Нора Робъртс
Защото те обичам (11)

Единадесета глава

В събота сутринта Меги реши, че може да лежи и да дреме до събота вечерта. Чувстваше как ръката на Клиф тежи на кръста й, усещаше как топлият му дъх пърха върху бузата й. Без да отваря очи, се сгуши по-близо, потънала в лениво удоволствие.

Ако бе сигурна, че той можеше да е толкова нежен, охотно би се влюбила в него. Ала какво удовлетворение бе да го открие, след като вече си бе загубила сърцето! Клиф таеше такива чувства в душата си. Може би внимаваше да не ги проявява, но тя можеше да го обича много по-спокойно, като знаеше, че ги има и че от време на време неочаквано те ще стигнат и до нея.

Не, не красиви фрази искаше Меги, а неговата стабилност. Нямаше нужда от изискан чар. Когато една жена намереше мъж, който бе способен на такава страст и на такава нежност, би била глупачка да се опитва да го промени по какъвто и да било начин. Меги Фицджералд, помисли тя с доволна усмивка, не бе глупачка.

— На какво се усмихваш?

Меги отвори очи и го погледна право в очите. Тъй като погледът му бе внимателен и прям, тя разбра, че отдавна бе буден. Премигна да се разсъни и отново се усмихна.

— Приятно ми е — прошепна и се сгуши още по-близо. — Приятно ми е с теб.

Той плъзна ръка по гърба й, по кръста и бедрата. Да, много беше приятно.

— Меко — каза тихо. — Толкова меко и гладко. — Чудеше се как бе преживял толкова много години, без да може да я докосва така, когато бе сънена и полуоблечена. Не чувстваше в нея никакво напрежение, нямаше ги почти неуловимите малки признаци, които така добре се бе научил да различава. Много му се искаше да държи надалеч това напрежение колкото можеше по-дълго. Меги неволно се бе оказала в един водовъртеж, а Клиф по някакъв начин се чувстваше свързан с това. Дори да бе само за един ден, би задържал проблемите далеч от нея.

Той се претърколи и я притисна върху дюшека, така че тя със смях се възмути.

— Ще направиш ли закуската?

Меги облегна глава на ръцете си и го погледна предизвикателно.

— Ти не харесваш как готвя.

— Реших тази сутрин да проявя търпимост.

— Така ли? — вдигна вежди тя. — Какъв късмет имам.

— Сочен бекон и сочни яйца — поръча си Клиф, преди да зарови лице във врата й.

Меги се размърда, като се наслаждаваше на удоволствието от покаралата през нощта брада, която дращеше кожата й.

— Какво?

— Не обичам беконът ми да хруска… — Захапа шията й. — Нито яйцата ми да са прекалено препържени.

Тя с въздишка затвори отново очи. Искаше да запази този момент, така че да го измъкне от съзнанието си, когато изпита необходимостта да се почувства доволна.

— Аз обичам беконът ми да е толкова препържен, че да хруска, а яйца изобщо не обичам.

— Ще са ти от полза. — Той плъзна устни по шията й и я захапа по ухото. — Може малко да понапълнееш. — Докато говореше, отново я погали по бедрото.

— Недоволен ли си?

— Ъхъ. — Пръстите му се върнаха и погалиха гърдите й. — Макар че ти си по-скоро тънка. Можем да те поохраним с три здрави яденета на ден и малко упражнения.

— Никой няма нужда от три яденета на ден — подзе Меги малко нацупено. — А колкото до упражненията…

— Обичаш ли да танцуваш?

— Да, но…

— Нямаш кой знае какви мускули — отбеляза Клиф и щипна ръката й. — Как си с издръжливостта?

Тя го изгледа предизвикателно.

— Ти ще кажеш.

Той със смях притисна устни към нейните.

— Имаш много бърз, много порочен ум.

— Благодаря.

— Сега, за танците. Била ли си някога на събор?

— На какво?

— Така си и мислех. — Клиф поклати глава и се премести, така че да можеше да я погледне със съжаление. — Селска забава, Меги.

