Нора Робъртс
Дързост и мечти (3)

Втора глава

Десет години по-късно

Върху голите пусти скали над неспокойния океан Марго наблюдаваше как се надига бурята. Черни облаци се струпваха по тъмното небе и плътно и яростно потулваха и най-слабата светлина от звездите. Вятърът виеше като подивял вълк, жаден за кръв. Нажежените до блясък остриета на светкавиците накъсваха и раздираха мрака, рязко очертавайки формите на назъбените скали и разпенени вълни. Преди да изригне гръмотевицата, въздухът се насищаше с омайния мирис на озон.

Изглежда, посрещането й у дома, дори и от природата, няма да бъде особено мило.

„Поличба ли е това?“, помисли си тя и напъха ръце в джобовете на сакото си, за да ги скрие от хапещия вятър. Едва ли може да очаква някой в Темпълтън хауз да я посрещне с отворени обятия и щастлива усмивка. Няма кой да посрещне зарадван блудната дъщеря, усмихна се горчиво.

Няма право да го очаква.

Посегна уморено да издърпа фибите, които придържаха стегнато прибраните й светлоруси коси и ги пусна. Това малко освобождение й се отрази добре и тя хвърли фибите над ръба на скалата. Внезапно си припомни как като малко момиченце беше хвърляла цветя от същата тази скала заедно с двете си най-добри приятелки.

Цветя за Серафина, припомни си тя и почти се усмихна. Колко романтична им се струваше тогава легендата за младата девойка, политнала от скалата в бездната на мъката и отчаянието.

Спомни си, че Лора винаги малко си поплакваше, а Кейт тържествено наблюдаваше как цветята танцуват надолу към водата. Но тя самата винаги усещаше тръпката на този последен полет, предизвикателството на жеста, дръзката му смелост.

Марго се чувстваше достатъчно обезверена, достатъчно уморена, за да признае, че именно търсенето на тръпката, предизвикателното поведение и склонността към безразсъдство бяха нещата, довели я до тази точка на пълен провал в живота й.

Очите й, искрящите сини метличини, които камерите обожаваха, сега бяха помръкнали. Беше оправила внимателно грима след приземяването на самолета в Монтерей и отново му хвърли последен поглед на задната седалка в таксито, което взе до Биг Сър. Господ беше свидетел, че наистина я биваше в постигането на винаги нужното изражение. Само тя си знаеше, че под скъпата козметика, страните й са пребледнели. Може би изглеждаха малко по-хлътнали, отколкото би трябвало, но именно тези изпъкнали скули я бяха изкачили до кориците на толкова много списания.

Хубавото лице започва от костите, помисли си тя и потрепери, когато поредната светкавица пробяга по небето. Имаше късмет с костната си структура, с гладката, безупречна кожа на ирландските си прадеди. Ясните сини очи и светлоруси коси несъмнено водеха началото си от някой древен викинг-завоевател.

О, да, наистина има лице, продължи разсъжденията си. Няма нищо нескромно да го признае. В края на краищата, то и създаденото за прегрешения тяло бяха нейният пропуск, нейният път към славата и богатството. Пълни, чувствени устни, малък правилен нос, волева, закръглена брадичка и изразителни вежди, които се нуждаеха от съвсем малко потъмняване и оформяне.

Лицето й ще бъде хубаво дори и когато стане на осемдесет, ако доживее толкова. Няма значение, че сега беше изхвърлена, използвана, замесена в скандал и жестоко унизена. Главите пак се обръщаха след нея.

Жалко, че вече изобщо не й пукаше.

Извърна очи от ръба на скалата и се вгледа в мрака. Оттатък пътя, на билото на хълма, забелязваше светлините ма Темпълтън хауз, къщата, която пазеше толкова много от нейните радости и скърби. Има само едно място, на което да отидеш, когато си отчаян, само едно място, на което да избягаш, когато си изгорил всички мостове.

Марго вдигна чантата, с която бе пътувала, и пое към къщи.

 

 

Ан Съливан служеше в Темпълтън хауз от двайсет и четири години. Само година след като бе овдовяла. Беше пристигнала от Корк, повела четиригодишната си дъщеря, за да започне работа като прислужница. В онези дни Томас и Сюзън Темпълтън, поддържаха къщата, така както поддържаха хотелите си. В разкош. Рядко минаваше седмица, без стаите да се изпълнят с гости и музика. Персоналът се състоеше от осемнайсет човека, които се грижеха и най-дребната подробност в къщата и извън нея да бъде съвършено изпипана.

