Нора Робъртс
Дързост и мечти (13)

Дванадесета глава

Девет и четиридесет и пет, двадесет и осми юли. Петнайсет минути до началото, а Марго седеше на леглото в будоара за дами. Леглото, в което някога бе спала, в което се бе любила. Бе мечтала. Сега се беше опряла на ръба, държеше се за стомаха и се молеше гаденето да премине.

Ами ако никой не дойде? Ами ако абсолютно никой не премине през онази току-що измита стъклена врата? Ще прекара следващите осем часа разтреперана, взирайки се през витрината, най-старателно аранжирана с тъмносивата й рокля от копринена тафта на Сен Лоран — обличана само веднъж миналата година на филмовия фестивал в Кан — чийто поли бяха надиплени около кресло в стил Луи XIV. Същата тази феерично разпиляна пола бе заобиколена от високо ценени някога вещи. Шишенце парфюм „Бакара“, вечерни пантофки, осеяни с изкуствени диаманти, дълги сапфирени обеци, черна сатенена чантичка с инкрустирана със скъпоценни камъни закопчалка във формата на пантера. Свещници от майсенски порцелан, чаши за шампанско от Уотърфорд, набор от любимите й декоративни кутийки и посребрения комплект тоалетни принадлежности, подарък от един бивш любовник.

Беше подредила лично всяко от тях, като в някакъв ритуал, а сега се страхуваше, че нещата, които някога бе притежавала и обичала, ще предизвикат единствено присмеха на минувачите.

Какво направи?

Беше се разголила. Беше се разголила напълно, и то публично. Сметна, че ще може да го понесе, ще може да го преживее. Но беше повлякла заедно със себе си в тресавището и хората, които най-много обичаше.

Не беше ли Лора точно сега долу в очакване на първия клиент? А и Кейт ще дотича в обедната си почивка, изгаряща от нетърпение да види първата маркирана продажба на стария касов апарат, който бе домъкнала от някакъв антикварен магазин в Кармел.

Вероятно и Джош ще намине привечер, връхлитайки с усмивка на лице, за да ги поздрави за първия им успешен ден.

Как би могла да ги посрещне с провал? Когато провалът си е само неин?

Това, което най-много й се искаше в момента, бе да хукне надолу по стълбите и навън през вратата. И да не спира да тича.

— Сценична треска.

Без да пуска ръка от неспокойния си стомах, тя погледна нагоре. На прага стоеше Джош.

— Ти ме придума за това. Ако не успея да се изправя още сега на краката си, ще те убия.

— Какъв късмет за мен, че прекрасните ти крака не са съвсем уверени. — Огледа я с бърз, преценяващ поглед. Беше избрала семпъл и съвършено скроен костюм в яркочервено с къса, тясна пола, която разкриваше достатъчно от зашеметяващите крака. Косата й бе сплетена на плитка само с няколко премерено игриви кичура, които обграждаха лицето й. Беше пребледняла като мрамор и с изцъклени от страх очи.

— Разочароваш ме, графиньо. Очаквах да те сваря долу, да риеш нетърпеливо с копита. Вместо това си седнала тук и трепериш като девственица в първата й брачна нощ.

— Искам да се върна в Милано.

— Да, но не можеш, нали? — Тонът му стана груб, докато прекосяваше стаята и я улавяше за ръката. — Стани и се стегни! — Тези огромни сини очи бяха плувнали във влага и Джош се уплаши, че ако протече първата сълза, ще се предаде и ще я отведе навсякъде, където пожелае. — Става дума за един скапан магазин, за бога, а не за углавен процес. Типично в твой стил е да преувеличаваш нещата.

— Не е просто магазин. — Гласът унизително й изневери. — Това е всичко, което имам.

— Тогава върви долу и направи нещо.

— Не искам да сляза долу. Ами ако никой не дойде? Или ако само дойдат да зяпат и да се подхилват.

— Ами ако не? Ами ако да? Има цял куп хора, на които ще им е любопитно просто да наминат, за да те видят докъде си изпаднала. Продължавай така и точно това ще могат да видят.

