардиф, например — каква мистериозна личност! Вие ходихте при него, нали?

Ан не отговори и Тайзър поклати глава примирително.

— Колко потайна сте вие, мис Ан! Предполагам, че ще заминете за Париж и ще почнете пак отначало, нали? Голямо изпитание ще бъде за вас. И аз съм напълно сигурен, че Марк не е бил щедър към вас — признайте!

— Не съм му предоставила случай да бъде щедър — отговори тя.

Тайзър се усмихна.

— Естествено! Не можете да очаквате услуги от такива хора. Но аз не съм от тях. Днес сутринта си казах: „Тайзър, ти трябва да възнаградиш тази млада леди. Иди и изтегли от банката петстотин лири“, което и направих. — Той потупа джоба на жилетката си и тя чу шумоленето на банкнотите. — Петстотин лири — повтори той. — Те много биха ви помогнали.

— Вие искате името на агента в Кардиф и това е цената, която плащате, нали? — попита тя сухо.

— Точно така. Вие сте умно момиче!

Тя сви устни. Той помисли, че я е поласкал.

— Значи вие сте Великия Непознат?

— Как? — каза Тайзър, без да разбира.

— Вие сте човекът, за когото говореше Марк. Човекът, който иска да го конкурира в ужасната търговия.

Лицето му почна да се свива.

— Марк ли каза това? — заекна той. — Ужасна търговия… захарин…

— Кокаин — каза Ан. — Марк знае, че има някой, който използва организацията му…

— Не съм аз — протестира той страхливо. — Моля ви, скъпа мис Ан, ако ви пита, кажете, че не съм аз. Аз само ви изпитвах, ха-ха. — Смехът му беше неестествен. — Да бъда лоялен към Марк е моят ключ към живота, скъпа мис Ан.

Тя си наля чаша чай. Помълча за момент и после:

— Кой уби брат ми?

Едновременно с въпроса си тя вдигна очи и Тайзър се дръпна назад. Няколко секунди той не проговори.

— Брадлей — каза той тъпо. — Марк ви каза…

— Кой го уби? Вие ли?

Той почти падна от стола си.

— Аз? — изписка той. — Добри Боже! Не бих дигнал ръка дори на най-големия си неприятел! Не знам кой го уби. Може би е било нещастна случка.

— Тогава защо казвате, че Брадлей го е убил? — продължи тя безпощадно. — Марк ли беше?

Той я гледаше като вкаменен.

— Марк ли беше? — повтори тя.

— Скъпа мис Брадлей, тоест мис Ан, защо задавате такива въпроси? Те са глупави, нали? Не мога да ви разбера, действително не мога. Не знам нищо за това.

В този момент една ужасна мисъл му мина през главата.

— Вие работите с мистър Брадлей, сигурен съм, мис Ан. Такъв прекрасен човек! Не знам дали има друг човек в света, от когото да се възхищавам повече.

Тя го прекъсна.

— Не работя за никого, даже и за вас не, мистър Тайзър — каза тя. — Трябва да върнете тези петстотин лири обратно в банката, или може би ще се помъчите да помогнете на една от бедните души, които вие и Марк сте съсипали.

Тя изпи остатъка от чая си, сложи чашата, стана и без да каже дума, го остави. Това беше хубав жест, но все пак, когато на долния етаж пожела да заплати една покупка, оказа се, че е забравила чантата си в ресторанта. Тя се страхуваше най-много от това, че Тайзър ще повтори предложението си, обаче с облекчение го видя да излиза от бюфета в момента, когато една от прислужниците се зададе насреща с чантата й.

Вече втори път я забравяше през последните няколко дни. Брадлей веднъж я беше върнал. Тя я сложи на ръката си и излезе на улицата. Тайзър я видя да върви бавно на изток и кимна на човека, който, без момичето да знае, я беше следил през целия ден.

Той беше твърде мрачен човек и дори кожената му яка и готовото палто не му придаваха, макар и отчасти почтен вид.

