Кандейси Скулър
Дивата котка (5)

Пета глава

Когато я остави в момичешката й спалня, за миг я обзе паника. Но устните му отново намериха нейните, ръцете му покриха гърдите й и паниката изчезна, сякаш не е била.

Бен се отдръпна. Стейси стоеше разрошена в светлината на луната, струяща през полуотворения прозорец. Нощницата й бе смъкната до кръста. Раменете, ръцете и талията й изглеждаха прекалено крехки в сравнение със сладостната закръгленост на гърдите й. Буйната руса коса бе разрошена от пръстите му, устните й — подпухнали от целувките му. Присвитите й очи блестяха от страстта, предназначена само за него.

— Стейси — простена той задъхан. Посегна нежно, почти благоговейно към гърдите й. За миг остана неподвижен, със затворени очи, после бавно, с трескави пръсти проследи извивките на тялото й.

— Толкова си красива! — най-после отвори очи и огънят в погледа, който срещна, го възпламени още повече. — Винаги съм знаел, че ще станеш красива — пое въздух. — Мечтаех да станеш.

Тогава и тя посегна към него. Искаше да го докосне, да му достави същото удоволствие, както той на нея. Бавно прокара дългите си розови нокти по гърдите му, по мускулите на раменете. Бен стоеше неподвижно и я гледаше. Сърцето му биеше оглушително. Стейси плъзна ръце под отворената му риза и я спусна на пода. После пристъпи към него и посегна към катарамата на колана. Спъна се в ризата и залитна. Гърдите й се притиснаха към голата му кожа.

Нещо в него се скъса и унищожи остатъка от самообладанието му. Вместо да я задържи, той се стовари заедно е нея върху леглото. Бързо се доразсъблече. Смъкна нощницата й и я захвърли нехайно на пода.

— Стейси!

Повтаряше отново и отново името й, сякаш да се увери, че жената, която държеше в ръцете си, бе същата, за която бе мечтал. Ръцете му бяха навсякъде по тялото й — докосваха лицето, шията и гърдите, описваха извивките по талията и ханша й, търсеха вътрешната част на бедрата й, докато тя започна отново тихо да стене и се изви към него в безмълвна молба.

— Да — изрече задъхано Бен във врата й. — Да. Точно сега. И аз не мога да чакам повече — легна върху нея. — Толкова дълго съм чакал — разтвори с колене бедрата й. — Толкова дълго…

Стейси вече не слушаше думите. Тя чуваше само страстта в гласа му, страст толкова силна, колкото и нейната. Заби пръсти в раменете му, притегли го към себе си и стегна дългите си крака около хълбоците му. Тялото й се устреми към него, подарявайки всичко, което той поиска, готово да приеме всичко, което й даде.

Бен пъхна ръце под бедрата й, повдигна ги още по-високо и взе това, което му се предлагаше. Взе го трескаво, както Стейси му го даде. Телата им се движеха в див, първичен ритъм под звуците на тежко, задъхано дишане и тихите стонове от удоволствие — все по-бързо и по-бързо, към кулминацията на дълго отричаната страст. Накрая тя застина, заби нокти в гърба му и се притисна с всички сили към него. Освобождението на Бен дойде миг по-късно. Тялото му се напрегна като лък и от гърдите му се изтръгна вик.

— Стейси — въздъхна той. — Стейси… — отпусна се отгоре й, обви ръце около тялото й и зарови лице в косата й.

Дълго лежаха така — безмълвни, все още вплетени в най-близката възможна прегръдка. После Бен се изтърколи настрана, подпря се на лакът и се вгледа в зачервеното й лице.

Стейси отвърна очи свенливо. Не беше сигурна какво ще съзре той в погледа й… или тя в неговия. Сега, когато вече не бяха едно цяло, се почувства странно беззащитна, странно сама. Като че ли много бърз бе този преход от настоящето в миналото и пак обратно. Не успяваше да се приспособи. Всичко, всичките й чувства се бяха объркали в този кратък миг — цялата любов и омраза, която някога бе изпитвала към Бен, целият гняв и обида, скръбта от смъртта на дядо й и радостта, че си е отново у дома — всичко се бе смесило в едно. Трябваше й време да се отдели, да разбере какво означават. Да разбере какво чувства. Изведнъж й бе нужно да остане сама.

Бен лежеше до нея, наблюдаваше сенките, играещи по лицето й и усещаше, че му се изплъзва. Едва се сдържа да не я грабне в прегръдките си, за да я задържи.

— Радвам се, че това се уреди — каза той, за да я върне оттам, където бе отишла.

