Нора Робъртс
Защото те обичам (10)

Десета глава

Според Меги бе ирония на съдбата, че едва бе свикнала да живее сама, и вече не живееше сама. Клиф осъществи промяната ненатрапчиво — без суетене, без много труд, с енергично, доста неусетно чувство за организираност, което изглежда му бе в характера. Тя винаги бе уважавала организираните хора — от безопасно разстояние.

Всяка сутрин той излизаше рано, много преди за нея да бе прилично човек да е станал. Бе тих, бърз и никога не я будеше. Понякога, когато по-късно слезеше долу, Меги намираше до кафеварката някоя набързо надраскана бележка: „Телефонът пак беше изключен“ или „Млякото е на свършване, ще взема“.

Не точно любовни писма, помисли тя кисело. Мъж като Клиф не би излял чувствата си върху хартия, както би направила Меги. Това бе просто още една разлика между тях. Във всеки случай, не бе сигурна дали той имаше към нея някакви други чувства, освен желание и от време на време пристъп на нетърпимост. Макар да имаше моменти, когато подозираше, че бе докоснала някои негови по-нежни струни, Клиф не се държеше много като любовник. Не й носеше цветя, ала тя помнеше, че й бе посадил върба. Не я обсипваше с изящни, нежни думи, но Меги понякога улавяше погледа в очите му. Той не бе поет, не бе романтик, ала този поглед, този дълъг, настойчив поглед казваше повече, отколкото повечето жени някога биха чули.

Може би, въпреки неговото и нейното нежелание, бе започнала да го разбира. Колкото повече разбираше, толкова по-трудно й ставаше да овладява непрекъснато растящата си любов. Това не бе мъж, чиито чувства можеха да се пришпорват или насочват. Тя бе жена, която, след като чувствата й са били докоснати, тичаше след тях, накъдето и да я поведат.

Въпреки че бе живяла само месец в една къща извън Морганвил, Меги бе разбрала някои основни неща от живота в малкия град. Каквото и да направеше, ставаше всеобщо достояние, почти преди да го бе направила. Каквото и да направеше, то предизвикваше разнообразни мнения, които достигаха до всеобщ консенсус. Имаше няколко ключови фигури, чиито мнения можеха да повлияят върху този консенсус. Клиф, разбра тя, бе един от тях, ако решеше да си направи труда. Стан Ейджи и пощаджийката бяха други двама. Не й отне дълго време да открие, че Боги бе още един човек, чието мнение хората търсеха и внимателно претегляха.

Отношенията в Морганвил може и да бяха от по-малък мащаб, отколкото в музикалната индустрия в Южна Калифорния, но Меги виждаше, че те се движеха в едно и също русло. В Лос Анджелис, обаче, тя бе кралска особа от второ поколение, докато тук бе аутсайдер. Аутсайдер, чиято известност можеше да бъде или презирана, или приемана. Засега имаше късмет, защото повечето от ключовите фигури бяха решили да я приемат. Като си мислеше за малките, сплотени градчета, Меги осъзнаваше, че живеейки с Клиф, излагаше на риск това приемане.

Не живееше с него, поправи се тя, докато размазваше лепило по наскоро почистения под на банята. Той не живееше с нея, той стоеше при нея. Имаше огромна разлика. Клиф не си бе пренесъл багажа, нито бяха говорили колко дълго ще остане тук. Бе по-скоро, реши Меги, като да имаш гост, когото не се чувстваш задължен да развличаш или впечатляваш.

Без да бе необходимо и по свой собствен избор той бе решил да бъде неин телохранител. А нощем, когато слънцето залезеше и гората стихнеше, тялото й бе негово. Клиф приемаше нейната страст, нейния глад и желания. Може би един ден щеше да приеме и чувствата й, които горяха също толкова горещо и буйно. Ала първо трябваше да започне да я разбира, както тя започваше да разбира него. Без това разбиране и без уважението, което идваше с него, емоциите и страстите щяха да увехнат и да умрат.

Меги намести следващата плочка и седна да огледа как става. Теракотата с цвят на камък й позволяваше да използва безброй комбинации от цветове. Тя искаше нищо в нейната къща да не бъде прекалено ограничаващо или организирано, както искаше и да направи сама повечето промени и подобрения.

