Кандейси Скулър
Дивата котка (9)

Девета глава

Стейси седеше мълчаливо, прехвърлила крак върху крак, облегнала ръце на стола и с привидно търпение чакаше адвокатът да дочете завещанието на дядо й. Разбираше, че изглежда много студена, но външният й вид лъжеше. Не се бе чувствала нито спокойна и студена, нито наистина уверена, откак напусна Париж. Не може ли да чете по-бързо, помисли си с досада тя, загледана в наведената му оплешивяваща глава. Той изглежда усети погледа й, защото вдигна очи и забеляза нетърпението й, преди да успее да го прикрие.

— Още съвсем малко.

Стейси отвърна на усмивката му и поклати глава, като че да отрече онова, което бе видял. Кой знае защо й се искаше той да не знае колко важно бе това за нея. Колко глупаво! Човек би трябвало да не крие нищо от своя адвокат, Андре й бе казал така. Намираш адвокат, на когото можеш да се довериш. Като, разбира се, винаги му плащаш много добре, за да си сигурен, че ще продължава да заслужава доверие.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — прекъсна мислите й Лайл Хигинс. Тя кимна. — Какво искате?

— Какво искам ли? — повтори Стейси изненадано. Не беше ли очевидно?

— Явно не ви харесва завещанието, иначе нямаше да сте тук. Затова следващият въпрос е какво искате. Очаква ли се от мен да намеря начин да лиша от наследство Бен Оукс и този… — погледна в листа — този Литър Кроули, или…

— О, не — прекъсна го тя. — Изобщо не искам такова нещо. Чичо Пийт е… Беше партньор на Хенри още от младежките му години. Той всъщност не ми е истински чичо, ала винаги е живял в ранчото и е част от семейството, както Марта и Бен.

— Да разбирам ли в такъв случай, че не искате да лишите от наследство и господин Оукс? — попита той търпеливо, когато Стейси замълча.

— Да — отвърна тя бавно. — Искам Бен да получи всичко, което според Хенри му се полага. Дори половината от ранчото. Това би било честно. През всичките тези години той е работил тук. Но искам също и аз да получа онова, което ми се полага, без за това да трябва да се омъжвам за Бен.

— Това условие се налага само за ранчото — напомни Лайл Хигинс. Може би помисли, че не е разбрала завещанието. — За другата част от наследството няма условия.

— Знам.

— Освен това господин Оукс трябва да ви плати вашата част от ранчото, така че вие не губите нищо.

— Да, знам и това — започваше да става нетърпелива. Наистина ли Андре мислеше, че Лайл Хигинс е най-добрият адвокат в Тексас? — Това, което не разбирате, господин Хигинс, е, че аз си искам моята половина от ранчото. Не парите, а ранчото.

— Така. Отговорихте на първия ми въпрос. Сега втория. Защо?

— Защото това е моят дом. Там съм израснала — размаха ръце, за да обясни, ала изведнъж ги забеляза и ги прибра в скута си. — Искам го, и толкова — каза по-тихо. — И не искам да се омъжвам за Бен, за да го получа — погледна адвоката право в очите. — Можете ли да ми помогнете?

— Зависи от няколко неща — той замълча смутено. — Ако ми разрешите, госпожице Ричардс, по какъв начин сте свързани с господин Оукс? Извън официалната страна на въпроса, разбира се. Искам да кажа, дали той е… ъъъ…

— Искате да кажете дали Бен е копеле на Хенри? — подсказа му Стейси грубо. — Не, не е. Във всеки случай, не в буквалния смисъл на думата — посегна към чантата си. — Извинете за лошата шега — започна да рови за цигарите си. — По дяволите!

— Някакъв проблем ли имате, госпожице Ричардс?

Да, имаше проблем. Но не такъв, за който той би могъл да помогне. Просто напоследък винаги, когато се споменеше за предполагаемата й кръвна връзка с Бен, тя губеше равновесие. Той не й беше роднина! Защо трябваше всички да задават този въпрос?

— Не мога да си намеря цигарите — каза накрая, защото Хигинс все още очакваше отговор.

