Едгар Уолъс
Летящата бригада (20)

XX

Това, което Брадлей иронично наричаше „Дом за изгубени души“, беше спряло да функционира. Когато Тайзър се върна от Бристол, той завари портиера да си грее ръцете пред малък огън.

— Те си отидоха, мистър Тайзър — каза той, като говореше през рамо.

— Отидоха? Кой си отиде?

Портиерът посочи с палец към общата стая и Тайзър най-после схвана, че официалното му занимание беше пропаднало.

— Всички ли? — попита той със съмнение. — Трима щяха да дойдат днес. Не дойдоха ли?

Портиерът поклати глава.

— Не. Няколко момчета ги видяха на излизане и ги взеха със себе си. Само старият Седемен е тук.

Тайзър направи кисело лице.

— Къде е той?

— Храни се — каза портиерът отчаяно. — Поисках да заплати храната, но той ме заплаши, че ще ме удари. Помислих, вие не обичате скандалите, и го оставих да прави каквото иска.

Преди една седмица такава новина би обезпокоила много Тайзър, но той не очакваше все пак подобна развръзка. Професионалните престъпници не обичат да бъдат наблюдавани и постоянните обиски, които бяха правени в Дома, почти всекидневното появяване на детективи за справки бяха направили това убежище опасно.

И Домът беше опразнен. Той струваше на Марк много пари и сега, тъй като беше вече безполезен, той го обяви за продан.

Тайзър не съжаляваше, че напуска едно място, където всякога можеха да го намерят инквизиторите му.

Той отиде в общата стая и намери Седемен да дреме пред останките от обеда си. Седемен го погледна с пламтящ поглед.

— Нямам стая за теб, Седемен — каза Тайзър и гласът му беше съвсем не приятелски.

Старецът се обърна.

— Да не си въобразяваш, че ще спя в този дом на престъпността, добри човече? — каза той злобно. — Признавам, че след напущането му от порядъчните ти приятели, той е по-сносен. Но и така да е, човек с моите социални връзки не трябва да бъде намерен в подобна къща, дори и ако е в напреднал период на лудост, което аз — слава богу — съм избегнал.

Той беше всеки случай близо до този период и Тайзър, който го познаваше, сметна за нужно да се държи по-приятелски.

— Ние винаги се радваме да те виждаме, скъпи приятелю — каза той. — Виждал ли си Марк?

— Не съм виждал Марк — каза Седемен високо. — Аз съм се поправил.

Той кимна на портиера, който стоеше на прага.

— Дай нещо за пиене, Артур! — каза той и Тайзър кимна в знак на съгласие.

По-късно, когато му докладваха, че Седемен си е отишъл, той даде нареждания за изхвърлянето му.

— Кажи му, че Домът е затворен — каза той.

Тайзър седна с голяма чаша уиски пред себе си да работи. Разходката му до Бристол беше доходна. За щастие, синдикатът (той винаги наричаше Марк и себе си с това име) бе успял да скрие голямо количество стока още преди да почнат мъчнотиите и сега, с известна трудност, бе успял да го продаде. Той беше много зает с доклада си, когато прозвуча външният звънец и след няколко секунди Марк влезе в стаята, като затвори и двете врати след себе си.

— Има ли някой в къщата?

— Седемен беше, но си отиде — каза Тайзър.

Марк прехапа долната си устна.

— Този старик работи за Брадлей, не го пускай тук — каза той. Събеседникът му поднесе доклада си, но Марк само хвърли бегъл поглед върху него.

— Може да се случи нещо лошо до утре — каза той. — Бях пратил Ан да събере малко стока от гората Ашдаун.

— Не за да я донесе при теб, нали? — ужаси се Тайзър.

— Не ме прекъсвай! — озъби се другият. — Не, тя имаше нареждания да я унищожи, което и направи, освен една или две унции.

— Всичко, освен една или две унции — повтори Тайзър. — Какво искаш да кажеш, Марк?

— Тя донесе малко в една кутийка. Това ме озадачава. Наблюдавах я през цялото време — не се доверявам на Ан; тя е приятелка на Брадлей. Но не вярвам да ни е предала. Взех кола и я следих, докато намери пакета. Както казах, тя потопи повечето от него, но донесе назад достатъчно, за да ни безпокои. И още нещо: направих едно малко откритие. Имала е среща с Брадлей; той е трябвало да дойде в апартамента й.

— Откъде знаеш? — попита Тайзър.