Меги огледа шестте залепени плочки и кимна. Напоследък ставаше доста сръчна. Въпреки че теменужките й така и не се възстановиха, те бяха единственият й голям провал.

Доволна и готова да продължи, тя се замисли дали да не разбърка още една доза лепило или да не започне следващата стена в спалнята си. Оставаше да сложи тапетите само още на една стена и половина, спомни си Меги, после трябваше да реши какви пердета да избере — бежови, кафяви, масленозелени… Голяма работа, биха казали повечето хора, но пък тя винаги досега бе оставяла такива неща на декораторите. Сега, ако нещо не се получеше, можеше да обвинява само себе си.

Със смях посегна отново към кутията с плочките, поряза си пръста на един остър ръб и изруга без особен ентусиазъм. Това бе цената сам да си майстор, реши Меги и отиде до чешмата да се изплакне. Може би трябваше да остави за малко плочките и да се заеме с тапетите.

Когато кучето залая и се чу шум от кола, тя разбра, че и двете ще трябва да почакат. Примирено спря водата, отиде до малкото прозорче и видя как лейтенант Райкър взема последния завой.

Защо се е върнал, учуди се Меги и се намръщи. Едва ли можеше да му даде още някаква информация. Ала той не тръгна веднага към къщата и тя остана, където си беше. Райкър пое по пътечката от плочки, която хората на Клиф бяха направили едва тази седмица. Като стигна до края, не се обърна към терасата, а погледна към дерето. Бавно извади цигара и я запали с къса кибритена клечка. Няколко минути просто стоеше там, пушеше и гледаше към пръстта и камъните, сякаш те можеха да му дадат отговор на въпросите, които имаше. После, преди Меги да бе успяла да реагира, се обърна и погледна право към прозореца, където стоеше тя. Почувствала се глупаво, Меги слезе долу да го посрещне.

— Здравейте, лейтенанте. — Тя внимателно слезе по стъпалата на терасата към твърдите нови плочки.

— Добър ден, госпожице Фицджералд. — Той метна фаса в храсталака близо до дерето. — Вашият двор започва да се оформя. Като си помисля само на какво приличаше преди няколко седмици.

— Благодаря ви. — Изглеждаше толкова безопасен, толкова приятен. Меги отново се зачуди дали носи под сакото си пистолет.

— Забелязвам, че там сте засадили върба. — Но гледаше към нея, не към върбата. — Скоро ще можете да направите вашето езеро.

И Меги като Райкър не погледна към дерето.

— Значи ли това, че разследването почти е завършило?

Райкър се почеса по брадата.

— Струва ми се, че не съм казал такова нещо. Работим по въпроса.

Тя потисна въздишката си.

— Ще претърсвате ли пак дерето?

— Едва ли ще се стигне до това. Прегледахме го вече два пъти. Въпросът е… — Той замълча и пристъпи от крак на крак. — Не обичам неизяснените неща. Колкото повече се ровим в тази история, толкова повече откриваме. Трудно е да се изяснят неща отпреди десет години.

Дали това бе светско посещение, или официално, чудеше се Меги, като се мъчеше да не се дразни. Спомняше си колко бе смутен Райкър, когато я молеше за автограф. В момента нямаше нужда от още един поклонник.

— Лейтенанте, има ли нещо, което мога да направя?

— Исках да ви питам дали някой не е минавал насам, някой, когото познавате, или може би някой, когото не познавате.

— Някой да е минавал?

— Убийството е станало тук, госпожице Фицджералд, и колкото повече се ровим, толкова повече хора откриваме, които са имали причини да убият Морган. Много от тях все още живеят в града.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако се опитвате да ме притесните, лейтенанте, успявате.

— Нямам такова желание, ала и не искам да ви държа в неведение. — Той се поколеба, после реши да следва инстинкта си. — Открихме, че Морган е изтеглил двайсет и пет хиляди долара от банковата си сметка в деня, в който е изчезнал. Колата му е била намерена, сега е открито и тялото, но парите така и не са се появили.

