Нора Робъртс
Дързост и мечти (19)

Осемнадесета глава

Кейт отвори вратата на склада и силно изохка от уплаха при вида на Джош и Марго, вкопчени в страстна целувка. Възможно е да изпита вълнение, но нямаше причина да им позволи да го разберат.

— Вие двамата имате ли нещо против да овладеете жлезите си, та да можем да приключим вечерта с поне известно приличие?

Джош откъсна устни от тези на Марго, колкото да си поеме дъх.

— Пръждосвай се — нареди лаконично и отново се върна към заниманието си.

— Няма да се пръждосам. Вън все още има повече от петнайсет човека, които очакват сърдечно изпращане от собственичките. От трите собственички. Това включва и жената, на която в момента прилагаш спешна тонзилектомия^[1].

Джош я стрелна с поглед над главата на Марго.

— Каква романтична душа си, Кейт.

— Знам, това ми е недостатъкът. — Приближи се и ги отлепи. — Сигурна съм, че ще запомните докъде бяхте стигнали. Хайде, партньоре. О, а ти, Джош, може да поостанеш тук, докато станеш малко по… за пред хора.

Той изруга и едва не се изчерви.

— Сестрите не би трябвало да забелязват такива неща.

— Тази вижда всичко и знае всичко. — После бързо изблъска Марго през вратата. — Какво ти е? — попита я тихичко. — Изглеждаш, сякаш са те цапардосали по главата.

— Така си беше. Дай ми едно от онези хапчета, по които толкова си падаш.

— Веднага щом се добера до чантата си. — Обезпокоена, тя потърка Марго по гърба. — Кажи ми какво не е наред, скъпа?

— Сега не мога. Утре. — И тъй като си разбираше от работата, тя изви устни в радостна усмивка и протегна две ръце към жената, която се приближаваше към тях. — Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Надявам се, че сте прекарали приятно вечерта.

Продължи да повтаря същите любезности с малки вариации още почти цял час, преди и последните гости да се изнижат. Чувството за дълг, заедно с аспирина и антиацида, успяха да я закрепят в движение. Мечтаеше си за тиха стая, да остане за малко сама, за да подреди чувствата, които бушуваха в нея, но вместо това беше повлечена заедно с останалите, когато семейство Темпълтън настояха да ги изведат да празнуват.

 

 

Почти наближаваше един, когато най-после двамата с Джош се прибраха в апартамента. Досега вече трябваше да е обмислила всичко, каза си Марго. Трябваше да знае какво точно да каже и да направи. Но когато вратата се затвори след тях и двамата останаха сами, тя нямаше и най-малка представа.

— Майка ти и баща ти ще ми липсват… след като се върнат в Европа.

— На мен също. — По лицето му играеше щастлива усмивка. Сега папийонката му беше отпусната, както и копчетата на нагръдника. Марго си помисли, че изглежда като от изискана реклама за някой безбожно скъп и мъжествено съблазнителен одеколон. — Беше доста кротка.

— Знам. Опитвах се да мисля, да реша, какво трябва да кажа, когато отново разговаряме за това.

— Нямаше нужда да мислиш толкова усилено. — Пристъпи към нея и започна да измъква фибите от косата й. Аз пък си мислех кога най-после ще остана насаме с теб. — Косата й се спусна свободно, а той захвърли фибите върху нощното шкафче. — За това не ми бяха нужни големи усилия.

— Един от нас трябва да прояви разум.

— Защо?

Във всеки друг момент тя щеше да се разсмее.

— Не съм сигурна защо, но просто знам, че трябва. А както изглежда, това няма да си ти. Джош, не съм сигурна, че и двамата знаем как да се справим.

— Имам доста добра идея откъде да започнем. — Ръцете му се обвиха около нея, бързо се плъзнаха нагоре, за да обхванат раменете й и да я притеглят към него.

— Тази част е лесна, може би прекалено лесна и за двамата. Мисля, че не искаме да я променяме.

— И защо трябва? — Устните му едва-едва докоснаха скулите й. Усети кожата й гореща и копринена.

— Защото вече размътихме водата. — Как може да очаква от нея да мисли разумно, когато в същото време я вкусва като деликатес, който току-що си е избрал изпод кристалния похлупак? — Защото никога преди това не съм била истински влюбена, а мисля, че и ти не си бил. — Пулсът й вече препускаше учестено. — Не знаем какво правим.

