Нора Робъртс
Защото те обичам (4)

Четвърта глава

— Добре съм. — Меги седеше до кухненската маса и стискаше чашата вода, която Клиф й бе дал. Когато най-после почувства болка в пръстите си, ги отпусна малко. — Чувствам се като идиот, задето така се разпищях.

Бе все още бледа, забеляза той. Въпреки че дланите й около чашата вече не трепереха, кокалчетата още бяха бели. Очите й бяха огромни и потресени, изведнъж прекалено големи като за останалата част от лицето. Клиф понечи да я погали по косата, но пъхна ръце в джобовете си.

— Съвсем естествена реакция.

— Сигурно. — Тя вдигна поглед и успя да се усмихне слабо. Бе й студено, ала се молеше да не започне да трепери пред него. — Никога досега не съм попадала в… В такава ситуация.

Клиф вдигна вежди:

— Аз също.

— Така ли? — Кой знае защо й се искаше да вярва, че се бе случвало и по-рано. Ако се бе случвало, може би нямаше да е толкова ужасно… И толкова лично. Сведе поглед към пода и едва сега забеляза, че кучето се бе свило в краката й и скимтеше. — Не изкопаваш ли много… — поколеба се неуверено Меги. — Разни неща, докато работиш?

Бе трогателна, помисли той, и независимо дали го осъзнаваше, или не, тези големи кафяви очи го молеха за някакво просто обяснение. Но Клиф нямаше обяснение.

— Не такива неща.

Очите им се срещнаха за един дълъг, мълчалив момент. После тя кимна. Ако бе научила нещо в трудната, състезателна професия, която си бе избрала, то беше да приема нещата такива, каквито са.

— Значи никой от нас няма разумно обяснение. — Леката въздишка бе последният признак на слабост, който имаше намерение да му покаже. — Предполагам, следващата стъпка е полицията.

— Да. — Колкото повече се стараеше Меги да е спокойна, толкова по-трудно му ставаше. Тя размекваше в него нещо, което бе решил да поддържа безпристрастно. Ръцете му бяха свити в юмруци в джобовете, за да не я докосне. Най-добрата защита бе разстоянието.

— Обади се — каза той бодро. — Аз ще отида да кажа на работниците да стоят далеч от дерето.

Меги отново кимна и го проследи с поглед как отиде до стъклената врата и я отвори. Там Клиф се поколеба. Би изругал, ако бе сигурен какво точно му се иска да наругае. Когато се обърна към нея, тя видя в лицето му същата загриженост, както когато бе говорил с Джойс.

— Меги, добре ли си?

Въпросът и тонът, с който бе зададен, й помогнаха да се овладее. Може би защото добре знаеше какво е да си притиснат от чуждата слабост.

— Ще бъда. Благодаря. — Изчака, докато вратата се затвори с трясък зад гърба му, после отпусна глава на масата.

Господи, в какво се бе забъркала? Хората не намират скелети в предния си двор. Си Джей би казал, че това е съвсем нецивилизовано. Меги потисна истеричния си смях и се изправи. Единственият неоспорим факт, който трябваше да приеме, бе, че тя го бе намерила. Сега трябваше да се справи с това. Пое дълбоко въздух, приближи се до телефона и набра номера на централата.

— Свържете ме с полицията — каза бързо.

Няколко минути по-късно Меги излезе навън. Макар да се бе надявала, че деловият тон, с който бе съобщила за станалото, ще я успокои, това не се получи. Не се приближаваше към дерето, ала откри, че не може да седи вътре и да чака сама. Завъртя се пред къщата, намери един удобен камък и седна. Кученцето се опъна на слънце в краката й и задрема.

Почти можеше да повярва, че си бе въобразила онова, което бе видяла в купчината от пръст и камъни. Тук бе прекалено спокойно, като за нещо толкова зловещо. Въздухът бе прекалено мек, слънцето прекалено топло. Нейната земя можеше да е непокорна, но в нея имаше някаква ведрина, която ограждаше по-суровите страни на живота.

