Нора Робъртс
Дързост и мечти (12)

Единадесета глава

Могат да стават чудеса, помисли си Марго. Необходими са само шест седмици болки в мускулите и някъде около триста и петдесет хиляди долара.

Преди шест седмици тя бе станала законен собственик на една трета от празната сграда на „Кенъри Роуд“. Веднага след като вдигнаха чашите искрящо вино, производство на „Темпълтън“, Марго запретна ръкави.

Беше съвсем ново преживяване, да се разправя с майсторите, да живее заобиколена от звуците на триони и чукове и от мъже със затъкнати в коланите инструменти. Прекара почти всеки буден миг от тези седмици в магазина или в уреждане на делата по магазина. Служителите в складовете започваха да плачат от радост, когато прекрачеше през вратата им. Дърводелците й се научиха да я търпят край себе си.

Спореше за мострите на боите с Лора, разкъсваше се в избора между „пепел от рози“ и „пепеляво бледомораво“, докато незначителните нюанси се превръщаха в проблем от фундаментално значение. Скритото осветление се превърна във фиксидея за дни наред. Позна радостта и ужаса на металния обков, прекарвайки часове наред в подбиране на панти и дръжки за чекмеджета по същия начин, по който някога се взираше във витрините с бижута на „Тифани“.

Боядисваше, учеше се да обича и мрази капризите на бояджийския си пистолет с променящи се скорости. Развивайки почти налудничаво собственическо чувство, отказваше на Кейт и Лора дори да го докоснат с ръце. И след един особено продължителен сеанс тя просто подскочи при вида на отражението си в огледалото.

Марго Съливан, лицето, лансирало милион бутилки с алфа-хидрокси, се взираше насреща й с напъхани безразборно под мръсния бял каскет коси, с опръскани в тъмнорозови петна бузи, с изцъклен и малко див поглед.

Не знаеше дали да потрепери, или да изпищи.

Но шокът я запрати право във ваната с извити крачета за едно горещо, пенливо изкисване в морска сол. После на бърза ръка се подложи на пълна процедура — почистване на лицето, маслена баня, маникюр — само за да си докаже, че не е загубила окончателно разсъдъка си.

И ето сега, след шест седмици на лудост, започваше да вярва, че могат да стават чудеса. Подовете блестяха, гладко изшлайфани с пясък и минати с три пласта лъскав лак. Стените, нейната лична гордост и радост, грееха в топло розово. Прозорците, които собственоръчно бе измила с разтвор по тайната рецепта на майка си, залагаща главно на оцет и яко търкане, искряха в новите си рамки. Металните стълби и обграждащият ги парапет бяха здраво закрепени и с ослепителна прясна позлата.

Плочките и в двете бани бяха добре циментирани и безмилостно изстъргани и сега допълнително се подчертаваха от красивите хавлиени кърпи с дантелени краища.

Всичко бе розово, златно и свежо.

— Също като при Дориан Грей — заяви Марго. Двете с Лора се бяха настанили в къта за сядане на големия салон и се опитваха да поставят цени на съдържанието на един кашон.

— Така ли?

— Аха. Магазинът става все по-хубав и по-лъскав. — Ощипа уморените си страни и се усмихна. — И лично подбрах дървото за гардероба.

— О, това обяснява онези чворове.

— Чворове? — Обзе я внезапна паника. — Какви чворове?

— Спокойно. — За първи път от дни насам Лора се усмихна безгрижно. — Само се шегувам.

— Господи, следващия път направо ме застреляй в главата. — Докато налягането й се връщаше в нормалните си граници, Марго вдигна порцеланова ваза, украсена със стилизирани цветя. — Какво мислиш? „Долтън“ е.

Лора знаеше, че няма смисъл да пита колко е дала за нея. Марго не би имала и най-малка представа. Затова, следвайки вече рутинната процедура, тя погледна купчинката с ценоразписи и каталози, които бяха насъбрали.

— Намери ли нещо?

