Нора Робъртс
Дързост и мечти (18)

Седемнадесета глава

Трябва да е съвършено. Марго бе твърдо решена, че вечерта ще бъде безупречно изпипана до най-дребната подробност. Бяха й нужни часове за преподреждане на стоката, преди да се увери, че е постигнала най-подходящото й излагане, най-добре организирани пространства за движение на гостите, най-привлекателния кът за арфиста, който в момента вече настройваше инструмента си.

Беше променила витринката, подчертавайки перлената огърлица само с няколко внимателно подбрани шишенца и кутийки за бижута, както и копринени шалове като допълнителни цветни петна.

По позлатения парапет, който обточваше целия втори етаж, искряха цветни лампиони. Имаше вази и декоративни урни, пълни с есенни цветя и оранжерийни рози, доставени от градините и парниците на Темпълтън и подредени от ръцете на майка й. На малката веранда имаше още цветя, пищно разцъфтели в големи медни купи и керамични гърнета.

Лично бе излъскала до блясък всяка повърхност на магазина.

Всичко е въпрос на контрол и над най-малкия детайл, каза си Марго, докато нервно дърпаше от цигарата. Да се погрижи всичко да е първокласно и нищо да не пропусне.

Пропуснала ли е нещо?

Обърна се и огледа отражението си в стената от декоративни огледала. Носеше късата черна рокля, която бе избрала за първата вечер след завръщането си в Темпълтън хауз. Деколтето й, дълбоко изрязан квадрат, представляваше идеален фон за огърлицата. Стори й се умна идея да я извади от витрината и да я изложи върху нежната, женска плът. И разбра, че е направила добър избор, като избра точно този предмет за наддаването.

Не само защото е елегантна и красива. А и защото й напомняше за онези дни от живота й, които никога няма да се върнат отново. И за един самотен възрастен мъж, когото бе проявила достатъчно доброта да обича.

Такава рядкост беше, помисли си сега, Марго Съливан да действа от сърце, да направи нещо от доброта, а не от пресметливост.

Съществуват десетки Марго. Бяха й нужни почти двайсет и девет години, за да осъзнае, че са твърде различни. Една, която захвърля предпазливостта зад борда, и друга, която непрекъснато се тревожи. Една, която знаеше как да излъска с разтопен парафин старинната масичка, и друга, която можеше да мързелува цял ден с модно списание в ръце. Една, която разбираше неповторимото усещане от покупката на шише в стил Арт нуво с едничката цел да го постави върху полицата, и друга, която се бе научила да изпитва очарование от продажбата му. Тази, която можеше да заслепява с усмивка и да превръща мъжете в покорно тесто, независимо от възрастта им.

И онази, която изведнъж се оказа способна да мисли само за един мъж.

Къде е той? Изнервена до припадък, Марго запали още една цигара. Наближаваше. Решителният час почти настъпваше. Трябваше вече да е тук. Това е повратен момент в живота й. Джош винаги бе до нея в решителните моменти.

Винаги, помисли си тя с лека изненада. Колко странно, че винаги беше до нея в повратните моменти от живота й.

— Защо направо не налапаш целия пакет — сдъвчи го, преглътни го и да приключиш с него? — предложи й Кейт, докато влизаше през вратата.

— Какво?

— Ако ще ядеш тази цигара, можеш да използваш поне зъбите си. Движението в района е направо убийствено — допълни тя. — Наложи се да паркирам три пресечки по-нататък, а никак не ми е приятно да се разхождам с тези глупави обувки, които ме накара да купя. — Освободи се от всекидневното си палто и вдигна ръце. — Е, ще издържа ли огледа?

— Я да видим! — Марго угаси цигарата и със сериозен вид направи знак с пръст, така че Кейт да се завърти. Дългата клош-пола от гладко черно кадифе подхождаше за ъгловатата й конструкция, а свободният корсаж с извито деколте допълваше усещането за женственост. Гърбът бе съблазнително изрязан. — Знаех си, че ще бъде идеална за теб. Въпреки че си само кожа и кости и си плоска като дъска, така изглеждаш елегантна.

— Чувствам се като някаква измамничка и ще замръзна. — Кейт изпитваше еднаква неприязън както към критиките по адрес на тялото й, така и към неудобството от разголените рамене. — Не виждам защо да не мога да облека собствените си дрехи. Онзи официален костюм, който имам, е чудесен.