— Не трябваше да започвам толкова показно.

— След като това важи за всички аспекти на живота ти, не виждам защо се оплакваш сега. — Вгледа се в лицето й, ядосан, че му позволява да види страха, ядосан на себе си, че желае да я защити. — Виж какво, имаш пет минути, за да се справиш със себе си. Аз си имам мои проблеми. — Протегна една-единствена червена роза, която досега бе държал зад гърба си, и закрепи стеблото между пръстите й. — Информирай ме как си успяла да се справиш.

Нетърпеливо притисна устни към нейните и не я изчака да отвърне.

Би могъл да й предложи малко съчувствие, яростно си помисли тя и бързо влезе в банята, за да оправи грима си. Само мъничко разбиране и подкрепа. Не, не и от Джош. Ядосано пъхна пудрата обратно в тоалетното шкафче. От него получаваше само обиди и мръсни подмятания. Е, няма нищо. Всичко е наред. Това й припомни, че няма на кого другиго да разчита, освен на себе си.

Пет минути по-късно, успя да слезе долу. Лора грееше в усмивка до орнаментирания касов апарат, докато мелодичните му камбанки звъняха.

— Трябва да престанеш да си играеш с това нещо.

— Не си играя — извърна се с пламнало от възбуда лице към Марго тя. — Току-що маркирах първата ни продажба.

— Но ние не сме отворили.

— Джош купи малката лампа „Деко“, преди да си тръгне. Каза да я опаковаме и да му я изпратим. — Протегна се през плота, сграбчи ръката на Марго и я стисна. — Опаковай я и я изпрати, Марго. Това е първото ни опаковане и изпращане. Винаги може да се разчита на Джош.

Марго се разсмя нервно. Дявол да го вземе, точно в негов стил.

— Да, може, нали? — Стенният часовник зад щанда отмери часа. Часът на началото. — Е, мисля, че е по-добре… Лора, аз…

— Аз също — въздъхна дълбоко и пречистващо тя. — Да отваряме, партньоре.

— Да. — Марго изпъна рамене, вирна брадичка и се приближи до вратата. — И да вървят на майната си, ако не проявят чувство за хумор.

 

 

Два часа по-късно не беше сигурна дали е очарована, или зашеметена. Не можеше да се твърди, че е претъпкано с клиенти, особено от категорията на плащащите. Но се радваха на малък, постоянен поток почти от първата минута. Със собствените си треперещи ръце бе маркирала втората продажба за деня едва петнайсет минути след отварянето на вратите. И двамата с туриста от Тълса бяха единодушни, че сребърната гривна е превъзходна покупка.

С известно удивление и възхищение бе наблюдавала как Лора насочи трио зяпачки към гардероба и как като някоя изпечена продавачка успя да ги оплете в ласкателства, че да посегнат към кредитните си карти.

Когато Кейт пристигна в дванайсет и половина, Марго тъкмо затваряше сапфирените си обеци от витрината в една от ярките златисти кутийки със сребърен надпис, които бе избрала като търговски знак на фирмата.

— Знам, че съпругата ви ще ги хареса — каза уверено, докато пускаше кутийката в малка златиста торбичка. Ръцете й не трепереха, но им се искаше. — На мен ми харесваха. И честита годишнина.

В мига, в който клиентът се отдалечи от щанда, тя улови Кейт за ръката и я издърпа в дамската тоалетна.

— Това беше за хиляда петстотин седемдесет и пет долара, плюс данъка. — Сграбчи я през кръста и направи няколко бързи танцови стъпки. — Продаваме разни неща, Кейт.

— Нали точно това беше идеята. — Чувстваше се съкрушена, че не беше тук с Лора и Марго за първото отваряне на вратата. Но задълженията й в „Битъл“ имаха приоритет. — Щом притежаваш магазин, продаваш разни неща.