— Донякъде. — През последните седмици Марго си бе изградила взаимоотношения на любов и омраза с указателите за цени. Харесваше й възможността да определя цените, но ненавиждаше поредното потвърждение колко много пари са изтекли между пръстите й. — Ами сто и петдесет.

— Давай.

Изплезила език от напрежение, Марго бавно натисна клавишите на преносимия компютър, без който Кейт бе настояла, че не могат да минат.

— Артикул номер 481… „С“ като стъклария или „К“ за колекционерски?

— Хм, „С“. Кейт я няма да го оспорва.

— 481 С. По дяволите, казах „С“. — Изтри го, опита отново. — Сто и петдесет. — Макар това вероятно да беше излишно бавене, както не би пропуснала да изтъкне Кейт, Марго хвана здраво вазата и я занесе до стъклената етажерка, която вече бе започнала да се запълва. После се върна и запали цигара. — Какво правим, по дяволите, Лора?

— Забавляваме се. Какво те е накарало да купиш това нещо?

Марго замислено дръпна от цигарата и огледа действително грозната урна с дръжки във формата на крила.

— Трябва да съм имала лош ден.

— Е, от Стинтън е, при това подписана, така че може би… — прелисти забързано един от каталозите. — Около четири хиляди и петстотин.

— Сериозно? — Наистина ли някога е била в състояние да плати толкова много за толкова малко? — Побутна компютъра към Лора. — Утре идват да напишат фирмата на прозорците. А в два би трябвало да се очаква екипът от „Ентъртейнмънт Тунайт“.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Шегуваш ли се? При тази напълно безплатна реклама? — протегна ръце над главата си Марго. Раменете я боляха — усещане, с което вече бе свикнала. — Освен това ще имам повод да се издокарам, да се покажа пред камера. Мисля си за онзи сиво-зелен костюм от Армани или за синия Валентино.

— Армани вече го опаковахме.

— Правилно. Значи Валентино.

— Стига да не се чувстваш неловко.

— Валентино никога не ме кара да се чувствам неловко.

— Знаеш какво имам предвид. — Лора вдигна урната и реши, че няма да изглежда чак толкова непривлекателна, ако се постави в ъгъла на лавицата. — Всички тези въпроси за личния ти живот.

— В момента нямам личен живот. Трябва да се научиш да не ти пука от клюките, скъпа. — Угаси цигарата и клекна да огледа кашона. — Ако позволиш всяко шушукане и подмятане по адрес на теб и Питър да те засегне, осите ще го разберат и няма да те оставят на мира.

— Върнал се е в града миналата седмица.

Марго рязко вдигна глава.

— Досажда ли ти?

— Не, но… Джош е имал малък инцидент с него преди два дни. Научих го едва тази сутрин.

— Инцидент? — Марго развеселено изучаваше малка кутийка от лиможки порцелан, копие на френско магазинче за цветя. Божичко, обичаше тези малки ненужни дреболийки. — Какво са направили? Извадили са сабите и са се дуелирали?

— Джош разбил носа на Питър.

— Какво? — Стресната от изненада и задоволство, едва не изтърва кутийката. — Джош го е фраснал с юмрук?

— Ударил го е с топка за тенис. — Марго едва не припадна от смях, а Лора се навъси. — Имало е хора на съседния корт. Целият клуб само за това говори. Наложило се да закарат Питър в болница и е напълно възможно да подаде жалба.

— За какво? Покушение с топка от форхенд? О, Лора, направо е възхитително! Не съм познавала достатъчно добре Джош. — Притисна ръка към стомаха си, защото усети болка между ребрата.

— Трябва да е било нарочно.

— Ами естествено, че е било нарочно. Джош може да уцели с бекхенда си движеща се кола на петдесет метра. Сигурно са играли на централния корт, ако е имал сериозни намерения. Дявол да го вземе, иска ми се да го бях видяла. — В очите й проблеснаха дяволити искри. — Много ли е кървил?