— Двайсет и пет хиляди… — прошепна Меги. Порядъчна сума, още по-порядъчна преди десет години. — Искате да ми кажете, че парите са били мотивът за убийството?

— Парите винаги са мотив за убийство и това не е изяснено. Проверяваме много хора, ала това отнема време. Досега никой не е показвал, че има такива пари. Понечи да извади още една цигара, после очевидно размисли. — Аз имам една-две теории…

Би се усмихнала, ако главата не започваше да я боли.

— И бихте искали да ми ги разкажете?

— Който и да е убил Морган, е бил достатъчно умен, за да скрие следите си. Може да е бил достатъчно умен и за да знае, че ако се появи с двайсет и пет хиляди долара, това няма да остане незабелязано в град като този. Може би, само може би се е уплашил и се е отървал от парите. А може и да ги е скрил, така че да има търпение, докато слуховете за Морган престанат. А после те да го чакат.

— Десет години са много дълго време, лейтенанте.

— Някои хора са по-търпеливи от други — той сви рамене. — Това е само теория.

Но я накара да се замисли. Таванът, сандъкът, отпечатъкът…

— Онази нощ… — подзе тя и спря.

— Да не се е случило нещо онази нощ? — подсказа й Райкър.

Бе глупаво да не му го каже, да се чувства, както се чувстваше, сякаш изковаваше още една брънка за веригата, която я свързваше с всичко случващо се. В края на краищата, той отговаряше за разследването.

— Ами, изглежда някой се е вмъкнал в къщата и е взел нещо от сандъка на тавана. Едва няколко дни след това разбрах, после съобщих на шериф Ейджи.

— Така е трябвало да направите. — Погледът му се насочи към таванския прозорец. — Той откри ли нещо?

— Не кой знае какво. Наистина, намери един ключ. Тоест, жена му намери отнякъде един ключ. Шерифът се върна и отключи сандъка, обаче той беше празен.

— Ще имате ли нещо против, ако и аз погледна?

Искаше й се всичко това да свърши, ала й се струваше, че с всяка крачка затъваше все по-дълбоко.

— Не, нямам нищо против. — Примирено се обърна да го поведе към къщата. — Струва ми се глупаво човек да скрие парите на тавана и да чака, докато някой дойде да живее тук, преди да си ги вземе.

— Вие купихте къщата почти веднага, щом беше обявена за продажба — напомни й Райкър.

— Да, но мина почти цял месец, преди да се нанеса.

— Чух, че госпожа Ейджи е пазила продажбата в тайна. Мъжът й бил против.

— Вие чувате много неща, лейтенант.

Той й се усмихна със същата бавна, полусмутена усмивка, както когато й бе поискал автограф.

— Това ми е работата.

Меги потъна в мълчание, докато стигнаха до втория етаж.

— Таванът е там, горе. Ако има значение, не открих нищо да липсва в къщата.

— Как са влезли? — попита Райкър и започна да се изкачва по стръмните тесни стълби.

— Не знам — смотолеви тя. — Аз не си заключвах вратите.

— Ала вече ги заключвате? — Той погледна през рамо.

— Да, заключвам ги.

— Добре. — Райкър тръгна направо към сандъка, приклекна и се вгледа в резето. Отпечатъкът бе покрит с прах и вече не се виждаше. — Казахте, че ключът е бил у госпожа Ейджи?

— Да, или по-точно един от ключовете. Изглежда сандъкът е бил на последните наематели, семейство възрастни хора. Май е имало поне два ключа, но Джойс успя да намери само единия.

— Хм. — Райкър отвори вече отключения сандък и надзърна вътре, също както се бе взирал в дерето. И двете, помисли Меги, вече бяха празни.

— Лейтенанте, наистина ли мислите, че има връзка между това и… И онова, което разследвате?

— Не обичам съвпаденията — измърмори той и й напомни, че и Клиф бе казал същото. — Казахте, че шерифът се занимава?

— Да.

— Ще поговоря с него, преди да се върна. Двайсет и пет хиляди не заемат много място. Сандъкът е голям.

— Не разбирам защо някой би ги оставил десет години в сандък.

— Хората са странни. — Той се изправи и леко изпъшка от усилието. — Разбира се, това е само предположение. Друго предположение е, че любовницата на Морган е взела парите и е избягала с тях.

