Едгар Уолъс
Летящата бригада (14)

XIV

Марк Мак Джил се разхождаше нагоре-надолу в голямата столова на апартамента си, като се спираше от време на време да погледне през прозореца към покрития с мъгла площад. Върху масата имаше разхвърляни много изрезки от вестници, които му доставяше една агенция. Всички се отнасяха до делото на Ан Перимен…

Пристигането на Тайзър прекъсна неспокойните му разходки. В Дома нещата не вървяха много добре. Полицията бе направила вече две визити и един многообещаващ обитател беше арестуван и осъден на девет месеца принудителна работа. Освен това провинциалната полиция също се беше раздвижила, а това се отрази чувствително върху доходите на Марк. Той беше натрупал твърде значителна сума, но имаше също така много разноски. Отнемането на правото на Ан да шофира беше създало мъчнотии, които той не бе предвидил.

Марк се намръщи, когато Тайзър влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Той страхливо мигаше и от свиването на лицето му и нервните движения на ръцете Марк позна, че помощникът му е по-развълнуван отколкото обикновено.

Тайзър отиде право към шкафа, където имаше уиски, сипа си голяма чаша и я изпи на един дъх.

— Какво става с тебе? — изръмжа Марк. — За бога, не се показвай в такова състояние пред Ан.

— Ан, а? — Тайзър допря треперещите си ръце до устните. Той се опита да наподоби усмивка върху лицето си, но резултатът беше ужасна гримаса. — Забеляза ли нещо с Ан напоследък, Марк? Тя не говори с мене, не ме поглежда, мой мили Марк. Тя няма нищо против бедния Тайзър, нали?

— Тя никога не ти е говорила много — каза Марк Мак Джил. — Не виждам как една жена, която уважава себе си, може да говори с теб. Какво се е случило?

— Безпокоя се за нея, Марк — Тайзър понижи глас. — Тя беше така тиха. Спомни си миналата нощ, когато седяхме тук, тя не проговори през цялото време.

— Това показва нейния добър вкус. Какво искаш да говори? — каза Марк нетърпеливо, тъй като и той беше забелязал тези обезпокоителни симптоми в Ан. — Какво искаш?

Тайзър се огледа нервно и седна на един стол близо до Марк.

— Говорих с един от тези речни плъхове — каза той с нисък, настойчив глас. — Той ми каза нещо, което ме плаши, Марк. Ако го знаех навремето, щях да умра от страх.

— Какво е то? — попита едрият човек. — Макар че не всичко, което може да те направи да умреш от страх, е толкова сериозно.

— Те са търсили Ли през цялото време — продължи Тайзър с дрезгав шепот. — Не са престанали тогава, когато ние мислехме, Марк. Всеки ден са търсили и ровили около „Леди Стерс“ — този приятел ми каза, че преди половин месец са пуснали водолаз да претърси тинята под самата къща. Никой не е знаел нищо за това, всичко е ставало през нощта.

Марк мълчеше. Новината го беше поразила.

— Намерили ли са нещо?

Тайзър поклати глава.

— Не. Моят човек излязъл на брега, където открил малка група речни полицаи и хора на Скотланд Ярд, приближил се да чуе какво говорят. Положително вече се отказват да го търсят.

Марк Мак Джил потърка брадата си.

— Можеха да направят това още в началото. Тялото му е било отнесено от водата в реката и оттам в морето.

Тайзър не изглеждаше убеден.

— Надявам се, мое момче. Ужасно би било, ако е успял да избяга и сега подготвя някакъв план да ни предаде. А, Марк? Помниш ли какво каза той?

Той потрепери и пак хвърли поглед около себе си.

— Точно преди да умре, каза, че ще се върне, Марк. Каза, че не можеш да го убиеш. Чувал съм го да казва това и по-рано. Помниш ли духовете му, малките му деца… Рони? А, Марк?

Той се вгледа страхливо в лицето на Марк Джил.

— Нямаше нищо в това, нали? Ти не вярваш в духове… призраци не се разхождат по земята, нали? Глупаво е, а, Марк?

Марк го гледаше с удивление.

— Какво, по дяволите, става с теб, Тайзър? Да не си се побъркал или пък си опитал от белия прах, а?

— Не, не, не! — Тайзър поклати енергично глава. Гласът му приличаше на плач. — Искам да знам, Марк… мислиш ли, че духовете могат да се върнат на земята?

— Ти си пиян — каза Марк грубо.

— Не съм, не съм! — Нещастният човек го дърпаше силно за ръката. — Но миналата нощ бях си вече легнал… пил бях едно или две…

Езикът му се заплете. Марк отиде при шкафа с уиски, наля една чаша до половина и я постави в ръката му.

— Изпий това и после кажи каквото имаш да кажеш, глупако! — озъби се той. — Духове! Ако се наливах, както ти се наливаш, и дяволи бих видял.

Тайзър изля в гърлото си огнената течност — тя беше държана тук само за него, но после малко се поуспокои и разправи историята си. Бил си легнал по-рано от обикновено и призна, че изпил няколко чашки. Той спял много леко и си спомня, че се събуждал в един и два часа. Когато се събудил в два и половина, имал съзнанието, че не е сам в стаята. Имало луна и в нейната светлина, която е огрявала по диагонал стаята:

— Той беше там, Марк — гласът му беше плачевен, зъбите му тракаха така, че той едва говореше. — … седеше на един стол, с ръце на коленете си, като ме гледаше!

— Кой? — попита Марк.

— Ли Жозеф! Беше облечен със същото изтъркано, старо палто и кожена шапка. Още виждам жълтото му лице, Марк! О, господи, ужасно беше!