— Обилно, както ми казаха. — Грешно е, налагаше се непрекъснато да си напомня Лора, грешно е да се наслаждава на представата за ярката червена кръв, бликаща от аристократичния нос на Питър. — Ходил е при Мои да се възстановява. Марго, не желая брат ми да разбива топки за тенис в лицето на бащата на моите деца.

— О, остави го да се позабавлява. — Забравила, че трябва да я маркира, Марго постави лиможкия сувенир в едно от извитите шкафчета, където вече бяха изложени няколко десетки други. — А, Джош вижда ли се с някого?

— Да се вижда с някого?

— Нали знаеш, да ходи на срещи, да придружава, да прави секс?

Лора объркано потърка уморените си очи.

— Не, доколкото аз зная. Но пък той преди доста години престана да ми разправя за сексуалните си приключения.

— Но щеше да знаеш. — Сякаш това бе от жизненоважно значение за световния мир, Марго упорито търкаше някакво петънце на стъклото на витрината. — Щеше да чуеш или да усетиш.

— В момента е ужасно зает, така че бих казала вероятно не. Защо?

— О! — Марго се извърна назад и се усмихна широко. — Само сключихме един малък облог. Умирам от глад — изведнъж усети тя. — Ти гладна ли си? Мисля, че трябва да си поръчаме нещо тук. Ако Кейт мине след работа и не сме свършили с подреждането, пак ще ни чете лекции за мениджмънта на времето.

— Съжалявам, но не разполагам с време за лекции за времето. Трябва да взема момичетата. Днес е петък — поясни тя. — Обещах им вечеря и кино. Защо не дойдеш с нас?

— И да изоставя целия този разкош? — Марго широко разпери ръце, за да обхване кашоните, купищата амбалажна хартия и полупразните чаши студено кафе. — Освен това трябва да се упражнявам в опаковане на подаръци. Всичко, което правя, все още прилича на излязло изпод ръцете на несръчно тригодишно дете. Наистина, нямам нищо против…

Млъкна, защото вратата се разтвори с трясък и вътре влетя Кейла.

— Мамо! Идваме на гости. — Грейнала в усмивка, тя се хвърли в ръцете на Лора и се притисна силно към нея.

— Здравей, скъпа — отвърна на прегръдката й Лора и отново с тревога се запита докога ще са нужни тези дребни вдъхвания на увереност. — Как дойде дотук?

— Вуйчо Джош ни взе. Каза, че можем да дойдем и да видим магазина, щото трябва да се интересуваме от наследството си.

— Наследството ви, а? — Сега вече Лора се разсмя и пусна Кейла на земята, докато наблюдаваше как голямата й дъщеря пристъпва, по-предпазливо и не толкова щастлива, в стаята. — Е, Али, какво мислиш?

— Изглежда по-различно отпреди — насочи се право към витрината с бижутата.

— Точно такива момиченца харесвам — заяви Марго и прегърна Али през рамото.

— Колко са красиви. Прилича на ковчеже със скъпоценности.

— Такова си е. Но не това на Серафина, а моето.

— Взехме пици — провикна се Кейла. — Вуйчо Джош взе много, много пици, за да можем да ядем тук вместо в ресторанта. Може ли, мамо?

— Стига да искаш. Ти искаш ли, Али?

Али сви рамене и продължи да се взира в гривните и брошките.

— Няма значение.

— Ето го и героят на деня. — Марго прекоси стаята, докато Джош отваряше вратата с лакът, тъй като ръцете му бяха заети с кутиите с пици. Пресегна се през тях и му залепи звучна целувка в устата.

— Заради едни пици? По дяволите, трябваше да взема пилешки бутчета.

— Всъщност това беше за подвизите ти на тенис. — Изрече го с тих глас и след като погледът му дяволито проблесна в отговор, пое кутиите от ръцете му. — Още ли спиш сам, скъпи?

— Не ми напомняй — повдигна вежди той. — Ти?

Марго се усмихна и прокара пръст по бузата му.