— Не, ама ние наистина продаваме. Лиз Карстеърс беше тук и купи винените чаши от „Тифани“ за сватбен подарък на дъщеря си, а една двойка от Кънектикът купи сгъваемата масичка. Ще им я изпратим в пратка. И още! Няма да се налага дълго да плащаме сметката за склад за останалата стока.

— Маркираш ли продажбите?

— Да… е, може и да съм направила някоя и друга грешка, но ще го оправим. Ела, може и ти да маркираш нещо. — Спря се с ръка на дръжката на вратата. — То е нещо като секса. Усеща се едно такова привличане и ти се увличаш, следва предварителната игра, леки тръпки на очакване и накрая бум!

— Искаш ли цигара?

— Умирам за едничка.

— Ти наистина се вживяваш, а?

— Нямах представа, че да продаваш може да бъде толкова… стимулиращо. Опитай и ти.

Кейт погледна часовника си.

— Имам само четирийсет и пет минути, но пък много си падам по евтините тръпки.

Марго я дръпна за китката и разгледа чистите линии на практичния й „Таймекс“.

— Знаеш ли, можеш да получиш добра цена за него.

— Овладей се, Марго.

Опита се. Но през целия ден, от време на време се налагаше да намери някое спокойно кътче и просто да се отдаде на задоволството си. Може би чувствата й се отклоняваха в прекалено резки амплитуди, но на нея просто не й пукаше. Ако усещаше по някое пробождане, когато поредната й скъпоценна джунджурийка изчезваше в една от златисто-сребърните кутийки, то налице бе също и усещането за триумф.

Хората идваха. И за всеки, който гледаше с насмешка, имаше друг, който се възхищаваше, и още един, който купуваше.

Към три часа, когато настъпи затишие, Марго наля две чаши от чая, който сутринта сервираха на клиентите.

— Не халюцинирам, нали?

— Не, освен ако не важи и за двете — намръщи се Лора, докато раздвижваше пръстите на краката си. — А и краката ме болят твърде много, за да е било сън. Марго, мисля, че наистина го направихме.

— Нека не го изричаме още. Може да го урочасаме. — Понесла чашата си, тя се приближи да оправи една ваза с рози. — Искам да кажа, че това може да е просто начин, по който съдбата да ни се подиграе. Да ни отпусне няколко часа успех. Отворени сме още три часа и… по дяволите всичко това! — Завъртя се щастливо. — Направихме удар! Ние сме хит!

— Иска ми се да си още по-ентусиазирана и да можех да се впусна в следващата вълна заедно с теб. — Лора примигна и погледна часовника си. — Но момичетата имат урок по танци. Ще измия чашите, преди да тръгна.

— Не, аз ще се погрижа за тях.

Вратата се отвори и пропусна група тийнейджърки, които се насочиха директно към щанда с бижутата.

— Имаме клиенти — прошепна Лора и сама събра чашите. — Имаме клиенти — повтори ухилено. — Ще се опитам да дойда утре към един. — Трябваше да жонглира с толкова много задължения. Чудеше се колко ли време ще издържи на напрежението. — Сигурна ли си, че ще успееш да се справиш с работата в магазина сама?

— Още в началото се разбрахме, че ти ще си на непълен работен ден. Ще се науча да се справям. Тръгвай!

— Веднага щом ги измия. — Спря и се обърна. — Марго, не си спомням кога за последен път съм се чувствала толкова добре.

„Нито пък аз“, помисли си Марго. Докато преценяваше младите си клиентки, усмивката й започна да разцъфтява. Тийнейджърки, които носят бутикови обувки, разполагат с щедри месечни издръжки — и родители със златни кредитни карти. Приближи се до щанда и зае мястото си зад него.

— Здравейте, дами. Мога ли да ви предложа нещо?

 

 

Джош нямаше нищо против дългите часове на работа. Можеше да издържи прикован към бюро или заровен под купища бумаги. Макар че не бе толкова вълнуващо, както кръстосването през континентите за смазване на гладко функциониращия механизъм на една натоварена хотелска верига с всички нейни поделения.