— Онзи черен костюм е подходящ за следващия конгрес на счетоводителите — смръщи добре очертаните си вежди Марго. — Тези обеци…

— Какво? — Кейт покровителствено обхвана с ръце обеците си, украсени само с обикновени златни спиралки. — Тези са ми най-хубавите.

— И като от универсален магазин. Как е възможно да сме израснали в една и съща къща? — запита се Марго и се приближи до витринката с бижутата. След сериозен оглед, избра дълги кристални висулки.

— Няма да сложа тези полилеи. Ще изглеждам смешно.

— Недей да спориш с експерта. Сложи си ги като добро момиче.

— О, мразя да си играя на маскарад. — Приближи се ядосано до едно огледало и ги смени. Още по-неприятно й стана, защото Марго както винаги беше права. Наистина й придаваха допълнителна елегантност.

— Кухнята е под контрол — показа се в горния край на стълбата Лора и тръгна, балансирайки със сребърен поднос с три високи чаши шампанско. — Помислих си, че можем да вдигнем един тост в тесен кръг, преди да… — Слезе долу, млъкна и се усмихна. — Ау! Не е ли направо страхотна?

Марго огледа тесния черен официален костюм на Лора, гарниран с коприна, по който проблясваха копчета от изкуствен кристал и перли.

— А не сме ли всички?

— Не разбирам защо и трите трябва да носим черно — възрази Кейт.

— Демонстрираме единство. — Марго пое своята чаша и я вдигна. — За съдружниците. — Отпи и бързо притисна ръка към стомаха си. — Организмът ми е напълно разстроен.

— Искаш ли хапче? — предложи Кейт.

— Не. За разлика от теб, не включвам антиацида в групата на четирите основни хранителни съставки.

— О, да, ти предпочиташ някой Ксанакс, който да прокараш с малко Прозак.

— Не вземам успокоителни. — Но имаше едно в чантата си, за всеки случай. Няма нужда да го споменава. — А сега занеси това нещо, което наричаш палто, в задната стая, преди да е уплашило някой от гостите. Сигурна ли си, че няма нужда да се качвам горе? — обърна се към Лора.

— Всичко е наред. Не се притеснявай толкова.

— Не се притеснявам. Това малко парти ни струва само около десет хиляди долара. Защо трябва да се притеснявам? Прекалила ли съм с цветните лампички?

— Изглеждат очарователно. Стегни се, Марго.

— Опитвам се. Но може би едно малко хапченце няма да ми навреди. — Не, не. — Измъкна нова цигара от пакета на плота. — Ще се справя без помощта на химикали. — Улови ироничния поглед на Лора към виното и цигарите и въздъхна тежко. — Не очаквай чудеса. — Но се застави да върне цигарата обратно. — Знам, че се вманиачавам.

— Е — с иронична усмивка вметна Лора, — след като знаеш.

— Това, което не разбирам, е, защо тази вечер се чувствам по-зле и от отварянето на магазина. Може би, защото родителите ти специално отложиха заминаването си за Европа, за да присъстват.

— И защото никак няма да е зле, ако натрием носа на Кенди с един зашеметяващ успех — допълни Кейт, която отново се появи откъм склада.

— Това е то — съгласи се Марго и изпита известно облекчение. — Най-важното е, че магазинът не е само средство към целта, както очаквах. И не се притеснявам единствено, че ще загубим това, което сме вложили в него. Има и още нещо, по-важно от парите. — Огледа подредените витрини, където се предлагаха неща, които някога й принадлежаха. — Давам си сметка, че изпитвам и известно чувство на вина, понеже намесих тази благотворителна кауза, тези деца, само за да мога да задържа магазина отворен.

— Това са пълни глупости — лаконично заяви Кейт. — Благотворителното дело само ще спечели. Без дарители и спонсори, които се възползват от намаляването на данъците, то просто ще трябва да се ликвидира.

— Постарай се да ми го напомняш всеки път, когато забележиш алчен поглед в очите ми. — А в момента точно така гледаше. — По дяволите, искам да изпразня няколко дълбоки джоба тази вечер!

— Така вече е по-добре — одобрително вдигна чаша Кейт. — Бях започнала да се тревожа за теб. — Огледа се, защото в този момент вратата се отвори. — О, господи, сърцето ми! — притисна ръце към гърдите си. — Достатъчно е да се появи един мъж във фрак, за да забие лудо.