Тя се намръщи:

— Квартална забава?

— Не. — Време бе да се обясни на дамата, реши той и я издърпа да седне. Косата й се спускаше разрошена по раменете, точно както му харесваше. — Кварталната забава е много по-официална, много по-организирана, отколкото съборът, ала и тук има традиционна музика и викач.

Меги прокара пръст по гърдите му.

— Въртиш партньора си и припяваш?

Клиф чувстваше как под пръста й кожата му настръхва. Дали тя разбираше, чудеше се той. От усмивката, която играеше на устните й, реши, че много добре знае.

— Освен всичко друго.

Меги обви ръце около врата му и отпусна назад глава, така че да може да го погледне изпод спуснатите си ресници.

— Сигурна съм, че е много приятно, но не разбирам защо говорим за това, когато би могъл да ме целуваш.

Вместо отговор той й подари една дълга, изгаряща целувка, която я остави задъхана и доволна.

— Защото — заяви и я захапа по ухото — искам да отида на танци с теб.

Тя въздъхна доволно и се отдаде на усещането, че и собствената й кръв закипява.

— Къде и кога?

— Тази вечер, в парка извън града.

— Тази вечер? — Меги отвори едно око. — Да танцуваме в парка?

— Това е традиция. — Отново я наведе да легне, ала той остана надвесен над нея, така че ръката му да остане свободна да обхожда тялото й. — Нещо като Деня на конституцията, съчетан с Първа пролет. Почти целият град ще отиде. Ще има танци до полунощ, после угощение. А след това… — Обхвана гърдите й, наслаждавайки се как очите й се замъгляват, когато плъзна пръст по зърната. — След това танци до зори за тези, които могат да ги издържат.

— До зори? — Заинтригувана и вече безнадеждно възбудена, тя се извиваше под него.

— Сигурно и преди си танцувала до зори. — Бе казал не каквото трябваше или не с какъвто тон трябваше, защото тялото й замръзна. Не, сега не искаше да подчертава разликите между тях. В момента почти не можеше да ги разпознае. Легна до нея и я прегърна. — Ще можем да видим как изгрява слънцето — прошепна Клиф. — И как звездите избледняват.

Меги лежеше до него, но съзнанието й вече бе ясно. Съмненията се бяха върнали.

— Никога досега не си го споменавал.

— Не съм си представял, че би се интересувала от събори и угощения. Сигурно съм разбрал, че не съм бил прав.

Това също бе един вид извинение. Тя го прие спокойно, както първото. Усмихна се и измъкна ръката си изпод него.

— Каниш ме на танц?

Харесваше му, когато очите й светеха така полузакачливо, полупредизвикателно.

— Така изглежда.

— С удоволствие.

— Добре. — Косите й падаха на рамото му. Той разсеяно нави един кичур на пръста си. — А сега какво става със закуската?

Меги се засмя и посегна с устни към него.

— Ще я изядем за обед.

 

 

Тя не знаеше какво да очаква, ала се радваше да прекара вечерта навън, извън къщата, да бъде сред хора. След краткотрайния опит да живее като отшелник бе открила, че наистина можеше напълно да владее потребностите си. Това, че можеше задълго да живее насаме със себе си просто й показваше, че не бе нужно да го прави, за да докаже своята независимост. Може би не се бе опитвала да научи нещо с тази радикална промяна в начина си на живот, но въпреки това бе научила. Можеше да се справя с дребните подробности на ежедневния живот, които винаги бе оставяла на другите, ала не бе нужно да се откъсва от всички останали, за да го прави.

Не, Меги не знаеше какво да очаква — може би старомоден малък фестивал с духова музика и топла лимонада в картонени чаши. Не очакваше да остане особено впечатлена. И определено не очакваше да остане очарована.

Редицата от коли, която се извиваше по пътя към парка, я изненада. Бе мислила, че повечето хора ще дойдат пеша. Когато го спомена пред Клиф, той сви рамене и пъхна камиона си на тясното място зад един жълт фургон.