Но това, което наистина го вбесяваше, бе да го правят на глупак.

Колкото повече стоеше в апартамента на покрива на хотела и се запознаваше с досиетата на „Калифорния Темпълтън“, толкова повече се уверяваше, че Питър Риджуей е правил точно това.

Беше си вършил работата. Нямаше начин да го обвинят по съдебен ред, че не е управлявал добре фондовете или персонала, или че не е действал достатъчно ефективно. Макар че точно това бе правил, Питър изрядно бе документирал всичко — вещите край себе си, поста си и нарасналата печалба, която бяха донесли тези негови трансформации.

Но „Темпълтън“ никога не е била организация, преследваща единствено печалбата. Това бе семеен бизнес, изграден върху двеста години хотелиерски традиции, който се гордееше със своята хуманност, с грижата си за хората, които работеха в него и за него.

Да, Риджуей наистина бе повишил печалбата, но го бе направил за сметка на смени в персонала, съкращаване на служителите на пълен работен ден за сметка на частично заетите. И по този начин ги бе лишавал от премии и бе орязвал възнагражденията им.

Беше сключил нов договор с доставчиците и дистрибуторите на продукти и в резултат на това се бе снижило качеството в кухнята за персонала. Бяха намалени отстъпките за служители при резервации в хотелите „Темпълтън“, ограничавайки традиционните поощрения за работещите в „Темпълтън“ при ползване услугите на „Темпълтън“.

В същото време собствената му сметка за разходи се беше повишила. Сметките му за храна, пералня, забавления, цветя и пътувания непрекъснато бяха нараствали. Дори бе имал наглостта да впише пътуването си до „Аруба Темпълтън“ като служебен разход.

Джош изпита огромно удоволствие да анулира фирмените му кредитни карти. Макар да го намираше за твърде слаба, твърде закъсняла мярка.

Трябваше все пак да се прицели в топките му, помисли си Джош и се облегна назад, за да разтърка уморените си очи.

Ще бъдат необходими месеци, за да се възвърне доверието сред персонала. Щедра премия и цяла планина от ласкателства ще са нужни, за да примами обратно главния готвач, който бе напуснал със скандал след намесата на Риджуей. Към това се прибавяше и оставката на дългогодишния портиер на „Темпълтън Сан Франциско“, която бе открил заровена в папките на Питър. Имаше и други. Някои вероятно ще бъдат убедени да се върнат, но други бяха преминали при конкурентите.

Никой от тях не е дошъл при него, замислено си каза Джош, или при родителите му. Защото са смятали, че Питър Риджуей е доверен човек, високопоставен член на клана Темпълтън.

Разхлаби вратовръзката си и се опита да не мисли за камарата от работа, която все още го очакваше. Някой ще трябва да се заеме със задълженията му в Европа, поне временно. Той никъде няма да ходи.

Апартаментът вече носеше по-скоро неговия почерк, отколкото този на Риджуей. Претенциозните мебели бяха подменени в предпочитания от Джош по-старомоден стил. Старинните американски и испански мебели с големи и дълбоки кресла повече се вписваха в схемата на „Темпълтън Монтерей“. В края на краищата хотелът и обстановката в него спазваха традицията на областта. Ваканционното селище по-открито се придържаше към испанския стил на Калифорния, но той имаше своите акценти и в хотела — с богато украсената фасада, с мелодичните фонтани и пищни градини. Фоайето бе в тъмночервено и златно, с тежки кресла и дълги, високи маси, меко проблясващ месингов обков и добре излъскани керамични подове.

Имаше засадени палмички, като тази, която бе подбрал за ъгъла на кабинета си — в огромна, ръчно изработена глинена саксия, за която бяха нужни двама мъже с яки мишци, за да я повдигнат.

Винаги бе възприемал „Темпълтън Париж“ като по-женствен с фантазията и пищната си украса, а „Темпълтън Лондон“ като по-сдържано изискан, типично британски с фоайето на две нива и елегантния салон за чай.