Той покри лицето си с ръце, като че ли да изпъди спомена за призрака.

— Ти беше в леглото, нали? И после стана и намери, че си сънувал — предложи Марк.

Човекът поклати глава.

— Не, не сънувах. Той беше. Стоеше и ме гледаше и отначало нищо не говореше, после го видях да говори на децата си — след това не знам какво стана. Мисля, че съм припаднал. Когато се събудих, чувствувах се ужасно. Зазоряваше се…

— И той не беше там! — присмя се Марк Мак Джил. — Трябва да пиеш вече уиски от друга марка.

— Видях го — настоя Тайзър разпалено. — Мислиш ли, че мога да направя грешка? Познавам Ли така добре, както ръката си — той беше.

Той чу острият смях на Марк и лицето му се сви така, като че ли някой го беше ударил.

— Недей, Марк! Не съм бил пиян, казвам ти. Видях го така ясно, както сега виждам теб.

— Или измисляш, или си бил пиян, глупако! — каза той ядно. — Защо ще идва той при теб? Би дошъл при мен, нали? Ти си въобразяваш или пък някой от достопочтените ти младежи от Дома е влязъл в стаята да грабне, каквото намери.

— Вратата беше затворена — прекъсна го Тайзър.

— Могъл е да влезе през прозореца. Стаята ти е най-лесното място в света за обиране. Не, ти не ме уплаши, приятелю. Ли Жозеф е мъртъв. Чуваш ли какво ти казвам? Нито си го видял, нито чул. Сънувал си някакъв сън, който…

Тайзър изведнъж скочи на крака, лицето му беше бяло и очите широко отворени.

— Слушай! — пошепна той. — Слушай, Марк! Не можеш ли да чуеш?

Марк щеше да каже нещо, когато и той също чу звука. Той идеше от улицата — някой свиреше тихо на цигулка.

С ругатня той изтича до прозореца, дръпна пердетата, вдигна рулетката и излезе на балкона. Тротоарът пред къщата беше празен. Никой не се виждаше, а също и цигулката беше спряла.

Той се върна в стаята и веднага, след като затвори прозореца, мелодията пак се чу. Като че ли идваше от стената.

— Чу ли? — прошепна Тайзър.

В този момент се почука на външната врата и Марк излезе да покани Ан.

— Чу ли някой да свири на цигулка? — попита тя.

— И ти ли го чу? Да, влез!

Те се върнаха в столовата, едната стена, на която се опираше в апартамента на Ан.

— Аз седях в спалнята си и плетях — тя показа към стената, — когато чух свиренето. Не е ли това мелодията, която свиреше Ли Жозеф?

Марк се помъчи да се усмихне.

— Този луд човек мисли, че е видял стареца. — Музиката спря. Тайзър мигаше и си отваряше устата като умопомрачен.

— Чухте ли? — изписка той. — Ли Жозеф! Никой не свири като него… той никога не спазваше такта… винаги така, Марк, това беше Ли, бих се заклел, че беше Ли! Заклевам се също и че Ли беше човекът, който седеше в моята стая.

С проклятия Марк Мак Джил го хвана за рамото и го хвърли в едно от креслата.

— Седни там и мълчи, приказливо куче! — каза той грубо. — Не му обръщай внимание, Ан, той е пиян.

— Кога е видял Ли Жозеф?

— Никога — сънувал е, че го е видял. Какво можеш да очакваш от човек, който никога не си ляга трезвен.

Слаби опити за протест идеха от креслото, но Марк не обръщаше внимание.

— Той е луд, всеки може да види, че той е луд. Това е бил някой уличен музикант. В тиха нощ цигулката се чува на дяволски далечно разстояние и сигурно някой е свирил зад ъгъла. Отиваш ли си, Ан?

Тя беше вече пред вратата.

— Да. Чудех се дали сте го чули, това е всичко.

Преди да успее да я спре, тя изчезна. Чу как затвори неговата и после своята врата. С един скок той се озова при креслото, вдигна Тайзър на крака и го разтърси.

— Колко пъти ти казах да не плашиш момичето, мерзавецо? Бъди по-внимателен, Тайзър! Ще направиш същото пътешествие като Ли Жозеф. Казвам ти това, защото не смееш да извършиш предателство, без да увиснеш сам на въжето. А сега, върви да пиеш и да спиш.

Той го блъсна към средата на стаята и Тайзър едва се задържа на краката си. Застана там, като се поклащаше. По неприятното му лице се четеше израз на обърканост.

— Добре, Марк — каза той тихо. — Ужасно съжалявам, че те безпокоих. Изпих повече от осем, скъпи Марк.

Той се измъкна от стаята, прехвърча надолу по стълбите и после по Кавендиш Скуеър. Задъхваше се, когато стигна Хамърсмит, повечето от страховете му се разпръснаха.

Домът се намираше на ъгъла на две улици и по това време на нощта нямаше никакви минувачи. Когато зави зад ъгъла, той видя един човек да стои на тротоара с гръб към лампата. Можеше да се предполага, че дреме. Главата му беше наведена към гърдите, раменете свити. Тайзър ускори стъпките си, за да мине покрай него. Гостоприемната светлина на Дома, която се виждаше зад стъклената врата, му вдъхна кураж.

— Лека нощ! — каза той весело, когато минаваше покрай човека под фенера.

При тези думи непознатият вдигна глава… за момент Тайзър закова поглед на жълтото лице, на кожената шапка и невчесаната сива коса, която се подаваше под нея, големия нос и издадената брада…

С писък Тайзър се обърна и затича към Дома. Той беше видял лицето на Ли Жозеф.