Кандейси Скулър
Дивата котка (10)

Десета глава

Ресторантът, в който я заведе, се оказа елегантен клуб, разположен в бивш частен дом — доколкото нещо толкова голямо можеше да се нарече дом — в най-скъпия квартал на Далас. Бен й разказа, че „Сипанго клъб“ някога е бил игрален дом, в който се продавал контрабанден алкохол, а на горния етаж имало стаи за преспиване. Говорело се също, че по онова време мъжете не водели тук собствените си съпруги, освен на Нова година. Никой не знаеше дали това е вярно, но сега заведението бе напълно почтено и съпругите бяха добре дошли по всяко време, допълни той с усмивка.

За щастие клубът бе успял да запази обстановката и блясъка на старите времена. До вратата на едно бюро седеше красиво момиче в дълга вечерна рокля, което проверяваше членските карти и резервациите. Когато Бен се изправи пред нея, тя дори не погледна в книгата.

— Добър вечер, господин Оукс — усмивката й беше по-топла от необходимото. — Веднага ли бихте искали да се настаните в ресторанта, или ще предпочетете да посетите първо бара?

— В ресторанта, Каси — отвърна той, тя се усмихна отново и грациозно протегна ръка да ги насочи.

Обстановката бе артистична и леко претрупана — камина, диван, фотьойли и навсякъде много цветя. Когато влизаше в салона, Стейси зърна за миг отражението си в огледалната стена. Каква страхотна двойка, помисли си възхитена, преди да осъзнае, че това бяха те двамата. Е, наистина сме страхотна двойка!

Тя самата изглеждаше стройна и бледа с черната си копринена рокля, която откриваше ръцете и раменете й. Бен се извисяваше до нея в светлосив летен костюм, безупречни сиви каубойски ботуши и снежнобяла риза, подчертаваща загара на лицето и катраненочерната му коса. Бе облечен съвсем подходящо за случая, ала й се струваше, че изисканите дрехи само засилваха агресивната му мъжественост — мъжественост, която подчертаваше женствеността у нея. Никога досега не бе изглеждала толкова крехка и женствена, както сега до Бен, разменящ любезности с метрдотела.

— Стейси? — подкани я Бен и я поведе към масата.

Поръчаха напитки на сервитьор, който се представи като Марк и зачакаха мълчаливо. Тя се огледа. Чудеше се какво да каже. Да поговорим, бе предложил той. Като стари приятели. А за какво говореха старите приятели? За добрите стари времена? За общи интереси? Не, старите времена бяха доста болезнена тема, а колкото до общите интереси… Какво общо имаха, освен ранчото и Хенри?

Погледна го крадешком. Ранчото и Хенри, призна си Стейси, и онова горещо, почти болезнено чувство, което пламваше така лесно между тях.

— Чудесно място — каза накрая. — Толкова елегантно! Не съм очаквала…

— Не си очаквала такъв ресторант в затънтено място като Тексас? — прекъсна я Бен. — Или не си очаквала селяндур като мен да те доведе в такъв ресторант?

— Не, нямах това предвид! — възмути се тя искрено, но той й се усмихваше снизходително и Стейси отвърна на усмивката му. — Е, добре, точно това имах предвид. Ала се отказвам от него. Тексас не е затънтено място. Поне Далас не е, а ти… Ти не си селяндур.

— Е, и на това благодаря — отвърна Бен весело, но погледът му бе сериозен. Двамата се гледаха в очите. Всеки търсеше нещо от другия, всеки задаваше въпроси, без да получава отговори.

— Мога ли да предложа на дамата една роза? — попита друг сервитьор.

Бен кимна, без да откъсва очи от нея и за момент й се стори, че кимването му означаваше съгласие с всичко, за което бе попитала безмълвно. Усети как се изчервява, ала точно тогава сервитьорът застана между тях и й поднесе разкошна червена роза върху атлазена възглавничка. Тя посегна, взе я, отвърна очи от Бен и вдъхна сладостния аромат.

— За розата — каза сервитьорът и сложи кристална ваза на масата. В този момент от другата страна се появи Марк с аперитива, менюто и своите препоръки.

Бен я попита за предпочитанията й, обърна се към сервитьора и поръча за двамата. Марк се оттегли и през следващите няколко минути сериозно се заеха с менюто и вината. Накрая Бен избра, а Стейси се съгласи с него, макар че нямаше никаква представа какво е поръчал.