— Ти също изглеждаш прекрасно. — Издокаран с черна папийонка, Джош протегна три бели рози. — Всъщност и трите можете да спрете дъха на всеки арабски принц.

— Да налеем на този очарователен мъж малко шампанско, Кейт — улови я настоятелно за ръка Лора и я поведе към стълбата.

— Няма нужда да ходим и двете.

— Осъзнай се.

Кейт хвърли поглед назад и видя начина, по който Джош и Марго се взираха един в друг.

— Божичко, не знаех, че освен дето спят заедно, трябва и да се гледат, като че ли ще се изядат с поглед. Хората трябва малко да се владеят.

— Ти се владееш за всички ни — промърмори Лора и я помъкна отново нагоре.

 

 

— Боях се, че няма да пристигнеш навреме.

Джош поднесе ръката на Марго към устните си, после извъртя китката си, за да погледне часовника.

— Разполагам с петнайсет минути. Помислих си, че ако пристигна като истински светски лъв със закъснение, вероятно ще ме убиеш, докато спя.

— И правилно. Как ти се струва? Всичко добре ли е?

— Наистина ли очакваш да гледам нещо друго, освен теб?

Марго се разсмя, а пулсът й се ускори.

— Ох, трябва да съм в доста лоша форма, след като такава изтъркана забележка успява да ме трогне.

— Говоря сериозно — отвърна той и видя как усмивката й се стопява. — Обожавам да те гледам. — Обхвана лицето й в ръка и накара коленете й да омекнат с дълга, бавна и истинска целувка. — Красивата Марго. Моята Марго.

— Е, наистина успя да отклониш вниманието ми от… целуни ме пак.

— С удоволствие.

Този път по-настойчиво, по-дълго, докато всичко изчезна от съзнанието й и остана само той. Когато тя се отдръпна, ръката му продължи да милва лицето й.

— Различно е — успя да продума Марго.

— Започваш да свикваш.

— А не би трябвало. — Обзе я нова тревога, различна от предишната. — Не знам дали може да стане.

— Твърде късно е — прошепна той.

Отново я връхлетя паниката, пробивайки си път през омаята на удоволствието.

— Трябва да… — Почти потръпна от облекчение, когато чу, че вратата се отваря.

— Мисля, че сме изпреварили навалицата — възкликна Томас. — Махни си ръцете от момичето, Джош, и дай възможност и на другите. — Марго се втурна в прегръдките му и той закачливо намигна към сина си. — Най-напред беше моя.

Най-напред не означава нищо, помисли си Джош и небрежно се облегна на плота на щанда. Важен е последният.

Поне така се опитваше да си внуши.

 

 

Към десет, два часа след откриването на първия годишен прием с благотворително наддаване на „Претенции“, Марго беше в стихията си. Това бе нещо, което разбираше — красиво облечени хора, които разговарят непринудено, докосвайки обгърнатите си в коприна лакти, докато отпиват вино или маркова минерална вода.

Това бе светът, в който през целия си живот се бе стремила да влезе. И този път бяха дошли при нея.

— Решихме, че една-две седмици в Палм Спринг ще свършат работа.

— Чудя се как още може да се преструва, че не забелязва връзките му. Толкова е безочлив.

— Не съм го виждала от последното ми пребиваване в Париж.

Леки разговори между привилегировани, помисли си Марго. Знаеше какво точно трябва да отговори. Посрещането на гости бе едно от любимите й занимания в Милано. Знаеше как да води едновременно три разговора, да хвърля по едно око на заплесналите се сервитьори и в същото време да си дава вид, че не я интересува нищо друго, освен следващата глътка шампанско.

Знаеше също и как да пропусне покрай ушите си, когато е необходимо, злобните и многозначителни подмятания.

— Представи си, да трябва да продадеш всичко. Искам да кажа, скъпа, дори и обувките…

— … та едва преди седмица Питър поискал да подаде молба за развод, за да успее да запази благоприличие. Горкичката е фригидна. Докторите не могли да й помогнат.

Точно тази Марго не би пропуснала, ако можеше да открие източника, но преди да успее да се придвижи и да се опита да го локализира, попадна на други.

— Колко умно да се оформи всичко като приятен европейски апартамент. И направо съм възхитена от колекцията с пудри. Трябва да взема малкото слонче.

— В другата стая има една рокля на Валентно, скъпа, която направо плаче за теб. Непременно трябва да я видиш.

