Кандейси Скулър
Дивата котка (12)

Дванадесета глава

— Госпожице — обади се жалостиво шофьорът и разруши магията.

— О, пардон, мосю. Бен, би ли взел тези неща? — Стейси най-после изрови ключа и отвори. — Можеш да ги оставиш ей там, на бюфета — обърна се към шофьора и му плати. Той се поклони леко и се отдалечи.

Тя затвори вратата след него и преди да се обърне, пое дълбоко въздух.

— Е… — започна и се поколеба. А сега какво? Не можеше да го пита за това, което наистина я интересуваше — дали лежи буден по цели нощи, дали душата го боли, дали сърцето му се е превърнало в лед… Не можеше. — Как си?

— Добре — той пъхна ръце в джобовете си, за да не посегне към нея. — А ти?

— И аз съм добре — засмя се нервно. — Аз съм добре, ти си добре, и двамата сме добре. Не е ли чудесно? — усети се, че бръщолеви. — Ще си сваля палтото. Кухнята е натам, през трапезарията. Направи си едно питие, аз идвам след минута.

Но се забави значително повече от една минута. Изтича в стаята си, облегна се на вратата и затвори очи срещу образа на Бен върху черно-белите плочки на нейния коридор.

Бен! Защо бе тук? Какво искаше? Защо просто не я оставеше на мира? Почти го бе забравила, излъга сама себе си. Почти бе стигнала дотам, да не мисли денонощно за него. Ох, да го вземат дяволите, защо бе дошъл?

И тогава неканена, нежелана дойде мисълта: „Аз се радвам! Каквато и да е причината, аз съм доволна.“

Той изглеждаше толкова красив, толкова голям в мъничкия коридор. Изглеждаше типичен американец, като от реклама — с джинси, каубойски ботуши и дебело кожено яке. Светлината от кристалния полилей се отразяваше в черната му коса и играеше в ъгълчетата на сините му очи. Само като си спомнеше как изглежда, коленете й се подгъваха.

Отблъсна се от вратата и свали палтото и шапката си. Замисли се дали да се преоблече и реши, че няма смисъл. Тъмнозелената й рокля, подчертана с тежка перлена огърлица, бе достатъчно представителна — и женствена, и делова. Освен това скоро щеше да се наложи отново да се преоблича за коктейла на Андре.

Коктейлът на Андре! Съвсем го бе забравила.

Бързо се обади по телефона на Бернадин и отиде да поправи прическата си и да провери грима си. Както винаги, всичко бе наред. Пусна студената вода и подложи пулсиращите си китки с надеждата да ги охлади. С изненада осъзна, че за пръв път от месеци насам не й бе студено.

Погледна към огледалото. Страните й бяха леко поруменели, очите й блестяха от… Какво? Очакване? Вълнение? Страх? А може би по малко и от трите? Не знаеше, а и не искаше да знае. Спря водата, изтри ръцете си и решително отиде в кухнята.

Бен си беше сипал питие, както му бе предложила. Очевидно не се беше затруднил да намери уиски и чаши. Коженото му яке бе метнато небрежно на облегалката на стола, а той разопаковаше покупките й. Изглеждаше огромен в малката й кухня. Стейси спря за миг, за да му се порадва.

— Ти сякаш непрекъснато пазаруваш — изненада я Бен. Тя си мислеше, че не бе забелязал присъствието й. — Първо дрехи, сега храна. Добре че си богата, иначе както обичаш да пилееш пари… — като я видя как се намръщи, реши, че може би е трябвало да запази шегите за себе си.

— Това не са моите пари. На Андре са. За неговите гости.

Лицето на Бен внезапно се промени. Усмивката му угасна. Обърна се с гръб към нея и напрегнато попита:

— Как е Андре?

Сега пък какво му става, учуди се Стейси. Ала после се сети. Бен мислеше, че Андре й е любовник, защото тя бе поискала да мисли така. И все още искаше. Така бе много по-безопасно.

— Андре е изключително добре, благодаря.

Бен кимна и отново се обърна към торбите с продукти. Стейси го гледа няколко секунди, чудейки се откъде да започне. Имаше въпроси, които трябваше да се зададат. Той не бе дошъл без причина.

— Защо си тук, Бен?

Той се обърна.