Марк понякога беше странен. Не обичаше да отговаря на въпроси от страна на подчинените си. Но сега извади едно писмо от джоба си и го хвърли на масата.

— Бележка от Брадлей — обясни той. — Срещнах момчето, което я носеше и я взех от него.

Бележката беше къса и формална:

„Скъпа Ан, страхувам се, че няма да мога да дойда тази вечер; трябва да направя една важна визита. Мога ли да те видя утре?“.

Тайзър се облегна на стола си, блед и треперещ.

— Какво значи това? — изписка той.

Марк Мак Джил се усмихна доволно.

— Ще припаднеш ли, ако ти кажа? Или е донесла кокаина за Брадлей, или пък, за да се увери, че е пренасяла кокаин. Както и да е, тя е опасна. Някой трябва да отиде утре в Париж и да изпрати оттам телеграма до Брадлей, с която тя му пожелава всичко хубаво.

Тайзър бавно вдигна очи.

— Какво ще стане с Ан? — попита той с глас, който издаваше безпокойството му.

— Домът е празен, казваш — така ще е по-лесно…

Телефонът иззвъня и Тайзър подскочи от страх.

— Виж кой е! — изкомандува Марк.

Треперещият му събеседник вдигна слушалката.

— Кой е — почна той и после чу гласа.

— Добрият Тайзър ли е там? Марк при теб ли е? На Марк искам да говоря.

Тайзър покри наустника с ръка.

— Ли! — прошепна задавено той. — Иска да говори с теб, Марк…

Марк грабна апарата от него.

— Е добре, Ли, какво искаш? — попита той остро. — Откъде говориш?

Той чу слабо кискане.

— Не от „Леди Стерс“. Телефон аз нямам — той е лукс за „Леди Стерс“. Скоро ще те видя, Марк.

— Къде си? — попита пак Марк.

— Ела в „Леди Стерс“, Марк, не утре, вдругиден и доведи и младата леди — сестра на Рони. Бедното момче…

Марк го чу да говори някакви несвързаности на невидимите си деца и се засмя.

— „Леди Стерс“? Добре, ще дойда.

— А добрият Тайзър ще доведеш ли? Доведи го, а и ти ще дойдеш, нали, Марк? Моята памет отново е в ред.

В последното изречение личеше явна заплаха и Марк трябваше да преглътне, преди да отговори.

— Петък, по кое време?

Старецът не отговори, чу се само как остави слушалката.

— Какво искаше той, Марк? Дали не крои нещо против нас?

Марк хвърли поглед към потното лице на подлия си събеседник и помисли, че немалко удоволствие би му доставило да го удари.

— Паметта му се връща, това е всичко. Кой ще повярва на този луд, стар дявол?

Той посегна към телефона, Тайзър чу познат номер и после:

— Ти ли си, Ан? Тук Марк. Аз съм в Дома, Брадлей е тук: той иска да говори с теб за стоката, която донесе от Ашдаун.

Ан отвори уста.

— Стока…?

— Ти знаеш, Ан. Той казва, че си донесла една кутийка, пълна с кокаин… да, кокаин; не бъди глупава, знаеш какво е кокаин.

Тонът му беше нарочно нетърпелив. Бързината му я убеди, че той говореше истината, че Брадлей беше там и че беше почнато разследване.

— Веднага идвам.

— Вземи такси — каза той и затвори слушалката.

Тайзър се вглеждаше в него.

— Защо я викаш тук? — попита той треперещ, но Марк Мак Джил не обърна внимание на въпроса.

Той запали цигара и духна дима нагоре.

— Помниш ли хората, които преди 4–5 години ни създаваха безпокойства, като буйствуваха среднощ? — попита той.

Тайзър бавно кимна.

— Какво правихме с тях? — попита Марк.

Другият въздъхна тежко.

— Скъпи Марк, ти знаеш какво правехме. Твое предложение беше, ако не се лъжа. Слагахме ги в №6. Не сме го употребявали от години.

Марк кимна.

— Слагахме ги в №6 и те можеха да реват и викат с дни и никой не би ги чул — една чудесна моя идея, а? Празна ли е стаята сега?

— Да, Марк… но недей… това е първото място, което ще прегледат.

— Защо? — попита другият. — Ако Брадлей получи утре телеграма, че Ан си е заминала, той няма да се безпокои. Ще наредя да скрият куфарите й.

Тайзър мърдаше на стола си ту вляво, ту вдясно, като паралитик, като стискаше ръцете си една о друга.

