Нора Робъртс
Защото те обичам (3)

Трета глава

Трети ден подред Меги се будеше сутрин от звука на хора и машини пред прозореца. Мина й през ума, че още не бе имала възможността да свикне с тишината, а хаосът бе започнал.

На мястото на булдозера бяха дошли електрически триони, промишлени косачки на плевели и камиони. Изобщо не можеше да свикне с ранното ставане, ала се бе примирила. В седем и петнайсет вече се бе измъкнала изпод душа и гледаше лицето си в огледалото в банята.

Не се хареса много, като видя сънените си очи. Но пък снощи бе седяла до два да работи върху партитурата. Недоволно прокара ръка по лицето си. Никога не бе смятала грижата за кожата си за лукс или загуба на време. Това бе нещо, което правеше просто по навик, както всяка сутрин в Калифорния плуваше по двайсет дължини.

Напоследък пренебрегваше основните неща, реши тя и погледна накриво към отражението си. Кога за последен път бе ходила на фризьор? Два месеца? Тъжно дръпна бретона, който се извиваше над челото й. Личеше си и бе време да направи нещо. Зави още мократа си коса с една кърпа и отвори огледалната вратичка на шкафчето. Най-близкият салон на „Елизабет Ардън“ бе на сто километра. Има моменти, каза си Меги, когато човек трябва сам да се грижи за себе си.

Тъкмо си изплакваше ръцете, когато до нея достигна пронизителният бърз лай. Подаръкът на Си Джей, помисли тя кисело, си искаше закуската. Както си беше с късата хавлия, разнищена по краищата, с коса, увита в кърпа на квадратчета и с маската, която се втвърдяваше на лицето й, тръгна надолу по стълбите да се погрижи за нетърпеливия подарък, който нейният агент й бе изпратил. Тъкмо бе стигнала до най-долното стъпало, и почукване на вратата накара грозноватото булдогче да замръзне.

— Успокой се — заповяда му Меги и го грабна под мишница. — Не се вълнувай толкова, още не съм си изпила кафето. Ще почакаш малко. — Посегна към вратата, а кученцето наведе глава и изръмжа. Определено градско чедо, помисли тя, като се опитваше да го успокои. Дали Си Джей го бе замислил по този начин? Вратата заяде. Меги изруга, остави кучето и дръпна с две ръце дръжката.

Вратата се разтвори рязко и тя отлетя няколко стъпки назад. Кученцето се стрелна през най-близкия портал, надзърна оттам и започна да се зъби, сякаш да покаже, че върши работа. Клиф я гледаше как стои задъхана в коридора. Меги въздъхна и се запита какво ли още щеше да се случи.

— Мислех, че селският живот трябва да е по-спокоен.

Клиф се засмя и пъхна палци в предните джобове на джинсите си.

— Не е задължително. Събудих ли те?

— Отдавна съм станала — заяви тя високомерно.

— Ммм. — Погледът му се плъзна по краката й, приятно открити от късата хавлия, после се спря върху кученцето, свито до портала. Краката й бяха по-дълги, помисли той, отколкото човек би могъл да предположи, като имаше предвид общия й ръст.

— Приятел ли ти е?

Меги хвърли един поглед към булдога, който ръмжеше свирепо, като пазеше безопасно разстояние.

— Подарък от моя агент.

— Как се казва?

Тя изгледа накриво кученцето.

— Убиец.

Кутрето отново изчезна зад стената.

— Много подходящо — забеляза Клиф. — Смяташ да го обучиш за пазач ли?

— Ще го обуча да хапе музикални критици. — Меги вдигна ръка да я прокара през косата си — стар навик — и откри кърпата. Внезапно си спомни в какъв вид е. Посегна към лицето си и напипа втвърдената маска.

— О, господи! — прошепна тя, като видя, че очите на Клиф се разшириха. — Ох, по дяволите. — Обърна се и се затича към стълбите. — Само за минутка! — Клиф се наслади на интригуващо мярналите се бедра, когато Меги се втурна нагоре.

Десет минути по-късно тя се върна, вече съвсем спокойна. Косата й бе прибрана назад със седефени шноли, на лицето й имаше лек грим. Бе облякла първото, на което бе попаднала в неразопакования си куфар. Тесните черни джинси интересно контрастираха на свободния бял пуловер. Клиф седеше на най-долното стъпало и докарваше страхливото кученце до екстаз, като го чешеше по корема. Меги се намръщи над главата му.