Но така или иначе, Монтерей може би си оставаше най-близък до сърцето му. Не че някога си беше представял да седи зад това бюро, макар то да е истински „Дънкан Фиф“, с изумяващата окото гледка на обичаното крайбрежие само на една ръка разстояние.

Не се интересуваше, че незапознати го възприемаха като разглезено момченце, което кръстосва света. Защото знаеше, че не е така. Името Темпълтън не бе само едно наследство, то беше отговорност. Бе работил дълго и упорито, за да посрещне тази отговорност, да усвои майсторството не само да притежаваш, но и да управляваш и разширяваш една сложна организация. От него се очакваше да изучи хотелския занаят от самото му раждане, и точно това бе направил. Междувременно си бе изградил уважение и възхищение към хората, които работят в кухните, събират мокрите кърпи от пода на баните, посрещат с усмивка уморените и изнервени гости на рецепцията.

Оценяваше часовете, необходими за добрите връзки с обществеността или продажбите, както и неудовлетворението от работата в огромни мащаби и с вечно забързани партньори.

Но имаше един неотменен основен елемент, и това бе името Темпълтън. Каквото и да не беше наред, каквото и да трябваше да се разреши, уреди или заглади, то бе негово задължение. А в Калифорния имаше доста неща за разрешаване, уреждане и заглаждане.

Помисли си да стане и да си направи кафе, или направо да позвъни долу на рум сервиса. Но нямаше сили и за двете. Беше изпратил временната си помощничка да си върви, защото му лазеше по нервите, докато се мотаеше наоколо, като нетърпеливо кученце, което се старае да се хареса.

Ако в близко бъдеще работата наложеше да остане в този кабинет, ще трябва да си намери помощник, който да влезе в неговия ритъм и да не се блещи от ужас всеки път, когато даде някое нареждане. Ще трябва да върне временната секретарка обратно на мястото й и да потърси нещо друго.

Но засега беше сам.

Извъртя се към клавиатурата и започна да пише заповед до всички началници на отдели с копие до родителите си и останалите членове от борда на директорите. Отне му трийсет минути, за да изглади текста. Изпрати по факса копие, придружено от лична бележка до родителите си, разпечата останалите и се разпореди за незабавното им изпращане.

Не виждаше причина да губи излишно време и затова назначи общо събрание на персонала на хотела за единайсет сутринта и друго във ваканционното селище за два следобед. Макар вече да минаваше шест, той се свърза с адвокатите и остави съобщение на телефонния им секретар, подчертавайки спешността на предстоящата среща, която уговори за девет часа в кабинета му.

Беше много вероятно Риджуей да предяви съдебен иск за внезапното му освобождаване. Джош искаше да си осигури юридическо покритие.

Отново се обърна към компютъра и започна да съставя нова заповед за възстановяване предишните отстъпки за служителите. Това поне, помисли си, ще е нещо, което могат да усетят незабавно и което, да се надяваме, ще повдигне духовете.

Застанала на отворената врата, Марго го наблюдаваше. С приятно изумление установи, че само видът му караше кръвта й да кипи. Разхлабената вратовръзка, разрошената от неспокойните пръсти коса, тъмната и съсредоточена настойчивост на погледа му я караха да вибрира цялата.

Странно, никога не си бе представяла Джош да върши каквото и да е сериозно. И никога не бе забелязвала, че един сериозен мъж, зает с работа, може да представлява толкова възбуждаща гледка.

Може и да е от месеците самоналожено въздържание или от главозамайващия успех на деня. Може и да е от самия Джош — и винаги да е било така. В момента това не я интересуваше. Беше дошла тук за едно-единствено нещо — хубава, страстна и изтощителна порция секс. И няма да си тръгне без това.

Тихо притвори вратата след себе си и щракна секрета.