Затова ли я бе избрала, чудеше се тя. Защото искаше да се преструва, че в света няма истинска лудост? Тук можеше да се опази до голяма степен от напрежението и изискванията, с които досега бе изпълнен животът й. Бе ли това място домът, за който винаги бе мечтала, или всъщност бе само бягство от действителността? Меги стисна очи. Ако това бе вярно, значи бе слаба и нечестна, две неща, които не можеше да понася. Защо трябваше да се случи това, за да я накара да си задава въпроси, каквито досега не си бе задавала? Докато се опитваше отново да намери спокойствие, над нея падна сянка. Тя отвори очи и вдигна поглед към Клиф.

Кой знае защо, това я стегна. Нямаше да признае пред него, че бе започнала да се съмнява в себе си и в причините за своите действия. Не, не пред него.

— Скоро ще дойдат. — Меги обхвана коляното си с две ръце и се загледа към гората.

— Добре. — Няколко минути и двамата мълчаха и гледаха дърветата.

По някое време той приклекна до нея. Странно, ала помисли, че сега тя повече изглеждаше така, сякаш щеше да се срине, отколкото когато я бе довел в кухнята. Реакцията, помисли Клиф, се проявява с различна скорост при различните хора. Искаше му се отново да я прегърне, силно и здраво, както бе направил преди малко. Прегръдката бе раздвижила в него нещо мощно и знойно. Като нейната музика… Нещо като нейната музика.

Страшно му се искаше да бе отказал работата и да си бе отишъл още първия път, когато я видя. Погледна през главата й към склона, който водеше към дерето.

— Със Стан ли говори?

— Стан? — Меги се вторачи неразбиращо в профила на Клиф. В този момент той бе толкова близо, че можеше да го пипне, но изглеждаше на километри оттук. — А, шерифа. — Искаше й се Клиф да я докосне, само за миг. Просто да опре ръка. — Не, не се обадих на него. Позвъних в централата и поисках полицията. Телефонистката ме свърза с щатската полиция в Хагерстаун. — Отново потъна в мълчание, като очакваше той да направи някакъв коментар за типично градския й отговор.

— Вероятно така е най-добре — измърмори Клиф. — Освободих работниците. Така хаосът ще е по-малък.

— Така ли? — Сигурно бе замаяна, след като не бе забелязала, че хората и машините ги нямаше. Насили се да погледне и видя, че багерът бе останал на нанагорнището над дерето, голям, жълт и неподвижен. Слънцето напичаше гърба й. Кожата й бе леденостудена. Време бе да се овладее, каза си тя и изправи рамене.

— Да, сигурна съм, че си прав. Да ти се обадя ли, когато полицията прецени, че можете отново да започнете работа? — Гласът й бе делови. Гърлото й бе пресъхнало от мисълта, че ще остане сама, съвсем сама с онова, което бе в дерето.

Той обърна глава. Без да каже нищо, свали слънчевите си очила и очите им се срещнаха.

— Аз ще остана.

Обля я вълна на облекчение. Меги знаеше, че сигурно се бе изписало на лицето й, но нямаше сили да постави гордостта на първо място.

— Бих искала да останеш. Глупаво е, но… — Погледна по посока на дерето.

— Не е глупаво.

— Може би точната дума е слабост — смотолеви тя и се помъчи да се усмихне.

— Човешко е. — Въпреки че бе решил да не го прави, Клиф се протегна и хвана ръката й. Докосването, което трябваше да я успокои, задейства верижна реакция от чувства, прекалено бързи, за да бъдат спрени.

Мина й през главата, че веднага трябва да стане и да си влезе вътре. Той можеше да я спре или да я остави да си отиде. Меги не се запита кое от двете иска, не се и помръдна. Остана, където си беше, срещна погледа му и остави усещането за жарка топлина да се разлее в нея. Нищо друго не съществуваше. Нищо друго нямаше значение.