— Позволете ми… — той стана, заобиколи бюрото и й предложи емайлирана кутия. Преди да седне й запали цигарата.

Стейси вдъхна дълбоко и въпреки че не харесваше американските цигари, с удоволствие почувства как успокояващият дим изпълва дробовете й.

— Когато Бен беше осиновен — започна тя неохотно, — се пуснаха слухове. Много слухове. Някои сигурно още се носят, ала никой от тях не е истина.

— Откъде сте сигурна? Правено ли е разследване?

— Всъщност не знам — сви рамене Стейси, — но и без това няма голямо значение — замълча и силно дръпна от цигарата, за да успее да събере мислите си и да му обясни. Адвокатът седеше мълчаливо и чакаше. — Сигурна съм, защото Хенри обичаше Бен — продължи тя. — Много го обичаше. И чувството беше взаимно. Обичаха се като баща и син, дори и повече, защото сами бяха избрали да са заедно. Ако Хенри само подозираше, че Бен е негов син, щеше да каже — посегна към пепелника и смачка недопушената цигара. — Щеше да го съобщи на първите страници на всички тексаски вестници. Освен това — продължи, използвайки несъзнателно същия аргумент, който й беше дал Бен, — ако с Бен бяхме роднини, ако Хенри дори само се бе съмнявал, че той ми е чичо, никога нямаше да постави условието да се женим. Дядо ми беше труден човек, господин Хигинс, и живееше по свои собствени закони, ала беше с много строг морал. Дори религиозен. Възпитан е като баптист и би сметнал една такава възможност за силно неморална.

— Може ли всичко това да бъде доказано?

— Толкова ли е важно? — сви рамене Стейси.

— Върху него може би ще се изгради цялата ни теза.

— Как? — Сега вече бе заинтригувана.

— Според тексаските закони, госпожице Ричардс, брак между чичо и племенница е забранен, защото са кръвни роднини. Това носи присъда от две до десет години затвор, плюс, разбира се, автоматично разтрогване на брака. Но брак между чичо и племенница, свързани при осиновяване, няма такива последствия.

— Което е точно моят случай, така че не виждам как… — подзе тя, ала той вдигна ръка да я спре.

— Вие все още не знаете със сигурност — натърти Хигинс дали това е вашият случай. Нали, госпожице Ричардс? Вашата кръвна връзка с Бен Оукс или нейното отсъствие никога не е била доказвана.

— Искате да кажете… — Стейси се наведе напред. — Искате да кажете, че аз мога да изразя твърдо убеждение, че Бен може да е мой кръвен чичо и… — мъглата започна да се разсейва. — И той ще трябва да доказва, че не съм права. Това ли имате предвид?

— Точно това.

— Може ли още една цигара? — трябваше й време, за да приеме чутото. Вдъхна дълбоко от дима. — Благодаря — отвърна разсеяно и се облегна назад.

Значи бе достатъчно само да го заяви. Не, не би могло да е толкова лесно. С Бен нищо не беше лесно.

— Ами ако Бен успее да го докаже? Имам предвид да докаже, че не е син на Хенри. Все трябва да има някакви документи, нали? От болницата например. Или Марта — спомни си тя. — Марта Суарес е нашата икономка. И тя е спомената в завещанието. Бен е син на сестрата на Марта. Или поне така си спомням.

— Ако той успее да докаже, че не е син на дядо ви, тогава вашият случай ще бъде по-труден, разбира се, но не и невъзможен за решаване. Просто ще пледираме, че винаги сте приемали господин Оукс като свой чичо или по-голям брат и че всякакви други отношения биха ви отвратили. Признавам, че тогава няма да имаме законови основания, ала ще наблегнем на чувствата. А съдиите често се влияят от това.

Тези думи сякаш я удариха с юмрук в корема. Съдиите. Досега не бе мислила за съд. Представяше си, че всичко ще се уреди писмено, както някоя от петролните сделки на Андре.

Изведнъж лицето й пламна, като си спомни за споделената им страст там, в тъмната й спалня, големите му ръце, горещи и нетърпеливи върху тялото й. И устните му, жадни и ненаситни върху нейните. Жена, която го чувства като чичо, определено не би му разрешила такива неща.