— Ето жената: не я изпускай от поглед — нареди той. — По улицата има половин дузина полицаи. Кажи на първия, когото срещнеш.

Човекът тръгна след Ан, а Тайзър, като почака, докато той се скри от поглед, извика такси и си отиде в къщи.

Ан не предполагаше, че я следят. Тя бавно се движеше напред, като се спираше по витрините. Една особено я очарова — с шапки и дрехи за тропическите страни. Както стоеше така, един добре облечен човек с вид на военен се блъсна в нея. Той веднага се извини, свали шапка и продължи пътя си. Ан скоро забрави този инцидент.

— Извинете, мис.

Гласът беше груб и авторитетен и тя инстинктивно позна, че е детектив.

— Виждали ли сте по-рано този човек? — Той посочи човека с кожената яка.

Ан учудено поклати глава.

— Не, никога не съм го виждала.

— Предлагали ли сте му нещо за продан?

— Нещо за продан? — попита тя. — Разбира се, не. Нямам нищо за продаване.

— Не сте ли му предлагали два пакета кокаин от чантата си?

— Разбира се, не! — каза Ан обидено. — Нямам нищо в моята…

Тя погледна на тротоара. Чантата й лежеше отворена и празна. За щастие, парите й бяха в един джоб отстрани. Едва тогава си спомни за военния.

— Аз съм ограбена — каза тя. — Един човек се блъсна в мен…

Тя разправи инцидента и детективът разбра истината, но въпреки това й предложи да го придружи до участъка.

Нейният обвинител имаше желание да избяга, но полицаят беше подготвен за това.

— Върви пред мен — каза той и онзи неохотно се съгласи.

Като пристигна в участъка, Ан узна цялата история. Човекът с кожената яка се беше оплакал, че тя му предлагала два пакета кокаин и се кълнял, че видял още дузина пакетчета в чантата й. Той се беше оплакал на първия детектив, когото видял, и резултатът беше, че спряха Ан.

Този ден, изглежда, не беше щастлив за обвинителя, защото в участъка се намираше един детектив, специалист по подземния свят, който веднага го позна и поздрави като стар клиент.

— Много съжалявам, мис Перимен — каза човекът, който я беше арестувал, — но очевидно полицията е била измамена. Бихте ли ми описали човека, който се блъсна във вас?

Тя описа човека, който приличаше на военен и полицаят се усмихна.

— Познавам го — каза той.

Като напускаше участъка, онзи, който я беше обвинил, искаше да я последва, но една ръка го спря.

— Вие оставате — каза полицаят с весела усмивка.

— Под какво обвинение? — попита обиденият и научи, че на другата сутрин ще трябва да отговаря за „опит да заблуди полицията“.

Детективът, който доведе Ан в участъка, я изпрати до улицата. Тя помисли, че това е много учтиво от негова страна, а когато той спомена, че работи с Брадлей, тя с известно неудобство констатира, че не е съвсем непозната в полицейските кръгове.

— Не мога да разбера защо този човек ви обвини — каза той. — Той е трябвало да бъде абсолютно сигурен, че имате „кок“ със себе си.

— Но това е абсурдно… — почна тя.

— Не е толкова абсурдно, колкото мислите, мис Перимен. Мисля си, дали не е поставил по-рано няколко пакета в чантата ви, за да може да ви обвини. Оставяли ли сте някъде чантата си?

Ан изведнъж си спомни.

— Да, забравила я бях в чайната.

— Бяхте ли с някого?

Тя се поколеба.

— С никого.

Тайзър беше, разбира се. Първото й впечатление беше, че той е целял да напакости на Брадлей чрез нея.

Когато се прибра в къщи, вратата на Марк беше отворена и вероятно той я беше наблюдавал от прозореца, когато идваше.

— Влез за момент, Ан, ако искаш.

В тона му нямаше нищо заповедническо.

— Не се страхувай: къщата е пълна със слуги и слугини.

Той затвори вратата след нея и я последва до столовата, която беше започнала да придобива неприветлив вид. Марк Мак Джил затвори вратата.

