Кандейси Скулър
Дивата котка (8)

Осма глава

Стейси стоеше пред огледалото и се мъчеше да нагласи дългия копринен шал около врата си. Когато се върна от езда, взе един душ и подремна малко, за да й премине досадното главоболие. Косата й бе стегната в кок, гримът свеж и майсторски поставен, стройното й тяло облечено в розов копринен костюм с широко сако и тесен панталон, подчертаващ дългите крака.

Отново приличаше на себе си, помисли си облекчено. Студена, сдържана, овладяла се напълно. Но само ако никой не забележеше почервенялото от слънцето лице, призна си тя, или не погледнеше пришките от кожените юзди по дланите и от старите каубойски обувки по петите. Гърбът и вътрешната страна на бедрата също я боляха от часовете, прекарани на седлото.

Нетърпеливо развърза шала и отново го завърза на голяма фльонга. Не, така прекалено се набиваше на очи. Приличаше на ученичка, опитваща се да скрие любовно ухапване от родителите си. Махна шала, ала така стана още по-лошо. Широкото деколте на сакото съвсем откриваше белега. Сега той й се струваше огромен, ярък, очевиден. Не можеше да бъде друго, освен това, което действително беше — белег от мъж. Не можеше да бъде обяснен с падане от коня, както прашната и скъсана блуза. Така каза на Райли, когато отиде да върне Клепоушко. Той я погледна особено, но изглежда й повярва.

Отново уви шала около врата си, като този път преметна краищата му отзад. Така повече приличаше на обикновена добавка към облеклото. Накрая си сложи големи обици и гривна от ковано злато. Огледа се, остана доволна и излезе. Високите й токчета тропаха шумно по стълбите и съобщаваха за пристигането й.

Когато стигна най-долното стъпало, се появи Бен. Изведнъж й се прииска да се обърне и да избяга в стаята си, ала се овладя.

Гледаше я втренчено, без да помръдне. Стейси му се стори студена, красива и крехка като чаша от кристал. Той самият вместо обичайните джинси и риза носеше добре скроени черни панталони, които покриваха точно колкото трябва каубойските ботуши от екзотична синя лачена змийска кожа. Бялата спортна риза подчертаваше широките му рамене. Не носеше вратовръзка и през отворената яка се подаваха тъмни косъмчета. Върху гладко избръснатата му буза ясно се очертаваше малък белег.

— Изглеждаш много добре след… падането — начинът, по който натърти на думата „падането“, показваше, че бе чул за нейната версия от Марта или Райли и е бил развеселен. Очите му се спряха многозначително върху шала. Усмихна й се съзаклятнически.

Почти против волята си Стейси отвърна на усмивката му. Чувстваше се така, сякаш двамата имат тайна, която трябва да пазят от всички останали. Каква ли история бе измислил, за да обясни белега на бузата си? Усмивката й угасна. Ами ако и Бен бе казал, че е паднал?

Той пристъпи към нея и понечи да докосне ръката й, облегната на парапета. Тя се дръпна, страхувайки се от онова, което можеше да направи с нея и най-лекият допир. По лицето му се изписа изненада и някаква болка, но изражението изчезна, преди да бе успяла да го разчете напълно.

— Няма да те ухапя — каза Бен и думата „ухапя“ увисна помежду им.

— Обещаваш ли? — ала въпросът дори за самата нея прозвуча повече като оправдание, отколкото — като сарказъм.

При тези думи очите му нарочно се насочиха към врата й. Ръката й нервно се вдигна да провери дали следите бяха добре скрити.

Справих се отлично с един арабски шейх, който искаше да ме купи от Андре, напомни си Стейси. Разгонвала съм безброй женкари от всякакви националности с любезна усмивка. Защо не мога да го направя и с Бен? Отпусна ръката си и гордо вдигна глава. Няма да позволя да ме стресне, реши тя смело. Нека разбере колко студена можеше да бъде. Може би това щеше да я предпази от огъня в очите му. Но за своя изненада не видя там никакъв огън, просто две очи, сини и непроницаеми. Те я гледаха и чакаха.