— Няма ли да кажеш нещо?

Той продължи да чеше кучето, без да си прави труда да вдигне поглед.

— За какво?

Тя присви очи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Нищо. Не искаше ли да обсъдим нещо тази сутрин?

Клиф не бе съвсем сигурен защо този леден, царствен тон му хареса. Може би просто му бе приятна мисълта, че можеше да я накара да го използва.

— Още ли искаш онова езеро?

— Да, още искам езерото — сопна се Меги и стисна зъби, за да не го стори отново. — Нямам навика да си променям решенията.

— Прекрасно. Днес следобед започваме да разчистваме дерето. — Стана и я погледна. Кученцето седеше в очакване в краката му. — Не си се обадила на Боги за пода на кухнята.

В очите й се мярна смущение, после изчезна.

— Откъде…

— В Морганвил нещата се научават лесно.

— Е, не е твоя…

— В един малък град е трудно твоята работа да си е само твоя — прекъсна я отново той. Забавляваше го да я слуша как издиша възмутено. — Истината е, че напоследък ти си голямата новина. Всички се чудят какво прави дамата от Калифорния горе, в планината. Колкото повече не казваш, толкова повече ще се чудят.

— Така ли? — Тя наклони глава и пристъпи по-близо. — А ти? Ти чудиш ли се?

Клиф разбираше кога го предизвикват и знаеше, че ще отговори на предизвикателството, когато сам реши. Импулсивно хвана брадичката й и я очерта с пръст. Меги не трепна, нито се отдръпна, ала замръзна.

— Хубава кожа — промърмори той и проследи с поглед пръста си. — Много хубава. Грижи се добре за нея, Меги. Аз ще се грижа за земята ти. — Остави я, застанала точно както си беше, със скръстени ръце, с отметната назад глава, с учуден поглед.

 

 

Към десет часа Меги реши, че това няма да е тихият, спокоен ден, заради който се бе пренесла да живее на село. Мъжете отвън надвикваха машините, за да се чуят. По прясно посипаната с пясък ливада идваха и заминаваха камиони. Можеше само да се успокоява, че след няколко седмици поне това щеше да е свършило.

Три пъти по телефона й се обадиха приятели от крайбрежието, които се чудеха какво прави и как го прави. На третото обаждане вече я бяха хванали нервите да обяснява, че сваля линолеума, лепи тапети, боядисва дограма и всичко това й е приятно. Остави телефона и се зае отново със своя нож и с пода на кухнята.

Вече половината от дъските се виждаха. Напредъкът я вдъхновяваше дотолкова, че реши да се занимава само с това, докато го довърши. Подът щеше да стане много красив и, добави наум, като се сети за забележката на Клиф, щеше да го е направила сама.

Бе обелила само още два сантиметра, когато на вратата зад нея се почука. Тя обърна глава, готова да избухне, ако Клиф Дилейни се бе върнал да й се подиграва. Но вместо него видя висока слаба жена на нейната възраст с мека кестенява коса и светлосини очи. Докато се вглеждаше в Джойс Морган Ейджи, се чудеше защо досега не бе забелязала приликата й с Лоуела.

— Здравейте, госпожо Ейджи. — Меги стана и изтупа джинсите си. — Влезте, моля. — Стъпи върху тънък слой старо лепило и гуменките й изскърцаха. — Извинете, подът е малко лепкав.

— Не искам да прекъсвам работата ви. — Джойс стоеше нерешително на прага и гледаше пода. — Трябваше да ви се обадя, ала ми е на път от майка ми.

Обувките на Джойс бяха елегантни и стилни. Меги усещаше как гуменките й залепват.

— Ако нямате нищо против, можем да поговорим навън. — Тя пое инициативата и излезе на слънце. — В момента тук е малко разхвърляно.

— Да. — Двете чуха как един от работниците извика нещо на друг, като подкрепи предложението си с добродушна псувня. Джойс хвърли един поглед към тях и се обърна към Меги. — Както виждам, не си губите времето.

— Да — засмя се тя и погледна към сипея зад тях. — Никога не съм била особено търпелива. Кой знае защо, повече бързам да оправя отвън, отколкото вътре.

— Не бихте могли да наемете по-добра фирма — забеляза Джойс, като мярна един от камионите с надпис „Дилейни“.