— Бях прекалено заета за какъвто и да е спорт. Али, мисля, че горе в хладилника има бутилка пепси.

— И затова сме помислили — каза Джош, изтезавайки се с уханието на парфюма й. — Можеш ли да донесеш пиенето от колата, котенце?

— И аз — излетя като куршум към вратата Кейла. — Мога да помогна. Идвай, Али!

— Добре, добре — пъхна ръце в джобовете си Джош и огледа стаята, след като племенниците му затръшнаха вратата. — Потрудили сме се. — Мина в съседната стая и не можа да не се усмихне. Много приличаше на дрешника на Марго в Милано с тази разлика, че всички дрехи бяха дискретно подредени.

— Бельото и нощниците са на горния етаж — обясни Марго. — В будоара.

— Естествено. — Вдигна безцелно една сива велурена обувка и я завъртя. Подметката й беше почти нова, а цената бе деветдесет и два и половина.

— Как определяте цените?

— О, имаме си малка система.

Остави обувката и погледна сестра си.

— Помислих, че няма да имаш нищо против да доведа момичетата.

— Не, изобщо. Но съм против това, че си сметнал за нужно да се биеш с Питър.

Не си направи труд да изрази разкаяние.

— Значи си чула?

— Разбира се, че чух. Вече всички от Биг Сър до Монтерей са чули. — Лора отказа да се трогне, когато брат й се приближи и я целуна. — Мога и сама да се справя със семейните си проблеми.

— Разбира се, че можеш. Онази топка просто ми се изплъзна.

— Как не! — промърмори Марго.

— Всъщност се целех в шапката му. Виж какво, Лора — продължи Джош, понеже тя се опита да се изплъзне от ръцете му, — ще поговорим по-късно за това, става ли?

Нямаше голям избор, тъй като точно в този момент дъщерите й се върнаха, понесли торби от колата.

Беше помислил също и за хартиени чинии, салфетки и смешни картонени чаши за содата и хубавото червено бордо. Изглежда, има много малко неща, мислеше си Марго, докато нагласяха импровизирания пикник на пода, за които Джош Темпълтън не беше помислил.

Беше й малко криво да си даде сметка, че го е подценявала през всичките тези години. Оказа се, че може да е страхотен отмъстител, което бе доказал с едно замахване на ракетата. А беше сигурна, че ще бъде и забележителен любовник.

Джош улови внимателния й поглед и й подаде чинийка.

— Някакви проблеми, графиньо?

— Повече от обикновено.

Но се забавляваше, докато слушаше децата. Али, изглежда, малко по малко се разведряваше от закачките и вниманието на Джош. Горкото същество си търси баща, мислеше си Марго. Разбираше тази нужда, болката от празнотата. Някога Томас Темпълтън й беше помогнал да запълни тази липса, но в същото време, пак той, с проявите си на внимание и загриженост, непрекъснато я бе карал да чувства, че не е нейният баща.

Никога не бе имала свой баща — или поне го бе имала за толкова кратко, че не можеше да си го спомни. Майка й винаги е била толкова несловоохотлива по отношение на мъжа, за когото се бе омъжила и когото по-късно бе загубила, че Марго се страхуваше да задава въпроси. Едва сега си даваше сметка, че в този брак не е имало нищо, за никой от двамата.

Никаква любов. И със сигурност, никаква страст.

Още един брак без любов на този свят едва ли е бил от значение за някого. Дори и за онези, които са били засегнати. Добрата ирландска католичка се омъжва и ражда деца, точно както се очаква от нея. След това приема Божията воля с наведена глава. Ан Съливан не би се оплаквала и не би се хвърлила в морето, проклинайки Бога, както бе сторила Серафина. Ан Съливан се бе съвзела, бе заминала и забравила.

И то с такава лекота, продължаваше упорито разсъжденията си Марго, че едва ли е имало кой знае какво да си спомня. Сякаш никога изобщо не е имала баща.