— Я виж ти, я виж ти — изрече приглушено и пулсът й се ускори още повече, когато той отметна глава като вълк, подушил женската си. — Наследникът в действие. Ама че картинка! — Междувременно съвсем точно знаеше каква картинка представлява самата тя — Господ й беше свидетел, че се бе постарала — и предизвикателно пристъпи към бюрото му. След като остави запотената бутилка шампанско върху някакъв бележник, тя преметна бедро през ръба му. — Прекъснах ли те?

Умът му бе изхвърчал в мига, в който пристъпи към него. Положи всички усилия, за да си го възвърне.

— Да, но нека това не те спира. — Погледна бутилката, после отново вдигна очи към грейналото й лице. — Как беше денят ти?

— О, нищо особено. — Протегна се през бюрото, като разкри съблазнителната гледка на ослепително бяла дантела и заоблени полукълба. — Само дето продадохме стока за петнайсет хиляди. — Изпищя и посегна да го улови за косата. — Петнайсет хиляди шестстотин седемдесет и четири долара и осемнайсет цента. — Смъкна се от бюрото и се завъртя лудешки. — Знаеш ли как се чувствах, когато за първи път видях лицето си на корицата на „Вог“?

— Не.

— Също като сега. Напълно откачила. Затворих в шест. Беше останала половин бутилка шампанско. Изпих я съвсем сама направо от проклетата бутилка. След това установих, че не искам да пия сама. Отвори бутилката, Джош! Нека да се напием и да откачим.

Той стана и започна да развива станиола. Трябваше да разбере, че този блясък в погледа е подплатен с алкохол.

— От това, което току-що ми каза, ти вече си го постигнала.

— Пияна съм само наполовина.

Тапата изгърмя тържествено.

— Това ще оправи нещата.

После отиде в кухнята, остави бутилката върху плочките с цвят на гранит и отвори дъбовия шкаф с огледални вратички, за да вземе чаши.

— Ти точно това правиш, нали? Помагаш да се оправят нещата. Ти ми помогна да се оправя, Джош. Задължена съм ти.

— Не. — Това бе едно от нещата, което не желаеше. — Сама го направи.

— Поставих началото. Още не съм приключила. — Чукна чашата му със своята. — Но началото е страхотно!

— Тогава за „Претенции“!

— Можеш да заложиш прекрасния си задник. Знам, че няма да е така всеки ден. Невъзможно е. — Заредена с енергия, тя се върна обратно в кабинета. — Кейт казва, че можем да очакваме спадане на продажбите, после уравновесяване. Но не ми пука. Наблюдавах как онази невероятно грозна жена се фръцва и отнася един от моите Армани, но просто не ми пукаше.

— Това е добре за теб.

— Освен това… — Гласът й потрепери, задави се и той остави чашата си, обзет от истинска паника.

— Не прави това. Недей да плачеш! Умолявам те!

— Не е това, което си мислиш.

— Не ми разправяй разни глупости за сълзи от щастие. За мен е все същото. Все са мокри и ме карат да се чувствам гадно.

— Не мога да се овладея. — В опит да се спаси, тя отпи още шампанско и изхлипа. — Цял ден съм така. В един момент танцувам в облаците, в следващия цивря в банята. Продавам живота си и това ме натъжава. А хората го купуват и това ме прави щастлива.

— Господи! — Изгубил самообладание, Джош потърка лицето си с ръце. — Дай да сменим шампанското с малко кафе, искаш ли?

— О, не! — отново се изправи тя и затанцува край него. — Аз празнувам.

— Окей! — Когато се предаде, ще натовари пияното й, сексапилно тяло в колата си и ще я закара до Темпълтън хауз. Но засега има право да празнува, да се перчи и да се прави на глупачка. Седна на бюрото и отново взе чашата си. — За грозните жени и Армани втора употреба!

Марго отпи от шампанското и го остави да гъделичка гърлото й.

— За тийнейджърките с богати и щедри родители.

— Бог да ги благослови!

— За туристите от Тълса.

— Те са солта на земята.

— И за старите мъже с орлови погледи, които умеят да ценят дългите крака под къса пола. — Той само леко се навъси над чашата си и Марго наля още и за двамата. — И които плащат в брой за майсенски порцелан и безобидно флиртуване.