Ако закараше Бен в съд и го предизвикаше с тези „чувства“, той можеше да я разкъса. Щеше ли да го направи? Не можеше да знае. Но знаеше, че не го бе възприемала като чичо от четиринайсетгодишна. Знаеше също, че и Бен го знае. И Марта го знаеше, а вероятно и чичо Пийт. Ако ги призовяха за свидетели в съда, чия страна щяха да вземат? Нейната или на шефа на ранчото?

— Не, няма да стане — произнесе Стейси, ала чак когато адвокатът я погледна, осъзна, че бе говорила на глас. — Боя се, че не бих могла да се справя с това в съда. Звучи толкова… Долно. Ако беше по някакъв друг начин, може би, но така… — поклати глава. — Не знам.

— До голяма степен съм съгласен с вас, госпожице Ричардс. Със сигурност това не е съвсем почтен начин. Ала в нашия случай може да е най-добрият начин. Не единственият, забележете, само най-добрият.

— Защо?

— Първо, делото ще се гледа тук, в Тексас, на територията на господин Оукс. Да, знам, че и вие сте родена тук — изпревари той възраженията й. — Но сега вече не живеете тук. Вие сте чужденка. Приличате на чужденка. Имате чуждестранен акцент. Много лек наистина, ала го имате. Второ, вие самата ми казахте, че не сте идвали в ранчото цели единадесет години, дори на гости. Имате в Париж работа, апартамент. И през тези единадесет години сте получавали доста големи ежемесечни суми от дядо си. Той не се е скъпил в грижите си за вас, въпреки привидната липса на чувства от ваша страна. Казах „привидна“, госпожице Ричардс — добави адвокатът, когато тя отвори уста да възрази. — А това, за което трябва да внимаваме, е как изглеждат нещата. Още повече, че според завещанието вие не губите нищо във финансово отношение. Вашият ежемесечен доход ще се запази — Хигинс погледна към листа пред себе си. — Вие ще притежавате няколко петролни сонди и други източници на доход. Освен това ще бъдете възмездена финансово, ако решите да продадете половината от ранчото. Накратко, госпожице Ричардс, вашият дядо си е спомнил доста щедро за вас и се страхувам, че всички опити да оспорим това единствено условие по начин, различен от този, за който ви споменах, са обречени на неуспех.

— И Бен каза същото — призна след малко Стейси. — Каза, че повечето тексаски съдии не биха се отнесли благосклонно към жена, която единадесет години не е виждала дядо си, а сега се бори като алчна кучка за още. Каза, че ако се имат предвид обстоятелствата, най-вероятно ще решат, че вече съм получила достатъчно.

— Боя се, че той е прав, госпожице Ричардс. Съжалявам.

— И аз съжалявам — тя го погледна. — Само още един въпрос и няма да отнемам повече от времето ви — усмихна се малко измъчено. — Може ли Бен да откаже да се ожени за мен?

Досега не смееше да се замисля над тази възможност. Бе прекалено сигурна, че завещанието ще може да се оспори.

— Да откаже да се ожени за вас? Не разбирам.

— В завещанието е казано, че имам шестмесечен срок, за да се омъжа за Бен, иначе ранчото остава изцяло негово. Но никъде не е казано, че той трябва да се ожени за мен. Чудех се дали може да ме будалка шест месеца и накрая да ми измъкне ранчото изпод носа, дори ако съм съгласна да се омъжа за него.

Лайл Хигинс прочете въпросната част от завещанието още веднъж и после още веднъж.

— Страхувам се, че сте прави. Завещанието на дядо ви не поставя условие, че господин Оукс е длъжен да се ожени за вас, обаче… — отново го погледна. — Определено го предполага. Бих казал, че според дядо ви не е било необходимо да се записва. Той просто е приемал, че желанието му ще бъде изпълнено от Бен, че вие ще имате правото да избирате — погледна я внимателно. — Имате ли причина да мислите, че господин Оукс няма да уважи желанието на баща си?

Стейси се изправи и загаси цигарата.