— Защо те арестуваха? — попита той.

Тя му разправи точно фактите.

— Ходи да пиеш чай и забрави чантата си? Кой беше с теб?

Да му каже ли? Нямаше голяма вреда, макар че беше решила да не издава двойната роля на Тайзър.

— Тайзър — каза тя. — Не мога да си представя, че би направил нещо толкова долно.

Марк сви устни, като че ли се готвеше да свири.

— Тайзър, а?

— Не мисля… — почна тя.

— Разбира се, той е бил. — Очите му се свиха.

— Защо би го направил?

— Защо би го направил! — изсъска той. — Защото е плъх и знае, че ако те арестуват, ще привикат и мен. Тайзър е Великия Непознат: открих това днес, докато теб те нямаше. Опита ли се да купи моя човек от Кардиф?

Ан въздъхна.

— Не знам какво се опита да купи. Толкова съм потресена от тази ужасна работа — ще се радвам да се махна оттук.

— Отиваш ли в Париж? — Той я гледаше внимателно.

— Мисля.

— Не си сигурна, а? Твоето положение в Лондон ще бъде твърде несигурно, нали, Ан? В края на краищата ти си спечелила известна репутация в полицейската главна квартира, а това няма да бъде добре за Брадлей, когато се ожениш за него.

Тя не отговори.

— Да не би той да напуска полицията?

— Те всички правят това рано или късно — отговори тя хладно.

Смехът му беше изкуствен. Очевидно не беше весел.

— Най-странният край би бил този — да се ожениш за „боб“. Можеше да направиш нещо по-хубаво Ан.

— Можех да се омъжа за контрабандист на кокаин — каза тя.

— Едва ли — каза той с възможно най-голямо хладнокръвие. — Аз съм вече женен — макар да не знам къде е тя сега и дали мога да се разведа с нея. Мисля, че не ще мога. Учудваш ли се?

Тя поклати глава.

— Нищо не ме учудва, Марк — нищо.

Той я потупа леко по рамото и тя се дръпна от допирането.

— Не бъди глупачка: няма да те убия. Ако посегна на някого тази нощ, то ще бъде… ти знаеш. Това е всичко, Ан.

Той й отвори вратата и когато тя излизаше, каза:

— Знаеш ли от какво се страхува Тайзър?

— От теб? — предположи тя.

— От Стин. — Той се смя дълго, като че ли някаква мисъл му правеше особено удоволствие. — Страхува се да не бъде обесен! А тя е напълно безболезнена смърт и твърде красива. Аз не бих й обърнал внимание.

Тя бавно вдигна очите си към неговите и се опита да проникне в тях.

— Кого си убил ти, Марк?

Стори й се, че той примигна. Очевидно имаше места, където можеше да бъде засегнат.

— Убил съм четири души — каза той, — но съжалявам само за един. Сега си иди. — Той почти я изблъска от стаята и противно на обичая си, не я изпрати до нейната врата.

Когато влезе в апартамента си, звънеше телефонът и тя чу гласа на Брадлей.

— Те те арестуваха, нали? Ти ставаш почти от белязаните, Ан. Страшно много съжалявам.

— О, скъпи, това беше нищо… — почна тя и изведнъж почувствува, че се изчервява.

— Повтори го още веднъж… не, няма да те моля. Ан, бъди във връзка с мене. Можеш да ми потрябваш всеки момент. Не се страхуваш от Ли Жозеф и духовете му, нали?

— Разбира се, не. Нали ме пита по-рано.

Къса пауза.

— Ходих там миналата нощ, ти знаеш, но никога не си ме питал защо.

— Сетих се — каза той. — Уплаши ли се, когато изгасна светлината?

Тя не го попита откъде знае, че е изгасвала светлината.

Той, изглежда, знаеше всичко, което става в „Леди Стерс“.

Странно беше, колко маловажни неща я безпокояха. Например сега тя мислеше, че й предстои неприятност, когато хванат човека, който открадна няколко предмета от чантата й. Това предположение се оправда същия следобед, когато един детектив й съобщи, че човекът е хванат и у него е намерена малка златна табакера с нейните инициали. Тук отново й помогна Брадлей.