Чувстваше поотделно върху дланта си всеки от пръстите му. Там имаше чувство за сила, негова или нейна, не бе сигурна. Може би смес от двете. Видя как очите му потъмняха, докато ирисите почти се сляха със зениците. Сякаш гледаше през нея, в хаотичните й мисли. В тишината на следобеда тя виждаше всяко негово вдишване и издишване. Звукът раздвижи възбудата, която трептеше във въздуха между тях.

Едновременно се приближиха един към друг, докато устните им се срещнаха.

Сила. Не бе подозирала, че нещо между двама души може да бъде толкова концентрирано, такова чисто усещане. Знаеше, че ако минеха години, ако ослепееше и оглушееше, щеше да познае този мъж по докосването на устните му. В един миг опозна формата им, вкуса им. Нейните устни бяха върху неговите, неговите върху нейните и не се докосваха никъде другаде. В този момент нямаше нужда.

В целувката имаше агресивност, дори грубост, каквито Меги не бе очаквала. В нея нямаше нищо от сладостта и колебанието на първите целувки, ала тя не се отдръпна. Може би всичко това бе част от привличането, което бе започнало в момента, в който Клиф слезе от камиона. Различен, да, той бе различен от другите мъже, които бяха докосвали живота й, различен и от мъжа, с когото бе споделяла тялото си. Бе го знаела още от първата среща. Сега, когато устните му разбъркваха чувствата й, Меги откри, че бе благодарна за това. Искаше нищо да не е такова, каквото бе било, нищо да не й напомня за онова, което бе имала и загубила. Този мъж нямаше да я глези, нито да я обожава. Беше достатъчно силен, за да иска в замяна сила. Устните му станаха по-настойчиви и тя с удоволствие отстъпи.

Бе лесно, почти прекалено лесно да забрави нежната й фигура, крехкия й вид, когато устните й върху неговите бяха толкова пламенни. Би трябвало да се сети, че в една жена, която създаваше музика с такава сексуалност, се крие дълбока, неспокойна страст. Но как би могъл да знае, че нейната страст ще му подейства така, сякаш от години я е чакал?

Бе прекалено лесно да забрави, че Меги не е типът жена, каквато искаше в живота си, когато вкусът й го изпълваше. И отново би трябвало да знае, че тя щеше да има силата да накара един мъж да отхвърли всякаква логика, всякакъв разум. Устните й бяха топли, влажни, пикантни като аромата на току-що разораната земя около тях. В него се надигна желание да я вземе в прегръдките си и още тук, под ясното следобедно слънце, да задоволи всички нужди, които кипяха в него. Клиф устоя на това болезнено желание и се отдръпна.

Меги го гледаше задъхана, разтреперана. Можеше ли тази изгаряща среща на устните да го бе разтърсила така, както разтърси нея? Лутаха ли се и неговите мисли, както нейните? Пулсираше ли и неговото тяло от диви, необуздани желания? Нищо не можеше да разбере от лицето му. Въпреки че очите му бяха приковани към нейните, изражението им бе неразгадаемо. Ако го попиташе, щеше ли да й каже, че и той никога не бе усещал толкова непреодолима, толкова хипнотизираща вълна от страст? Щеше да попита и да разбере, веднага щом си възвърнеше гласа. Когато седна, борейки се да овладее дишането си, събитията от деня отново проблеснаха в съзнанието й. Тя рязко скочи на крака.

— Господи, какво правим? — С трепереща ръка отметна косата от лицето си. — Как можем да седим тук така, когато онова… Онова нещо е само на няколко метра?

Клиф я хвана за рамото и я обърна към себе си.

— Какво общо има едното с другото?

— Нищо. Не знам. — Погледна го. Вътрешностите й се бунтуваха. Чувствата й винаги бяха господствали над разума. Макар да го знаеше, Меги никога не успяваше да промени това. От години всъщност не се и опитваше. Объркването, страданието, страстта се излъчваха от нея като нещо съвсем осезаемо. — Онова, което намерихме, е ужасно, невероятно ужасно, а преди малко аз седях тук и се чудех какво ли би било да правя любов с теб.