— Е, разкажи ми за живота си в Париж — помоли той, когато останаха сами. Много отдавна искаше да я попита за това.

— Няма нищо особено за разказване — сви рамене тя. — Работя, живея.

— Това са единадесет години.

Стейси се засмя, въпреки че в думите му нямаше нищо смешно. Започна и му разказа за пансиона, за школата по бизнес. Описа апартамента и работата си. Каза колко й е приятно да работи в петролната компания, разказа за пътуванията си до Саудитска Арабия и дори за шейха, който искаше да я купи. Съзнателно или не, описа една твърде розова картина, като не спомена нищо за самотата, носталгията и стаяваната с години обида.

— Сега е твой ред — подкани го тя, когато свърши с онова, което можеше ли искаше да му каже.

Бен й разказа за живота си по същия начин — за подобренията в ранчото, за състезателните коне, за малкото експериментално стадо бизони, което отглеждаше, както се надяваше, за продан. Разказа за модерните вятърни мелници, за „хеликоптерното“ скотовъдство и възмущението на Пийт от него. За земята, която бе дал под наем на някакви студенти от тексаския технически колеж, за да се опитат да докажат, че обикновените пустинни бурени ще разрешат енергийния проблем.

— Кой знае? — засмя се той. — Може пък да се окажат прави. А ако е така, искам да съм първият, който да го разбере.

— Ще бъдеш — съгласи се Стейси.

Поддържаха този информативен, макар и весел разговор по време на предястията и салатата, после спряха за ритуала по дегустация на виното и се смяха заедно като деца на очевидното несъгласие на сервитьора с избора на Бен — розе, компромис между неговата пържола и нейната червена риба.

Никой от тях не отвори дума нито за Хенри, нито за завещанието, нито какво ще правят после. Тя не спомена нищо за мъже, освен между другото, въпреки че имаше двама, които в различни периоди бяха играли важна роля в живота й. Той не спомена за жени, макар че за единадесет години сигурно имаше две или три. Стейси го огледа оценяващо, докато Бен авторитетно говореше за нефт и енергия. Вероятно жените в неговия живот бяха повече от две или три, помисли тя и едва потисна пристъпа на ревност. По-скоро пет-шест. Ако не и повече.

Свършиха с яденето по-бързо, отколкото бе очаквала и сега седяха мълчаливо пред кафето си и наблюдаваха как сервитьорът затопля брендито в големи кристални чаши. Накрая той постави тържествено чашите пред тях и предложи пура на Бен.

— Имаш ли нещо против? — попита я Бен.

— Лош навик — усмихна се Стейси.

— Пуши, ако искаш — разреши й той великодушно.

— О, благодаря. Загубила съм някъде табакерата си, а днес вече изпуших две американски цигари. Вкусът им е ужасен — сви изразително рамене. — Мога и да пропусна.

— Ако ме извините — прекъсна я келнерът, — ние предлагаме и френски цигари.

— Наистина ли? Би било чудесно — зарадва се тя и Марк се забърза да й донесе.

— Разбра, че си французойка — забеляза Бен през облак дим.

— Ала аз не съм французойка! Аз съм от Тексас.

— Приличаш на французойка. Особено когато свиеш рамене. Никоя американка… Не, никоя жена от Тексас не прави така. Не го приемай като критика. На мен ми харесва — добави бързо той, за да изпревари реакцията й и изведнъж осъзна, че наистина му харесва. И то много. — Прави те по-различна. По-загадъчна — погледна настрана, където сервитьорът вече се бе появил с пакет цигари. — Благодаря, Марк, аз ще имам грижата — захапа една цигара и я запали от пурата си. После я взе с два пръста и я поднесе към устните й. — Вземи я — рече Бен с тон, сякаш казваше: „Целуни ме“.

Стейси я пое между устните си и вдъхна дълбоко. Имаше чувството, че усеща неговите устни. Вдигна ръка и я взе от пръстите му.

— Благодаря — прошепна с треперещ глас. Наведе очи към кутията с цигари, черната кибритена кутийка със златни букви, кафето, чашите с бренди и ръцете на Бен, тъмни и силни върху бялата покривка. — Бен — подзе бавно, — трябва да поговорим — повече не можеше да се отлага. Наистина трябваше да поговорят. Трябваше да му съобщи какво бе казал адвокатът и какво смяташе да направи тя.