— Не прави това, приятелю, не прави това! Тази бедна, млада леди…

— Изглежда, че не мислиш за собствената си кожа, а? — попита Марк хладно. — Мислил ли си някога как се чувствува човек в килията на осъдените на смърт през последните 24 часа — как спиш, кога се събуждаш и за какво мислиш, когато отвориш очи? Ако приемат доказателствата на стария Ли — ние сме изгубени, ти и аз, Тайзър. Те ще ни обесят само веднъж, колкото мъже, жени и деца сме убили.

— Ти няма да я убиеш, нали? — Тайзър почти изрева думите. — Марк, няма да го понеса…

Голямата ръка на Марк затвори устата на Тайзър и го хвърли върху стола.

— Стой мирно или ще спестя на мистър Стин малко работа! — изсъска той. — От какво се страхуваш ти?

Дълго време мина, преди Тайзър да се съвземе. На външната врата се почука; Марк отвори. Беше Ан.

— Кой те пусна да влезеш? — попита той бързо.

— Вратата беше отворена.

Марк изскочи навън. Портиерът беше изчезнал. Той беше предвидил уволнението си и се беше оттеглил с куп доста ценни предмети. Марк затвори вратата и се върна в стаята при момичето.

— Къде е мистър Брадлей? — попита тя.

— Излезе, но ще се върне след няколко минути. Той е оставил вратата отворена — каза той. — Седни, Ан. Каква е тази история, че си донесла кокаин в Лондон?

Известно време тя стоя с очи в пода, после изведнъж го погледна.

— Да, донесох малко кокаин в Лондон. Исках да бъда сигурна. Марк, през цялото време ти си ме лъгал — аз съм пренасяла тази ужасна стока. Брадлей е бил прав.

— Брадлей е бил прав, нали? — подразни я той. — Не е ли винаги прав? Герой между полицаи! Ти си ме вмъкнала в опасна история, Ан, и ти ще ме измъкнеш. Брадлей е намерил доста стока тук и иска ти да потвърдиш, че тези са пакетите, които си пренасяла.

Тя се втренчи в него.

— Как мога да направя това? Рядко съм ги виждала — каза тя.

Тя не обърна внимание на Тайзър, който седеше свит на стола си, с пепеливо лице. Дългите му кокалести пръсти не бяха спокойни.

— Ако искаш да потвърдиш, свободна си — каза Марк. — Те са около петдесет.

Той отвори вратата, кимна й да го последва и тя не се поколеба да върви след него. Горе, в началото на стълбата, имаше една тежка врата и той я отвори. Вътре беше съвсем тъмно, но той натисна един ключ на стената и стаята се освети. Тя беше просто мебелирана, с нечисто легло, един стол и счупена кана за вода.

— Ето ги. — Той посочи зад вратата и тя влезе в стаята. Кракът му бутна вратата и тя се затвори. За момент тя го гледаше като втрещена, после се спусна към вратата, но той я хвана в ръцете си и я задържа.

— Тук ще хабиш само дробовете си, ако викаш — каза той. — Трябва да те предупредя, че в тази стая сме имали няколко случая на делириум тременс.

Тя сега видя, че стените бяха покрити със сатен, ситно набран; прозорец нямаше — само един малък вентилатор близо до тавана и когато съзна опасността, в която се намираше, лицето й стана бяло.

— Твоята „Летяща бригада“ трябва действително да лети, за да хване този гълъб — каза той весело. — Ан, ти беше лошо момиче.

— Пусни ме да изляза.

— Тук ще стоиш един или два дни, докато напусна страната. Ако ми създаваш безпокойства, ще напуснеш страната, а също и света, дълго преди да стигна Саутхямтън.

Той каза това с приятен глас, но тя схвана, че говореше истината.

Ан Перимен не се плашеше лесно, но този път беше уплашена. Тя знаеше, че Брадлей не е в къщата и никога не е бил и че историята за откритието му е измислица.

— Марк, ставаш глупав — каза тя, като се мъчеше да говори с твърд глас. — Ти знаеш защо донесох кокаин в Лондон. Исках да бъда абсолютно сигурна, че не пренасям захарин и това беше единственият начин да проверя.

— Не си го пратила за анализ по някаква случайност, нали? — попита той саркастично.

— Не беше необходимо. Достатъчно беше да го допра до езика си, за да позная, че не е захарин, а наркотик. Ако се опитах да те предам на полицията, какво ми пречеше да донеса цялото количество в Лондон? Защо щях да премахвам доказателството, като го хвърля във водата?