Меги проследи погледа й, но тонът й остана неутрален.

— И аз така разбрах.

— Искам да ви кажа, че наистина съм много доволна, дето правите толкова неща тук. — Джойс започна да си играе с дръжката на чантичката. — Почти не си спомням, че съм живяла тук. Когато се преместихме, бях малка. Ала мразя нещо да се разсипва. — Поусмихна се, огледа наоколо и поклати глава. — Мисля, че не бих могла да живея тук. Обичам да съм в града, съседите да са наблизо и да има деца, с които децата ми да играят. Разбира се, Стан, мъжът ми, иска да е на разположение през цялото време.

На Меги й трябваше малко време, за да си спомни.

— Мъжът ви е шерифът, нали?

— Да. Морганвил е малък град, не е като Лос Анджелис, но все има работа. — Усмихна се, ала Меги се учуди защо долавя напрежение. — Просто не сме градски хора.

— Да. — Тя също се усмихна. — Изглежда съм разбрала, че и аз не съм.

— Не разбирам как можете да се откажете… — Джойс сякаш се усети. — Исках да кажа, трябва да е било голяма промяна, след като сте живели на място като Бевърли Хилс.

— Промяна е — съгласи се Меги. Дали и тук чувстваше подводни течения, както в мечтателността на Лоуела? — Промяна, която исках.

— Да… Ами, вие знаете колко се радвам, че купихте къщата, и то толкова бързо. Стан малко се ядоса, че съм я обявила за продажба, докато го нямаше в града, но не можех да я гледам просто да стои тук. Кой знае, ако не бяхте минала толкова скоро, можеше и да ме убеди да се откажа.

— Значи и двете можем да сме благодарни, че видях табелата, когато минах. — Меги се опитваше наум да оцени ситуацията. Изглежда къщата бе принадлежала само на Джойс, а майка й и Стан не са имали никакви претенции. За миг се зачуди защо Джойс по-рано не я бе продала или дала под наем.

— Истинската причина да дойда, госпожице Фицджералд, е майка ми. Тя ми каза, че преди няколко дни е била тук.

— Да, много симпатична жена.

— Да. — Джойс отново погледна към работещите мъже, после пое дълбоко въздух. Меги вече не се чудеше дали чувства подводни течения. Вече бе сигурна. — Повече от сигурно е, че пак ще намине. Бих искала да ви помоля за една услуга. Ако започне да ви създава проблеми, бихте ли го казала на мен, вместо на нея?

— Защо трябва да ми създава проблеми?

Джойс издаде звук, който беше нещо средно между израз на умора и безпомощност.

— Майка често се рови в миналото. Тя така и не преживя напълно смъртта на баща ми. Кара някои хора да се чувстват неудобно.

Меги си спомни за притеснението, което бе изпитвала по време на краткото посещение на Лоуела. Въпреки това поклати глава:

— Майка ви е добре дошла да идва от време на време, госпожо Ейджи.

— Благодаря ви, ала обещайте да ми кажете, ако… Ами, ако бихте искали да не идва. Виждате ли, тя често минаваше оттук, дори когато къщата беше изоставена. Не искам да ви се пречка. Изобщо не знае коя сте. Това е… — Очевидно смутена, Джойс замълча. — Искам да кажа, майка не разбира, че човек като вас може да е зает.

Меги си спомни обърканите очи, нещастните устни. Отново я обзе съжаление.

— Добре, ако ми пречи, ще ви кажа.

Облекчението, което бързо се изписа по лицето на Джойс, бе съвсем явно.

— Много ви благодаря, госпожице Фицджералд.

— Меги.

— Да, ами… — Сякаш още по-притеснена, Джойс успя да се усмихне. — Разбирам, че човек като вас не иска хората да минават оттук и да му се пречкат.

Меги се засмя, като се сети колко пъти тази сутрин я прекъсна телефонен звън.

— Аз не съм отшелник — каза тя на Джойс, въпреки че вече не бе съвсем сигурна. — И всъщност не съм много темпераментна. Някои хора дори ме смятат за нормална.

— О, не исках да кажа…

— Знам. Елате пак, когато съм оправила пода, и ще пием кафе.

— Много ще ми бъде приятно, наистина. О, щях да забравя… — Бръкна в голямата платнена чанта, която висеше през рамото й, и измъкна голям плик. — Майка каза, че искате да ги видите. Няколко снимки на къщата.