— Нали говорим?

— Моля ти се, не го прави по-трудно, отколкото би трябвало да бъде — бързо го погледна и отново наведе очи. — Днес говорих с адвокат. И той каза, че аз… Че ти… — изчерви се.

— Каза, че нямаме изход, нали? — подсказа й Бен тихо. — И двамата.

Той всъщност не искаше да се ожени за нея, осъзна Стейси, независимо от това, което й бе казал онази нощ. Бен не повече от нея искаше да бъде принуден да го направи. И той като нея бе обвързан от завещанието, от любовта към човека, който го бе осиновил.

— Е, нали разбираш, че трябва да поговорим?

— Да — съгласи се Бен. — Но по-късно. Не сега. Тази вечер имаме примирие — остави пурата си в пепелника. — Няма сега да обсъждаме Хенри и онова проклето завещание — изправи се и й подаде ръка: — Танцувай с мен — заповяда властно, ала като видя колебанието й и добави: — Моля те.

Тя загаси цигарата и постави ръката си в неговата. Не можеше, а и не искаше да му възразява. Отначало се опитваше да се държи сковано, на безопасно разстояние. Бен изглежда прие условията и я обхвана през кръста с големите си ръце. Но скоро Стейси усети, че това бе толкова интимно, ако не и повече, отколкото да я беше притиснал към себе си. Чувстваше как очите му докосват лицето й, врата й, голите й рамене, гърдите. Ръцете й лежаха неудобно върху гърдите му. Тя се бе вторачила във вратовръзката му и не смееше да вдигне поглед. Ризата му бе толкова фина, че от това разстояние виждаше тъмната сянка от космите под нея и усещаше топлината на тялото му под пръстите си. Разбира, се той не би сложил нещо толкова светско като потник, усмихна се Стейси в себе си.

— Ще ми кажеш ли какво толкова смешно има? — прошепна Бен.

— Не носиш бельо — отвърна тя, без да се замисли.

— Ти също — усмихна се той и отново докосна с очи лицето и косите й, после голите й гладки рамене. Вдигна ръка към врата й, сякаш да скрие белега, макар да бе станал толкова малък, че фон дьо тенът почти напълно го прикриваше. — Всъщност май не носиш почти нищо. Не че се оплаквам — ръцете му се отпуснаха леко и очите му се плъзнаха по стройното й тяло. Въздъхна театрално: — Мисля, че мъжете от цял свят са задължени на френските моделиери: Това е френско, нали?

— Да — кимна Стейси. Накъде ли биеше? — Ив Сей Лоран.

— Аха. Така си и помислих — отвърна Бен и тя най-после вдигна поглед. Бе потресена от очите му — горещи, направо изгарящи и гладни, те нямаха нищо общо с лекия, почти игрив разговор, който водеха. — Танцувай — промълви той тихо и Стейси осъзна, че бе замръзнала, впила очи в неговите. — Престани да ме гледаш така и танцувай — гласът му вече не звучеше игриво.

Тя бързо сведе очи. Страхуваше се от онова, което погледът й можеше да издаде. Ръцете му се стегнаха около кръста й и я привлякоха по-близо.

Да, помисли Стейси и скри лице в рамото му. Да, по-добре така, да танцуват мълчаливо, без да се виждат. Тя нямаше да се разкрие, ако Бен не можеше да види лицето й, да съзре в очите й нежеланата любов.

О, Бен, едва не извика на глас Стейси, не искам да те обичам. Не искам!

— Опитвах се да се преборя с това — прошепна задъхано той в ухото й.

За един миг й се стори, че бе произнесла мислите си на глас и че Бен й отговаря. Ала не, не с любов се опитваше да се пребори той.

— Мъчех се да се контролирам — продължи Бен, — но не мога. Никога не съм можел. Само като те погледна, само като те видя как стоиш такава студена и далечна и така невероятно красива, и отново те желая. Повече, отколкото съм желал някога нещо — ръцете му се преместиха върху раменете й, отдалечи я от себе си и се вгледа в лицето й. — Разбираш ли какво ми струва да ти призная това? Можеш ли да си представиш какво става със самоуважението ми, когато знам, че не мога да се овладея и да не те докосна? — пръстите му се впиха почти болезнено в раменете й.

Не, това не беше любов, това бе само плътско желание. Той я желаеше и се мразеше, че я желае.