Съвършенството беше запазената марка на Темпълтън, също както луксът и сърдечността. Ан беше обучена, и то добре, че и най-доброто настаняване не означава нищо без любезно посрещане.

Децата, господин Джошуа и госпожица Лора, си имаха бавачка, която на свой ред разполагаше с помощничка. И въпреки това те бяха възпитавани от родителите си. Ан винаги се беше възхищавала на предаността, дисциплината и любовта, върху които се градеше семейство Темпълтън. Макар да знаеше, че е възможно, богатството никога не бе изместило любовта от този дом.

Идеята момиченцата да си играят заедно беше на госпожа Темпълтън. В края на краищата те бяха на една възраст, а и Джошуа като момче и с цели четири години по-голям нямаше много време за тях.

Ан завинаги щеше да бъде благодарна на госпожа Темпълтън, не само заради работата и неподправената сърдечност, но и заради предимствата, които бе предложила на дъщеря й. Никога не се бяха отнасяли към Марго като към прислуга. Вместо това, към нея се отнасяха като към любимата приятелка на господарската дъщеря.

След десет години Ан стана икономка. Това беше пост, който знаеше, че е заслужила, и много се гордееше. Нямаше ъгълче в къщата, което да не е чистила със собствените си ръце, нямаше късче бельо, което да не е изпрала. Любовта й към Темпълтън Хауз беше дълбока и трайна. По-дълбока и по-трайна, отколкото към всичко останало в живота й.

Беше останала, след като господин и госпожа Темпълтън се преместиха в Кан, след като мис Лора се омъжи — твърде прибързано и необмислено по мнението на Ан. Беше останала, след като собствената й дъщеря избяга в Холивуд, а след това и в Европа, в преследване на блясъка и славата.

Никога не се омъжи повторно, изобщо не й беше минавало през ума. Темпълтън хауз беше нейната опора. Тя се възправяше година след година, стабилна като скалата, върху която бе построена. Никога не я разочарова, не й се противопостави, не й задаваше въпроси. Никога не я обиди или не поиска от нея повече, отколкото можеше да й даде.

Както правят дъщерите, помисли си Ан.

И докато навън бурята бушуваше и дъждът започна да шиба по големите сводести прозорци, тя влезе в кухнята.

Сивкавосините плотове бяха безупречно излъскани и предизвикаха одобрително кимване за новата млада прислужница, която беше наела. Сега момичето си бе отишло вкъщи и не можеше да я види, но Ан нямаше да забрави да й каже, че се е справила добре.

Колко по-лесно е, каза си замислено, да спечелиш обичта и уважението на персонала, отколкото на собственото си дете. Често си мислеше, че е загубила Марго още в деня, в който момиченцето се беше родило. Беше се родило прекалено красиво, прекалено неспокойно, прекалено буйно.

Колкото и да бе разтревожена за Марго, след като новините се разпространиха и дотук, тя продължи да изпълнява задълженията си. Нищо не можеше да направи за нея. С горчивина си даваше сметка, че никога с нищо не е могла да помогне или да се погрижи за Марго.

Любовта не беше достатъчна. Въпреки че, помисли си Ан, може би прекалено много бе крила любовта си от Марго. Но това бе само защото се страхуваше, че ще даде на момичето твърде много, а давайки й твърде много, можеше да я накара да поиска дори повече, отколкото показваше, че желае.

А и просто не даваше много израз на чувствата си, каза си Ан и леко сви рамене. Слугите не можеха да си го позволят, независимо колко любезни са работодателите им. Тя си знаеше мястото. Защо Марго никога не можа да я разбере?

За момент се облегна на плота и по изключение даде воля на чувствата си със здраво стиснати очи, за да спре напиращите сълзи. Сега просто не може да мисли за Марго. Момичето не е при нея, а пък къщата има нужда от последен оглед.

Изправи се и дълбоко си пое дъх, за да се успокои. Подът скоро бе забърсан с влажен парцал и проблясваше на светлината със същия сивкавосин цвят, като плотовете. По печката, стар модел с шест плочи, не се забелязваха следи от приготвената вечеря. Младата Джени не беше забравила да постави прясна вода на нарцисите, които весело се жълтееха върху масата.