— Да. — Зарадвана, Меги взе плика. Не бе мислила, че Лоуела ще се сети да ги потърси и да й ги изпрати. — Надявам се, че може да ми подскажат някои идеи.

— Майка каза, че можете да ги задържите колкото желаете. — Джойс се поколеба и отново започна да си играе с дръжката на чантата. — Трябва да тръгвам. На обед най-малкото се връща от детска градина, а и Стан понякога идва да хапне. Нищо не съм направила. Надявам се да се видим някой път в града.

— Непременно. — Меги пъхна плика под мишница. — Много поздрави на майка ви.

Тръгна към къщата, но забеляза, че Клиф се приближава към Джойс. От любопитство се спря и видя как той хвана двете ръце на младата жена. Макар да не можеше да чуе разговора през рева на моторите, беше очевидно, че двамата се познават добре. На лицето на Клиф бе изписана нежност, каквато не бе виждала досега, и нещо, което разтълкува като загриженост. Той се наведе, сякаш Джойс говореше много тихо, после докосна косата й. Братско докосване ли, запита се тя, или любовно?

Джойс поклати глава, явно затруднена да отвори вратата на колата. Когато влезе вътре, Клиф за момент се надвеси през прозореца. Дали напрежението, което бе почувствала, бе истинско, или въображаемо? Завладяна от безмълвната сцена, Меги гледаше как Клиф се отдръпна от прозореца и Джойс обърна колата да си тръгва. Преди да бе успяла да влезе в къщата, Клиф се обърна и очите им се срещнаха.

Разделяха ги сто метра, а въздухът бе пълен със звуците на хората и машините. Слънцето бе достатъчно силно, за да й е почти горещо с блузата, ала въпреки това Меги усети как по гърба й бързо полазиха неочаквани ледени тръпки. Може би просто бе изпитала враждебност. Опитваше се да си внуши, че бе враждебност, а не първите опасни трепвания на страстта.

Изкуши се да прекоси разделящите ги сто метра и да провери и двете си предположения. Дори мисълта за това накара кръвта й да закипи. Той не се помръдна. Не откъсна очи от нея. С внезапно вдървени пръсти Меги завъртя дръжката и влезе вътре.

Два часа по-късно отново излезе. Никога не бе бягала от предизвикателства, от чувства или от неприятности. Клиф Дилейни сякаш бе свързан и с трите. Докато остъргваше линолеума, Меги се укоряваше, че му бе позволила да я стресне, и то само защото бе силно мъжествен и привлекателен.

И различен, призна си тя. Различен от повечето мъже, които бе срещала в своята професия. Той не й се умилкваше. Бе далеч от това. Не се опитваше да я очарова. Не се впечатляваше от собствената си физика, от външния си вид или от изискаността си. Сигурно точно тази разлика бе причината да не бе съвсем сигурна как да се държи с него.

Много директни, много ясни делови отношения, реши Меги, докато обикаляше къщата. Спря да огледа насипа отпред.

Лозите, храсталаците и гъстите бурени вече ги нямаше. Там, където доскоро се простираше пущинак, сега бе насипана тъмна богата почва. Дървото, което надвисваше над къщата, също го нямаше, заедно с пъна. Двама мъже с блестящи от пот гърбове подреждаха камъни в ниска стена там, където краят на склона стигаше до ливадата.

Клиф Дилейни не си поплюваше, заключи Меги и тръгна през новата пръст към страничния двор. И тук най-трудното бе свършено. Огромен брадат мъж с работен комбинезон се бе разположил върху голям жълт багер толкова удобно, както друг би седнал във фотьойл. С едно бутване на ръчката копачката се насочи към дерето, заби се в земята и се вдигна пълна.

Заслонила очи, Меги гледаше как върви работата, а кученцето се въртеше в краката й и се зъбеше на всичко, което види. Всеки път, когато багерът отвореше челюсти да изсипе товара си, то се заливаше от лай. Тя се засмя и се наведе да го почеше зад ушите и да го успокои.

— Не се бой, Убиец. Няма да му дам да те вземе.

— Аз не бих се приближил повече — обади се Клиф зад нея.

Меги обърна глава и примижа.

— Това е достатъчно близо. — Не й харесваше, че бе в неблагоприятното положение да гледа нагоре и срещу слънцето. Изправи се. — Изглежда напредваш.