Нека си говорят на воля, реши Марго и отново се усмихна. И нека купуват.

— Страхотно парти — промуши се към нея Джуди Принтис.

— Благодаря.

— Предполагам, че Кенди е имала някакъв предварителен ангажимент.

Марго й се усмихна със същите лукави пламъчета в очите.

— Не беше поканена.

— Сериозно? — Джуди се наведе към ухото й. — Това направо ще я подлуди.

— Харесваш ми.

— В такъв случай, нали няма да имаш нищо против да ми отделиш опази минодиера на цветя, докато успея да дойда да я взема?

— От Джудит Лейбър? Считай я за твоя. Към нея има и кутийка за червила, а също и пудриера. Получава се страхотен комплект.

— Истинското ти име е Сатана, нали? — потупа я с ръка Джуди. — Отдели ми ги всичките. Ще дойда следващата седмица.

— Благодарни сме ти за спонсорството — постави ръка на рамото й Марго, докато се канеше да се отдалечи.

— О, и не забравяй да си оставиш малко пари за наддаването. Чух, че огърлицата просто плаче за теб.

— Ти си самият дявол.

Марго се придвижи със смях към следващата групичка.

— Толкова се радвам да ви видя. Каква красива гривна.

— Съвсем естествена е, нали? — прошепна на сина си Сюзън. — Никой не би разбрал колко е напрегната.

— Виж как се плъзга ръката й по столчето на чашата. Когато е напрегната, не може да владее ръцете си. Но се справя.

— Толкова добре, че току-що помолих Лора да ми задели две сака, една манта и инкрустирано шишенце за енфие. — Хвана Джош подръка и се разсмя на себе си. — Тези сака бяха на Лора, за бога! Купувам непотребните дрехи на собствената си дъщеря.

— Неслучайно е известна с превъзходния си вкус. С изключение на мъжете.

Сюзън го потупа по ръката.

— Беше прекалено млада, за да разбира, прекалено влюбена, за да я спрем. — Сега Лора е по-голяма, каза си наум, и е наранена. — Нали ще наглеждаш нея и момичетата, след като ние с баща ти заминем?

— Предполагам, че не се справях много добре с братските си задължения напоследък.

— Малко беше разсеян и се грижеше повече за собствения си живот. — Проницателните й майчински очи огледаха стаята и успяха да открият Лора. — Малко се притеснявам, че се държи прекалено добре.

— А ти предпочиташ да се скапе.

— Предпочитам да съм сигурна, че когато предприеме нещо, край нея ще има близък човек. — После се усмихна, защото забеляза как Кейт и Марго размениха бързи ръкостискания с Лора. — И наистина ще има.

 

 

— Ще трябва да направим нещо като списък — прошушна Марго. — В противен случай ще обещаем едно и също нещо на различни хора. Няма да успея да запомня всичко.

— Казах ви, че касата трябва да работи — измърмори Кейт.

— Неудобно щеше да е.

Тя хвърли унищожителен поглед към Марго.

— Това е магазин, драга.

— Марго е права. Не е подходящо да правим продажби и да се занимаваме с връщане на ресто при такова събитие.

— Бог да ме пази от изисканите ви вкусове. — Кейт шумно въздъхна и въздухът раздвижи бретона й. Ще се скрия в склада и ще опиша обещаната стока. Какво, по дяволите, беше онова, което ми каза, миниатюра?

— Минодиера — усмихна й се с превъзходство Марго. — Просто запиши „инкрустирана официална чантичка“. Ще разбера за какво става дума. И не започвай да си играеш с компютъра. Трябва да общуваш с хората.

— Наобщувах се. С изключения на оня тип, той е доста готин — изви глава и посочи с поглед. — Ето онзи с мустаците и широките рамене. Виждаш ли?

— Линкълн Хауърд — веднага го идентифицира Лора. — Женен.

— Ясно — промърмори Кейт и се отдалечи.

— Трябва да я накараш да задържи тази рокля — отбеляза Лора. — Никога не съм я виждала да изглежда по-добре.

— Щеше да изглежда още по-добре, ако не върви, сякаш бърза за поредната ревизия. — Марго за момент се напрегна и отново притисна ръка към неспокойния си стомах. — Трябва да започваме наддаването, Лора. — Стисна здраво ръката на приятелката си. — Господи, имам нужда от една цигара!