— Не знам — промълви тя и взе завещанието от бюрото на адвоката. — Дори не знам дали искам да разбера — подаде му ръка. — Благодаря, че ми отделихте време, господин Хигинс. Ще ви се обадя, ако реша да продължа.

— Съжалявам, че не успях да ви обнадеждя повече, госпожице Ричардс — той я изпрати до вратата. — Моля, предайте моите поздрави на Андре.

— Непременно — Стейси се усмихна, ала веднага след като вратата се затвори безшумно зад нея, усмивката й изчезна.

Дългата черна лимузина, която бе наела, я чакаше до тротоара. Шофьорът, Джон, бързо излезе да й отвори вратата.

— Сега накъде, госпожице Ричардс?

Тя се замисли, докато трескаво търсеше табакерата в чантата си. Отново не успя да я намери. Къде се бе дянало проклетото нещо? Напипа визитната картичка на Бен. Бавно я обърна и прочете адреса на гърба. Беше в новата част на града. Той й бе казал, че прекарва достатъчно време в Далас, за да има постоянен адрес, но сега не искаше да ходи там. Бен можеше да си е вкъщи, а колкото по-малко време прекарваше с него, толкова по-добре. Палетът сутринта й стигаше.

Трябваше да се досети, че той ще пилотира сам и ще пътуват само двамата, без трети човек, който да разсейва напрежението помежду им. Беше точно толкова тягостно, колкото се бе опасявала. Разговаряха рядко и най-вече за гледката. Бен не я докосна, освен когато й помагаше да се качи и да слезе, ала Стейси чувстваше погледа му. Тя не искаше да приеме дори този контакт и упорито гледаше през прозореца, сякаш запленена от еднообразния пейзаж.

— Госпожице Ричардс? — обади се отново шофьорът. Стейси вдигна очи и видя, че той я гледа от огледалото. Изчерви се, като че я бяха хванали в нещо забранено.

— Ъъъ… Имате ли цигара? Май съм загубила моите — шофьорът й протегна кутията. — Благодаря.

Запали припряно. Силният тютюн изгори дробовете й, но като с магическа пръчка успокои треперещите й пръсти. Много добър начин за отказване от пушенето, помисли тя. Три цигари преди обеда.

— Решихте ли къде искате да отидете, госпожице Ричардс? — попита отново Джон.

— О, да, извинявайте — все още не й се ходеше в къщата на Бен. — Искам да пазарувам — реши ненадейно. Беше споменала, че ще пазарува, нали? Е, наистина щеше да пазарува. Прибра визитната картичка в чантата си.

— Почакайте ме тук, моля — поръча тя, когато лимузината спря пред универсалния магазин. — Ще дойда след час и половина — два.

Решително се запъти към спортния отдел. Вече знаеше, че иска да купи някои ежедневни дрехи, по-подходящи за живота в ранчото от тези, които бе донесла със себе си от Париж. Бързо взе три чифта джинси на Калвин Клайн, няколко блузи в различни цветове и стилове на Лиз Клейборн и Глориа Вандербилт, ала всички подхождащи и на джинсите, и на панталоните, които имаше. И разноцветни тениски, колкото успя да натрупа на ръката си. Преди да приключи, купи три гащеризона, две ярки летни рокли на калифорнийската моделиерка Пати Капали и една голяма сламена шапка, за която знаеше, че никога няма да сложи, просто защото никога не носеше шапки, но все пак я купи.

Когато свърши с дрехите, се насочи към щанда за обувки и си купи шест чифта три четвърти чорапи в ярки цветове, два чифта гуменки, бели и тъмносини, и два чифта безбожно скъпи сандали.

Готово, поздрави се Стейси и тръгна към изхода. Погледа й бе привлечен от щанда за бельо. Спря така рязко, че две жени едва не се блъснаха в нея. Трябваше да прекара една или две нощи насаме с Бен в къщата му, а имаше само онази проклета нощница.

Не можеше да се намери нищо по-затворено и по-малко предразполагащо, помисли тя със задоволство, докато плащаше светлосинята пижама и тъмносиния дълъг до петите халат от фина вълна. Любезно отклони предложението на продавачката да й избродира монограма.