— И после онази нощ, когато правихме любов, беше толкова невероятно хубаво, толкова… — тръсна глава, като че да я проясни. Ръцете му се спуснаха бавно по раменете й и стиснаха пръстите й. — Накара ме само да те искам още повече. Сега, когато знам каква си, как изглеждаш… — докосна лицето й. — Как реагираш, когато си гола в ръцете ми…

Тя затаи дъх. Очите й се разшириха от неканена възбуда. Колкото и да се ненавиждаше Бен, че я желае, двойно повече се ненавиждаше Стейси, че отговаряше така жадно на неговия плам. Плам, който бе резултат само от похот — той сам току-що й го каза. И въпреки че знаеше това, единственото й желание бе да обърне глава към ръката, докосваща бузата й, и да я погъделичка с език.

С мъка се извърна на другата страна. Ръката му се отпусна и се чу накъсана въздишка.

— Да си тръгваме — прекъсна Бен напрежението, — преди да съм станал още по-голям глупак — прихвана я през кръста и я поведе към масата.

Значи това, че я желаеше, го правеше глупав, така ли? Каква тогава я правеше любовта й към него?

— Ще има ли още нещо, господин Оукс? — попита Марк, идеалният сервитьор, появил се като по чудо.

— Само сметката — отсече Бен.

Докато той я подписваше, добавяйки щедър бакшиш, Стейси взе чантичката си с треперещи пръсти, пъхна вътре цигарите и се насочи към фоайето. Ако можеше да си тръгне, без да наруши добрия тон, би повикала такси. Ала красивото момиче на рецепцията я гледаше доста завистливо, както й се стори, а Бен идваше след нея.

Тя отвори входната врата. Имаше нужда да е колкото се може по-далеч от него, от топлината на голямото му тяло.

— Госпожице… Госпожо… — чу зад гърба си вика на сервитьора. — Розата ви.

Обърна се, машинално взе розата и сковано се усмихна. После кимна за благодарност към пиколото, който й отвори вратата на колата. През целия път мълча. Бен също. Пушеше й се, но трепереше така силно, че се съмняваше дали ще успее да запали.

— Стейси? Стигнахме.

Чу гласа на Бен някак много отдалеч и отвори вратата. Той бързо заобиколи колата, прихвана я за лакътя и я поведе по алеята към къщата. После входната врата беше отключена, лампите светнати, чантата й взета. Тя разбираше, че се държи като сомнамбул, ала не можеше да преодолее това. Трябваше да потисне всички чувства, цялото си съзнание, за да не се хвърли в прегръдките на Бен и да го помоли да вземе онова, което вече бе негово, както винаги бе било.

— Дай — чу го да казва.

Погледна надолу. Все още стискаше розата. Отвори дланта си. В основата на палеца й се беше забило едно трънче. Той вдигна ръката й към устните си и извади трънчето със зъби.

— А би трябвало да е някакъв хибрид без тръни — думите му бяха шеговити, но тонът не. — Ще трябва да поговоря с Марк — внимателно целуна убоденото място.

— Недей — прошепна Стейси и се опита да изтегли ръката си.

Бен я задържа нерешително за миг. После я пусна и се обърна рязко.

— Ще изпия едно бренди — отвори барче, скрито в стената. — Ти искаш ли?

— Не, ще си лягам — отговори тя колебливо. — Аз…

— Ти беше права — прекъсна я той. Не му се искаше да я пуска. — Трябва да поговорим.

— Да — съгласи се уморено Стейси. Наистина трябваше да поговорят. Не можеха да продължават така. Макар че не виждаше каква полза щеше да има от приказките.

Седна в най-отдалечения ъгъл на дивана, изрита високите си обувки и подви крака под себе си. Не посегна да вземе чашата, която Бен й подаваше, а му кимна да я остави на масичката.

Страхуваше се да го докосне, призна тя пред себе си. Боеше се, че после няма да може да говори разумно.

Той отпи голяма глътка от питието си и го остави на масата до нейното. После свали сакото си, хвърли го небрежно на облегалката на дивана, свали вратовръзката, разкопча горните две копчета на ризата и седна до нея.

— Е? — подаде й чашата. Стейси я взе внимателно. — Днес се срещна с адвоката си. И какво стана?

Тя поднесе чашата към устните си, колкото да спечели време.