— Във връзка със завещанието на Хенри — каза просто и зачака реакцията й. Не знаеше какво бе очаквал, нито какво бе искал, но във всеки случай не това, което видя.

— Завещанието на Хенри ли? — намръщи се тя. — Мисля, че този въпрос вече е уреден. Ранчото е твое, нали?

— Не съвсем — поклати глава Бен.

— Не съвсем? — какво ли искаше да каже?

— Трябва да подпишеш няколко документа.

— Документи ли? — повтори Стейси. Какви документи? И защо не й ги беше изпратил по пощата? Сигурно имаше още нещо.

— Мадмоазел — чу се глас откъм коридора. — Аз съм, Бернадин.

— Влез — повика я Стейси, без да отделя очи от Бен. — В кухнята сме.

Появи се пълничка побеляла жена.

— Бонжур, мадмоазел — поздрави тя и погледът й попадна върху Бен. Очите й се разшириха от неподправено френско възхищение при вида на един изключителен мъжки екземпляр.

— Бернадин, това е… — Стейси се поколеба само за част от секундата. — Моят чичо от Америка, Бен Оукс. Бен, запознай се с Бернадин Бонар. Тя ще ми помага за гостите довечера.

— Чичо ви, мадмоазел?! — попита Бернадин на френски, защото не бе сигурна, че бе разбрала правилно.

— Да, чичо ми — повтори Стейси твърдо.

Бернадин сви изразително рамене, за да покаже, че изобщо не й вярва, ала щом Стейси държи да говори така, тя няма нищо против.

— Бонжур, мосю Оукс — наклони леко глава Бернадин.

— Много ми е приятно, госпожо — отговори Бен дружелюбно.

— Хайде, чичо Бен — подкани го Стейси. — Да излезем от кухнята, за да може да влезе Бернадин.

Бен се усмихна за довиждане на жената, взе якето си и излезе заедно със Стейси от кухнята. Но изненадващо продължи към изхода.

— Ти къде?

— В моя хотел.

— Не можеш да хвърлиш такава бомба и после просто да си отидеш…

— Виж какво — прекъсна я той, — тази вечер имаш гости, а това са неща, за които трябва да поговорим, без да ни прекъсват. Ще дойда утре — облече си якето и посегна към бравата.

— Чакай! Ела довечера.

Бен я погледна въпросително.

— Това ще бъде само коктейл. В осем и половина всички ще отидат на опера — обясни тя.

— А ти?

— Днес дават „Летящият холандец“, а аз не обичам Вагнер — хвана го за ръкава. — Ела към девет без петнайсет. Вече всички ще са си отишли. Ще поговорим за… За завещанието на Хенри — той кимна, ала Стейси, кой знае защо, не бе съвсем убедена. — Обещай, че ще дойдеш!

— Обещавам — каза Бен тихо и се вгледа във вдигнатото й към него лице.

Това лице го преследваше от месеци в съня му. Фино, нежно, но в същото време силно и красиво. Бързо, преди да бе успял да спре, го хвана с две ръце и бързо я целуна. Това бе една съвсем кратка целувка, която дори Бернадин би приела за нормална между чичо и племенница. Но в момента, в който устните им се докоснаха, Стейси усети, че я облива топлина, което изобщо не подхождаше на една племенница.

Той се чувстваше като умиращ от глад, комуто бе дадена амброзия. Въздъхна тихо и отпусна ръце.

— Ще се видим по-късно — гласът му прозвуча неестествено грубо дори за самия него.

Стейси постоя още малко, загледана в затворената врата, с пръст, притиснат към устните. Трепереше леко. Защо я целуна? Защо го накара да обещае, че ще дойде, когато всички ще са си отишли и ще е съвсем сама? Глупачка, смъмри се тя. Ала не можеше да не признае, че с нетърпение щеше да чака завръщането му.

Обади се в хотела му и кажи, че плановете ти са се променили, настояваше здравият й разум. Че все пак отиваш на опера. Но в кой хотел? Не знаеше, нали? Значи не можеше да се обади. Разбира се, че не можеше! Обърна се и се запъти към кухнята, забравяйки, че няколко позвънявания в най-добрите парижки хотели биха разрешили този проблем.

— На коктейла ще има седем човека, включително мен — съобщи Стейси на Бернадин. — Всички ще си тръгнат точно в осем и половина, така че няма да работиш до късно. Мосю ел Хамид има билети за опера. Можеш да подредиш всичко като шведска маса в трапезарията. Сложи цветята в голямата синя ваза.