В този момент усети, че я бе победил. Той можеше толкова лесно да я развълнува, да я накара да гори от гняв или страст. Стейси можеше да го развълнува, само ако Бен й позволеше.

Да го вземат дяволите, помисли тя, обзета от ярост. Да я вземат и нея дяволите, заради проклетата й слабост! Тръсна глава, откъсна очи от него и влезе в хола. Без да обръща внимание на болката от каишките на сандалите, впиващи се в изранените й крака, Стейси прекоси стаята и отиде при малката групичка до отворената врата към вътрешния двор.

Трима от групата бяха мъже — чичо Пийт, рижият ветеринар Райли и един мексиканец на около петдесет, със слабо, жилаво тяло и обветрено лице. До тях стоеше една прелестна млада жена с големи тъмни очи и вълниста черна коса, която покриваше раменете й. Тя вдигна поглед, усмихна се и смушка с лакът Райли. Той спря да говори и протегна ръка.

— Радвам се да ви видя цяла и невредима — нямаше и следа от акцента му от сутринта. Отмести се да й направи място. — Как се чувствате?

Стейси го погледна внимателно. Очите му святкаха, ала в думите му не се долавяше скрит смисъл.

— Много добре, благодаря — стори й се по-възрастен. Косата му бе също толкова червена, носът му покрит с лунички… Какво толкова? Разбира се, гласът му. — А къде изчезна акцентът ви? — усмихна сетя.

Той се засмя и се обърна към другите, за да я представи:

— Стейси Ричардс, запознайте се с Франсиско Монтоя. Сиско е бригадирът на ранчото. Тук е от… — погледна към него. — От колко? Пет години?

— Шест — отвърна онзи с мелодичен акцент, остави чашата си и й подаде ръка. — Приятно ми е, сеньорита Ричардс.

— Наричайте ме Стейси, моля.

— Стейси — повтори той послушно и пусна ръката й.

— А това е Мин да Монтоя, дъщерята на Сиско. Сега е във ваканция от колежа.

— Кой колеж? — попита Стейси любезно.

— СМУ. Аз съм трети курс — Усмихна се на сияещия си баща и се поправи: — Тази година ще съм в трети курс.

— Чувала съм, че СМУ е чудесно училище — забеляза Стейси. Тя самата би желала да беше учила там.

— Така е — съгласи се Линда.

— Чух, че си паднала — чичо Пийт даде своя принос към разговора с типичното за него пренебрежение към онова, което се обсъжда в момента. — Марта дигна голяма врява, но не ми се виждаш много ударена.

— Само гордостта ми, чичо Пийт — отвърна Стейси и се опита да смени темата. Колкото по-малко се говореше за нейното „падане“, толкова по-добре. — Дават ли тук нещо за пиене?

— Какво ще желаете? — попита Райли.

— Бяло вино, моля — усмихна му се тя. — Или червено, или розе — спомни си, че в ранчото никога не бе имало голям избор от вина. — Каквото има отворено.

Той отиде да й налее вино, а чичо Пийт продължи, откъдето бе стигнал:

— Никога не съм чувал старият Клепоушко да фърли някого. Таквоз кротко животно.

— Той всъщност не ме е хвърлял. Вината беше изцяло моя — Стейси спря, за да се усмихне в знак на благодарност към Райли и да опита от бялото вино. То бе студено и освежаващо. — Той стъпи в една дупка, а аз излетях през главата му.

— Туй момиченце винаги е знаело само един начин да язди — съобщи чичо Пийт и я плесна одобрително по гърба. Тя едва не се задави. — Знай само да препуска през глава. Само кахъри създава на горката Марта, по един или друг начин — засмя се доволно. — Човек никога не знаеше дали ще я намери със строшена ръка или да бий някой беден каубой, дето не смей да се защити. ’Ного лошав характер имаше — прихна, сякаш току-що му бе дошло наум нещо много смешно: — Горкият Бен, кат’ се върна ’неска, изглеждаше, кат’ че ли си го била.

Този път Стейси наистина се задави. Чичо Пийт започна да я тупа по гърба, а Райли взе чашата от треперещите й пръсти.