— Не знам — наистина не знаеше. Преди да се срещне с Лайл Хигинс, бе толкова сигурна, че ще успее лесно да оспори завещанието. А сега, след като разбра, че вероятно ще се стигне до неприятни битки в съда, бе неуверена и уплашена. — Просто не знам.

Бен въздъхна и облегна глава на дивана със затворени очи. Бе така уморен. От всичко — от ранчото, от завещанието на Хенри. Уморен да се бори със себе си и с нея, да я иска и да не я има.

— Е, какъв съвет ти даде? — отвори очи и я погледна.

Стейси заби поглед в чашата си.

— Знаеш какво ми е казал. Същото, каквото и ти. Че ще трябва да се съдим и че никой съд в Тексас няма да вземе моята страна, освен ако аз… — Сви рамене и виновно потисна жеста, защото си спомни какво й беше казал той. — Предполагам, че вече не съм достатъчно жена от Тексас.

— Освен ако какво? — подкани я Бен.

Тя отново сви рамене и се вторачи в брендито, сякаш искаше там да открие тайните на вселената.

— Хайде, Стейси, кажи ми!

— Ами… Каза, че или трябва да докажа, че сме кръвни роднини, или…

— Което не е вярно.

— Или трябва да убедя съда, че винаги съм те възприемала като свой чичо и че… И че изпитвам истинско отвращение от мисълта за… За интимна връзка с теб.

— А така ли е?

— Не — призна тя тихо.

Той пое дълбоко въздух и чак сега разбра, че е бил престанал да диша.

— И какво ще правим тогава?

— Не знам — Стейси се поколеба. Чакаше Бен да каже нещо. Ала той продължаваше да я гледа мълчаливо. — Предполагам, това означава, че ще стигнем до съд — произнесе тя бавно. Чувстваше се задължена да му отговори. — И там единственото, което трябва да направя, е да убедя съдиите, че винаги съм приемала Хенри за твоя истински баща.

— Хенри беше моят истински баща — натърти Бен. — Той просто не беше мой кръвен баща. Баща ми е някакъв некадърен каубой.

— Откъде знаеш?

Бен се поколеба за миг. Дори Хенри не бе научил тази тайна. Но Стейси трябваше да знае. Той искаше тя да знае.

— Знам, защото Марта ми каза. А Марта сигурно знае, защото тя е моята майка.

— Марта е твоята майка?! — прошепна Стейси с разширени от изненада очи. — Нашата Марта?!

— Да, нашата Марта.

— Ама как? Защо? Не разбирам…

— Какво има за разбиране? Била само шестнайсетгодишна, когато забременяла от онзи каубой, който й казвал, че я обича, а когато разбрал, че ще става баща, изчезнал. За аборт не можела и да помисли заради религията си, а…

— Никакъв аборт! — възмути се Стейси, ужасена от мисълта, че Бен е можело просто да го няма.

— Никакъв аборт — съгласи се той. — Осиновяване или нещо такова.

— Нещо такова?

— По-голямата й сестра, Елена, била омъжена от шест години, обаче нямали деца. А тя много искала дете. Тогава това им се сторило идеалното решение. Майка ми нямало да даде детето си на непознати хора, аз никога нямало да науча, че съм извънбрачен, а Елена щяла да спаси брака си. Ала не се получило — вдигна чашата към устните си и с удоволствие усети изгарящата течност. — Моят „баща“ — изкриви устни — не можеше да се примири с мисълта, че единственият му син ще е нечие копеле. Но пък и не можеше да се откаже от мен.

— О, Бен! — сърцето й се сви от състрадание. Към него, към Марта, към Елена и дори към съпруга на Елена. Вдигна ръка и докосна лицето му. — Сигурно е било ужасно…

Той се отдръпна. Не искаше тя да го съжалява. Никога не бе искал.

— Не беше приятно. Ала това отдавна мина.

— Въпреки това съжалявам.

— Е… — Бен пресуши чашата и я остави на масичката. — Какво ще правим сега?

Знаеше не по-зле от нея, че сега Стейси нямаше да се обърне към съда. Марта бе единствената майка, която тя познаваше — жената, която превързваше ожулените й колене, проверяваше дали си е написала домашните и й обясняваше тайните на нейното променящо се тяло. Никога не би направила нещо, с което да нарани Марта. А ако се разбереше, че Марта бе родила извънбрачно, това би я наранило дълбоко. Защото за много хора това може и да не бе кой знае какво прегрешение, ала Марта и досега ходеше по два пъти седмично на църква.