Нещо проблесна в очите му и бързо изчезна. За разлика от нея, той отдавна се бе научил да овладява емоциите си и да ги пази за себе си.

— Ти очевидно не обичаш да увърташ.

— Увъртането отнема прекалено много време и усилия. — Тя въздъхна и успя да влезе в неговия спокоен тон. — Слушай, не очаквах такова… избухване — намери накрая думата. — Сигурно съм разстроена от всичко това и малко прекалено податлива.

— Податлива. — Думите, които бе подбрала, го накараха да се усмихне. Кой знае защо, когато Меги станеше студена и спокойна, Клиф се изкушаваше да я подразни. Нарочно вдигна ръка и прокара върховете на пръстите си по бузата й. Кожата й бе още топла от страст. — Не бих го описал по този начин. Приличаш на жена, която знае какво иска и как да го получи.

Ако бе имал намерение да я ядоса, бе намерил идеалния начин.

— Престани! — С рязко движение отблъсна ръката му от лицето си. — Вече ти го казах. Ти не ме познаваш. Всеки път, когато сме заедно, все повече се убеждавам, че не искам да ме познаваш. Ти си много хубав мъж, Клиф. Ала аз не те харесвам. И обикновено стоя настрани от хора, които не харесвам.

Мина му през ума, че никога преди не си бе правил труда да спори с някого. Много неща се променяха.

— В такова малко общество е трудно да стоиш настрани от някого.

— Ще се постарая повече.

— Почти невъзможно.

Тя присви очи и едва се сдържа да не се усмихне.

— Като реша нещо, съм много добра.

— Аха. — Той отново си сложи очилата и се ухили с такава демонстративна закачливост, че бе невъзможно да му се устои. — Сигурен съм.

— Умен ли се опитваш да бъдеш, или чаровен?

— Никога не ми се налага да се опитвам едното или другото.

— Я си помисли пак… — Понеже й бе трудно да овладее усмивката си, Меги се отвърна и като за късмет се озова с лице към дерето. По гърба й полазиха студени тръпки. Изруга и скръсти ръце пред гърдите си. — Не мога да повярвам — промълви тя. — Не мога да повярвам, че стоя тук и водя глупави разговори, когато там… — Откри, че не може да го произнесе и изпита отвращение към себе си. — Струва ми се, че целият свят се е побъркал.

Клиф нямаше намерение да й позволи отново да се разтрепери. Бе много по-опасна, когато бе уязвима.

— Онова е било там от дълго време. — Гласът му бе жив, почти груб. — То няма нищо общо с теб.

— Това е моята земя — отсече Меги и се извъртя с пламнали очи и вирната брадичка. — Има много общо с мен.

— Тогава по-добре спри да трепериш всеки път, когато помислиш за него.

— Не треперя.

Без да каже дума, той хвана ръката й, така че и двамата видяха как се тресе. Тя вбесена я издърпа.

— Когато поискам да ме пипнеш, ще ти го кажа — процеди през зъби.

— Вече ми го каза.

Преди да бе успяла да измисли подходящ отговор, кучето скочи и яростно започна да лае. Секунди по-късно чуха шума на приближаваща се кола.

— Може пък и да излезе от него приличен пазач — предположи Клиф. Кученцето се носеше като полудяло в кръг, после се скри зад камъка. — Обаче…

Колата се показа и той се наведе да го потупа по главата, после тръгна към края на алеята. Меги се забърза да не изостане от него. Това си бе нейна земя, неин проблем, нейна отговорност. Тя щеше да говори.

От колата излезе един полицай, намести си шапката и се разля в широка усмивка.

— Клиф, не очаквах да те видя тук.

— Здрасти, Боб. — Приветствието не включваше ръкостискане, затова Меги реши, че двамата мъже се познават отдавна и се срещат често. — Моята фирма работи по външното оформление.

— Старата къща на Морганови. — Полицаят се огледа с любопитство. — Отдавна не съм наминавал. Изровил си нещо, което трябва да видим?

— Така изглежда.

— Сега това е къщата на Фицджералд — намеси се Меги бързо.