Преди да успее да отпие отново, Джош я улови за китката.

— Колко безобидно?

— Позволих му да ме пощипне по брадичката. Ако беше купил вазата от раку, би могъл да ме ощипе и по двете бузи. Толкова е вълнуващо.

— Пощипването?

— Не — изкиска се доволно. — Продаването. Нямах представа, че ще ми се види толкова вълнуващо. Толкова… възбуждащо. — Извъртя се рязко и опръска и двамата с шампанско, преди Джош да успее да хване чашата й и да я остави на безопасно разстояние. — Затова дойдох да те търся.

— Дошла си да ме търсиш — повтори той, твърде предпазлив, за да пристъпи напред, но и обзет от твърде силно желание, за да отстъпи назад.

С тих смях тя плъзна ръце по ризата му, нагоре към раменете и още по-нагоре в косата му.

— Помислих си, че можеш да довършиш работата.

Не е само полупияна, прецени Джош и си напомни, че не трябва да забравя правилата. Но не можеше да мисли за тях.

— Какво искаш да продам?

Марго отново се разсмя и придърпа устните му към своите за пареща целувка.

— Каквото и да е, готова съм да го купя.

Откъсна се да си поеме въздух, опита да възвърне разума си.

— Шампанското ти е замъглило ума, графиньо. Може би моментът не е подходящ за бизнес.

Бързо се справи с вратовръзката и я преметна през рамото му, докато устните й продължаваха да се борят с неговите.

— Моментът е идеален. Мога да те изям жив на големи… огромни хапки.

— Божичко! — Трудно беше да запази разсъдъка си, когато кръвта се отцеждаше от главата му. — Само след около десетина секунди… — Устните му отново се впиха в нейните, когато измъкна ризата от колана на панталона му. — Пет пари не давам дали си пияна, или напълно трезва.

— Казах ти, че съм само наполовина пияна. — Отметна глава, за да може той да види очите й. Бяха пълни със смях и желание. — Напълно съм наясно какво правя и с кого ще го направя. Какво ще кажеш, ако предложа да приемем малкия ни бас за приключен при равен резултат?

Вече трескаво разкопчаваше копчетата й, преди още да е осъзнал, че ръцете му се движат.

— Как ти звучи „Благодаря ти, Господи“?

— Вероятно е грешка — атакува гърлото му със зъби тя. — Ужасна, ужасна грешка. Божичко, докосни ме с ръце.

— Опитвам се. — Успя да смъкне сакото й, докато залитаха към спалнята.

— Опитай по-бързо. — Освободи се от обувките си, препъна се и запрати и двете в стената. Ръцете му се плъзнаха под полата и я повдигнаха нагоре, сграбчвайки нетърпеливо хълбоците й. Тя се изви назад. — Не спирай — прошепна задъхано, — каквото и да си започнал, не спирай.

— Че кой ще спира? — С отчаяно настървение я повдигна, за да могат устните му да достигнат пристегнатите й в дантелата гърди.

Тя простена и се улови за косата му, за да запази равновесие.

— Това може да съсипе приятелството ни.

— Вече не искам да сме приятели — прошепна той, зает да изследва с устни меката, гореща плът.

— Аз също — успя да изрече Марго, докато се свличаха върху леглото.

Винаги бе възприемала секса като една от чудесните привилегии, които предлага животът, но самият акт рядко отговаряше на предварителните очаквания. Със сигурност няма нищо достойно в това двама души да пъшкат като кучета и френетично да се опипват един друг. Цялата работа, ако не се броят преструвките, си беше едно смешно, макар и носещо временно удовлетворение, събитие.

Но никога не се бе любила с Джош Темпълтън.

Имаше и пъшкане, колкото искаш опипване, и дори известна доза смях. Но Марго бе на път да открие, че действителността понякога може да надмине очакванията.