Марта бе взела отдавна решението си, помисли Стейси. Беше дала детето си на друга, бе напуснала дома си, за да не позори семейството си, бе се лишила от удоволствието и гордостта да обяви на целия свят, че Бен бе нейният син. Отгоре на всичко бе живяла с цялата вина, угризения и болка, които й бе донесло това решение. За Стейси да разкрие това, да даде хляб на клюките би било равно на най-тежко предателство. Затова, колкото и да искаше ранчото, колкото и да желаеше да притежава част от дома на своето детство, не можеше да го получи за сметка на Марта. Което означаваше, че ако Бен не пожелаеше да й го даде без някакви условия, просто трябваше да си отиде. Отново.

— Стейси?

— Предполагам… — гласът й трепна. — Предполагам, че зависи от теб.

— Решението е твое — заяви твърдо той. Нямаше да я насилва. Никога вече.

— Не мога — въздъхна тя и осъзна, че говори истината. Не можеше да вземе решение. Това бе прекалено много за нея. Стейси искаше Бен да вземе решението и за двамата, да снеме отговорността от плещите й. Искаше той да й каже, че я обича. Че има нужда от нея. Че иска да се ожени за нея.

Но знаеше, че няма да й го каже.

— Решението е твое — повтори Бен. — Хенри е пожелал да бъде така.

Тя кимна и затвори очи. Да, Хенри… Ала какво всъщност бе искал Хенри? Да каже „да“ на Бен? Или да каже „не“?

— Стейси? — той протегна ръка към нея.

Тя се изправи рязко и стовари чашата си върху масичката.

— Не ме притискай, Бен! Не знам. Просто не знам.

— И смяташ да протакаш това цели шест месеца?

— Не! Не бих издържала!

— Тогава вземи решението! — отново посегна към ръката й и я придърпа обратно на дивана. — Какво искаш, Стейси?

Теб, искаше да каже тя. Само теб.

— Ранчото? — настоя той безмилостно. — Или Париж?

Само в тези две възможности ли беше изборът й? Ранчото или Париж — нищо по средата?

— Аз… — поколеба се. Цялото й бъдеще зависеше от следващите й думи. Можеше ли да му каже какво иска? Можеше ли да прежали гордостта си и да му има доверие? Нямаше ли Бен да я стъпче? — Искам ранчото — гласът й бе тих, едва доловим, но изненадващо твърд.

— Дори ако в добавка към него вървя и аз? А аз вървя с него, не се самозалъгвай — напомни той. Искаше му се Стейси да каже, че всъщност иска само него, а ранчото да върви по дяволите. — Това ли искаш?

— Искам ранчото — повтори тя, прекалено горда, прекалено болезнено засегната от старите обиди.

— Добре — Бен я привлече в прегръдките си. — Добре, Стейси, да видим какво ни очаква до края на живота ни.

Тя не възрази. Разтвори устни срещу неговите. И какво, ако за него това бе само страст? Доста бракове, дори стабилни, се крепяха върху далеч по-малко. Можеше пък да го научи да я обича. Бен я желаеше отчаяно, а от толкова силно желание до любовта имаше само крачка. Можеше да го накара да я направи!

Почувства как ръката му се зарови в косите й и извади фибите. Жадните му устни се плъзнаха по бузата към ухото й.

— Обичам да разпускам косата ти. Все едно, че превръщам някоя превзета дамичка в тигрица… Или в дива котка… — езикът му обходи ухото й, Стейси потрепери и заби нокти в раменете му. — Моята дива котка — отдръпна се да я погледне. Косата й лежеше разпиляна по рамото му, очите й бяха премрежени от страст, устните червени и леко разтворени. Прекара пръст от косата й през устните, по дългата шия и собственически затвори ръка върху гърдите й. — Ти моята дива котка ли си?

— Да — отговори тя едва чуто и натисна дланта му към тръпнещите си от очакване гърди. — Да, Бен, аз… — ала не продължи.

Чу го как накъсано и дълбоко пое дъх и изведнъж се оказа легнала на дивана. Дългото му твърдо тяло я притисна към възглавниците. Стейси пое с удоволствие теглото му, пое езика му, пое голямата му топла ръка, която се пъхна в деколтето й.