— Инспекторът е говорил с мистър Брадлей, който каза, че на вас остава само да удостоверите, че нещата са ваши. Ние го задържаме по други обвинения.

Тази неприятност скоро се свърши. Тя лесно позна затворника.

Марк си беше купил нова кола. Тя го видя в нея точно когато я изпробваше на Кавендиш Плейс и като премина покрай нея, той й махна весело с ръка. Тя помисли, че това ще бъде причина за него да я посети, обаче този ден не го видя повече. Вечерта той й телефонира.

— Мисля, че Тайзър има някъде собствена къща. Знаеш ли къде?

— Той не е ли в Дома? — отби тя въпроса с въпрос.

— Не, не е в Дома. Всичко негово е изчезнало. Лисицата се скри в дупката си.

— Защо искаш да го видиш?

Тя го чу да се смее.

— Неестествено ли е желанието ми да искам да бъда в компанията на лоялен и верен другар? — попита той саркастично и окачи слушалката, преди тя да може да отговори.

Събитията все повече се оплитаха. Без да има причини, тя чувствуваше, че се движи със страшна бързина към ужасна развръзка.

На следващата сутрин, когато седеше до прозореца, тя видя Марк да пресича улицата. Той носеше цилиндър и официално облекло, което показваше великолепно сложената му фигура. Като че ли отиваше на сватба. Всъщност той отиваше при началника на отдел „Паспорти“, а Марк твърде много държеше на външния вид.

Същия следобед тя видя нещо, което я изпълни с ужас.

Тя вървеше по Риджън Стрийт, когато изведнъж забеляза една мръсна туристическа кола да се движи бавно към Оксфорд Стрийт. По улицата нямаше други коли и много бавният ход изглеждаше странен. Внезапно тя чу някаква експлозия и уплашен вик и видя един човек да бяга към колата, следван от полицай. Когато скочи върху стъпалото на колата, която сега ускоряваше хода си, той се обърна и тя чу изстрел. След малко още един. Полицаят се спря и падна на колене. В следващата секунда автомобилът хвърчеше нагоре по улицата и сви в един ъгъл.

Тя първа стигна до полицая, който очевидно не беше ранен, макар и в шлема му да личеше голяма пукнатина. Преди още той да успее да разпръсне тълпата, тя видя друга кола да лети в същата посока, в която беше заминала туристическата. Тя беше пълна с мъже и звукът на сирената й спря цялото движение. Колата зави зад същия ъгъл и изглеждаше, като че ли взе завоя на две колела. Тя чу някой да казва „Летящата бригада“ и се чудеше откъде се беше появила.

Някакъв непознат каза нещо, което я накара да потрепери.

— Видяхте ли човека, който стреля?

Лицето му беше бледо като чаршаф. Ако той не е наркоман, тогава и аз не съм доктор.

Тя се почувства като болна. Може би самата тя беше спомогнала този полулуд престъпник да се сдобие със страшния прах. Ако полицаят беше умрял, смъртта му щеше да лежи на нейната съвест.

Тя побърза да се прибере вкъщи.

Когато влезе в Кавендиш Скуеър, видя грамадна тълпа, насъбрала се около нещо. Тя не се опита да погледне, но изтича бързо в стаята си. От прозореца се виждаше всичко. В средата на улицата, обърната на едната си страна, лежеше голяма, сива кола, а друга, по-малка, се беше врязала в носа й. Дори и от това разстояние тя виждаше кървавите петна по улицата.

Ричи пристигна пълен с новини.

— Хванаха двама — те не бяха ранени. Другите изпратиха в болницата… О, да, човекът в малката кола беше мъртъв. Сблъскването е станало отпред. Казват, че шофьорът е бил полузамаян от кокаин…

Тя не искаше да слуша повече и го изпъди навън, като затвори вратата под носа му.