Стейси се обърна и го погледна. Лунната светлина се процеждаше през щорите и хвърляше дълги коси сенки върху лицето му. Можеше да види ясно само устните му и не успя да разчете изражението му.

— Какво е уредено?

— Завещанието на Хенри… — несигурността в гласа му се примеси с нотка от сексуалното удовлетворение и Бен се опита да я потисне. — Утре можем да отидем до Лъбок и да се оженим.

— Да се оженим ли? — повтори тя много внимателно.

— Няма смисъл да губим време, след като вече сме решили — сви той рамене. — Ала ако толкова искаш, можем да изчакаме до следващата седмица. Марта ще подготви някакво празненство. Иначе ще е много обидена.

Погледна я, като внимаваше да не я докосне. Искаше му се да разбере какво става зад тези студени сини очи. Сега те бяха станали далечни, чужди. Не молеха за разбиране, не хвърляха гневни искри, не бяха полупритворени от страст и обещания. Само преди миг тя беше толкова открита, толкова всеотдайна, толкова приличаше на онази Стейси. А сега беше… По дяволите, не знаеше каква е сега! Не разбираше какво иска.

Но като ставаше дума за това, и Бен вече не знаеше какво иска. Женитба? Наистина ли искаше женитба, наложена от отмъстителното завещание на някакъв стар авантюрист? Или това бе старото чувство за вина, надигнало грозната си глава, защото бе направил онова, което навремето би го изпратило направо в ада? А беше ли възможно да иска да изпълни последната воля на Хенри, защото най-после бе успял да вкара в леглото Стейси — чистата, недостъпна Стейси — и сега се чувстваше задължен да се ожени за нея?

— Обаче ако ще чакаме до следващата седмица — продължи той, мъчейки се да излезе от клопката, в която сам бе влязъл, — можем да почакаме и две или три седмици — сви неспокойно рамене под въпросителния й поглед. — Всеки момент трябва да се родят още две жребчета и…

Стейси рязко се изправи, обърна му гръб и посегна към халата на пода. След като постигна своето, този долен тип вече правеше планове, помисли си възмутена, забравяйки, че и тя самата бе започнала да прави същото. За какъв се смяташе?

Стана и се облече, без да каже нито дума. Желанието да остане сама вече бе не само чувство, а необходимост. Трябваше й пространство, за да помисли, да реши какво означава станалото за нея, да реши какво иска да прави сега. Дотогава нямаше намерение да дава нищо — във всички случаи не и прибързани обещания за женитба, и то на Бен.

— Какво те кара да мислиш, че ще се оженим? — попита Стейси кисело.

Той лежеше много тихо и я гледаше.

— Ти ме накара да мисля, че ще се оженим — отвърна упорито, въпреки собствените си съмнения в уместността на думите си. — Току-що.

— Ох, Бен! — засмя се тя през сила. — И ти си старомоден, като завещанието на Хенри — отиде до гардероба и извади четка за коса със сребърна дръжка. — В днешно време двама души не се женят, само защото са си легнали — яростно започна да се разресва. — Дори в Тексас.

— Ние не сме просто двама души.

— Не сме — Стейси се облегна на гардероба и скръсти ръце. — Ние сме роднини. Чичо и племенница, не помниш ли?

Той трепна, сякаш бе замахнала да го удари. Нямаше да разреши тези стари приказки отново да му създават чувство за вина.

— Не по кръв.

— Може би не — тя съвсем по френски сви рамене. — А може би да.

Ядосан, въпреки, че не знаеше защо, Бен седна и взе джинсите си.

— Ти вярваш на тези глупости не повече от мен — процеди през зъби, чудейки се защо не се възползва от възможността за отстъпление, която му предлагаше Стейси. Или защо да й каже истината, както Марта я беше казала на него преди единадесет години. — Хенри не би написал такова завещание, ако бяхме кръвно свързани.

— Не би ли? — вдигна вежди тя.

Той се изправи, закопча джинсите си и се обърна към нея с ръце на кръста.

— Много добре знаеш, че не би направил такова нещо!

— Не, не знам! — Стейси отвърна на гневния му поглед. — Нямам и най-малка представа какво би направил или не Хенри. Не съм го виждала единадесет години, забрави ли? От това, което знам, разбирам само, че може да е бил изкуфял.

Бен пристъпи заплашително към нея. Тя вирна предизвикателно глава.

— Съдейки по завещанието, мога да кажа, че определено е бил изкуфял или поне е бил на път!