— Любовница ли? — повтори неразбиращо Меги.

— Алис Дилейни — обясни спокойно Райкър. — Пет или шест години е имала връзка с Морган. Странно как хората се разприказват, след като веднъж ги накараш да започнат.

— Дилейни — произнесе тихо тя. Надяваше се, че не е чула добре.

— Точно така. Всъщност точно нейният син се занимава с вашето озеленяване. Съвпадение — повтори той. — Цялата тази история е пълна със съвпадения.

Меги някак успя да се овладее, докато слязоха долу. Отговори му любезно, когато отново й каза колко се възхищава от нейната музика. Може би дори се усмихна, докато затваряше вратата след него. Когато обаче остана сама, тя усети как кръвта й се смразява, после спира.

Майката на Клиф години наред е била любовница на Морган, а веднага след смъртта му е изчезнала? Клиф сигурно знаеше. Сигурно всички знаеха, помисли тя и скри лицето си в ръце. В каква каша бе попаднала и как щеше да се измъкне от нея?

 

 

Може би полудяваше, ала Клиф започваше да си мисли за дългата извиваща се алея нагоре по хълма като за завръщане у дома. Никога не си бе представял, че може да смята старата къща на Морганови за свой дом. Не и след начина, по който винаги се бе отнасял към Уилям Морган. Нито пък би повярвал, че жената, която живееше там, можеше да го накара да се чувства така. Изглежда ставаше нещо голямо, което не можеше нито да спре, нито да обуздае. И въпреки това той сам бе решил да остане при Меги, както и сам щеше да реши да си тръгне… Когато бъде готов. Откриваше, че от време на време има нужда да си повтаря, че може да си тръгне и че ще го стори.

Но когато тя се смееше, къщата ставаше така топла. Когато се сърдеше, я изпълваше с живот. Когато пееше — когато работеше вечер в музикалното студио, поправи се Клиф. Когато гората притихнеше, преди да изгрее луната, Меги свиреше. Докато композираше, пееше откъслечни думи, фрази, изречения. Дълго преди да свършеше, той усещаше, че е полудял от желание. Чудеше й се как работи с такава страст и чувство час след час, ден след ден.

Това бе дисциплина, реши Клиф. Никога не бе очаквал, че тя ще се отнася към музиката си дисциплинирано. Отдавна се възхищаваше на таланта й, ала през няколкото дни, откак живееше с нея, бе разбрал колко упорито се трудеше Меги в часовете, през които работеше.

Какъв контраст, помисли Клиф. Неправдоподобен контраст като за жена, която прескача от задача към задача в тази голяма прашна къща. Тя оставяше стените наполовина подготвени, таваните наполовина боядисани. Навсякъде имаше кашони и кутии, повечето от тях недокоснати. Във всеки ъгъл имаше натрупани материали. Би казал, че работата й върху къщата бе прецизна, дори съзидателна, до момента, в който я изоставеше заради нещо друго.

Меги не приличаше на никоя друга жена, която познаваше, и той осъзнаваше, че по някое време бе започнал да я разбира. Бе му по-лесно, когато я възприемаше като разглезена холивудска принцеса, която е купила една порутена селска къща заради прищявка или заради сензацията. Сега знаеше, че я бе купила не поради друга причина, а защото я бе обикнала.

Може би наистина бе малко разглезена. Имаше навика много лесно да раздава заповеди. Когато не ставаше нейното, се наежваше или се смразяваше. Клиф се усмихна. Същото можеше да се каже и за него, призна си той.

Трябваше да й отдаде дължимото, че не бе избягала от тревогите и неприятностите, започнали толкова скоро, след като бе пристигнала тук. Ако ставаше дума за друга жена, би казал, че наистина бе пуснала корени. За нея все още имаше съмнения. Може би съзнателно ги подхранваше, защото ако повярваше, че Меги Фицджералд щеше да остане в Морганвил, трябваше да си признае, че искаше тя да остане. Трябваше да признае, че не би се отказал без бой да се прибира всяка вечер у дома при една жена, която го караше да се смее, да се гневи и да се вълнува.