— Сега накъде? — попита я Джон, когато Стейси се стовари с багажа си на задната седалка.

— Ами… Трябват ми и ботуши — ако се забавеше достатъчно дълго, Бен щеше да излезе и можеше да не се срещнат. — Кой е най-добрият каубойски магазин в града?

Джон се замисли за миг и я разгледа в огледалото. Забеляза скъпите бижута, модерната прическа, многото пликове с покупки.

— Трябва да е „Див бизон“ — каза накрая той. — Обаче е доста скъп.

— Обаче е най-добрият?

— Ъхъ…

— Тогава да бъде „Див бизон“ — заключи тя весело. Изведнъж на сърцето й стана леко, сякаш нямаше други грижи, освен да изхарчи колкото се може повече пари за колкото се може по-малко време.

Тридесет минути по-късно и с няколкостотин долара по-малко Стейси отново хвърли няколко торби на задната седалка. Бе отстъпила пред увещанията на продавача и купи два чифта ботуши, нови ръкавици за езда, сива каубойска шапка — каубойските шапки бяха единствените, които можеше да носи — няколко спортни ризи и едно екстравагантно и особено безполезно кожено елече от червена лисица, обточено с десетина лисичи опашки. Купи и подаръци бронзово преспапие във формата на петролна сонда за Андре, гравирани сребърни катарами, панделки за шапки и разноцветни кърпи за приятелите си в Париж.

— Май не са само обувки — забеляза Джон с осъдителна усмивка.

Тя кимна бавно и огледа купчината пликове. Кога бе купила всичко това? Премигна, сякаш се събуждаше от сън. Изведнъж осъзна, че се бе държала като през първите години в Париж, когато купуваше, непрекъснато купуваше, като че се опитваше да запълни някаква празнота или да разреши проблемите си, пръскайки пари. Лековатото настроение бе изчезнало и сега се чувстваше изтощена.

— Сега накъде? — попита Джон.

— Мисля, че най-добре към къщи.

Той й помогна да внесе пакетите, благодари й за щедрия бакшиш и си отиде. Стейси остана сама насред хола на Бен.

Стаята бе хубава. Стъклените маси, високият таван и цялата стена със стерео и видеотехника й придаваха модерен вид, а мекият диван, тухлената камина, цветята и картините я правеха уютна. Ала тя почти не забеляза всичко това. Гледаше като втрещена огромния брой пликове и кутии, които покриваха дивана и се разсипваха по дебелия килим. Бе изхарчила буквално хиляди долари за неща, от които изобщо нямаше нужда! Какво ставаше с нея? Къде бяха останали нейното самообладание и студен здрав разум, които Андре така ценеше?

— Малко понапазарувах! — произнесе Стейси на глас и потрепери нервно.

Почти виновно събра толкова пликове, колкото можеше да носи и бързо тръгна към една отворена врата, която изглежда водеше към спалните. Озова се в малък коридор с още три врати. Отвори първата и видя дебел жълтеникав килим.

— Бен? — повика тихо, само за да се увери, че няма никой. Не чу отговор и влезе.

Стаята не бе голяма, но мокетът покриваше не само пода, а и стените и тавана и създаваше впечатление за безкрайна пустиня. Дори дограмата и вградения гардероб бяха боядисани в същия цвят, така че представата за истинските размери на стаята се губеше.

Имаше много малко мебели и затова погледът й веднага бе привлечен от голямото легло, застлано с пъстро индианско одеяло. Над леглото висеше ковано месингово слънце. От двете страни на леглото имаше традиционните мексикански кожени масички, а пред бюрото стоеше стол от същия материал.

Нямаше нужда да види панталоните и ризата, захвърлени небрежно върху леглото, нито големите каубойски ботуши на пода, за да разбере, че бе в спалнята на Бен. Приличаше на него — много мъжка, почти примитивна, каубойска до последната подробност. Тя я напусна бързо, сякаш самият Бен беше вътре, а не само дрехите му.