— Поне на това мога да те накарам, да ме желаеш — прошепна Бен.

Тя се изви и привлече главата му надолу, към гърдите си. Искаше да му каже, че той не можеше да я накара да го желае, защото Стейси просто не можеше да не го желае. Както не можеше и да не го обича. Но нещо я възпря — гордост, упорство, нуждата да чуе това първо от него. Да го признае преди нея… Нещо.

— Стейси… — простена Бен. — Стейси, искам те! — движенията му бяха трескави, ръцете алчни и ненаситни. — Кажи, че и ти ме искаш — притисна се към нея, за да я накара да почувства желанието му. — Кажи го!

Ала тя не можеше.

Щеше да бъде същото, както и миналия път. Щяха да се любят неистово, като животни, а после, а след това, когато трябваше да има близост, съпреживяване и нежност, щеше да има… Стейси не знаеше какво щеше да има. Вероятно нищо. Срам. Неудобство. Гняв. Недоверие. Не можеше да понесе това отново. Никога вече. Не и от Бен.

Тялото й омекна под неговото.

— Пусни ме да стана — той не се подчини веднага и тя опря ръце на гърдите му. — Бен, пусни ме да стана.

Той замръзна. Не вярваше на ушите си. Вдигна глава.

— Какво?

— Пусни ме да стана — повтори Стейси. — Моля те.

Очите й бяха затворени. Тялото й бе неподвижно, само тънките й ръце го отблъскваха. Както вчера. Отново й се беше нахвърлил като животно, каза си Бен. Изпомачка я. Отнесе се грубо с нея. Обиди я. Сигурно го е помислила за побеснял звяр. Изправи се, изпълнен с презрение към себе си.

— Извинявай, Стейси.

Тя седна бавно и вдигна роклята над гърдите си.

— Не се извинявай — каза с наведена глава. — Ти не можеш да потискаш чувствата си повече, отколкото аз.

— Стейси… — подзе той. — Аз…

— Моля те, недей! — трябваше да се махне от него веднага, преди да се бе хвърлила в прегръдките му и да бе започнала да го моли да довърши онова, което бяха започнали. Изправи се. — Извини ме — произнесе със спокойствие, с което винаги след това щеше да се гордее. — Имах тежък ден и бих искала да си легна — очите й храбро срещнаха неговите. — Сама.

Бен отстъпи крачка назад и й направи път да мине. Нищо повече не можеше да каже. Нищо не можеше да направи.

Стейси излезе с вдигната глава, като по пътя взе чантичката си и увяхващата вече роза. Успя да запази гордия си вид, докато затвори вратата на стаята зад себе си. После превъртя ключа и пусна обувките и цветето на пода. Тялото й се сви като от удар.

Ето как щеше да бъде, ако бях останала, помисли тя. Бе пълна глупачка да мисли, че може да го накара да я обича. Глупачка! О, за малко можеше да се получи. Той сигурно щеше да й бъде верен, докато изпитва глад за тялото й. Но неизбежно щеше да дойде ден, когато щеше да се появи някоя друга, може би някоя като Линда Монтоя и Бен щеше да се влюби в нея.

А когато това се случеше, Стейси непременно щеше да умре.

И така, не можеше да остане. Колкото и да й се искаше, просто не можеше. Ранчото вече нямаше значение, ако изобщо някога бе имало. Значение имаше единствено Бен. Обичаше го прекалено много, за да може да се омъжи за него и след това да наблюдава как той се отдалечава от нея.

Ако я обичаше поне малко, би поела риска да се опита да го задържи. Ала Бен не я обичаше, само я желаеше, а това не бе достатъчно.

Запали цигара, приседна на края на леглото и зачака успокояващият дим да извърши своята магия и да спре треперенето на пръстите й поне дотолкова, че да успее да се обади по телефона.

— Андре — каза тя спокойно, когато се свърза. В гласа й нямаше и следа от сълзи. — Тук моите планове се промениха и в крайна сметка се връщам в Париж. Мислиш ли, че ще мога да получа отново същата работа?

Сам в тъмния хол, Бен се наливаше безпаметно, за да удави болката, че я бе загубил отново. Мислеше, че го бе боляло първия път, когато бе само едно момче в мъжко тяло. Но се оказа, че се бе лъгал. Защото сега знаеше точно какво губи.