Марк помисли за момент. Имаше логика.

— Това е солиден аргумент, моя мила, но ще те държа тук един или два дни, в случай, че се случи нещо. Ще се погрижа да ти се доставя най-добрата храна.

— Защо не ме остави да замина за Париж? — Въпреки самообладанието й, гласът й малко трепереше. — Тогава няма да стоя на пътя ти, Марк. Няма да се страхуваш, че ще се срещна с Брадлей…

— Можеш да заминеш за Париж след няколко дни — каза Марк, — а в това време ще останеш тук и благодари се на това, че като си лягаш да спиш, си сигурна, че ще се събудиш жива на другата сутрин.

Той отвори вратата и за момент гърбът му беше към нея. Преди да схване какво става, тя го хвана за рамото и го обърна. За момент той изгуби равновесие и преди да се съвземе, тя избяга навън. Преди обаче да достигне началото на стълбите, една ръка се обви около нея, а друга запуши устата й.

— Какво става тук?

Марк се обърна и видя странна гледка. Пред него, осветен от една лампа в тавана, стоеше Седемен. Той беше облечен само с панталони и изцапана риза. Бялата му брада се вееше от течението и придаваше странен вид на лицето му. Голата му глава светеше като маслена топка, а в ръката си стискаше странния бастун, без който никога не ходеше.

— Какво става тук, Марк?

Марк хвърли страшен поглед към него и дръпна момичето по-близо до вратата на стаята, но с пъргавост, странна за годините му. Седемен скочи напред и прегради пътя.

— Пусни момичето или ще ти счупя главата!

Марк бе изпитал вече огромната сила на стареца и поотпусна момичето. Тя стоеше, подпряна на стената, неподвижна, полуприпаднала.

— И махни ръката от джоба си! — изрева Седемен, но Марк беше насочил револвера към него.

— Махни се от пътя! — изръмжа той.

Широка усмивка се появи по лицето на стареца.

— Държиш се като герой от филм — каза той. — Аз няма да се махна от пътя и ти няма да стреляш! А защо? Защото всеки полицай наоколо ще чуе изстрела! Долу револвера!

Той говореше меко, но ръката му се протегна изведнъж напред. Марк почувствува като че ли му е счупена китката, револверът с шум падна надолу по стълбата.

— А сега, млада леди, отивате ли си или оставате?

— Отивам си — каза Ан с нисък глас.

— Не можеш да си отидеш така — каза Марк. Той бе върнал спокойствието си със забележителна бързина. — Ела в стаята на Тайзър. Обещавам ти да не правя повече шеги. Нека слезе и Седемен — надявам се, че ще пие нещо.

Той се обърна към момичето.

— Ан, страшно много съжалявам! Отчаян съм — ти знаеш това. Нямаше да те нараня — кълна се.

Краката й трепереха, докато слизаше по стълбите. Дори и да искаше, не би могла да напусне къщата, без да привлече вниманието на хората, а това тя най-малко желаеше. Тя последва стария Седемен в нечистата стая на Тайзър, който стоеше в старото си положение.

Седемен беше в прекрасно настроение и се смееше на впечатлението, което направи появяването му на Тайзър.

— Няма никъде толкова хубави легла, както в Дома, Тайзър, момчето ми — каза той, като сипваше уиски в една чаша. — Опитайте това питие, млада леди.

Ан поклати глава.

— Колко благословено беше появяването ми тук — колко благословено! Благородният Маркус отиваше против естествено добрата си природа — лошо, лошо. — Той поклати тъжно глава, но Ан забеляза, че той все още държеше здраво бастуна си.

Нямаше възможност да се говори насаме с момичето, но Марк съзна ясно, че каквото мисли да каже, трябваше да бъде казано пред стареца.

— Ще ми простиш ли, Ан?

— Струва ми се, да. — Тя изведнъж се почувствува страшно уморена. Цялата й жизненост като че ли я беше напуснала; тя бе неспособна да се държи враждебно, неспособна даже да изпитва страх.

— По-добре е да си ида в къщи.

— Да, веднага — каза Седемен весело. — Ще те съпроводя до улицата. Вън има много таксита.

Той удържа думата си, блъсна настрана Тайзър, който искаше да съпроводи момичето, и стоя с босите си крака върху студения паваж, докато тя изчезна от погледа му. После се върна при Марк в стаята.

— Спасих те от голяма неприятност, храбри приятелю, — каза той весело. — Не вярваш ли? Действително! В единадесет часа имам среща с Брадлей — тук!