— Трябва да засадим растенията и да изградим стената, преди да са започнали дъждовете — посочи той към дерето. — Иначе ще стане истинска бъркотия.

— Разбирам. — Тъй като Клиф отново бе със смущаващите тъмни очила, тя му обърна гръб и се загледа в багера. — Изглежда имаш голям персонал.

Той пъхна палци в джобовете си.

— Достатъчно голям. — Мислеше, че си бе въобразил онова мощно сексуално привличане преди няколко часа. Сега, когато отново го почувства, не можеше да го отрече.

Меги не бе това, което Клиф искаше, и въпреки това я желаеше. Не бе това, което би избрал, и въпреки това я избираше. Можеше да зареже логиката, докато не беше открил какво бе да я докосне.

Тя усещаше колко бяха близо един до друг. Вълнението, което бе изпитала преди няколко часа, започна отново да се надига, бавно, съблазнително, докато почувства, че цялото й тяло се напрегна от него. Разбираше, че човек просто може да пожелае някого, когото не познава, някого, с когото се разминава по улицата. Всичко бе въпрос на биотокове, но нейните биотокове никога досега не бяха реагирали така. Изпитваше бясното желание да се обърне и да се хвърли в прегръдките му, да поиска или да предложи да осъществят това, което тлееше между тях, каквото и да бе то. Във всеки случай то предлагаше вълнение и удоволствие, каквито преди само бе зървала. Затова наистина се обърна, съвсем не наясно какво ще каже.

— Не ми харесва това, което става тук.

Клиф не се и опита да се престори, че не я разбира. Никой от тях не мислеше за езерото или за машините.

— Имаш ли избор?

Меги се намръщи. Искаше й се да бе по-сигурна в ходовете си. Той не бе като мъжете, които бе познавала преди. Следователно стандартните ходове не вършеха работа.

— Мисля, че да. Пренесох се тук, защото тук исках да живея, тук исках да работя. Ала се преместих и защото исках да съм самостоятелна. Имам намерение да постигна всички тези неща.

Клиф се вгледа за момент в нея, после махна разсеяно на багериста, който изключи мотора да обядва.

— Аз приех тази работа, защото исках да работя върху тази земя. Имам намерение да го направя.

Въпреки че не почувства й най-малко отслабване на напрежението, тя кимна:

— Значи се разбираме.

Понечи да се обърне, но той сложи ръка на рамото й и я спря.

— Мисля, че и двамата разбираме прекалено добре.

Мускулите в стомаха й се свиха и отпуснаха като нервен юмрук. Пръстите му лежаха толкова леко върху рамото й, че не би трябвало да усеща нищо. Ала тялото й затуптя. Въздухът сякаш стана по-плътен, по-горещ, гласовете на мъжете по-далечни.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш.

Да, знаеше.

— Не знам нищо за теб — успя да произнесе Меги.

Клиф улови краищата на косата й.

— Аз не мога да кажа същото.

Тя кипна, макар да усещаше, че той й се подиграва.

— Значи вярваш на всичко, което прочетеш в клюкарските вестници и списания! — Отметна глава да освободи косата си от пръстите му. — Изненадана съм, че един очевидно толкова талантлив и преуспял човек може да бъде толкова невеж.

Клиф прие удара с кимване.

— Изненадан съм, че една очевидно толкова талантлива и преуспяла жена може да бъде толкова глупава.

— Глупава? Какво, по дяволите, трябва да значи това?

— Изглежда ми глупаво да насърчаваш пресата да съобщава за всички страни от твоя живот.

Меги стисна зъби и се опита да вдиша дълбоко. И двете не помогнаха.

— Не съм насърчавала пресата да прави каквото и да било.

— Не ги спираш.

— Ако ги спирам, още повече ще ги насърчавам! — Скръсти ръце пред гърдите си, както бе правила и преди, и се загледа към дерето. — Защо ли се оправдавам? — измърмори тя. — Ти не знаеш нищо за това. Нямам нужда да знаеш.

— Знам, че даде интервю за себе си и за мъжа си седмици след смъртта му. — Чу как Меги бързо пое дъх и се наруга наум, задето бе казал нещо толкова лично и толкова неуместно.