Доволна, че усетът й за новата прислужница се беше оказал верен, Ан приближи до саксиите с треви, поставени на перваза на прозореца над мивката. Едно опипване с палеца й показа, че пръстта е суха. Поливането на тревите на прозореца не влиза в задълженията на Джени, помисли си тя и зацъка с език, докато се зае сама да свърши работата. Готвачката сама трябваше да се погрижи за тях. Но госпожа Уилямсън вече бе натрупала доста години и бе станала малко разсеяна. Ан често си намираше извинения да остане в кухнята, докато траеше приготвянето на храната, само за да е сигурна, че госпожа Уилямсън няма да среже нещо важно или да предизвика пожар.

Всеки друг на мястото на мис Лора вече щеше да я е изпратил в пенсия, помисли си Ан. Но мис Лора разбираше, че нуждата да се чувстваш необходим не намалява с възрастта. Мис Лора разбираше Темпълтън хауз и традициите.

Минаваше десет и къщата бе притихнала. Задълженията й за деня бяха приключили. Хвърли последен, изпитателен поглед на кухнята и си помисли как ще се прибере в квартирата си и ще запари чай в малката си кухничка. Може би ще си вдигне за малко краката и ще погледа някоя глупост по телевизията.

Нещо, каквото и да е, но да не мисли за своите тревоги.

Вятърът изсвистя в прозорците и я накара да потрепери, накара я да се почувства благодарна за топлината и сигурността на къщата. И тогава задната врата се отвори и вътре нахлуха дъжд, вятър и леден въздух. Нахлу нещо много повече. Ан усети как сърцето й подскача и замира в гърдите й.

— Здравей, мамо. — Ведрата, уверена усмивка се беше превърнала в нещо като втора природа и почти успя да премине и в очите й, докато Марго прокарваше ръка през падащата като мокро злато чак до кръста й коса. — Видях светлината — в буквален и преносен смисъл — добави с нервен смях.

— Пропускаш дъжда. — Това не беше първата мисъл, която й дойде наум, но беше единствената практична. — Затвори вратата, Марго, и закачи това мокро сако.

— Не съм вървяла много под дъжда. — Без да изоставя шеговития тон, Марго затвори бурята отвън. — Забравила съм колко студен и дъждовен може да е март по централното крайбрежие. — Остави настрана пътната си чанта, закачи сакото на закачалката до вратата и после разтри замръзналите си ръце, за да им намери някакво занимание. — Изглеждаш чудесно. Променила си прическата.

Ан не вдигна ръка да я попипа — жест, който би бил толкова естествен за друга жена. Не беше суетна и често се беше питала откъде Марго е взела своята суетност. Баща й беше скромен човек.

— Наистина, много ти отива — отново опита да се усмихне Марго. Майка й винаги е била привлекателна жена. Русата й коса беше съвсем слабо потъмняла през годините и в късите й, подредени къдри само тук-таме се забелязваха признаци за побеляване. Вярно, че по лицето й имаше бръчици, но те не бяха дълбоки. И въпреки че сериозните й, здраво стиснати устни не бяха начервени, изглеждаха също толкова пълни и сочни като тези на дъщеря й.

— Не те очаквахме — продума Ан и съжали, че гласът й прозвуча толкова сковано. Но сърцето й бе твърде препълнено с радост и тревога, за да се отпусне повече.

— Наистина. Мислех да се обадя или да изпратя телеграма. Но после… се отказах. — Пое си дълбоко дъх и се запита защо никоя от двете не можеше да прекоси късото разстояние по плочките и просто да се докоснат. — Сигурно сте чули.

— Чухме разни неща. — Извадена от равновесие, Ан се приближи до печката и постави чайника с вода да заври. — Ще направя чай. Сигурно си премръзнала.

— Видях някои от материалите във вестниците и в новините. — Марго вдигна ръка, но гърбът на майка й бе толкова скован, че отново я пусна, без да посмее да я докосне. — Не всичко е вярно, мамо.

Ан посегна да вземе делничната каничка и я затопли с гореща вода. Вътрешно трепереше от болка и от възмущение. От любов.

— Не всичко?