— Ми, момиченце, ’ко не ти понася, не го пий.

— Извинявайте — прошепна тя. — Просто ми влезе в кривото гърло. Нищо ми няма.

— Добре ли сте вече? — Райли й подаде отново чашата.

— Да, благодаря — отбягна погледа му. Райли не бе глупав, а днес следобед й се стори, че той не повярва напълно на нейната история. — Каза ли Бен как е пострадал? — обърна се Стейси към чичо Пийт с възможно най-безгрижен тон.

— Една юница ме ритна, докато я дамгосвах — обади се подигравателен глас зад нея.

— Не й е харесало как се държиш с нея, а? — изпусна думите, преди да успее да се спре. Знаеше от опит, че е опасно да закача Бен, особено пред други хора.

— Отначало, да — отвърна той. — Ала после просто се подчини на неизбежното. Както всички — добави по-тихо, като много добре знаеше, че Стейси не би могла да му отговори, без да се разкрие.

Ако вече не се бе разкрила. Чичо Пийт изглеждаше странно объркан. Франсиско Монтоя бе смутен, сякаш усещаше нещо недоизказано. Тъмните очи на Линда светеха от любопитство. Райли местеше погледа си между нея и Бен.

Тя не знаеше какво бе изписано на лицето на Бен, защото той бе зад гърба й. Ако се бе обърнала към него, щеше да види, че и неговото лице бе точно толкова безизразно, колкото и нейното. От това Райли ставаше още по-подозрителен.

— Идвайте, вечерята е готова — оповести Марта от вратата и разсея напрежението. Всички с видимо облекчение тръгнаха към трапезарията.

Масата отново бе красиво подредена, но този път имаше и свещи, и вази с цветя. Бен разпредели местата така дискретно и галантно, както би го направил Андре. Накрая, след като настани и Марта, седна в единия край на масата. Стейси се оказа на отсрещния край, така че всеки път, когато вдигнеше очи, виждаше Бен.

Той вече не изглеждаше такъв селяндур, както си внушаваше тя. Всъщност в съзнанието й бе престанал да бъде селяндур още снощи, ала Стейси не си го признаваше и сега остана изненадана.

Бен изглеждаше толкова естествено начело на тази официална маса, колкото и върху седлото на кестенявата кобила. Имаше някакво излъчване на сила и мощ, което подхождаше и на двете места. Мощ не заради големия му ръст, а заради личността му. Към него се обръщаха всички за мнение в случай на спор. На него разказваха своите истории и анекдоти. Неговото одобрение бе като награда за тях. Сега той отметна глава и се разсмя от нещо, което му каза чичо Пийт. Тя усети, че като хипнотизирана следи играта на мускулите по мургавия му врат, блестящобелите му зъби и твърди устни. Бен посегна към чашата, вдигна я и на Стейси й се стори, че тя бе тази чаша — крехка и беззащитна под ръцете и устните му.

Погледна настрани и отговори с видим интерес на някакъв въпрос на Райли. Всъщност успяваше да обърне внимание на всички на масата, отговаряше, когато я питаха, смееше се, когато трябваше и участваше в общия разговор. Годините в училището и във фирмата на Андре я бяха научили на изкуството да изглежда погълната от един разговор, докато умът й е някъде другаде. Тази вечер умът й определено бе другаде — не много далеч, само на другия край на масата.

Стейси наблюдаваше мълчаливо и с непонятна болка как Бен любезно накланя глава към Линда, която бе от лявата му страна, как слуша внимателно всичко, което тя му говори. По едно време се усмихна и закачливо дръпна кичур от черната й коса, а с опакото на ръката си погали бузата й. Когато поглеждаше към момичето, лицето му омекваше от искрена топлота и нежност.

Както гледаше мен, спомни си Стейси, преди да порасна и да се намразим.

Дали я обичаше? Тя отвърна очи, защото повече не можеше да гледа. Не приличаше на влюбен, но кой би могъл да бъде сигурен в това? Той никога не бе показвал открито чувствата си. И все пак трябваше да признае, че Линда би била идеална за него — сладка и чаровна, тексаска до мозъка на костите си и очевидно до уши влюбена в шефа на ранчото. Би било чудо, ако чувствата им не бяха взаимни.