Полицаят докосна ръба на шапката си и понечи да направи някаква учтива забележка, но когато за пръв път хубаво я погледна, очите му се разшириха.

— Фицджералд — повтори той. — Хей, вие да не сте Меги Фицджералд?

Тя се усмихна, макар че се чувстваше неудобно с Клиф до себе си.

— Да, същата.

— Дяволите да ме вземат! Досущ приличате на снимките във всичките ония списания. Май няма ваша песен, дето да не мога да изтананикам. Значи вие купихте къщата на Морган.

— Точно така.

Той бутна назад шапката си с типичен каубойски жест.

— Чакайте само да кажа на жена ми. На нашата сватба ни свириха „Завинаги“. Помниш ли, Клиф? Клиф ни беше кум.

Меги вдигна глава да погледне мъжа до нея.

— Наистина ли?

— Ако повече няма да се впечатляваш — обърна се Клиф към Боб, — може би ще поискаш да видиш какво има долу в дерето.

Боб отново се ухили, самата дружелюбност.

— Затова съм тук. — Тръгнаха заедно към дерето. — Знаете ли, не е лесно само като погледне човек, и да каже кое е от човек и кое от животно. Може пък, мадам, да сте изровили елен.

Меги хвърли един поглед към Клиф. Още чувстваше как ръката й се плъзна в кухината на онова, което бе приела за камък.

— Бих искала да можех да мисля така.

— Ето там, долу — посочи Клиф, без да отвърне на погледа й. — Пътеката е неравна. — С плавно и добре изчислено движение препречи пътя на Меги, преди да бе успяла да тръгне надолу. Това я принуди рязко да спре, тя залитна и се хвана за рамото му. — Защо не почакаш тук?

Би било лесно да го стори. Много лесно.

— Това е моята земя — заяви Меги, заобиколи го и сама поведе. — Кучето започна да рови в тази купчина. — Чу нервността в гласа си и се опита да се пребори с нея. — Аз слязох да го дръпна и тогава видях… — Гласът й угасна и тя посочи.

Полицаят клекна и тихо подсвирна.

— Мили Боже — измърмори той и обърна глава, ала не към Меги, а към Клиф. — Май не сте изровили никакъв елен.

— Не. — Клиф уж случайно се премести, така че закри дерето от погледа на Меги. — А сега какво?

Боб се надигна. Вече не се усмихваше, но на Меги й се стори, че очите му блестят възбудено.

— Ще трябва да извикам следствието. Тия момчета ще искат да хвърлят един поглед.

Меги не каза нищо, докато се изкачваха по склона. Изчака мълчаливо и докато полицаят отиде до колата си да съобщи. Когато все пак заговори, съзнателно избягваше причината, поради която стояха навън този следобед.

— Значи вие двамата се познавате — забеляза тя, сякаш това бе нормална забележка, направена в нормален ден.

— С Боб бяхме съученици. — Клиф гледаше как един черен гарван се спуска над дърветата. Спомняше си изражението й в момента, когато започна да пищи. — Преди две години се ожени за една моя братовчедка.

Меги се наведе, отскубна едно диво цвете и започна да къса листенцата му.

— Ти имаш много братовчеди.

Той сви рамене. Гарванът кацна и остана неподвижен.

— Достатъчно.

— Доста Моргановци.

Това привлече вниманието му.

— Доста — съгласи се Клиф. — Защо?

— Чудех се дали връзката ти с тях е причината да си толкова недоволен, че земята сега е моя.

Той се зачуди защо сега прямотата й го подразни, въпреки че обикновено я уважаваше.

— Не.

— Но ти наистина беше недоволен — настоя тя. — Ти не ме харесваше още преди да ме бе видял.

Беше вярно и може би тази неприязън бе нараствала до момента, в който опита вкуса й.

— Джойс има право да продава имота, когато поиска и на когото поиска.

Меги кимна, загледана как кученцето се търкаля в прясната пръст.

— И Джойс ли ти е братовчедка?

— Накъде биеш?