— Тогава ще импровизираме. — Настроението му бе твърде приповдигнато и освободено от задръжки, за да позволи на внезапния й пристъп на логичност да го обезсърчи. Дръпна ципа на гърба на роклята й и когато коприната се разтвори, плъзна ръце по нежната кожа.

— Да не би да казваш, че не е необходимо да променяме нищо? — Тръпките на облекчение се бореха с горещите езичета на желанието, докато роклята й се изплъзваше надолу.

Искаше да й каже, че всичко вече се е променило. Но я познаваше толкова добре и разбираше, че ако заговори за промяна, за обвързване завинаги, тя ще се стресне и ще се отдръпне, или просто ще побегне.

— Нищо, което не желаем. Като това например — прошепна Джош и леко плъзна палец по меките бледи хълмчета на гърдите й. Те се издигаха, добре оформени и бели, над ръбовете на стегнатото черно дантелено боди без презрамки. Чорапите й стигаха високо по бедрата — още един съблазнителен контраст на черно и бяло. Пръстите му очертаваха диря по чорапа, върху кожата и после върху дантелата. А през цялото време, очите му не се отделяха от нейните.

— В мига, в който ме докоснеш, вече те желая. Това е нещо, което, изглежда, не мога да овладея. — И то я тревожеше, толкова я тревожеше, че съзнателно отхвърли всички логични мисли и разтвори колосаната му бяла риза, за да помилва златистите косъмчета по кожата отдолу. — Никога не съм имала любовник, който така силно да ме вълнува само с присъствието си в стаята. Колко може да трае това?

— Нека разберем. — Повали я върху леглото — разпилени руси коси, млечнобяла кожа на фона на черна коприна и дантела. От нея се излъчваха обещаващи ухания. Всички пищни извивки на тялото и дългите й, гъвкави крайници се разтваряха, за да го приемат.

Притисна го плътно, отдавайки се на усещането за тежестта, която я приковаваше под себе си и която с бавни потърквания задържаше двата чувствени органа притиснати един към друг. Единственото, което съзнаваше в момента, бе, че го желае. И устните й нетърпеливо потърсиха неговите.

Кога започна да изпитва нужда от усещането за него, от аромата и допира на кожата му? Как така, след толкова години, приятелството и общото семейство изведнъж се превърнаха в страст и копнеж? И защо, след като телата им така съвършено си подхождаха, всичко това трябва да има някакво значение?

Кожата й пламтеше под ръцете му — бавно плъзгащите се милувки, които за част от секундата се сменяха с по-груби и властни. Това, което се зараждаше у нея, бе прекалено многопластово и сложно, за да бъде анализирано. Марго се остави страстта да я завладее.

Джош чувстваше всяко потрепване и въздишка, разбра кога напрежението се разтопи в покорство. Тук, в това голямо меко легло, отпадаха всички въпросителни. Тя бе всичко, което някога е желал.

Дълги, гладки крайници, великолепни извивки, мека и уханна кожа. Тялото й бе създадено, за да получава и дарява удоволствие. И никой друг, помисли си той, докато устните му се сливаха с нейните, никой друг и никога вече няма да го получи или да й го даде. Никой друг не разбираше сърцето й, мислите и мечтите й така, както той.

Никой друг.

Сърцето й за миг спря, после запрепуска лудо, когато желанието му стана неудържимо. Трескаво забързани ръце и ненаситни устни неуморно я обхождаха. Въздишките преминаха в стенания, докато отвръщаше на всеки удар на сърцето му, на всеки порив на страстта.

Колко прекрасно е това безумие!

Претърколи се отгоре му с ръце, които се движеха бързо като неговите, за да го обладае така, както я обладаваше той. Опасни висоти. Удоволствие, което е само на трепетен миг от болката. Марго се надигна — на сумрачната светлина кожата й проблясваше като влажна коприна. Очите й, дива синева, бяха впити в неговите. Един удар на сърцето. Два.

Сега. Нуждата сякаш се взриви във въздуха край тях. В отговор, той сграбчи хълбоците й и пръстите му се забиха дълбоко. С едно плавно движение, тя го пое дълбоко, дълбоко и го задържа там, задържа разтреперани и двамата. С животинско стенание Марго се изви назад, плъзна ръце по собственото си тяло, докато усети как бие сърцето й. После бавно, много бавно, осъзнавайки отчетливо всяка тръпка на тялото си, осъзнавайки отчетливо как очите му следят всяко нейно движение, тя спусна ръцете си надолу, докато обхванаха и помилваха мястото на сливането на телата им.