В мига, в който тялото й се озова под неговото, то се раздвижи в екстаз. Беше луда за него, луда да почувства силните мъжки ръце, които я милваха, да усети топлината и неудържимата страст на жадните устни, да чуе онзи животински звук от сблъсъка на плът в плът.

Светлината от кабинета проникваше през вратата и осветяваше част от леглото, така че двамата непрекъснато се търкаляха от светлото в мрака и обратно. Но в схватката им нямаше нищо невинно. Преливаше от целенасоченост, нетърпение и трескава ненаситност. Виждаше мрачната решимост в очите му, неспокойните сенки, които преминаваха в тях, докато се впиваха в нейните. Усети напрегнатите мускули на раменете му под ръцете си, когато най-сетне успя да разтвори ризата и да се наведе, за да ги вкуси отново.

Страстни, ненаситни целувки с език и зъби, неистово триене на тяло в тяло с едничкия тънък слой коприна между запотената плът. Притискаше се в него, изпускайки искри от горещина, докато изобретателните му ръце носеха облекчение и нови мъки за изтерзаната й кожа. Помисли си, че би могла да пламне в огън отвътре и отчаяно задърпа колана на панталона му.

И тогава той я улови с пръсти, които се забиха под коприната, за да потънат в кадифения огън и грубо и безмилостно да я изтласкат до ръба. Освободи се като гейзер, който изхвърляше струите си навън, който я разтърси с вълните на изумлението и я накара да забие ожесточено нокти в гърба му.

Преди да успее да си поеме дъх, той я събори по гръб, за да я разкъса.

Беше я желал такава — точно такава — обезумяла и трескава, изгаряща за него. Беше мечтал за това — как ще се движи под него, звуците, които ще издава, беше усещал дори мириса на кожата й, когато страстта се превърне във вибрираща нужда.

Сега я имаше, но и това не бе достатъчно.

Искаше да я разнищи милиметър по милиметър, да наблюдава как се разпада. Да чуе как вика за него. Собственото му желание бе брутално и безразсъдно, пулсираше в кръвта му — малки огнени демони, устремени към ада.

Тя се прилепи до него, обви го с божествените си дълги крака и ръце и го отпрати отвъд границата на разума.

Сега вече се водеше война, битка със стонове и въздишки и с потребности, които плющяха като саби. Марго се претърколи, изплъзна се и задърпа гащетата му, докато накрая с триумфален вик обви дългите си и деликатни пръсти около него.

Пред очите му се спусна мрак. За момент се уплаши, че може да изригне като някой новак при този първи трус на удоволствие. После успя да фокусира погледа си върху лицето й и видя бавната й, самодоволна усмивка. Да бъде проклет, ако позволи да го победи.

— Искам те в мен — почти измърка тя, макар че кръвта й пулсираше мъчително. — Искам те в мен. Влез в мен! — Мили боже, беше огромен и твърд като стомана, а тя искаше, и искаше, и искаше. Устните й се разтеглиха в усмивка, докато неговите се свеждаха над тях.

— Не още. — И докато тя си поемаше дъх, за да изругае, той се раздвижи мощно. Оргазъм застъпи оргазъм, подобно на догонващи се приливни вълни, които я оставиха безсилно тръпнеща и неспособна да си поеме дъх. И докато лудешки се носеше към следващия пристъп, той се заби дълбоко в нея.

Прониза го неудържима, свирепа енергия, която подпали нова, неописуема жажда. В гърлото му се надигна диво ръмжене, докато теглеше бедрата й още по-високо и се забиваше още по-дълбоко. Тя сключи в ответ краката си около него и се изпъна назад. Всеки тласък бе като удар с чук право в сърцето, който разтърсваше и двамата.

Вече не я виждаше. Отчаяно му се искаше да види лицето й, да наблюдава това лице в мига, в който се срещнаха и се сляха. Но животното бе взело връх у него и то бе напълно ослепяло, оглушало и ненаситно.

Не виждаше нищо, освен червената мъглявина, която бе едновременно гняв и страст. После дори и тя се стопи, докато мощните талази го заливаха и изцеждаха докрай.