Тя вдигна глава и срещна нетърпеливия му поглед.

— Просто се опитвам да разбера малките градчета. В края на краищата, нали ще живея тук.

— В такъв случай първото, което трябва да научиш, е, че хората не обичат въпросите. Те могат да решат сами да ти дадат информацията, която те интересува, ала не обичат да ги питат.

Меги вдигна вежди в знак на съгласие.

— Ще го запомня. — Доста доволна, че го бе ядосала, се обърна към приближаващия се полицай.

— Ще изпратят екип. — Той погледна от нея към Клиф, а после над рамото на приятеля си към дерето. — Сигурно ще поостанат, а после ще си вземат каквото намерят.

— А след това какво?

Боб отново насочи вниманието си към нея.

— Труден въпрос. — Размърда се, сякаш го обмисляше. — Право да ви кажа, никога не ми се е случвало такова нещо, ама предполагам, че ще пратят всичко на медицинска експертиза в Балтимор. Те ще трябва да проверят… Ъъъ… Всичко, преди да могат да почнат разследването.

— Разследване ли? — повтори тя и гърлото й се сви. — Какво разследване?

Полицаят се почеса по носа.

— Ами, госпожо, аз доколкото разбирам, няма причина нещо такова да е заровено долу в онова дере, освен…

— Освен ако някой не го е заровил — довърши Клиф.

Меги се вгледа в спокойно простиращите се раззеленени дървета от другата страна на ливадата.

— Мисля, че всички бихме изпили по едно кафе — прошепна тя и без да чака съгласие, тръгна към къщата.

Боб свали шапката и изтри потта от челото си.

— Като за книга.

Клиф проследи погледа на приятеля си към жената, която изкачваше разнебитените стъпала.

— Кое? Тя или онова? — посочи към дерето.

— И двете. — Боб извади пакетче дъвка и старателно разви една. — Първо, за какво жена като нея, знаменитост, се е завряла тук, в гората?

— Може да е решила, че обича дърветата.

Боб лапна дъвката.

— Тук трябва да има четирийсет-петдесет декара дървета.

— Петдесет.

— Мен ми се струва, че е купила повече, отколкото е спазарила. Леле, Клиф, в нашия край не сме имали нищо такова, откак лудият Мел Стиклър запали ония плевни. Сега в града…

— Ти си във възторг, а?

Боб познаваше Клиф достатъчно добре, за да долови и присмеха, и чувството му за хумор.

— Обичам да правя нещо — съгласи се той весело. — Като говорим за това, писачката на песни мирише страхотно.

— Как е Керъл Ан?

Като чу името на жена си, Боб се ухили.

— Много е добре. Гледай, Клиф, ако един мъж не попоглежда и не му харесва, трябва да ходи на доктор. Нали няма да ми кажеш, че не си забелязал колко е готина?

— Забелязал съм. — Клиф погледна към камъка до себе си. Когато я целуна, Меги седеше там. Без труд можеше да си припомни всяко отделно усещане, което бе преминало през него в този единствен момент. — Повече ме интересува земята й.

Боб се изсмя.

— Ако е тъй, значи много си се променил от училище. Помниш ли когато обичахме да идваме тук? Ония руси близначки, дето родителите им бяха наели за малко къщата. Ей там, на оня ъгъл, твоят стар шевролет си изръси гърнето.

— Помня.

— Имахме разни интересни разговори горе, в гората — продължаваше Боб. — Бяха най-готините момичета в училището, докато татко им не го преместиха и те заминаха.

— Кой дойде след това? — попита Клиф, почти на себе си. — Онова старо семейство от Харисбърг… Фарадееви. Те дълго време бяха тук, докато старецът умря и тя отиде да живее при децата им. — Присви очи от усилието да си припомни. — Това беше два месеца преди Морган да излети от моста. Оттогава никой не е живял тук.

Боб сви рамене. И двамата погледнаха към дерето.

— Сигурно има десет години, откак никой не живее тук.

— Десет години — повтори Клиф. — Дълго време.