Ликувайки при всяко вдишване, тя отново плъзна ръце нагоре, за да повдигне косата си. И започна ездата.

Ритъмът, който налагаше беше бърз, решителен и безмилостен. Наблюдаваше я как сама стига до кулминацията и се разтърсва в конвулсии. Чувствата го заляха като лавина, замъглявайки погледа му. Но разбра, че никога не е виждал нищо по-величествено от Марго, отдадена на страстта си.

Когато извика и се хвърли напред, когато ръцете й се вкопчиха в раменете му, а косата й покри лицето му, не му оставаше нищо друго, освен да се освободи едновременно с нея.

 

 

— Защо всеки път, когато се любя с теб, имам усещането, че се спускам от планински връх? — В действителност Марго не очакваше отговор. Смяташе, че Джош е заспал или че дори е в безсъзнание, но той се раздвижи, устните му докоснаха извивката на едната й гърда, а после и другата.

— Защото двамата с теб, графиньо, заедно ставаме опасна двойка. А аз вече отново те желая. — Като лекичко я хапеше, измина разстоянието нагоре по шията й, за да открие горещите й, подпухнали устни.

Беше готова да полети отново, усещаше ръцете си леки и податливи, докато ги повдигаше, за да го обхване в тях.

— Никога преди не е било така. — През опиянението от надигащите се нови усещания, веднага почувства промяната. И разбра каква е причината. — Знам как ти звучи.

— Няма значение. — Не искаше да мисли за това. Искаше само да я има, да я държи.

— Има. И за двамата. — Изведнъж се почувства несигурна в това, в което винаги бе толкова уверена, улови лицето му в ръце, за да го вдигне нагоре. Погледът му бе натежал от желание, но сега започваше да се заражда и леко раздразнение. — Мисля, че трябва да поговорим за това.

— Никой от двамата не е давал обет за целомъдрие.

Това беше вярно. Знаеше също, че макар наистина, преди да бе имала любовници, пресата й беше приписала цяла армия от разбити мъжки сърца, които излизаха далеч извън рамките на действителността.

— Трябва да поговорим за това — повтори тя.

— Не съм ти задавал никакви въпроси, Марго. Кой или колко е имало в живота ти преди това — съществува само сега. Само аз.

Спокойният му властен тон би могъл да я подразни при други обстоятелства. Това е типично за Джошуа Темпълтън — виждам, искам, вземам. Но все още бяха свързани, все още горещи от допира на телата си.

— Не е имало толкова много, колкото може би си представяш, Джош. Не съм спала с всички мъже, с които съм излизала.

— Чудесно. И аз не съм спал с всички жени, които съм водил на вечеря. — Изрече го сърдито, като в същото време се прехвърли по гръб и отметна косата от лицето си. — Във всеки случай, само сега има значение. Съгласни ли сме за това?

Искаше й се да е така. Но гневът му и хладният му тон й говореха друго.

— Джош, репутацията ми никога преди това не е имала значение за мен. Всъщност само увеличаваше банковата ми сметка. Но сега… сега има значение. — Изведнъж й стана студено, изправи се седнала и обви ръце около тялото си. — Сега е важно, защото сега и ти си важен за мен. И не знам как да се справя. Не знам как и двамата ще се справим. Когато ставаше дума само за секс…

— За мен никога не е било само секс.

— Не го знаех — тихо отвърна тя. — Не знаех какво изпитваш, нито какво изпитвам аз, докато то просто не се оказа тук. И е толкова голямо, толкова важно. Толкова страшно.

Остана изненадан не само от това, което каза, но и от начина, по който го каза. Несигурност, съжаление, смущение. Всички тези неща бяха такава рядкост у Марго, станеше ли дума за вечната игра между мъжете и жените.

— Уплашена си?

— До смърт. — Изпусна тежко въздуха от гърдите си и стана да вземе някакъв халат от гардероба. — И никак не ми е приятно.

— Аз също.