— Те идват от цялата област, чак от Вашингтон и Пенсилвания.

— Наистина ли? — Тя стисна устни и излезе в топлата свежа нощ. Щеше да е пълнолуние, въпреки че слънцето едва залязваше. Чудеше се дали датата бе нарочно избрана, или бе просто късмет. Както и да е, това бе още едно приятно нещо. Хвана Клиф за ръка и тръгна с него към билото на хълма.

Докато вървяха, слънцето се спусна по-ниско зад планините на запад. Бе гледала как слънцето потъва величествено в морето, бе занемявала от възторг пред цветовете и блясъка на залеза в снежните Алпи. Бе виждала как пустинята трепти от цветове по залез-слънце, как градовете сияят по здрач. Кой знае защо, златистите, пурпурни и розови отблясъци над тукашните планини, които едва ли бяха нещо повече от хълмове, я вълнуваха повече. Сигурно бе глупаво, сигурно бе странно, но се чувстваше повече част от тази земя, по-свързана с настъпването на тази нощ, отколкото с която и да било друга. Импулсивно обви ръце около врата на Клиф. Той се засмя и я прегърна през кръста.

— Това пък защо?

— Приятно ми е — отвърна Меги, също както сутринта.

След това с гръм, който разтърси тишината, избухна музика. Като музикант тя чуваше всеки отделен инструмент — цигулката, банджото, китарата, пианото. Като любител на музиката я обзе възбуда.

— Невероятно! — възкликна Меги и се понесе напред. — Абсолютно невероятно! Побързай, искам да гледам. — Хвана го за ръката и се втурна нагоре по хълма.

Първото й впечатление бе за гъмжило от хора, двеста, може би двеста и петдесет души, струпани заедно в покрита шатра. После видя, че бяха подредени в редици — шест, не, осем, преброи ги тя бързо. Една редица мъже, срещу тях една редица жени и така нататък, докато просто повече нямаше място. И всички се движеха в такт с музиката в някаква система, която изглеждаше и объркваща, и непрекъснато променяща се.

Някои от жените носеха поли, които се развяваха, когато те се навеждаха, люшкаха се или се въртяха. Други бяха с джинси. Облеклото на мъжете не бе по-еднакво и не по-официално, отколкото на жените. Някои от танцьорите бяха с гуменки, докато много повече носеха някакви старомодни кожени обувки с връзки и с дебели здрави токове. Имаше и други, с нещо като ориенталски чехли с каишка през глезена. Нямаше значение кой как е облечен. Всички се движеха. Развяваха се фусти, тропаха токове, звънтеше смях.

Една жена стоеше на малък дървен подиум в ъгъла пред оркестъра и викаше заповеди с напевен глас. Меги може и да не разбираше повечето думи, ала разбираше ритъма. Вече едва се сдържаше да не го опита.

— Но откъде знаят какво да правят? — надвика тя музиката. — Как я разбират?

— Една и съща последователност от движения се повтаря отново и отново — обясни й Клиф. — След като веднъж я усетиш, дори не ти трябва викач. Тя сама подсказва.

Последователност, учуди се Меги и се опита да я открие. Отначало виждаше само движещи се сякаш в безпорядък тела, ала постепенно започна да забелязва повторенията. Започна да брои тактовете и се съсредоточи върху една двойка, като се опитваше да отгатне следващото им движение. Приятно й беше, че успяваше да открие последователността, както музиката бе приятна за ухото й, а въртящите се цветове — за очите. Долавяше смес от одеколони, мъжки и женски, и разпукващия се аромат на пролетните цветя около шатрата.

Когато слънцето се спусна по-ниско, окачените отгоре лампи обляха танцьорите със светлини. Подът вибрираше под краката й и Меги имаше чувството, че вече и тя танцува. Ръката на Клиф бе обвита около кръста й, а Меги гледаше с неподправения възторг от откриването на нещо ново и вълнуващо.