Чу се шум на приближаваща се кола и двамата вдигнаха очи.

— Следователите — съобщи Боб и отново намести шапката си. — Сега е техен ред.

От ъгъла на терасата Меги наблюдаваше какво става. Бе решила, че ако полицейският екип има нужда от нея, ще й го кажат. Стори й се, че си разбират от работата. Там щеше само да им се пречка, разсъждаваше тя, докато пиеше следващата чаша черно кафе.

Гледаше ги как копаят, пресяват и систематично събират в найлонови торби това, за което бяха дошли. Каза си, че когато то напусне нейния имот, щеше да забрави за него. Вече нямаше да я засяга. Искаше й се да го вярва. Това, което сега се прехвърляше в найлонови торби, някога е било живо същество. Човек, който е имал мисли и чувства, бе лежал сам на метри от къщата, която сега бе неин дом. Не, не вярваше, че ще може да забрави това.

Преди всичко да свършеше, Меги трябваше да разбере кой е бил този човек, защо е умрял и защо гробът му е бил на нейната земя. Трябваше да намери тези отговори, ако искаше да живее в дома, който си бе избрала. Тъкмо допи погледната глътка кафе, и един от полицаите се откъсна от групата и се приближи към верандата. Тя тръгна към стълбите да го посрещне.

— Госпожо — кимна й той, но за нейно облекчение не й протегна ръка. Вместо това извади една значка и за момент й я показа. — Аз съм лейтенант Райкър.

Меги помисли, че той прилича на счетоводител на средна възраст и се зачуди дали носи под сакото си пистолет.

— Да, лейтенант.

— Сега свършваме. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо. — Тя стисна здраво с две ръце чашата си и й се прииска да можеше да влезе вътре, при своята музика.

— Получих доклада на полицая, ала бих искал да ми разкажете как сте открили останките.

Останки, помисли Меги и потръпна. Тази дума й се струваше много студена. За втори път разказа как кученцето бе започнало да рови, този път спокойно, без да трепери.

— Вие току-що сте купили този имот?

— Да, пренесох се тук едва преди няколко седмици.

— И се обърнахте към Дилейни да направи озеленяването.

— Да. — Тя погледна към Клиф, който говореше с друг от екипа. — Препоръча ми го майсторът, когото бях наела.

— Хм… — следователят уж съвсем между другото си водеше бележки. — Дилейни ми каза, че сте поискали да се изкопае езеро долу в дерето.

Меги облиза устни.

— Точно така.

— Добро място — забеляза той общително. — Но ще ви помоля за малко да задържите работата. Може да се наложи пак да дойдем да поогледаме.

Ръцете й стискаха празната чаша.

— Добре.

— И искаме да оградим онзи участък. — Той подръпна колана си и опря крак на стъпалото. — С мрежа, за да не може вашето куче или някое скитащо животно да рови — обясни небрежно.

И хора, помисли тя, като реши, че няма нужда човек да е гений, за да чете между редовете. Преди денят да бе свършил, това щеше да е най-голямата новина в областта. Меги бързо схващаше.

— Правете каквото е необходимо.

— Благодарим ви за съдействието, госпожице Фицджералд. — Той завъртя химикалката между пръстите си и се поколеба.

— Има ли още нещо?

— Знам, че моментът не е подходящ — започна Райкър със смутена усмивка, — ала не мога да го пропусна. Имате ли нещо против да ми дадете един автограф? Аз бях голям почитател на майка ви и мисля, че знам и повечето от вашите песни.

Меги се засмя. Бе много по-добре да се смее. Денят бе поредица от абсурдни събития.

— Разбира се. — Пое протегнатата й химикалка и тефтерчето. — Искате ли някакво посвещение?

— Може просто да напишете „На моя добър приятел Харви“.

Преди да бе успяла да го стори, вдигна очи и улови погледа на Клиф. Тя видя как устните му трепнаха в нещо средно между подигравка и усмивка. Изруга наум, подписа се и върна тефтерчето.