— Oui, mademoiselle, très bien^[1] — отговори спокойно Бернадин, която вече вадеше подноси и табли за сервиране.

Стейси отиде в стаята си, за да се приготви за вечерта. Дълго лежа в топлата ароматна вана, после се избърса, намаза се с лосион „Опиум“ и напудри бедрата, раменете и корема си. Направи си косата, сложи си по-тежък, по-блестящ вечерен грим, подчертаващ сините й очи и яркочервено червило, от което кожата й изглеждаше още по-бяла. След това почна да се облича. Първо черно дантелено бельо и фини черни чорапи. После роклята. От мига, в който вратата се затвори зад Бен, знаеше какво ще облече. Купи тази рокля, защото й хареса от пръв поглед. Сега знаеше, че я бе взела точно за такива случаи, когато ще има нужда от цялото си самообладание. Облече я. Дрехата я обви като въздишка, мека и блестяща.

Последната мода на сезона, малката черна рокля бе изработена от фино гладко кадифе със златиста нишка по врата, спускаше се до пет сантиметра над коляното и само загатваше за тялото й.

Стейси обу черните лачени обувки със седемсантиметрови токове, сложи си златни обици с диаманти и още едно бижу, златна пеперуда с диамантени пипалца. Усмихна се на студено елегантното, дългокрако създание в огледалото. Вече бе готова — за всеки и за всичко.

Излезе от спалнята с надеждата, че последното бе вярно.

— Ах, мадмоазел! — възкликна Бернадин. — Изглеждате великолепно!

— Благодаря, Бернадин. Как вървят работите при теб?

— Всичко е готово — жената посочи към трапезарията. — Чакаме само вашите гости.

— Масата е много красива.

Това беше вярно. Всичко бе артистично подредено върху овалния черешов плот — чинии от фин бял порцелан, блестящи кристални чаши, блестящи сребърни прибори и наистина разкошен букет от бели рози в синята ваза в центъра.

Доволна, че всичко в столовата бе безупречно, Стейси се завъртя из хола — пооправи някоя покривка, намести някоя възглавница, отвори завесите, за да се вижда красивата панорама на града. На входната врата се позвъни. Тя чу стъпките на Бернадин в коридора и малко след това характерния акцент на Андре. Въздъхна с облекчение. Чак сега усети, че се бе страхувала да не чуе провлечения говор на Бен. Кой знае защо, мислеше, че той може да дойде по-рано и да развали вечерта.

Част от нея искаше Бен наистина да дойде. Защото някъде дълбоко в себе си имаше желание да го покаже пред парижките си приятели, поне веднъж, дори като неин чичо.

Отиде да посрещне гостите.

— Здравейте — топло се усмихна и протегна и двете си ръце към Андре.

— Стейси, шери, колко си красива! — той я целуна по двете бузи, после се отдръпна да я огледа още веднъж и отново я целуна.

— Благодаря — отвърна тя и протегна ръце към мосю Вердан. — Добре дошъл! — после се ръкува с мадам Вердан — елегантна жена с кафяв кадифен костюм от „Шанел“ и на мадмоазел Вердан, около осемнайсетгодишно момиче, облечена в последната модна измишльотина, с невъзможно червена коса, спасена от прическа „пънк“ само поради естествената си чупливост.

— Викай ми Риви — каза тя, без да обръща внимание на предупредителния поглед на майка си. — Мадмоазел Вердан звучи толкова старомодно — тя сви изразително рамене и блестящите й яркочервени устни се нацупиха отвратено. После отново се усмихна: — Хей, роклята ти ми харесва!

Стейси й благодари и се обърна към последните двама от гостите — мосю и мадам Карпантие, също делови партньори на Андре. Протегна грациозно ръка и усмивката й замръзна.

Бен все пак бе дошъл по-рано. Той стоеше зад семейство Карпантие, усмихваше се лениво над главите им и изглеждаше много доволен от себе си и много красив в черния си смокинг.

— Маньофик! — прошепна Риви и очите й светнаха очаровано. — Този мъже нещо сериозно, уи? — каза тя, без да се обръща към никого и се усмихна по младежки предизвикателно на обекта на възхищението си.