Измина последните няколко метра и спря до края на алеята. Отстрани цъфтеше флокс. Покаралата трева бе като зеленикава сянка върху пръстта. Петуниите на Меги пъстрееха.

Вече и двамата бяха оставили част от себе си в тази земя, осъзна Клиф. Може би това само по себе си бе една връзка, която трудно можеше да се разруши. Още докато слизаше от камиона, я желаеше, просто аромата й, просто нейната мекота. Нищо не можеше да направи, за да промени това.

Не се чуваше музика. Той се намръщи и бавно изкачи стъпалата. По това време на деня тя винаги бе пред пианото си. Понякога Клиф се връщаше по-рано и работеше в двора. Разбираше, че бе станало пет часа, защото тогава музиката започваше и продължаваше не по-малко от час, често по-дълго. Той погледна часовника си. Шест без двайсет и пет. Неспокойно натисна дръжката на входната врата.

Разбира се, не бе заключена, помисли си раздразнено. Сутринта й бе оставил бележка, че този ден никой от неговата бригада няма да идва и да държи вратите заключени. Неразумна жена. Защо не можеше да й набие в главата, че тук бе съвсем откъсната? Прекалено много неща се бяха случили и само поради това, че живееше тук, Меги се бе озовала в центъра им.

Тихо. Прекалено тихо, усети Клиф и раздразнението започна да отстъпва пред тревогата. Кучето не лаеше, в къщата витаеше онова празно, ехтящо усещане, което почти всеки можеше да почувства, но не и да го обясни. Макар инстинктът да му подсказваше, че няма никой, той започна да обикаля от стая в стая и да я вика. Името й отскачаше със собствения му глас от стените и се връщаше при него.

Къде, по дяволите, бе тя, чудеше се Клиф, докато прескачаше през две стъпала да провери на втория етаж. Не искаше да си признае, че изпитваше паника само защото се връщаше и намираше къщата празна, ала това, което изпитваше, бе точно паника. Всеки ден тази седмица осигуряваше бригада или поне няколко души, които да работят навън, докато той се върне. Не искаше да я оставя сама, но понеже не можеше да го обясни, този ден бе нарушил ритуала. И сега не можеше да я намери.

— Меги! — Отчаяно се втурна на втория етаж, без да знае какво очакваше или искаше да намери. Никога не бе изпитвал такъв първичен, студен страх. Знаеше само, че къщата бе празна и жената я нямаше. Чифт нейни обувки бяха захвърлени небрежно в средата на килима в спалнята й. Върху облегалката на стола бе преметната блуза. Обиците, които снощи я бе гледал как сваля, още лежаха на шкафчето до сребърната четка с инициалите на майка й. В стаята витаеше нейният аромат. Както винаги.

Когато видя новите плочки в банята, се опита да се успокои. В типичния си безпорядъчен стил Меги се бе заела с нова задача. Но къде, по дяволите…

В този момент видя в умивалника нещо, от което сърцето му спря. Върху белия порцелан имаше три капки кръв. Клиф ги гледа, докато паниката се надигна в него, зави му се свят и го полазиха студени тръпки.

Някъде отвън се чу бесният лай на кучето. Той се спусна надолу по стълбите, без дори да усеща, че отново и отново викаше името й.

Видя я, още щом излетя през входната врата. Идваше бавно от гората на изток от къщата, а кучето танцуваше в краката й, подскачаше и душеше. Ръцете й бяха в джобовете, главата й наведена. Съзнанието му обхвана всички подробности, а краката му отслабнаха от съчетанието между страх и облекчение.

Втурна се към нея, отново извика името й и я видя как вдигна глава. В следващия момент я грабна в прегръдките си, притисна я към себе си, затвори очи и просто я чувстваше, топла, цяла и невредима. Бе прекалено завладян от чувствата си, за да забележи, че тя стоеше сковано срещу него.

Зарови лице в косите й.

— Меги, къде беше?

Това бе мъжът, когото си мислеше, че е започнала да разбира. Това бе мъжът, когото бе започнала да обича. Тя гледаше над рамото му към къщата.

— Излязох да се разходя.

— Сама ли? — попита Клиф, макар че нямаше нужда. — Сама ли излезе?