Погледът й започваше да се нажежава от гняв и тя го изгледа през рамо. Висок, добре сложен мъжкар, пъхнал ръце под главата си и с едва загатната ехидна усмивчица на прекрасните си устни. Не беше сигурна дали й се иска да го удари, или да се хвърли върху него.

— Ти също какво?

— Уплашен съм и никак не ми е приятно.

Марго стегна колана на халата и задържа ръцете си спокойни, докато се извръщаше.

— Наистина?

— Знаеш ли какво си мисля, графиньо.

— Не. — Привлече я самодоволната му усмивка, тя я накара да се върне обратно и да седне на ръба на леглото. — Какво е това, което си мислиш?

— Всичко беше толкова лесно за нас преди. Прекалено лесно.

— А вече няма да бъде.

Пое ръката й и леко преплете пръсти с нейните.

— Така изглежда. Вероятно имам малък проблем, лека засечка, когато става дума за другите мъже. В края на краищата жената, в която съм влюбен, се е сгодявала пет пъти.

— Три — рязко освободи ръката си тя и осъзна, че миналото й винаги ще се прокрадва и ще я удря през лицето. — Другите два бяха журналистически фантазии. А и трите бяха… бързо поправени грешки.

— Въпросът е — изрече той с, както му се струваше, възхитително търпение, — че нито една от моите връзки не е стигала толкова далече.

— Което би могло да се изтълкува и като страх от обвързване от твоя страна.

— Би могло — отвърна той. — Но простата истина е, че бях влюбен в теб почти през половината си живот. Почти половината си живот — повтори отново и се надигна, за да могат мрачните му в този миг очи да застанат на нивото на нейните. — Всяка жена, която докосвах, беше единствено заместител.

— Джош! — Марго само поклати глава. Не можеше да изрече нищо, нищо не можеше да надмогне вълната на чувството, което я заливаше.

— Това действа деморализиращо, Марго — да наблюдаваш как жената, единствената жена, която наистина желаеш, отива при всеки друг, но не и при теб. Да чакаш и да наблюдаваш.

Изпълваше се с вълнение и страх да мисли за това. Да го знае.

— Но защо си чакал?

— Един мъж трябва да използва предимствата, с които разполага. Моето беше времето.

— Времето?

— Познавам те, Марго — плъзна пръст по извивката на скулата й той. — Рано или късно щеше да си докараш неприятности, или просто щеше да ти писне от бурния живот.

— И ти щеше да си там, за да събереш отломките.

— Получи се — небрежно отвърна той и успя да я хване за китката, преди да скочи от леглото. — Нямаш основание да се засягаш.

— Имам пълно основание. Арогантен, егоистичен кучи син! Само изчакваш, докато Марго се провали, и излизаш на сцената. — Щеше да го удари, ако той не бе предусетил реакцията и не бе уловил и другата й китка.

— Не бих го казал точно по този начин, но… — Усмихна се подкупващо. — Ти наистина се провали.

— Знам какво направих. — Изпъна раменете си, но успя да постигне единствено слаба имитация на достойнство. — Освен това сама се измъкнах от бъркотията с Ален. — Пламъчетата в очите му я накараха да млъкне. Появиха се само за миг, но тя познаваше всеки нюанс в погледа му. — Не?

— Разбира се, но въпросът е…

— Какво си направил? — Вече разярена, Марго стовари впримчените си ръце върху гърдите му. — Ти не беше в Гърция. Щях да разбера, ако си бил там? Как го уреди?

— Не съм го уредил. Не точно. — По дяволите! — Виж, обадих се на някои места, задвижих някои хора. За бога, Марго, нима си очаквала да се излежавам спокойно на плажа, докато се канят да тикнат задника ти в затвора?

— Не. — Говореше спокойно, защото се страхуваше, че ще запищи. — Не, бях в беда и ти си се притекъл на помощ. Сега пусни ръцете ми.

— Не мисля — отвърна той, преценявайки изписания в очите й гняв. — Чуй, аз само помогнах всичко да мине по-бързо. Нямаха нищо срещу теб, а и не искаха да имат. Но нямаше никакъв смисъл да си губиш времето в ареста повече от необходимото. Единствената ти вина беше, че си проявила лош вкус и липса на разум да се хванеш с някакъв хитър, набеден артист, който те е използвал за прикритие.

— Много ти благодаря.

— Няма защо.