Разпозна пощаджийката. Доста свирепата на вид лелка се въртеше като дервиш и флиртуваше като младо момиче. Флиртът бе част от танца, разбра Меги, когато започна да наблюдава лицата, вместо краката и телата. Задължителни елементи бяха погледите, както и дръзките усмивки и бързото отмятане на главата. Това вероятно бе нещо като ритуал за чифтосване — каквото винаги са били танците.

Клиф не бе предполагал, че тя щеше да е очарована или възбудена, но го четеше в погледа й. Доставяше му неизказано удоволствие, че той й бе подарил тази радост. Лицето й пламтеше, тялото й вече се движеше в такт с музиката, а очите й бяха едновременно навсякъде. Караше го да мисли не за Меги Фицджералд, звездното дете и бляскавата знаменитост, а за Меги, жената, с която можеше да танцува, докато слънцето изгрее отново.

Когато музиката свърши, тя заедно с всички други избухна в ръкопляскания. Засмя се, отметна глава назад и сграбчи ръката му.

— Трябва следващия път да опитам, дори да се изложа.

— Просто слушай заповедите и следвай музиката — посъветва я Клиф, когато редиците отново започнаха да се оформят. — Винаги първо показват танца, преди да засвири музиката.

Меги гледаше, докато викачката обясняваше последователността за следващия танц. Въпреки че не разбираше половината от термините, Меги се опита в съзнанието си да ги свърже с движенията, които следваха. Клиф я водеше бавно през стъпките, а тя се наслаждаваше на непосредствената атмосфера и липсата на задръжки около нея. Чувстваше, че я наблюдават с любопитство и интерес, ала не си позволяваше да се смути. Имаха право да гледат, реши Меги. В края на краищата, това бе първият път, когато участваше в живота на града, а партньор й бе мъж, когото изглежда всички познаваха…

— Този танц се нарича „Уиски преди закуска“ — съобщи викачката. — Ако сте го опитвали, знаете, че не е толкова полезно, колкото танцуването. — Потропа с крак по подиума, едно, две, три и музиката засвири.

Танцът беше бърз и буен. Меги бе увлечена от движенията, преди напълно да ги бе разбрала. Надясно, после наляво. Допря лявата си ръка с партньора и се завъртя два пъти. Пристъпи напред и се люшна.

Първият път, когато Клиф я завъртя, Меги усети върху лицето си вятър и се засмя.

— Гледай ме в очите — предупреди я той. — Иначе ще ти се завие свят и няма да можеш да стоиш изправена.

— Харесва ми! — извика тя, изпусна следващата стъпка и се забърза да настигне останалите от редицата.

Нямаше нищо против чувството на бъркотия, нито тълпата. Раменете се блъскаха, краката се преплитаха, хора, които никога не бе срещала, я държаха за кръста и я въртяха. Момчета танцуваха с баби, дами в рокли с воали — с мъже в джинси с цветни носни кърпи в задните джобове. Очевидно всеки бе добре дошъл да застане в редицата и да танцува и Меги вече бе забелязала, че жените си избираха кавалери не по-рядко, отколкото и мъжете си избираха дами. Бе отворено за всички и правилата бяха съвсем свободни.

Когато стъпките започнаха да се повтарят и тя ги танцуваше по-инстинктивно, й стана още по-приятно. Движенията й станаха по-живи и се съсредоточаваше по-малко върху стъпките, а повече върху музиката. Разбираше защо на хората им се танцува — краката не можеха да стоят на едно място, когато този ритъм звънтеше така. Когато Клиф я грабна и я завъртя бързо, Меги имаше чувството, че от часове танцува.

— Ето това е — засмя се той.

— Вече? — Бе задъхана, но още имаше сили. — Беше чудесно, обаче много кратко. Кога ще изиграем още един танц?

— Когато поискаш.

— Сега — заяви тя и се нареди в наново оформящите се редици.