Всичко замръзна — кожата й, тялото й, очите й.

— Това е моята земя, Клиф. Защо да не изляза сама?

Той се улови, преди да бе избухнал, че е трябвало да му остави бележка. Какво ставаше с него?

— В умивалника горе имаше кръв.

— Порязах си пръста на една плочка.

Усети, че му се иска да се нахвърли върху нея заради това. Меги нямаше право да се наранява.

— Обикновено по това време свириш — успя да произнесе той.

— Не съм вързана с някакъв график, както не съм вързана и в къщата. Ако ти трябва някаква кротка женичка, която да се хвърля в краката ти всяка вечер, когато се върнеш вкъщи, потърси я някъде другаде. — Остави го зяпнал, отскубна се от него и влезе вътре.

По-спокоен, ала и по-объркан, Клиф влезе в кухнята и я видя да си налива питие. Уиски, забеляза той, още едно нещо за пръв път. Умът му се бе прояснил малко и вече можеше да види, че на страните й я нямаше обичайната руменина и че раменете й бяха сковани от напрежение. Този път не се приближи до нея, не я докосна.

— Какво се е случило?

Тя разлюля уискито, преди да преглътне. Стори й се прекалено топло, прекалено силно, но отново отпи.

— Не разбирам за какво говориш. — Кухнята бе твърде малка. Меги взе чашата и излезе навън. Въздухът бе топъл и мек. Навън нямаше стени и тавани, които да я карат да се чувства затворена. Завъртя се и седна на тревата. Тук щеше да седи през лятото, помисли тя, щеше да чете… Байрон, ако бе в такова настроение. Слънцето щеше да пада върху нея, тишината да я облива, и щеше да чете, докато заспи. Продължи да гледа към гората, докато сянката на Клиф падна върху нея.

— Меги, какво ти е?

— Не съм в настроение — отвърна тя безизразно. — Не очакваш ли разглезените знаменитости понякога да не са в настроение?

Едва сдържайки гнева си, той седна до нея, после хвана брадичката й. Изчака, докато очите им се срещнаха.

— Какво?

Знаеше, че ще трябва да му каже. Това, от което всичко в нея изстиваше и се свиваше, бе, че не знаеше какво ще последва.

— Днес лейтенант Райкър беше тук — подзе Меги, ала внимателно отмести ръката на Клиф от лицето си.

Той изруга, като се прокле, задето я бе оставил сама.

— Какво искаше?

Тя сви рамене и отново отпи от уискито.

— Той е човек, който не обича неизяснените неща. Очевидно открива доста. Изглежда Уилям Морган е изтеглил от банковата си сметка двайсет и пет хиляди долара в деня, в който е бил убит.

— Двайсет и пет хиляди?

Звучеше изненадан, отбеляза Меги. Искрено изненадан. Разпозна изражението му, присвитите очи, този замислен поглед, който означаваше, че обмисля всички подробности и от всички ъгли. Как можеше вече да е сигурна в нещо?

— Парите така и не са били открити. Една от теориите на Райкър е, че убиецът ги е скрил и търпеливо е чакал хората да забравят за Морган.

Погледът на Клиф стана по-остър. Той несъзнателно обърна глава и погледна към къщата.

— Тук ли?

— Възможно е.

— Десет години са дяволски дълго време, за да седи човек върху торба с двайсет и пет хиляди — измърмори Клиф. Но той също не обичаше неизяснените неща. — Каза ли му за сандъка на тавана?

— Да, той също го погледна.

Клиф я докосна по рамото, само с върховете на пръстите, толкова леко, че докосването предлагаше колкото успокоение тя би поискала да приеме.

— Това те е разстроило. — Меги не каза нищо, не го и погледна. Клиф почувства как самият той започва да се напряга. — Има още нещо.

— Винаги има още нещо — отвърна тя тихо и сега вече го погледна. Трябваше да го погледне. — Той спомена, че любовницата на Морган е изчезнала веднага след смъртта му. — Усети как пръстите на Клиф се впиват конвулсивно в рамото й, усети и надигащата се вълна гняв.