Това е само поредното унижение, каза си Марго. Но пък в края на краищата това е собствената й майка. А тя така отчаяно се нуждаеше от някой, който да я подкрепи.

— Не знаех с какво се занимава Ален, мамо. Той ми беше мениджър през последните четири години и изобщо, изобщо не съм разбрала, че се е занимавал с наркотици. Никога не е използвал, поне не пред мен. Когато ни арестуваха… когато всичко излезе наяве… — Замълча и въздъхна, докато майка й продължаваше да отмерва чай. — Всички обвинения срещу мен отпаднаха. Не мога да спра спекулациите на пресата, но поне Ален има доблестта да заяви на властите, че съм невинна.

Въпреки че и това беше унизително. Доказването на невинността й се равняваше на доказателство за наивността й.

— Спала си с женен мъж.

Марго отвори уста, после отново я затвори. Никакви извинения, никакви обяснения не можеха да подействат, не и пред майка й.

— Да.

— Женен мъж с деца.

— Виновна съм — горчиво изрече Марго. — Сигурно заради това ще отида в ада, а и на този свят здравата си плащам. Присвоил си е голяма част от парите ми, разруши кариерата ми, направи ме обект на подигравки и съжаление за жълтата преса.

В душата на Ан се надигна жал, но тя я пропъди. Марго сама бе направила своя избор.

— Значи се върна тук, за да се скриеш.

„Да лекувам раните си“, помисли си Марго, но и думите на майка й не бяха далече от истината.

— Искаше ми се да отида за няколко дни някъде, където няма да ме преследват непрекъснато. Ако предпочиташ да си отида, тогава…

Преди да успее да довърши, вратата на кухнята се отвори.

— Ама че бурна нощ. Ани, вече трябваше… — Лора спря на място. Кротките й сиви очи съгледаха Марго. Изобщо не се поколеба — тя не просто прекоси онова късо разстояние, тя прелетя през него. — Марго! О, Марго, ти се върна у дома!

И в този единствен миг, в тази радушна прегръдка, тя вече си беше у дома.

 

 

— Не е искала да се държи толкова строго с теб, Марго — успокои я Лора. Утешаването на объркани души беше като инстинкт за нея. Беше забелязала болката, изписана на лицата на майката и дъщерята, за която те, изглежда, оставаха слепи. Марго сви рамене и Лора продължи да налива чая, който Ан бе запарила, а тя бе взела в своята всекидневна. — Толкова се притесняваше.

— Наистина ли? — Пушейки, без да поема дима, Марго гледаше замислено. Вън зад прозореца имаше градина, спомни си тя, с беседка, обвита в глицинии. А отвъд цветята, поляните и красивите каменни стени бяха скалите. Слушаше гласа на Лора, утехата, която носеше, и си спомняше как надничаха в тази стая, когато бяха деца и това беше територия на госпожа Темпълтън. Как бяха мечтали да станат изискани дами.

Извърна се и се вгледа в приятелката си. Каква ведра красота, помисли си Марго. Лице, създадено за приеми, за градински партита и благотворителни балове. И такава очевидно беше съдбата на Лора.

Къдравият водопад от коси имаше цвят на старо злато и с опитна ръка беше закрепен да пада край деликатното й лице. Очите бяха така ясни, така искрени — в тях като в огледало се отразяваха всичките й чувства. В момента бяха изпълнени със съчувствие, а по страните й бе избила руменина. От вълнение, каза си Марго, и от тревога. Когато се вълнуваше, Лора или бързо се зачервяваше, или страните й губеха всякакъв цвят.

— Ела да седнеш — покани я Лора. — Пийни малко чай. Косата ти е влажна.

Марго разсеяно я отметна, за да освободи раменете си.

— Ходих долу на скалите.

Лора бързо погледна към прозорците, където дъждът продължаваше да шиба яростно.

— В това време?

— Трябваше да събера кураж.

Все пак седна и пое чашата. Разпозна делничния „Долтън“, който майка й използваше. Колко пъти беше тормозила Ан да й обяснява имената и шарките на сервизите от китайски порцелан, кристал и сребро в Темпълтън хауз? И колко пъти бе мечтала да притежава свои собствени красиви неща?

Сега чашката топлеше премръзналите й ръце и това бе достатъчно.