Следващата стая беше баня, а след нея имаше още една спалня. Неутрална стая, нито мъжка, нито женска — синьо-зелен килим и гладки кремави стени. Покривките на леглото и завесите бяха в тон, както и фотьойлът пред прозореца. Останалата мебелировка се състоеше от дървени шкафчета, ниска ракла и необичайна огледална стена.

Куфарите на Стейси стояха неотворени до лъскавото месингово легло. С въздишка на облекчение тя изрита високите си обувки и пусна пакетите на пода. След това се върна в хола за останалата част от багажа. До вратата рязко спря и неволно притисна ръка към устните си — Бен се изправи и се обърна към нея. В ръката си държеше някаква хартийка.

Стейси не помръдна. Очите й се разшириха. Никога не бе виждала толкова красив мъж! Стоеше пред нея, изваян като бронзова статуя, само с бански и преметната през врата кърпа.

— Видях лимузината да спира — заговори той пръв.

— Къде беше? — едва успя да попита тя. Чувстваше се като срамежлива ученичка, зърнала за пръв път полугол мъж. Трескаво се надяваше това да не й личи.

— Плувах… — Бен махна с ръка към прозореца, зад който проблясваше басейн.

Не бе обърнала внимание на гледката, когато за пръв път влезе тук, почти не я забеляза и сега. Вниманието й беше приковано от играта на мускулите по гърдите му. Спомни си как косъмчетата под тях се къдреха под пръстите й. Копнееше да ги докосне отново. Очите й ги проследиха дотам, където се стесняваха върху плоския корем, завиваха се около голия пъп и изкусително изчезваха под черните бански гащета. Видя как мускулите на корема му изведнъж се напрегнаха и виновна вдигна поглед към лицето му. Мярна в очите му необуздано желание и бързо се извърна към купчината пакети на дивана. Ти дойде тук да си вземеш багажа, каза си Стейси строго. Взимай ги и излизай. Бързо.

Решително тръгна към дивана, без да откъсва поглед от ярките опаковки. Боеше се, че ако отново погледне към Бен, към силното му тяло, към страстните му очи, ще бъде загубена. Внимателно го заобиколи и започна да събира пакетите.

Той я гледаше как се старае по никакъв начин да не го докосне. Страхуваше ли се от него? Или се отвращаваше?

— Изглежда си имала тежък ден — забеляза накрая, защото трябваше да каже нещо. Протегна й сметката от „Див бизон“.

Отново я връхлетя чувството за вина, а с него дойде и необясним гняв към Бен. Зарадва се и на двете — бяха нещо много по-добро от опасните сладостни чувства, които събуждаше видът на стройното му тяло.

— Това са си моите пари! — сопна се тя и грабна бележката, без да я поглежда. — Нямаш право да ми държиш сметка!

Усети ръката му на рамото си точно когато щеше да се обърне и да излезе.

— Не ти държа сметка. Бележката беше паднала на пода и аз просто я вдигнах. Жалко, ако си го приела така — голите му рамене се повдигнаха примирително. — Признавам, беше ми любопитно какви неща би купила за себе си.

— Те не са всичките за мен — обясни Стейси почти като оправдание, смутена от неочакваната промяна в настроението му.

— Добре — съгласи се той разсеяно. — Хайде да обявим примирие, а? Поне за тази вечер.

— Примирие ли? — повтори тя неуверено.

— Тази вечер няма да се дебнем и бием. Ще запазя някъде места за вечеря. Ще излезем навън като двама стари приятели. Ще забравим за онази нощ, за ранчото, за завещанието на Хенри. Просто ще си поговорим — погледна я и се усмихна с надежда. — Как ти се струва? Примирие?

— Струва ми се много хубаво — съгласи се Стейси. Само дето, колко странно, не искаше да бъде негов приятел. Не и когато пулсът й бясно се ускоряваше само при вида му. Дори Бен да можеше да забрави за онази нощ, тя не би могла. Ала той беше прав. Наистина трябваше да поговорят. — Примирие.

— Добре — Бен я пусна и веднага се запъти към телефона. — Можеш първа да влезеш в банята. Давам ти един час преднина.