Държеше се, сякаш тук й бе мястото, сякаш цял живот бе танцувала по събори. Вероятно не би трябвало да е изненадан. Колко пъти му бе доказвала, че предубежденията му към нея бяха неправилни? Ала в друг смисъл бе прав, помисли Клиф. В нея имаше една елегантност, която бе прекалено вкоренена, за да не бъде забелязана, независимо дали отпорваше линолеума или лежеше в прегръдките му. Имаше изисканост, която идваше от охолството и от скъпите училища и която я отделяше от другите жени наоколо. От няколко дни си казваше, че точно тази разлика го привличаше към нея и в същото време го нервираше. Не можеше да обясни причината нито за едното, нито за другото. Не можеше да обясни сега, докато я гледаше как започва следващия танц, сякаш цял живот се бе движила по командите на викачката, защо го караше да чувства тревога.

Обстоятелства, каза си той и я завъртя. Обстоятелствата бяха тревожни почти от първия момент, в който се срещнаха. Това нямаше как да не повлияе на начина, по който се чувстваше, когато я погледнеше, когато помислеше за нея. А Клиф мислеше за нея по-често, отколкото би трябвало. Поглеждаше я по-рядко, отколкото би искал.

Животът с Меги през последните няколко дни му бе донесъл странното чувство, че притежаваше нещо, което никога не бе знаел, че иска. Имаше нещо малко прекалено вълнуващо в това, да се събужда всяка сутрин, а тя да лежи топла до него, да се прибира всяка вечер при нея и при нейната музика. Би било разумно, много по-разумно, ако помнеше тези различия между тях. Те двамата всъщност нямаха нищо общо, каза си отново. Но когато Меги се въртеше засмяна в ръцете му, сякаш цял живот я бе чакал.

Първите няколко танца бяха водовъртеж от цветове, звуци и музика. Меги се отдаде на настроението, усещайки, че от много време не се бе чувствала толкова освободена от напрежение и тревоги. Бе танцувала в модни клубове със знаменитости, бе кръжала в бални зали с кралски особи, ала знаеше, че никога не бе изпитвала такова просто удоволствие, както сега, когато следваше банджото и заповедите на викачката.

Когато се обърна към следващия си партньор, се озова срещу Стан Ейджи. Без значка и пистолет, той може би беше привлекателен атлет в разцвета на силите си. По причини, които не можеше да обясни, в момента на контакта тя веднага се напрегна.

— Радвам се да ви видя, госпожице Фицджералд.

— Благодаря. — Твърдо решила да не се поддава на настроението, Меги се усмихна, вдигна ръка на рамото му и започна да се върти. Долови аромата му, познатия одеколон от универсалния магазин, но той не я успокои.

— Бързо схващате.

— Чудесно е. Не мога да повярвам, че цял живот съм пропускала това удоволствие. — С крайчеца на окото си видя, че Клиф се въртеше с Джойс. Напрежението не се разсейваше.

— Запазете един танц за мен — каза й той, преди да се върнат към първоначалните си партньори за следващите стъпки.

В момента, в който я докосна, Клиф усети, че мускулите й се бяха схванали.

— Какво има?

— Нищо. — Нямаше нищо, каза си Меги, защото не можеше да го обясни. Ала сега, докато се рееше от един чифт ръце към други, й мина през ума, че всеки път, когато танцуваше с някого, може би танцуваше с убиец. Откъде можеше да знае? Можеше да е всеки — брокерът от агенцията за недвижими имоти, който й продаде къщата, месарят, който онзи ден й препоръча свинските пържоли, пощаджийката, касиерът в банката. Откъде можеше да знае?

Зави й се свят. За момент мярна лейтенант Райкър, който стоеше отстрани и гледаше. Защо е тук, запита се тя, докато отново някой я вдигаше и въртеше. Защо бе дошъл тук? Може би наблюдаваше нея — но защо? Пазеше я — от какво?