— Изглеждаш чудесно — обърна се към Лора. — Не мога да повярвам, че е минала почти цяла година, откакто те видях в Рим.

Бяха обядвали на терасата в запазения за собствениците апартамент на хотел „Темпълтън Рим“, а градът се простираше под тях в пролетното си великолепие. А нейният живот, помисли си Марго, беше изпълнен с обещания, също като въздуха край тях, бляскав като самото слънце.

— Липсваше ми. — Лора се протегна и бързо стисна ръката й. — На всички ни липсваше.

— Как са момичетата?

— Прекрасно. Растат. Али много хареса роклята, която й изпрати за рождения ден от Милано.

— Получих благодарственото й писмо и снимките. Имаш красиви деца, Лора. Толкова много приличат на теб. Али има същата усмивка, а Кейла е взела твоите очи. — Отпи от чая, за да потисне риданието в гърлото си. — Седим тук, точно както си представяхме, че ще стане, и не мога да повярвам, че всичко не е само сън. — Бързо тръсна глава, преди Лора да успее да проговори и угаси цигарата. — Как е Питър?

— Добре е. — В очите на Лора трепна лека сянка, но тя я прикри зад миглите си. — Има да довършва някаква работа и още е в офиса. Предполагам, че ще остане в града заради бурята. „Или защото предпочита друго легло пред това, в което спи с жена си“. — Джош намери ли те в Атина?

Марго рязко вдигна глава.

— Джош ли? И той ли беше в Гърция?

— Не. Успях да го открия в Италия, след като научихме… след като се разпространи новината. Смяташе да промени графика си и да пристигне на помощ.

— Изпратила си големия брат на спасителна акция, а, Лора? — усмихна се лекичко Марго.

— Той е прекрасен адвокат. Когато поиска. Не те ли намери?

— Изобщо не съм го виждала. — Марго уморено положи глава на високата облегалка на креслото. Продължаваше да усеща всичко като на сън. Едва седмица бе изминала, откакто животът й бе направил рязък завой и бе изхвърлил зад борда всичките й мечти. — Всичко стана толкова бързо. Пристигането на гръцките власти на яхтата на Ален, претърсването. — Потрепери при спомена от шока да бъде вдигната от сън, за да открие на борда десетина униформени гърци, да й бъде заповядано да се облече, да бъде разпитвана. — После намериха всичкия онзи хероин.

— Във вестниците пише, че е бил под наблюдение почти от година.

— Това е едно от нещата, които спасиха глупавия ми задник. Цялото наблюдение и доказателствата, които бяха събрали, сочеха, че съм чиста. — С все още опънати нерви, тя извади нова цигара от инкрустираната си табакера и я запали. — Използвал ме е, Лора. Успявал е да организира представяне там, където е трябвало да вземе наркотика, после на друго място, където е трябвало да го предаде. Току-що бях приключила със снимките в Турция. Пет ужасни дни. За награда ми отпусна кратко пътешествие из гръцките острови. Авансов меден месец. Така го наричаше — добави тя, като изпусна струйка дим. — Изглаждаше последните дребни спънки за приятелски развод, а след това вече щяхме да получим възможност да разкрием връзката си. — Пое си дъх, за да се успокои, докато Лора търпеливо я изслушваше. Загледана в дима от цигарата, който се виеше към тавата, Марго продължи да говори: — Естествено, никакъв развод нямало да има. Жена му на драго сърце е била съгласна да спи с мен, докато могат да ме използват и докато парите ми продължават да текат.

— Съжалявам, Марго.

— И аз се хванах, това е най-гадното в цялата история. — Сви рамене, дръпна силно за последен път и смачка цигарата. — Само най-изтъркани клишета. — Не изпитваше към Ален повече омраза, отколкото към самата себе си. — Трябваше да крием връзката и намеренията си от пресата, докато не бъде приключено с всички подробности по бракоразводния му договор. За външния свят щяхме да сме само колеги, делови партньори, приятели. Щеше да организира кариерата ми, да използва всичките си връзки, за да увеличи броя на участията и хонорарите ми. И защо не? Успя да ми уреди няколко солидни рекламни договора във Франция и Италия? Именно той доведе до завършек сделката с „Бела Дона“, която ме изстреля на върха.

— Не мога да повярвам, че талантът и красотата ти не са си казали думата при избирането ти за лице на „Бела Дона“.