— Тогава побързай. Представителката на благотворителното дружество от десет минути настоятелно ми дава знак.

— Не, ще се откажа и ще направя още една обиколка, за да могат хората да огледат алчно перлите. После ще отида при господин Ти и ще му кажа да започне наддаването.

Тръгна между множеството, като спираше тук-там, за да докосне нечие рамо, да размени някоя шега, да види кой има нужда от допълване на чашата с шампанско. В момента, в който съзря Кейт, която се връщаше от склада, пристъпи към Томас.

— Време е за шоуто. Още веднъж искам да ти благодаря за помощта.

— Каузата е достойна, работата също — нежно я потупа по главата той. — Давай да ги издоим.

— Абсолютно вярно. — Задържа ръката си в неговата, докато се насочваха към предната част на помещението. Знаеше, че шушукането ще се усили, когато хората започнат да извръщат глави, за да ги огледат. Знаеше и как да им даде тази възможност, като на свой ред се изправи пред тях и ги обхвана с поглед. Някъде наблизо долови любопитен шепот.

— Не разбирам за какво говори Кенди. Никак не ми изглежда посърнала и отчаяна.

— Томи Темпълтън нямаше да позволи нещата със сина му да стигнат толкова далеч, ако наистина е чак такава хитра уличница, както твърди Кенди.

— Скъпа, ако мъжете можеха да различават хитрите уличници от пръв поглед, най-древната професия просто нямаше да съществува.

Усети как ръката на Томас стиска по-здраво нейната и го погледна с безгрижна усмивка и блеснал поглед.

— Не се тревожи — повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Все пак правилно са схванали за хитростта.

— Ако не бях мъж, щях да разбия носа на тази ревнива котка — светнаха очите му. — Ще накарам Сузи да го направи вместо мен.

— Може би по-късно. — Стисна за последен път ръката му и се извърна към множеството. — Дами и господа, може ли да ви прекъсна за момент. — Изчака, докато разговорите учтиво утихнаха. — Искам да благодаря на всички, че дойдохте на първия прием на „Претенции“. — Беше запаметила речта си — тази, която бяха подготвили и изгладили с Лора и Кейт, но сега всичко й се губеше. Събра целия си кураж и плъзна поглед по лицата. — Особено сме ви благодарни, че останахте и след изчерпване на запасите ни от шампанско. Повечето от вас знаят за… превратностите в моята кариера, за начина, по който тя приключи, с един прекрасен малък скандал, за каквито всички много обичаме да четем. — Улови погледа на Лора и изписаната в него тревога, но само се усмихна. — Когато напуснах Европа и се върнах, не беше, защото смятах Америка за страна на неограничените възможности и свободната инициатива. Върнах се, защото, когато си съкрушен, единственото място, където можеш да отидеш, е у дома. И бях щастлива, защото вратата бе отворена. — Зърна лицето на майка си сред останалите и задържа погледа си върху него. — Никого не мога да виня за грешките, които допуснах. Имах семейство, което ме обичаше, което се грижеше за мен, защитаваше ме. Същото не може да се каже за децата, които отчаяно се нуждаят от това, което им предлага организацията „Децата в сряда“. Те са нещастни, защото за тях няма кой да се грижи, да ги обича и пази. Защото не са имали същите възможности като нас, останалите в тази стая. Тази вечер, заедно с моите съдружнички Лора Темпълтън и Кейт Пауел, бихме искали да направим малка крачка, за да дадем възможност на тези деца. — Пресегна се и откопча огърлицата, после я плъзна между пръстите си. — Сбогом, скъпа — изрече по-тихо. — Надявам се да получиш щедри предложения. Не забравяйте, че това са само пари. — Нагласи огърлицата върху кадифената поставка и се извърна към Томас. — Имате думата, господин Темпълтън.

— Мис Съливан — пое ръката й и я целуна той. — Вие сте добро момиче. Да започваме! — После се извърна и предпазливо огледа публиката, докато Марго се оттегляше към задната част на стаята. Гласът му се извиси с предизвикателни нотки, докато описваше качествата на единствения предложен за наддаване предмет и подканяше залагащите, много от които назоваваше по име, да разтворят портфейлите си.

— Беше по-добре от написаното — прошепна Лора.

— Много по-добре. — Обви талията й с ръка в знак на одобрение и Кейт. — Да се надяваме, че ще трогне част от тези стиснати богаташи.