Стейси погледна отново към края на масата, Бен и Линда все още бяха погълнати от разговора си. Той изглежда се опитваше да я убеди в нещо — кимаше и се обръщаше към Марта, която бе седнала от другата му страна и се съгласяваше с всичко, което каже шефът. Бен се засмя и потупа Линда по ръката, а тя му се усмихна.

Стейси стисна вилицата и наведе очи към чинията, за да не забележи никой чувството, което я изгаряше. Ревност. О, ревност! Ревност свиваше стомаха й силно и болезнено, както когато бе още момиче. С нежелание си призна, че не бе надраснала любовта си към Бен. И сигурно никога нямаше да успее да надрасне любовта, омразата, желанието.

Пое дълбоко въздух и се отърси от мъчителното чувство. Усети ноктите си забити в дланите. Погледна ръката си и видя, че бе хванала вилицата като оръжие. Внимателно разтвори пръсти и се огледа дали някой бе забелязал. За щастие всички бяха заети с избирането на десерти от една голяма табла в ръцете на Консуела, помощничката на Марта.

— Чичо Пийт — обади се тя с възможно най-безгрижен глас, — утре трябва да отида до летището. Дали онова симпатично момче, Хенк, или как там му беше името, ще може да ме закара?

— Заминаваш ли вече, момиченце? — прогърмя чичо Пийт. — Че ти току-що дойде! Нищо още не е уредено и още не си направила плановете за сватбата и… — улови погледа й и за пръв път в живота си сам усети, че бе казал не каквото трябва. — И нищо.

— Нямам намерение да правя никакви планове за сватба. Просто искам да отида за няколко дни до Далас — сви рамене. — Малко ще пазарувам и… — потърси очите на Бен, за да запрати предизвикателството си право в тях. — И да се срещна с моя адвокат във връзка със завещанието на Хенри.

Е, вече го каза. Ръкавицата бе хвърлена. Да го видим какво щеше да направи сега, помисли победоносно Стейси… Докато не зърна изненаданото лице на Марта. Възрастната жена поклати неодобрително глава. Никой не бива да предизвиква публично шефа, говореше погледа й. Освен ако не иска да бъде наказан също публично.

Отговорът на Бен беше неочаквано мек.

— И аз заминавам за Далас утре — не си направи труда да вдигне хвърлената ръкавица. Дори не я забеляза. — Можеш да пътуваш с мен.

Стейси поклати глава. Едно пътуване от ранчото до Далас й се струваше прекалено дълго, за да го издържи затворена в колата само с Бен за компания.

— Благодаря, ала предпочитам да пътувам със самолет.

— Ще пътуваш със самолет.

Тя го погледна неразбиращо.

— Преди няколко години построихме самолетна писта — обясни той. — Малка е, но върши работа.

— И летище за хеликоптери — добави укорително Пийт.

— Наистина ли? — без да иска, Стейси бе вече заинтригувана. — За какво ви са?

— Караме добитък — обясни той и с добродушно отвращение посочи към Бен. — Тоз колежанин му вика модерно скотовъдство.

Бен се засмя любезно на очевидно често повтаряните думи и отново насочи вниманието си към Стейси.

— Можеш ли да се приготвиш за утре преди десет? Искам да тръгнем по-рано.

— Мисля, че ще мога — отговори тя и се обърна към Консуела, която предлагаше напитки: — Курвоазие, моля — изправи се с чаша в ръка. — Да изпием кафето и коняка на двора — призова всички на масата и се насочи към вътрешния двор с грацията и самочувствието на кралица.

Бен я беше поставил в единия край на масата. Според традицията там бе мястото на домакинята. Вероятно той не бе имал точно това предвид, а бе искал да я сложи само по-далеч от себе си. Ала по дяволите, Стейси наистина беше домакинята в тази къща! Беше крайно време да започне да се държи като такава.

— Донеси кафето навън, Консуела — нареди тя, избягвайки погледа на Марта. — Нощта е прекалено красива, за да се пропилява.