— Тя не му беше любовница — изрече мъчително той. — Майка ми може да е била дотолкова глупава, че да се влюби в човек като Морган, може да е била дотолкова неразумна, че да спи с него, ала не му беше любовница.

— Защо не си ми казал по-рано? Защо чака да го науча по този начин?

— Това няма нищо общо с теб, нито с всичко, което се случва тук. — Изправи се вбесен.

— Съвпадения — отрони Меги, но Клиф се извърна и се вторачи в нея. — Не беше ли ти самият казал да не се доверявам на съвпадения?

Той бе уловен между стария си гняв и две бездънни кафяви очи. Отново се почувства принуден да обясни нещо, което никога преди не бе обяснявал.

— След като баща ми почина, майка ми беше самотна и много уязвима. Морган знаеше как да се възползва от това. Аз по това време живеех далеч. Ако бях тук, може би щях да успея да го спра. — Овладя надигналото се негодувание. — Той знаеше как да използва слабостта на хората и използваше слабостта на майка ми. Когато открих, че са любовници, исках да го убия. — Каза го както веднъж вече го бе казвал, студено, спокойно. Меги преглътна мъчително. — Тя вече бе прекалено затънала, за да може да се направи каквото и да е, заблуждаваше се, че го обича. А може и наистина да го обичаше. И други интелигентни жени са били влюбени в него. От години бяха приятелки с Лоуела, ала това нямаше значение. Когато намериха колата му в реката, тя рухна. — Бе болезнено да се връща към това, но сериозните кафяви очи на Меги настояваха да продължи. — Тя не изчезна, дойде при мен. Беше полудяла и за пръв път, откак се бе хванала с Морган, можеше отново да вижда ясно нещата. Срамът по различен начин действа върху хората. Майка ми прекъсна всякакви връзки с Морганвил и с всички в него. Тя знаеше, че връзката й с Морган не е била тайна и когато всичко бе свършило, просто не можеше да понесе клюките. Все още е във Вашингтон. Започнала е нов живот и аз не искам нищо от това да стигне до нея.

Винаги ли толкова непоколебимо защитаваше жените в своя живот, чудеше се Меги. Джойс, майка му… Къде бе нейното място?

— Клиф, разбирам как се чувстваш. И за мен майка ми беше един от най-скъпите хора на света. Ала може да не успееш да направиш нищо. Сега възстановяват какво се е случило преди десет години, а майка ти е била свързана с това.

Но това не бе всичко, което мислеше тя, осъзна той. Хвана я за раменете, като се мъчеше да овладее напрежението в пръстите си.

— Ти се чудиш каква роля може да съм имал аз в това?

— Недей… — Меги се опита да стане, ала той я задържа.

— Възможно е да съм застрелял Морган, за да прекратя една разрушителна връзка с майка ми.

— Ти си го мразел.

— Да.

Очите й не се откъсваха от неговите. Гледаха го дълбоко, изпитателно. Логиката можеше да стигне до него, темпераментът му можеше да го направи подозрителен. Тя се вгледа в тъмносивите му очи и повярва на това, което видя.

— Не — отрони накрая и го привлече към себе си. — Не, прекалено добре те разбирам.

Доверието й, топлата вълна на доверие, която го обля, едва не го разби.

— Наистина ли?

— Може би прекалено добре — прошепна Меги. — Толкова се бях уплашила! — Затвори очи и вдъхна познатия аромат. Бе реален, бе стабилен и, докато можеше да го задържи, бе неин. — Сега не, сега, когато си тук, не.

Клиф усети вълнението, лекото, нежно вълнение. Ако не внимаваше, скоро щеше да забрави, че в живота му има нещо друго и някой друг, освен нея.

— Меги… — Пръстите му вече се вплитаха в косите й. — Не би трябвало да се доверяваш без въпроси.

— Няма доверие с въпроси — възрази тя. Искаше да бъдат само двамата, искаше останалият свят да бъде заключен, забравен. Обхвана с две ръце лицето му и привлече устните му към своите.

Бе очаквала огън, нападение, но устните му бяха меки и нежни. Объркана, развълнувана, Меги се отдръпна да го погледне. Очите му, които от самото начало я очароваха, не се откъсваха от нейните. Тя се загуби в тях. Без да каже дума, Клиф отново я привлече.