Марго се усмихна.

— Вероятно можех и сама да го получа. Но никога няма да разбера. Толкова силно желаех този договор. Не само заради парите, макар че естествено исках и тях. А заради изявата. Божичко, Лора, да виждам лицето си по рекламните плакати, хората да ме спират по улицата за автограф. Да знам, че върша действително добра работа за един действително добър продукт.

— Жената на „Бела Дона“ — изрече Лора в желанието си да накара Марго да се усмихне. — Красива. Уверена. Опасна. Бях толкова възхитена, когато видях рекламата във „Вог“. Това е Марго, казвах си, моята Марго, върху цяла лъскава страница, така изумително красива в бял атлаз.

— И продава крем за лице.

— Продава красота — решително я поправи Лора. — И увереност.

— А опасност?

— Мечти. Трябва да си горда.

— Бях — въздъхна тежко. — Бях толкова увлечена във всичко това, толкова възхитена от самата себе си, когато започнахме да навлизаме на американския пазар. И така увлечена по Ален, по всичките му обещания и планове.

— Вярвала си му.

— Не. — Поне така й се искаше. Той бе само един от поредицата мъже, с които се беше забавлявала, беше флиртувала. И — да, вярно — използвала. — Исках да вярвам на всичко, което ми казваше. Това се оказа достатъчно, за да се оставя да ме залъже с вечните изтъркани номера за жена си, която не иска да му даде развод. — Марго се усмихна лекичко. — Естествено, че нямах нищо против. Докато беше женен, беше в безопасност. Нямаше да се омъжа за него, Лора, и започвах да си давам сметка, че не обичам толкова самия него, колкото живота, който си представях, че водя. Той постепенно пое всичко в свои ръце, защото за мен бе много по-лесно, да не се налага да се грижа за всички подробности. И докато аз мечтаех за бляскавото бъдеще, когато двамата ще обикаляме Европа като царски особи, той е източвал парите ми, използвал ги е за финансиране на сделките си с наркотици, възползвал се е от малкото популярност, която имах там, за да разчиства пътя си, и ме е лъгал за жена си. — Притисна очите си с пръсти. — И така последиците са, че репутацията ми е напълно разбита, кариерата ми е обект на подигравки, „Бела Дона“ се отказаха от мен като лице на фирмата и аз съм на ръба на фалита.

— Всеки, който те познава, ще разбере, че си била жертва, Марго.

— Това не оправя нещата, Лора. Ролята на жертва не е сред онези, които ми харесват да играя. Просто нямам сили да променя нещата.

— Ще го преодолееш. Нужно ти е само време. А точно сега ти е нужна хубава гореща вана и добър сън. Нека да те настаним в стаята за гости. — Лора се изправи и протегна ръка. — Къде е багажът ти?

— Оставих го на гардероб. Не знаех дали ще ме приемете.

За момент Лора не каза нищо, само я изгледа, докато погледът на Марго трепна.

— Ще забравя, че изобщо си изрекла тези думи, защото сега си уморена и се чувстваш съсипана. — После здраво обви ръка около кръста й и я поведе навън. — Не ме попита за Кейт.

Марго изпъшка.

— Ще побеснее срещу мен.

— При тези обстоятелства — поправи я Лора — трябва да й дадеш известно право. На летището ли е багажът ти?

— Аха. — Изведнъж се почувства толкова уморена, сякаш вървеше във вода.

— Аз ще се погрижа. Ти се наспи. Ще говорим пак утре, когато се почувстваш по-добре.

— Благодаря, Лора. — Спря на прага на стаята за гости и се облегна на вратата. — Ти винаги си насреща.

— Точно затова са приятелите — целуна я лекичко по бузата Лора. — Да бъдат винаги насреща. Върви в леглото.

Марго не си даде труд да потърси нощница. Остави дрехите си да лежат на пода, там, където ги бе смъкнала. После напълно гола се пъхна в леглото и придърпа меката завивка чак до брадичката си.

Вятърът виеше в прозорците, дъждът настоятелно шибаше по стъклата. В далечината се чуваше бученето на вълните, които я унесоха в безпаметен сън.

Дори не помръдна, когато Ан се прокрадна в стаята, приглади завивките и докосна косата й. И отправи тиха молитва.