След това отново се озова в ръцете на Клиф, благодарна, че краката й можеха да следват повторенията на танца, докато мислите й се втурваха в десетки посоки. Не й ли бе казал Клиф, че хората пристигат от всички посоки за този фестивал до зори? Може би Райкър обичаше селските забави. По-вероятно, помисли Меги мрачно, той искаше да види всички градски жители заедно, да ги наблюдава, да ги анализира. Потрепери. Това му беше работата, напомни си тя. Човекът просто си вършеше работата. Ала колко й се искаше да си отиде!

Там бе и Лоуела, която сякаш се носеше през танца. В движенията й имаше не толкова енергия, колкото някакво сдържано достойнство, което бе едновременно и прекрасно, и смущаващо. Прекрасно, реши Меги, защото Лоуела притежаваше грацията на родена танцьорка. Смущаващо — въпреки че не можеше да го разбере, Меги чувстваше, че под тази сдържаност се криеше нещо, което се мъчеше да излезе на свобода.

Глупости, сгълча се наум. Това бяха глупости, тя си въобразяваше неща, които ги нямаше. Но чувството на безпокойство не преминаваше. Наблюдаваха я, знаеше. Кой? Райкър? Стан Ейджи, Джойс, Лоуела? Всички, помисли Меги. Те всички се познаваха. Те всички бяха познавали Уилям Морган. Тя бе чуждият човек, разкрил онова, което от десет години е било мъртво и погребано. Логиката показваше, че поне един от тях я мразеше заради това… А може би всички те?

Изведнъж музиката се оказа прекалено гръмка, стъпките прекалено бързи, а въздухът прекалено изпълнен с аромати.

В следващия момент се озова уловена в късите възлести ръце на Боги и завъртяна до задъхване.

— Добре се въртите, госпожице Меги — каза й той и се ухили с беззъбата си уста. — Страхотна танцьорка.

Тя се вгледа в грозноватото му сбръчкано лице и неволно се усмихна. Колко бе глупава. Никой не я мразеше. За какво трябваше да я мразят? Меги нямаше нищо общо с трагедията, разиграла се преди десет години. Време бе да престане да се опитва да гледа под повърхността и да приеме нещата такива, каквито ги вижда.

— Обичам да се въртя! — извика тя на Боги. — Мога да се въртя с часове.

Той се изкиска и я пусна за следващата серия от стъпки. Музиката се извиси, ала вече не й се струваше прекалено силна. Темпото се забърза, но Меги би могла да танцува все по-бързо и по-бързо. Когато танцът свърши, обви ръце около врата на Клиф и се засмя. Сега в нея нямаше напрежение, ала бе имало. Той мислеше, че разбира причината. Нарочно я насочи настрани от семейство Ейджи и Лоуела.

— Бих пийнал една бира.

— Звучи прекрасно. Но още ми се гледа. Това е най-доброто представление в града.

— Ти искаш бира?

Тя го погледна и вдигна вежди:

— Не ми ли се полага?

Клиф сви рамене и подаде един долар на мъж с престилка.

— Просто не ми приличаш на тип жена, която пие бира.

— Прекалено лесно определяш типовете — възрази Меги, докато гледаше как наливат бирата от крана в картонени чаши.

— Може би — промърмори той, докато я гледаше как отпива. — Забавляваш ли се?

— Да. — Тя се засмя над ръба на чашата. Бирата бе топла, ала все пак течност. Кракът й вече тактуваше. Бяха включили и мандолина, забеляза Меги. Звукът бе сладък и старомоден. — Не мислеше ли, че ще се забавлявам?

— Мислех, че музиката ще ти хареса. — Клиф се облегна на стената, за да може да я вижда с танцьорите зад гърба й. — Мислех, че имаш нужда да поизлезеш. Но не очаквах, че ще приемеш всичко това, сякаш си родена да го правиш.

Тя отпусна полупразната си чаша и му се усмихна сериозно.

— Кога ще престанеш да ме слагаш в тази лъскава стъклена клетка, Клиф? Аз не съм нежно парниково цвете, нито холивудска кучка. Аз съм Меги Фицджералд и пиша музика.