— Имаш ли някаква представа как се беше нахвърлила върху мен пресата в онези седмици? — Гласът й бе тих и напрегнат. Тя вече не го гледаше. — Знаеш ли цялата помия, която пишеха? — Пръстите й се стегнаха върху ръцете й. — Аз избрах един журналист, на когото можех да вярвам, и дадох най-искреното, най-честно интервю, което можех, като знаех, че това бе единственият ми шанс да не позволя нещата да затънат още по-низко. Това интервю беше за Джери. То бе единственото, което все още можех да му дам.

Клиф бе искал да я подразни, дори да я жегне, но не бе искал да я нарани.

— Извинявай. — Сложи отново ръка на рамото й, ала Меги се отдръпна рязко.

— Забрави.

Той я хвана здраво за двете рамене и я обърна към себе си.

— Не забравям ударите под пояса, особено когато аз съм ги нанесъл.

Преди да отговори, тя изчака, докато се увери, че почти се бе овладяла.

— Преживявала съм и други удари. Съветът ми към теб е да не критикуваш нещо, което не можеш да разбереш.

— Извиних се. — Не пусна раменете й, когато Меги се опита да се отдръпне. — Но не ме бива много да изпълнявам съвети.

Тя отново замръзна. По някакъв начин се бяха озовали по-близо, така че бедрата им се докосваха. Съчетанието между гняв и желание ставаше прекалено силно, за да не му обръща внимание.

— В такъв случай ние с теб нямаме какво повече да си кажем.

— Не си права. — Гласът му бе много тих, много властен. — Още не сме започнали да си казваме това, което имаме за казване.

— Ти работиш за мен…

— Аз работя за себе си — поправи я Клиф.

Меги разбираше тази гордост и се възхищаваше от нея. Ала възхищението не можеше да свали ръцете му от раменете й.

— Плащам ти да вършиш работа.

— Плащаш на моята фирма. Това е бизнес.

— Това е единственият ни бизнес.

— Отново не си права — измърмори той, но я пусна.

Тя отвори уста да му отвърне нещо остро, ала кучето започна бързо и възбудено да лае и Меги реши, че ще е много по-обидно просто да му обърне гръб и да се заеме с любимеца си. Без да каже нито дума, тръгна край склона на дерето към купчината от пръст, камъни и отломки, които багерът бе изровил.

— Добре, Убиец. — Пътят бе толкова неравен, че Меги се спъваше в камъните и ругаеше под носа си. — И без това в тази купчина няма да намериш нищо.

Без да й обръща внимание, кученцето продължаваше да рови, пъхнало нос в дупката. Лаят му се чуваше все по-приглушено, а опашката му се въртеше или от усилието, или от радостта от новата игра.

— Престани! — Тя се наведе да го вземе и тежко се стовари на земята. — По дяволите! — Без да става, сграбчи с една ръка кученцето, издърпа го и събори цяла лавина от камъни.

— Внимавай! — извика над нея Клиф. Меги имаше късмет, че някой от камъните не я удари.

— Това глупаво пале! — извика в отговор тя и отново изпусна кучето. — Един Бог знае какво толкова интересно намира тук. Само пръст и камъни. — Бутна купчината, която се издигаше до нея.

— Ами хвани го и го донеси, преди някой от вас да е пострадал.

— Да — измърмори Меги под носа си. — Много си услужлив. — С отвращение се надигна да се закатери нагоре и в този момент пръстите й се плъзнаха край кръглия камък, на който бе опряла ръка. Кухина, помисли с любопитство. Раздвоена между дерето и непреставащия лай на кученцето, тя погледна надолу.

Тогава запищя толкова силно и продължително, че палето се втурна да се скрие.

Първата мисъл на Клиф, докато тичаше по склона към нея, бе, че сигурно бе видяла змия. Когато я стигна, я издърпа да стане и я грабна в прегръдките си в инстинктивен жест на защита. Меги бе спряла да пищи и въпреки че дишаше неравномерно, се вкопчи в ризата му, преди да бе успял да я отнесе нагоре.

— Кости — прошепна тя, затвори очи и отпусна глава на рамото му. — О, боже мой…

Той погледна надолу и видя какво бяха изровили багерът и кучето. Между камъните и коренищата имаше нещо, което би могло да се сбърка с купчина дълги бели пръчки, изпоцапани с кал. Но върху костите, на сантиметри от мястото, където бе седяла Меги, лежеше човешки череп.