Значи, тази непочтена търговия на Марк нямаше да има край. Тя почваше с тези малки пакетчета, които Ан събираше и разпространяваше с такова леко сърце, като се радваше като глупачка, че измамва полицията и свършваше със смъртта на невинни хора, в мръсни участъци и тъмни килии, където те очакваха идването на неизбежния и страшен час.

Вечерта доведе един посетител — мистър Седемен, много по-добре облечен от обикновено и с бял цилиндър. Никой не знаеше на каква възраст той е почнал криминалната си кариера. Беше видял вътрешността на всички затвори в Англия и в дузина от тях персоналът го приемаше с радост заради разнообразието, което той внасяше в мрачната им работа.

Той беше съвършено трезвен и в обикновеното си разговорливо настроение.

Странното в него беше това, че колкото по-трезвен беше, толкова по-горд се чувстваше. Обичаше да говори за въображаемите си приятели от доброто общество, за този или онзи благородник. Вероятно имаше нещо вярно в това, защото той беше образован човек, говореше френски и немски с голяма лекота, разбираше испански и италиански. Два пъти й беше казал, че е завършил факултет в един от най-старите университети.

— Седнете, мистър Седемен. Мисля, че ви видях вчера…

— Пиян, страхувам се. — Мистър Седемен поклати бялата си глава. — Виното не е същото, каквото беше в младите ми години, или може би етикетите са други. Вчера имах нещастието да пия с едно Величество в един бар в Лонг Акр. Дали човекът беше величествен или не, имам леки съмнения. Той твърдеше, че е истинският цар на Абисиния и искаше да пише на първия министър на тази интересна страна. Всеки случай, той беше чернокож и успях да открия, че продава разни предмети по конните състезания, което, разбира се, не отговаря на твърдението за царския му произход.

Той въздъхна тежко.

— Дойдох да ви помоля да разубедите нашия добър приятел Брадлей, който е едновременно полицай и джентълмен, да изостави плана си да ме праща в санаториум. Целият си живот съм обикалял по санаториуми — той се изкашля, — с изключение на един около Пентонвил — и съм доволен, че темпераментът ми не отговаря на тях. На първо място, аз не съм стар, освен ако, разбира се, наричате четиридесет и девет години старост. — Бледите му очи я погледнаха, но Ан имаше сериозно изражение.

— На второ място, аз съм любител на откритите места и чистия въздух. На трето място, една позната жена ми предлага добър християнски дом, ако полицията има търпение. Тя излиза от Холоуейския затвор следващата седмица. Между другото, мис Перимен, нейното име е така сходно със Седемен, че мисля, че почти сме роднини. Както казах, въпреки нещастието и безпокойствата на номадския ми живот, ако мога да се изразя така пред една леди, аз все още се интересувам от хората, които живеят в мизерия и имам един велик план. Ако мога да събера достатъчно пари, да построя редица вили някъде около Ешер. Мястото е чудесно. Събрал съм вече, или по-скоро на път съм да събера, около три хиляди и седемстотин фунта и добри приятели постоянно дават това, което могат да отделят за подпомагане на тази благородна цел.

Намерението му беше ясно. Ан отвори чантата си и извади еднофунтова банкнота.

— Благодаря ви — каза мистър Седемен тъжно. — Ще получите скоро разписка от касиера. Полицията е много немарлива. Вече съм направил три пътувания до „Леди Стерс“, които са съпроводени с тежки разноски за трамвай и подкрепяне на силите, но досега сметките ми биват игнорирани.

— Често ли ходите в „Леди Стерс“?

Той тъжно кимна.

— Срещали ли сте мисис Шифен? Тя се грижи за къщата — благородна душа, омъжена за съпруг с не особено морални качества. Но самата тя… — старецът погледна през прозореца, усмихна се и млясна с уста.

— Но, мистър Седемен!

— Аз се възхищавам само от красотата — старецът побърза да я увери, — както бих се възхитил от една картина на Леонардо да Винчи, от статуи на Белвенуто или от някой италиански залез.