— Добре — извика отново Томас. — Кой ще постави началото и ще открие наддаването?

— Петстотин.

— Петстотин — навъси се Томас. — Божичко, Пикърлинг, та това е мизерно. Ако не беше в разрез с правилата, щях да се престоря, че не съм те чул.

— Седемстотин и петдесет.

Изпухтя и поклати глава.

— Тук дават някакви жалки седемстотин и петдесет. Чух ли хиляда? — Кимна към една вдигната ръка. — Там дават хиляда, а сега да започваме вече сериозно.

Наддаването продължи, някои подвикваха, други само даваха знак — вдигане на пръст, кимване с глава, небрежно махване. Марго започна да се отпуска, когато преминаха петте хиляди.

— Така е по-добре — прошепна тя. — Ще се опитам да мисля за нещо друго, вместо за печалбата.

— Мен пък ме изнервя — Кейт зарови в чантата си за опаковката с хапчетата.

— Имаме шест хиляди и двеста — продължаваше Томас. — Госпожо, имате лебедова шия. Тези перли сякаш са създадени за вас.

Жертвата му се разсмя.

— Томи, дявол такъв! Шест хиляди и петстотин.

— Колко каза, че струва? — поинтересува се Кейт.

— В „Тифани“? Може би дванайсет хиляди и петстотин. — Доволна, Марго се опита да надникне през навалицата, докато ръцете продължаваха да се вдигат. — Продължават пазарлъка. — Когато залозите стигнаха до девет хиляди, й се прииска да затанцува. Когато станаха десет хиляди, съжали, че няма стол, за да може да вижда залагащите. — Изобщо не съм очаквала да се вдигне толкова много. Подценила съм щедростта им.

— И състезателния им дух — повдигна се на пръсти Кейт. — Изглежда, вече са само двама или трима, но не мога да видя.

— Сега вече работата става сериозна — тихо продума Марго. — Вече не извикват сами сумите.

— Дванайсет хиляди и очакваме дванайсет и петстотин. — Проницателният поглед на Томас се стрелкаше насам-натам и насочваше залагането. — Дадени са дванайсет хиляди. Тринайсет? — В отговор видя кимването с глава и насочи погледа си към другия участник. — Тринайсет? Да, имаме тринайсет. Дадени са тринайсет хиляди, кой ще даде тринайсет и петстотин. Очакваме предложение за тринайсет хиляди и петстотин. Дадени. Тринайсет и петстотин. Ще дадете ли четиринайсет? Ето един мъж, който знае какво прави. Дадени са четиринайсет хиляди. Очакваме предложение за четиринайсет и петстотин. Дотук са дадени четиринайсет хиляди. Четиринайсет хиляди веднъж, четиринайсет хиляди втори път. Продадено за четиринайсет хиляди на господина с изискан вкус и усет към истинските стойности.

Чуха се любезни ръкопляскания и доволен смях. Марго бе твърде заета в опитите си да погледне през раздвижилото се множество, за да забележи насочените към нея погледи.

— Трябва да отидем да поздравим победителя. Да се погрижим вестниците да направят снимки. Който стигне пръв, нека го задържи.

— Марго, скъпа!

Не беше успяла да направи и две крачки, когато някой я улови за рамото. Взря се в лицето на жената и отчаяно се опита да си припомни името, но после предпочете обичайния подход.

— Скъпа, колко се радвам да те видя.

— Прекарах чудесно. Толкова добро дело, а и какво очарователно малко магазинче. Трябваше да дойда още преди седмици, но бях… затънала в работа. Ако ме поканят в още един комитет, направо ще трябва да се разполовя.

Една от приятелките на Кенди, спомни си Марго. Тери, Мери… Шери.

— Радвам се, че успя да ни вместиш в графика си.

— О, аз също. Прекарах чудесна вечер. И очите ми останаха в онези прелестни обеци. Тези малките с рубините и перлите. Толкова са сладки. Можеш ли да ми кажеш за колко ги продавате? Ще настоявам Ланс да ми ги купи, след като не успя да спечели огърлицата от Джош.

— Трябва да проверя в… От Джош. — Умът й престана да мисли за етикетчетата с цените и за момент просто изхвърча. — Джош ли купи огърлицата?

— Като че ли не знаеше — отново я потупа по рамото с лукаво блеснал поглед Шери. — Много хитро от твоя страна да го накараш да ти я откупи.