Дълго се гледаха, докато музиката пулсираше край тях.

— Мисля, че знам коя си ти. — Той вдигна ръка и я погали с опакото на дланта си по бузата. — Мисля, че познавам Меги Фицджералд. Може би и за двама ни щеше да е по-безопасно, ако ти си живееше в онази стъклена клетка.

Тя почувства как пламва. Достатъчно бе само едно докосване.

— Ще трябва да видим, нали? — Все още вдигнала въпросително вежди, докосна чашата си до неговата. — За новото разбиране.

— Добре. — Клиф хвана брадичката й и я целуна. — Ще опитаме.

— Госпожице Фицджералд?

Меги се обърна и видя нисък мъж, около двадесетинагодишен, който въртеше в ръце изпомачкана шапка. До този момент бе толкова заета с Клиф, че не бе забелязала, че музиката бе спряла.

— Вие сте пианистът. — Очите й светнаха и усмивката, която толкова неочаквано можеше да зашемети човек, заигра върху устните й. — Вие сте чудесен!

Ако преди момчето бе нервно, сега бе втрещено.

— Аз само… Благодаря ви — успя да произнесе то.

Тя дори не го знаеше, осъзна Клиф. Не разбираше, че може да накара мъжа да иска да пълзи в краката й. Разклати бирата си, наблюдавайки как пианистът се опитва да върне гласа си.

— Когато ми казаха, че сте тук, не можах да повярвам.

— Аз живея тук — отвърна Меги простичко.

Каза го толкова естествено, че Клиф отново я погледна. Бе го казвала преди, безброй пъти и по безброй начини, ала сега той разбра, че не я бе слушал. Да, тя живееше тук. Бе избрала да живее тук, също като него. Нямаше значение къде и как бе живяла преди. Сега бе тук, защото така бе решила. И щеше да остане. За пръв път Клиф напълно повярва в това.

— Госпожице Фицджералд… — Пианистът пречупи ръба на шапката си, разкъсван между удоволствие и тревога. — Исках само да ви кажа, че много се радваме, че сте тук. Не искаме да ви караме насила да правите каквото и да е, обаче ако искате да изсвирите нещо, каквото и да е…

— Молите ли ме? — прекъсна го Меги.

Момчето се почувства като в небрано лозе.

— Искахме само да знаете, че ако искате…

— Не знам нито една от песните — оправда се тя и отпи за последен път от бирата си. — Имате ли ми доверие да импровизирам?

Устата му увисна.

— Шегувате ли се?

Меги се засмя и подаде на Клиф чашата.

— Подръж ми я.

Клиф поклати глава и се облегна на стената, а тя се качи на подиума с пианиста. Меги имаше навик да раздава заповеди, помисли той. После си помисли за потресеното възхищение в очите на пианиста. Може би си струваше.

 

 

Тя свири цял час. Откри, че правенето на музика бе също такова удоволствие, както танцуването на тази музика.

Наслаждаваше се на предизвикателството от непознатите мелодии и на свободния стил. Преди да бе стигнала до втория номер, Меги вече бе решила и тя да напише такава.

От удобното си наблюдателно място на сцената виждаше добре танцьорите. Отново забеляза Лоуела, която танцуваше със Стан. Машинално потърси в тълпата Джойс и я намери, изправена срещу Клиф. Сякаш знаеше, че ще е там, погледът й се отклони наляво. Райкър се бе подпрял на една колона, пушеше и гледаше танцьорите.

Кого, чудеше се Меги. Кого наблюдаваше? Редиците се сливаха и преплитаха и тя не можеше да е сигурна, само че погледът му винаги бе насочен натам, където Стан танцуваше с Лоуела, а Клиф с Джойс.

Ако виждаше в някой от тях убиеца, това не се проявяваше в очите му. Те бяха спокойни и неподвижни и караха стомаха й да се свива. Меги обърна глава и се съсредоточи върху музиката.

— Не очаквах, че едно пиано ще ми отнеме партньорката — оплака се Клиф, когато музиката отново спря.