И после, изведнъж:

— Нося едно съобщение за вас. — Той бръкна в джоба на дългия си редингот и извади едно писмо. По почерка тя позна, че е от Брадлей.

Съобщението беше късо:

„Моля те, недей напуска днес апартамента си, колкото и настоятелно да е. Всичко, каквото намериш за добре, съобщавай на 5-00-49“.

— От един духовен приятел — каза Седемен със задоволство.

А когато излизаше от стаята, подхвърли:

— Моля, не казвайте нищо на мистър Брадлей относно моя голям план. Мисля, че той няма да го одобри и тъй като действията ми в миналото винаги биваха криво разбирани, възможно е той да не схване достатъчно добре моята филантропия.

Въпреки загрижеността си, Ан се засмя:

— Искате да кажете, моята филантропия.

— Точно така — каза мистър Седемен.

Тя откри по-късно, че имаше нужда от това предупреждение. В седем часа, докато вечеряше, едно момче й донесе бележка с бланка „Скотланд Ярд“, с която я молеха да се качи в колата, която чака пред вратата. Тя се преобличаше в спалнята си, когато си спомни за съобщението на Брадлей и набра посочения телефон.

— Не, мис, не сме пращали за никого. Кажете им, че ще идете и ние ще дойдем за три минути.

Когато погледна през прозореца, една кола тъкмо се приближаваше към тротоара. Тя се върна при момчето и каза:

— Кажете на шофьора да почака. Ще сляза след няколко минути — каза тя.

Очевидно, който беше в колата, не искаше да рискува. Когато се върна при прозореца да чака пристигането на полицейската кола, автомобилът тръгваше.

Сам Брадлей дойде с бригадата си.

— Защо, за бога, искат да ме отвлекат? Аз не мога да им бъда вече полезна.

Брадлей поклати глава.

— Ако те имат в ръцете си, ще имат коз да преговарят с мен — каза той. — Впрочем Марк не знае нищо за днешния инцидент, това е собствен трик на Тайзър. Той е злобен като ревнива жена. Ще пратя една жена да ти прави компания тази нощ — нямаш нищо против, нали? Тя е членка на женската полиция и е много енергична.

Всъщност Ан сърдечно се зарадва, когато видя просто облечената скромна жена, която прекара вечерта с нея, макар че, както по-късно откри, тя хъркаше така непоносимо, че Ан се събуждаше всеки две минути.

Тази нощ не се случи нищо. От Тайзър и Марк нямаше никакво известие. Тайзър прекара една твърде тъжна вечер, като не мислеше за никого друг, а само за себе си. Къщата му беше малка, в една тясна уличка, която се отделяше от Бейсуотър Роуд. Той живееше съвършено сам, защото двете слугини идваха само през деня и напущаха в шест вечер. След този час, когато имаше нужда от храна, готвеше си сам. Той тъкмо пържеше яйца с шунка, когато звънецът остро иззвъня. Фигурата, която най-малко очакваше и желаеше да види, стоеше на прага.

— Влез, скъпи Марк — каза той тихо. — Тъкмо щях да ти пратя една бележка да дойдеш да видиш новата ми квартира.

— Спестих ти парите за марка — каза Марк. — Има ли някой в къщата?

Тайзър се захили.

— Няколко слуги и слугини. — Той извика по посока на стълбите: — Не искам никой да ме безпокои. Мистър Марк Мак Джил е тук.

Когато се обърна, Марк се усмихваше.

— Твърде лошо изпълнено — каза той. — И да не бях видял слугите ти да излизат, пак щях да знам, че си сам. Не се страхувай, не съм дошъл да си разчистваме сметките.

След това, в полумебелираната стая, която Тайзър използваше за кабинет, последва един разговор, който не беше така неприятен, както Тайзър имаше причина да предполага. Той можеше да понася хладните обиди, които му хвърляха, защото очакваше нещо много по-страшно, и Марк, който четеше мислите му и видя явното облекчение в лицето на събеседника си, обясни защо не беше си послужил с най-силното обвинение.