— Да, нали? Ще задържа обеците, Шери. Ела, когато искаш в работно време следващата седмица, за да ги разгледаш. Би ли ме извинила.

Проби си път през навалицата, пожела „лека нощ“ на десетина души, като същевременно се опитваше да задържи на лицето си щастливата, безгрижна усмивка. Откри Джош да флиртува дръзко с непълнолетната дъщеря на един от членовете на борда на директорите си.

— Джош, трябва да те отвлека за момент — започна веднага, тъй като момичето незабавно се нацупи. — Само ако може да ми помогнеш за онова нещо в склада. — Почти го напъха вътре и хлопна вратата. — Какво правиш?

— Само осигурявам на детето приятни сънища за тази нощ. — С невинно изражение той вдигна ръце с изпънати длани. — Изобщо не съм я докосвал. Имам свидетели.

— Не говоря за жалкия ти флирт с дете, което може да ти бъде дъщеря.

— На седемнайсет е. Недей така! Пък и всъщност аз й позволих да флиртува с мен. Само за тренинг.

— Казах, че не говоря за това, макар че трябва да се срамуваш от себе си. Какво те прихвана да купиш огърлицата?

— О, това значи.

— О, това значи — повтори тя. — Знаеш ли как изглежда?

— Да-а, три реда красиво подбрани перли с полусферична диамантена закопчалка осемнайсет карата.

Марго нададе звук, сякаш изпуска пара.

— Знам как изглежда проклетата огърлица.

— Тогава защо ме попита?

— Не ми играй разни адвокатски игрички.

— В действителност въпросът е по-скоро политически, отколкото правен.

Сега вече тя вдигна ръце и затвори очи, докато й се стори, че успя макар и мъничко да овладее яда си.

— Изглежда, сякаш съм те изнудила да я купиш, като платиш повече от реалната й пазарна цена, така че и тортата да е цяла, и гостите сити.

Реши, че ако й каже, че изобщо не е поднасяла торта, едва ли ще последва бурен смях.

— Бях останал с впечатление, че приходите отиват за благотворителност.

— Приходите да, но огърлицата…

— Се предоставя на победителя в наддаването.

— Хората мислят, че аз съм те накарала да я купиш.

Джош любопитно наклони глава. Да, лицето й определено бе почервеняло, установи той. Очите й блестяха разпалено. Смущението беше нещо ново за нея.

— Откога се интересуваш, какво мислят хората?

— Опитвам се да се науча.

Джош се замисли.

— Защо?

— Защото… — Отново затвори очи. — Нямам представа. Нямам абсолютно никаква представа.

— Добре тогава. — Измъкна огърлицата от джоба си, прокара я през ръката си, като я оглеждаше внимателно. — Само зрънца пясък, парченца въглерод, оформени в красиви форми от природата и времето.

— Думи на мъж.

Вдигна поглед, прикова го върху лицето й и накара стомаха й да затрепери.

— Хрумна ми да я купя, докато прониквах в теб, а ти не носеше друго, освен нея, и ме гледаше така, сякаш на света не съществува нищо друго, освен теб и мен. Това също са думи на мъж. Мъж, който те обича, Марго. И винаги те е обичал.

Изплашена до смърт, но и изтръпнала от щастие, Марго го гледаше втренчено.

— Не мога да дишам.

— Усещането ми е познато.

— Не, аз наистина не мога да дишам. — Бързо се отпусна на един стол и наведе глава между коленете си.

— Е, това се казва реакция на обяснение в любов. — Пъхна перлите обратно в джоба си, за да може да разтрие гърба й. — Така ли е винаги?

— Не.

Стиснатите му устни леко трепнаха.

— Тогава все е нещо.

— Не съм готова. — Бавно си пое въздух и се опита да го изпусне на съвсем малки порции. — Просто не съм готова. За теб. И аз те обичам, но не съм готова.

От всички сценарии, които си представяше за мига, когато най-после ще му каже, че го обича, нито един не предполагаше, че думите ще са изречени с глава между коленете.

— Имаш ли нещо против да се изправиш и да ми го кажеш отново. Само частта за „обичам те“.

Марго предпазливо надигна глава.

— Наистина те обичам, но… Не, не ме докосвай.

— По дяволите тази работа. — Издърпа я от стола и притисна устни към нейните по-скоро с нетърпение, отколкото внимателно.