— И както сам каза за пореден път, признавам, че наистина твърде често съм проявявала лош вкус и пълна липса на разум. — Дръпна ръцете си и яростно изфуча, понеже той я стисна още по здраво. — Но вече приключих с това. Аз поех отговорност за живота си, по дяволите. И го възстанових частица по частица. Нещо, което на теб никога не ти се е налагало. Аз поех риска, аз свърших работата, аз…

— Гордея се с теб. — За да премахне всяко съмнение, той поднесе пристегнатите й в юмрука му ръце към устните си.

— Не се опитвай да извърташ нещата.

— Горд съм с начина, по който посрещна всички събития и ги превърна в нещо уникално и вълнуващо. — Разтвори пръстите й и притисна устни върху дланта й. — И съм трогнат от теб. От начина, по който се изправи пред всички тази вечер, от нещата, които каза.

— Върви по дяволите, Джош.

— Обичам те, Марго — усмихна се той. — Може би преди съм те обичал, като съм те преценявал погрешно. Но сега съм още по-влюбен в жената, с която съм в момента.

Обезоръжена, тя опря чело в неговото.

— Как го постигаш — да ме оплетеш, да ме омаеш? Вече не помня защо толкова ти се бях ядосала.

— Просто ела тук — придърпа я в ръцете си той. — Нека видим какво друго можем да забравим.

 

 

По-късно, докато лежеше сгушена в него, усещайки тежестта на ръката му около тялото си и звуците на сърцето му, което биеше спокойно и равномерно под ухото й, Марго си спомни всичко. Даде си сметка, че не бяха разрешили нищо. Питаше се дали е възможно двама души, които се познават толкова отдавна и така добре, толкова малко да разбират чувствата си.

До тази вечер никога не се беше срамувала от мъжете, които бе допускала в живота си. Приятно прекарване, силните усещания и романтиката бяха единствените неща, които търсеше и за които мечтаеше. Повечето жени я възприемаха като конкурент. Дори и като дете не беше имала други приятелки, освен Лора и Кейт.

Но мъжете…

Въздъхна и затвори очи.

Разбираше мъжете, още от най-ранна възраст беше разгадала властта, която можеха да упражняват над тях красотата и сексапилът. Приятно й беше да я упражнява. Но не за да наранява. Никога не беше играла с риск да причини истинска болка на която и да е от двете страни. Затова винаги внимаваше да подбира партньори, които познават правилата. По-възрастни мъже, опитни мъже, мъже с безупречни маниери, дебели портфейли и защитени сърца.

Никой от тях не пречеше на кариерата и на амбициите й, тъй като правилата бяха прости и винаги се спазваха.

Приятно прекарване, силни усещания, романтика. Никакви обяснения, никакви усложнения, никакви неприятни емоции, когато реши да си тръгне.

Изобщо без емоции. Но с множество заблуди.

А сега Джош. Властта й над него беше по-различна, мечтите й бяха по-различни. И правилата бяха различни. О, прекарваше си чудесно, имаше ги и силните усещания, както и романтиката. Но вече възникваха обяснения и усложнения.

Означаваше ли това, че единият ще бъде наранен?

Колкото и да я обичаше, тя още не бе спечелила доверието му. А едва след доверието, смяташе Марго, идва и уважението.

Обича жената, с която е сега, припомни си думите му. Но се питаше дали не изчаква да види ще остане ли тя, или ще избяга. Питаше се също, дълбоко в себе си се питаше, дали и самата тя не изчаква.

В края на краищата беше роден за привилегирован живот, притежаваше вроденото предимство да разполага с възможност за избор или отказ от всичко — и от всеки — според желанието си. Ако наистина е вярно, че я желае толкова отдавна, сигурно е изчаквал и дебнал. И понеже става дума за Джош, е изпитвал удоволствие от предизвикателството.

Сега, след като предизвикателството е преодоляно…

— Ще те намразя, ако го направиш — прошепна тя и притисна устни към рамото му. — Който и от нас да остане наранен, ще те намразя. — Сгуши се по-близо и й се прииска да се събуди, да се събуди и отново да я лиши от разсъдък, за да не изпитва тревога и да не си задава въпроси. — Обичам те, Джош. — Постави длан на сърцето му и отброи ударите, докато нейните влязоха в ритъм с неговите. — Господ да ни е на помощ и на двамата!