— Не разбирам нищо от такива неща — подзе Меги оживено, — но ще ви бъда много благодарна, ако ме държите в течение на всичко, което се прави.

— До няколко дни ще имаме заключението на медицинската експертиза.

Следователят пъхна тефтерчето и джоба си и отново стана строго професионален.

— След това всички ние ще знаем повече. Благодаря, че ни отделихте време, госпожице Фицджералд. Веднага щом можем, ще престанем да ви се пречкаме.

Въпреки че усещаше погледа на Клиф върху себе си, Меги се обърна и влезе в къщата. След малко през отворените прозорци се разнесе музика.

Клиф остана, където беше, въпреки че бе отговорил на всички въпроси, на които можеше да отговори. Мислите му бяха насочени към звуците, които долитаха от музикалното студио. Това не бе някоя от нейните песни, заключи той, а нещо от класиката, нещо, което изискваше бързина, съсредоточаване и страст. Терапия? Намръщи се към прозореца, после сви рамене и тръгна към колата си. Не бе негова работа дали дамата е разстроена. Не му ли бе казала, че се е преместила тук, за да бъде сама?

Обърна глава и видя, че следователите се гласят да си отидат. След малко, спомни си Клиф, тя щеше да остане сама. Музиката, струяща от прозореца, бе напрегната, почти отчаяна. Той изруга, прибра ключовете в джоба си и се запъти към стълбите.

Меги не отговори на почукването му. Музиката продължаваше. Без да се замисля, той бутна входната врата. Къщата вибрираше от бурята, идваща от пианото. Клиф я последва към студиото и се вгледа в нея от вратата.

Очите й бяха тъмни, главата й наведена, макар според него тя дори да не виждаше клавишите. Талант? Това не можеше да се отрече, както не можеше да се отрече и напрежението, нито уязвимостта й. По-късно можеше да се запита защо и трите го караха да се чувства притеснен.

Може би наистина искаше да я успокои, каза си той. Би го направил за всеки при такива обстоятелства. Нямаше нужда Меги да означава каквото и да било за него, за да иска да я разсее. Винаги бе имал слабост към изгубените животни и ранените птици. Недоволен от собствената си логика, я изчака да свърши.

Меги вдигна очи и се стресна, като го видя на прага. Ядосана на опънатите си нерви, скръсти ръце в скута си.

— Мислех, че си си тръгнал.

— Не. Те си тръгнаха.

Тя отметна косата от очите си. Надяваше се, че изглежда овладяна.

— Имаше ли още нещо?

— Да. — Клиф се приближи и прокара пръст по клавишите на пианото. Никаква прах, забеляза той, в къща, която почти се задушаваше от прах. Очевидно работата й бе от първостепенно значение за нея.

Не й бе отговорил на въпроса и Меги се намръщи. Клиф предпочиташе нетърпението, което виждаше сега в очите й.

— Какво?

— Мислех си за една пържола.

— Моля?

Студеният отговор накара устните му да трепнат. Да, определено я предпочиташе такава.

— Не съм ял.

— Съжалявам. — Тя започна да събира нотите си. — Нямам пържола под ръка.

— Има едно място на петнайсетина километра от града. — Хвана я за ръката да я издърпа да стане. — И без това имам чувството, че там ще приготвят пържолата по-добре от теб.

Меги се дръпна и се вгледа в него.

— Отиваме на вечеря?

— Точно така.

— Защо?

Той я хвана за ръката, за да не си зададе същия въпрос.

— Защото съм гладен — отговори просто.

Тя понечи да се възпротиви, въпреки че Клиф сякаш не забелязваше. В този момент изведнъж разбра колко й се искаше да излезе, да се махне, поне за малко. Рано или късно щеше да се наложи да остане сама в тази къща, ала точно в момента… Не, точно в момента не искаше да е сама, където и да било.

Той знаеше, разбираше, и както и да се държеше, предлагаше на Меги точно това, от което тя имаше нужда.

Въпреки че мислите им не бяха особено спокойни, никой от тях не каза нищо, докато не минаха заедно през вратата.