Тя го погледна косо.

— Не личеше да ти липсва партньорка.

— Тук един самотен мъж е лесна плячка. — Хвана я за ръка и я издърпа да стане. — Гладна ли си?

— Полунощ ли е вече? — Меги притисна ръка към корема си. — Умирам от глад.

Напълниха си чиниите, макар светлината да бе толкова мъждива, че не можеха да кажат какво ядат, преди да са го опитали. Седяха на тревата под едно дърво и бъбреха дружески с хората, които преминаваха покрай тях. Бе лесно, помисли тя. Това просто бяха хора, събрани заедно от музиката. Отново изпита чувство на другарство и единение. Облегна се назад и огледа тълпата.

— Не виждам Лоуела.

— Стан трябва да я е завел вкъщи — обясни Клиф между две хапки. — Тя никога не остава след полунощ. Той ще се върне.

— Ммм… — Меги опита от нещо, което се оказа салата.

— Госпожице Фицджералд.

Тя остави вилицата си.

— Добър вечер, лейтенанте.

— Много ми хареса как свирите. — Той приклекна до нея и й се усмихна с онази своя кротка усмивка, която я караше да се проклина, че така реагираше към него. — От години слушам вашата музика, но никога не съм очаквал, че ще мога да ви чуя да свирите.

— Радвам се, че ви е харесало. — Знаеше, че трябва да спре дотук, ала се чувстваше длъжна да продължи. — Не ви видях да танцувате.

— Аз ли? — Усмивката му стана малко глуповата. — Не, аз не танцувам. Жена ми, да, тя обича да идва.

Меги усети как се отпуска. Значи обяснението бе съвсем просто, съвсем невинно.

— Повечето хора, които оценяват музиката, обичат да танцуват.

— Бих искал, но краката ми не щат. — Погледът му се премести към Клиф. — Бих искал да ви благодаря за помощта. Това може да ни помогне да изясним някои неща.

— На ваше разположение — отвърна бодро Клиф. — Ние всички бихме искали тази история да се разплете.

Райкър кимна и с известно усилие се изправи.

— Надявам се да посвирите още малко, преди да свърши забавата, госпожице Фицджералд. Истинско удоволствие е да ви слуша човек.

Когато си тръгна, Меги въздъхна дълбоко.

— Не е честно да ме кара да се чувствам притеснена. Той просто си върши работата. — Зае се отново с храната, ала Клиф мълчеше. — Какво имаше, предвид той за помощта?

— Свързах се с майка ми. Тя в понеделник ще дойде да даде показания.

— Сигурно й е трудно.

— Не — махна с ръка Клиф. — Минали са десет години, това е вече зад гърба й. Зад гърба на всички нас — добави тихо, — освен на един.

Меги потрепери и затвори очи. Не искаше да мисли за това сега, не тази нощ.

— Танцувай пак с мен — помоли тя, когато музикантите отново започнаха да настройват инструментите си. — Има още часове до изгрева.

Не се умори дори когато луната започна да залязва. Музиката и движението освобождаваха нервната й енергия. С напредването на нощта някои танцьори отпаднаха, други станаха още по-буйни. Музиката нито за миг не спираше.

Докато започна да просветлява, на крака бяха останали не повече от стотина танцьори. Имаше нещо мистично, нещо мощно в това, да наблюдаваш как слънцето се показва иззад планините, докато музиката се лее във въздуха. Когато небето порозовя от новия ден, обявиха последния валс.

Клиф завъртя Меги по подиума. Чувстваше как животът вибрира в нея — възбуждащ, мощен. След като веднъж спреше, помисли той и я привлече по-близо, тя щеше да спи часове.

Меги се движеше с него, бе се сгушила в него. Сърцето й биеше равномерно, косата й бе мека. Клиф гледаше как планините на изток се обагрят. Тя отметна глава и му се усмихна.

И когато разбра, че е влюбен в нея, той се смая и загуби ума и дума.