Говореха с напрегнат, гневен шепот, защото и двамата добре разбираха, че трябва да запазят в тайна както спора си, така и онова, което бяха направили преди това.

— Стейси, предупреждавам те!

Хвана я за рамото и леко я разтърси, чудейки се за какво точно я предупреждава.

Тя вдигна още по-високо глава, надменна като оскърбена кралица.

— Не ме плаши, каубой! — дори не обърна внимание на ръката му върху рамото си. — С нищо не можеш да ме уплашиш.

Той я раздруса отново.

— Би трябвало да те натупам!

— И пак няма да получиш това, което искаш.

— И какво е то?

— Да се съглася със завещанието на Хенри… — случилото се между тях бе забравено. — И да получиш пълно право за собственост върху ранчото, без да платиш нищо. Знам, че точно това искаш и затова… — леко заекна. — Затова ме вкара в леглото си. Мислеше си, че ще си лежа кротко и ще се съглася с всичко, така ли? Е, няма!

— По дяволите, Стейси, това… — Бен размаха объркан ръце към разхвърляното легло. — Това не е заради завещанието на Хенри.

— Така ли? Заради какво тогава?

Добър въпрос, помисли си той. Заради какво наистина?

— Ох, не знам. Заради нашата близост? Заради споделената скръб? Заради нуждата да се уверим, че животът продължава въпреки загубата? От любопитство как би било след толкова години? — прекара ръка през косата си. — Откъде, по дяволите, да знам?

— Какво ще кажеш за алчност? — предложи му тя.

— Алчност ли? — знаеше, че бе изпитвал… глад. Ала алчност? Дали тя мислеше, че е бил алчен любовник?

— Да, алчност. Към всичко, което е имал Хенри. Но ти няма да го получиш, Бен, защото каквото и да правиш, дали ще ме прелъстяваш, или ще ме биеш, аз ще се боря с теб. И ще спечеля, ще се убедиш. Аз не съм някое от твоите сладки тексаски момиченца. Аз съм…

— Сладка?! — изсумтя той. — Кога си била сладка?

— Пораснала — продължи Стейси, без да обръща внимание на сарказма му, — и нямам намерение да се кланям като глупава южняшка кукличка на шефа Оукс — заби пръст в гърдите му. — Аз не приемам заповеди от никого, Бен. Вече не.

Той стисна заби. Как бяха успели да стигнат от страстните прегръдки в леглото до не по-малко страстния скандал? И защо, по дяволите, това толкова го възбуждаше?

— Станала си като истинска вещица, докато си била в чужбина — заключи Бен накрая, само защото искаше да каже още нещо.

— И за това трябва да благодаря на теб, нали?

Той вдигна ръка, като че да я сложи отново на рамото й, ала вместо това изръмжа и се обърна.

Наведе се, взе обувките и останалите си дрехи от пода. На вратата се спря:

— Няма да победиш.

— Ще видим.

Като че ли всички чувства излетяха от стаята заедно с него. Тя се облегна уморено на гардероба. Ето, вече бе сама, както искаше, но все още нещо не бе наред. Чувстваше се предадена и изоставена, точно както преди години, когато я изпратиха в Париж. По страните й се затъркаляха сълзи. О, Бен, помисли Стейси. Как можеш да постъпваш така с мен? И как можах да ти позволя да… Как ли трябваше да се нарече онова, което се случи между тях? Със сигурност не любов. Да направиш онова, което направи? Защото не можеше да излъже дори себе си — тя му го позволи. Позволи го. Дори го подканваше, когато й се струваше, че той се бави. Бен не използва насилие. Всъщност, изглежда и двамата бяха действали под силата на един импулс. Същият, който ги хвърли в леглото. Същият, който после ги накара да се карат така свирепо.

Стейси въздъхна, прекося стаята и седна на още топлото легло. Може би и двамата бяха под натиска на спомена за една далечна нощ. Може би най-после бяха изживели нещо, което е трябвало да бъде изживяно и после забравено.

Решително изправи гръб и изтри сълзите си. Достатъчно сълзи бе проляла вече и за дядо си, и за себе си, и за Бен. Сега щеше да се бори с Бен за ранчото. Ако се наложи, щеше се бори и с Пийт, и с Марта. Това бе нейно право. В края на краищата, тя бе единствената кръвна родственица на Хенри, на „Железния“ Оукс. А това все още значеше нещо.

Тръсна глава, стана и се запъти надолу по стълбите към кабинета на дядо си. Още не се бе обадила на Андре и не бе попитала за името на някой добър адвокат.