Приковал поглед в очите й, обрисува леко с пръст лицето й. Това, откри той, бе единственото лице, което някога бе имал нужда да види отново. Очерта устните й. Това, знаеше Клиф, бяха единствените устни, които някога бе имал нужда да вкуси. С нежност, каквато не бе проявявал към никоя друга жена, я положи на земята. Това бе единственото тяло, което някога бе искал да притежава.

Меги се потресе, отмаля от тази нежност. Устните му играеха върху нейните, ала толкова трогателно, че само от целувката костите й омекнаха. Тревата под нея бе студена, слънцето бе топло. Тя се отдаде на чувството и затвори очи, докато устните му обхождаха лицето й.

Бе ли я докосвал някой така? Ръцете му я галеха, сякаш бе крехка като стъкло. Устните му я вкусваха, сякаш бе най-рядък деликатес. А Меги се бе озовала безпомощно уловена в копринената мрежа, която бе по-скоро любов, отколкото страст.

— Клиф…

Може би щеше да му го каже, ако устните му не бяха уловили нейните с нежност, от която дъхът й секна.

Той никога досега не бе изпитвал по-силна потребност да се наслаждава. Сякаш докато лежаха заедно върху уханната пролетна трева, всеки миг можеше да бъде разтегнат до час. Страните й нежно руменееха, слънцето играеше в косите й. Очите й го гледаха с поглед, на който никой мъж не би могъл да устои. Те му казваха по-ясно от всякакви думи, че бе негова. Трябваше само да поиска. Като знаеше това, се движеше по-бавно и я докосваше с повече благоговение.

Съблече я, докато целувките му продължаваха да я държат в медения затвор на страстта. Когато вече бе гола, Клиф гледаше как слънцето струи върху кожата й. Големите й изразителни очи бяха полупритворени. Тя с въздишка вдигна ръце да му помогне да се съблече и той усети колко податливи бяха тези ръце.

Суровата, примитивна страст, която Меги толкова често събуждаше в него, не се надигна. Вместо това тя изтръгна по-нежни чувства, които Клиф обикновено сдържаше. Сега той искаше само да й достави удоволствие.

Бавно сведе устни към гърдите й. Чу как пулсът й се ускори, когато улови втвърденото зърно, чу я как спря да диша, после рязко пое дъх. Ръката й се бе вплела в косите му, докато Меги лежеше, преизпълнена с усещания.

Тялото й бе като съкровище, което трябваше да се открие и оцени, преди да се притежава. Бавно, почти лениво започна да го обхожда с длани и целувки, като спираше, когато усетеше потреперването й. Знаеше, че Меги се бе потопила в този мъгляв, тъмен свят, в който се реят страсти и отвсякъде дебнат изкусителни желания. Искаше да я задържи там часове, дни или години.

Бедрата й бяха дълги, стройни и млечнобели. Клиф се спря там, като докара и двамата почти до ръба. Но не още.

Тя бе забравила къде се намира. Въпреки че очите й бяха полуотворени, не виждаше нищо, освен мъгла и мечти. Чувстваше, о, да, чувстваше всяко поглаждане на ръката му, всяко горещо докосване на устните, чуваше нежния шепот, тихите въздишки, които можеха да са и негови, и нейни. Нямаше причина някога да чувства или чува каквото и да било друго. Бавно, неизбежно се отнасяше през сладостта към огъня. Започна да копнее за него.

Той почувства промяната в тялото й, чу промяната в дишането й, ала все още не бързаше. Преди да бяха свършили, Меги трябваше да получи всичко, което можеше да й даде.

Тя се изви, изхвърлена от внезапното удоволствие. Бързо, стъписващо, разтърсващо се озова на върха, отдадена на усещанията си. Клиф искаше точно това. Преди да се бе успокоила, отново я издигна там, докато лудостта още един път ги обзе и двамата. Той продължаваше да бави, не на себе си от съзнанието, че можеше да й даде това, за което една жена можеше само да мечтае. Умът й се рееше с мисли само за него.

Като знаеше това и му се наслаждаваше, Клиф проникна в нея и я взе с неспирна нежност.