— Ти имаш щастие, Тайзър — каза той с твърд тон, който обикновено предшестваше избухването на студения му гняв. — Ако не беше толкова належащо, аз сигурно бих те посетил по-късно, когато нямаше да бъда следван по петите от ченгета.

— Следиха ли те? — заекна Тайзър.

Марк кимна.

— Мога да се доверя на теб, Тайзър, защото, ако се свърши с мен, свършва се и с теб. Твърде много надълбоко си вече в тази работа. Брадлей има еднакво желание да обеси както мен, така и теб, и ако това се случи, аз ще подам молба до вътрешното министерство да ни екзекутират в различни дни! Не бих искал в последните ми минути да чувам писканията на такъв плъх като теб!

После продължи:

— Утре ще отидем при Ли Жозеф да свършим с него.

— Къде е той?

— Върнал се е в „Леди Стерс“ преди няколко дни.

Той извади от джоба си едно мръсно парче хартия и го постави на масата. С молив върху нея беше написано на развален английски: „Елате утре в «Леди Стерс». Ще ти покажа нещо, добри Марк, в единадесет часа“.

— Ела утре сутринта при мен — каза Марк, като сгъваше бележката. — Щом отидем заедно…

— Не искам, не искам! — Тайзър почти изпищя. — Няма да ида вече там, Марк! Това е трик на Брадлей…

— Трик на Брадлей! — повтори Марк заплашително. — Мислиш ли, че не знам всичките му трикове досега? Ще дойдеш, дори и да стане нужда да те завлека дотам. От какво се страхуваш? Мислиш ли, че някой съдия ще вземе под внимание думите на този луд старец? Та ако те бяха достатъчни, ние вече щяхме да бъдем в затвора. Той ни е предал толкова, колкото е могъл. И Брадлей е твърде умен, за да ни даде под съд само въз основа на обвинението на Ли Жозеф. Не се плаши от нищо!

Той видя ново изражение в очите на Тайзър и се изкиска високо.

— Хубава мисъл имаш, Тайзър. Сигурно често ти идва в ума! Мислиш, че Брадлей ще приеме твоето свидетелстване? Ти си луд! Той би могъл да го има всеки момент, но ти твърде много си замесен в смъртта на Рони Перимен. Ти си съучастник…

— Аз се опитах да го спася, ти знаеш това, Марк! — хълцаше Тайзър. — Молих те да не стреляш, нали, Марк? Ти винаги си бил добър към мен, Марк, не би оставил да ме обесят за нещо, което ти си направил! Каква полза ще имаш от това? Опитах се да спася Рони. Казах ти…

— Нищо не си ми казвал — сопна се Марк грубо, — освен че би било добре да го премахнем от пътя ни. Той винаги те обиждаше и ти го мразеше. Аз не го мразех. Необходимо беше да напусне и това стана по начина, за който съжалявам. Но и ти си вътре. Ти беше човекът, който го хвана за ръката, когато го ударих.

Тайзър се беше свил върху стола си, дългите му бели ръце се свиваха и разпускаха, лицето му имаше нечовешко изражение. Той беше парализиран от страх. Тонът, с който Марк беше протестирал да не ги бесят в един и същи ден, го накара да изпадне в състояние на полулудост.

— Ще ти кажа нещо, Тайзър. Няма да можеш да избягаш от тази къща. Казах ти, че един човек ме проследи дотук, а друг полицай постоянно наблюдава къщата. Те не са глупави и знаят точно какво си вършил и от колко време си тук. Биха могли да те арестуват, когато пожелаят.

Той извади чифт ръкавици от джоба си, сложи си едната и я закопча с голяма грижливост.

— Утре сутринта в десет часа ще дойдеш при мен — каза той. — За отсъствието ти може да има само едно извинение и то е, ако си мъртъв и ако опитваш някои трикове срещу мен. Кълна се, че това извинение действително ще бъде приложено.

Той излезе, като остави този човек-развалина да прекара нощта в състояние на луди и невъзможни планове: как да се освободи от въжето, което се стягаше около врата му.