Стейси бързо се опомни, благодарна, че Бен не бе успял да разбере всичко, което каза Риви.

— Заповядай, Бен — успя да произнесе тя със завидно спокоен глас през бесните удари на сърцето си. — Запознай се с моите гости. Това е Бен Оукс, моят чи… Мой роднина от Америка — започна да представя един по един гостите си. — А това — обяви накрая и хвана Андре под мишница — е Андре, моят началник и много добър приятел — усмихна се на Андре. — Нали така?

— Уи — отговори той на усмивката й и се обърна към Бен: — Значи вие сте Бен Оукс — мина на английски, ала гласът му стана по-твърд. — Мъжът, който създаде на нашата Стейси толкова… ядове.

— Същият — съгласи се Бен любезно, но очите му светнаха. — И който може би ще й донесе още повече… ядове.

Гледаха се в очите като двама мъжкари, които се преценяват, преди да се сбият.

Значи това е любовникът на Стейси, помисли Бен. Изглеждаше малко стар за нея, а и не се държеше като любовник. Всъщност, ако Стейси не му бе казала, нямаше и да разбере, че между тях е имало нещо. Ако между тях наистина е имало нещо, мина му внезапно през ума.

Тогава Андре се усмихна доволно и кимна.

— Биен — каза той и протегна ръка.

Бен я пое и погледът му омекна.

— Радвам се най-после да се запозная с вас — стиснаха си ръцете, сякаш сключваха някакъв договор.

Стейси гледаше ту към единия, ту към другия и се чудеше какво се случи пред очите й току-що. Струваше й се, че са се разбрали и харесали, въпреки че никой нищо не каза и само се гледаха враждебно, преди да си подадат ръце. Сви рамене.

— Заповядайте в хола — направи с глава незабележим знак на Бернадин и влезе след тях с поднос чаши и бутилки вино, поставени в сребърни кани с лед.

Всички се разположиха удобно и поведоха обичайните разговори за хора, които не се познават добре — за филми, за книги, за предстоящата опера. Стейси забеляза, че Бен и младата Риви Вердан не участват в общия разговор.

— Просто обожавам американците — говореше Риви със симпатичен френски акцент. — Те са толкова различни! — миглите й пърхаха в открита покана за флирт. — Всички ли американци са големи като вас?

— Само тексасците — провлече Бен.

— Тексас — пропя Риви. — Разкажете ми за Тексас. Гледала съм по телевизията, о, много пъти. Наистина ли Джей Ар е толкова лош?

Стейси се извърна с подигравателна усмивка, без да слуша обясненията му за това, че Джей Ар и другите членове на клана Юинг от телевизионния сериал „Далас“ са измислени герои.

Обхвана я ревност. Тя стисна здраво чашата с шампанско, ужасена от това, че приема така дълбоко толкова невинни неща. В края на краищата, Риви можеше да флиртува колкото си иска, ала получаваше от Бен само доброжелателно снизхождение. И въпреки това Стейси едва се сдържаше да не се хвърли към мадмоазел Риви, да й издере очите и да оскубе празната й главичка.

Андре спомена, че времето напредва и всички вкупом се насочиха към деликатесите в трапезарията.

— Просто обожавам шампанско! — премигна Риви към Бен. — То така ми гъделичка носа.

— Кажете ми — обърна се след малко Андре към него, — с какво се занимавате в Тексас?

Бяха далеч от Стейси и тя не чуваше какво приказват, но разговорът им очевидно бе твърде приятелски, за да се заблуждава, че се държат като съперници.

Изведнъж дойде време да си ходят. Сред кожените палта и прощални целувки Андре прошепна в ухото й:

— Харесва ми твоят Бен. Мадмоазел Риви беше права. Той е нещо много сериозно.

— Той не е моят Бен — опита се да възрази Стейси, ала Андре само се усмихна, сложи пръст на устните й и подкара гостите навън.

Тя постоя с ръка на дръжката на вратата. Събираше смелост да се върне в хола и да застане лице в лице с Бен. Време беше да разбере защо бе пристигнал чак от Тексас. Не вярваше да е само за да й даде документите, каквито и да бяха те. Трябваше да има и още нещо. Само че нямаше представа какво можеше да е то. Е, реши Стейси, трябваше да разбере. Колкото се може по-скоро.