А не беше ли се опитвала да запълни тази празнота в живота си с други мъже? Много често по-стари мъже, като Ален — преуспяващи, улегнали и винаги без каквито и да е ангажименти. Женени мъже, или неколкократно женили се мъже, мъже със свободен брак, чийто жени си затваряха очите пред връзките им, дотогава, докато и съпрузите им си затваряха очите за техните.

Винаги е имала удобна свита от мъже, които са я възприемали като красива скъпоценност, за която да се грижат и да обсипват с внимание. Да я показват. Мъже, които никога не биха останали. И това естествено ги правеше още по-желани и само още по-непозволени.

Стомахът й се сви и тя отпи от виното, за да го успокои. Каква ужасна констатация, каза си наум. И колко покъртителна.

— Добре ли си? — загрижено постави ръка на рамото й Лора. — Изведнъж пребледня.

— Няма нищо. Само леко главоболие. Ще отида да пийна нещо. — Стана и употреби всеки грам самообладание, за да се изкачи бавно по стъпалата, вместо да затича.

Влезе в банята и зарови в шишенцата с лекарства. Пръстите й за момент се спряха на успокоителните, преди решително да ги премести на аспирина. Твърде лесно е, каза си, докато изчакваше водата да се изстуди. Твърде лесно е да изпие едно хапче и да прогони всичко.

— Марго — влезе след нея Джош и я улови за раменете. — Какво те прихваща?

— Кошмари. — Тръсна глава и глътна аспирина. — Няма нищо, само малък неприятен пристъп на малодушие.

Искаше да се обърне, но той я държеше здраво, така че лицата им се отразяваха в огледалото.

— Нервна си заради отварянето на магазина следващата седмица?

— Изпитвам ужас.

— Каквото и да стане, вече си свършила нещо много важно. Взе това място и му придаде блясък. Много е красиво, елегантно и неповторимо. Също като теб.

— И пълно с претенциозни неща с цени за продан?

— И какво?

Тя затвори очи.

— И какво? Бъди приятел, Джош, и ме прегърни за минутка.

Обърна я към себе си и я придърпа по-близо. Чу я как изпуска дълга и разтреперана въздишка, после я помилва по косата.

— Спомняш ли си онази зима, когато се захвана да търсиш ковчежето на Серафина?

— Ъхъ. Разкопах розовите храсти и част от южната поляна. Мама беше бясна и заплаши, че ще ме натовари на кораб и ще ме изпрати при леля ми в Корк. — Въздъхна лекичко, успокоена от допира с него, от мириса му. — Но баща ти само се смя. Смяташе, че е страхотен майтап и че съм проявила авантюристичен дух.

— Търсеше нещо, което искаше, и не се отказа. — Устните му леко докоснаха косата й, за да я успокоят. — Точно това си правила винаги.

— И винаги съм искала непостижимото?

— Не. — Отдръпна се и я улови за брадичката. — Интересното. Неприятно ми е да си мисля, че си престанала да разкопаваш розовите храсти, графиньо.

Марго отново въздъхна и притисна глава към рамото му.

— Наистина ми е неприятно да го призная, Джош, но ми действаш добре.

— Знам. — Помисли си, че беше крайно време и тя да го разбере.

 

 

Не очакваше да бъде нервна. Имаше да се вършат толкова много неща през изминалите три месеца — уговорки, срещи, да се вземат решения, да се сортират запасите. Мебелирането, планирането. Дори изборът на чантите и кутиите за покупките бе повод за спорове с часове наред.

Имаше да се учат толкова много неща. Инвентарен опис, коефициент на печалба и загуба, данъчни формуляри. Данък върху продажбите, данък върху търговската марка, данък върху недвижимата собственост.

Да се дават интервюта. Обширният материал в „Пийпъл“ току-що бе излязъл от печат, а в „Ентъртейнмънт Тунайт“ бяха пуснали бележки за нея и магазина й. С хапливи забележки, но все пак беше нещо.

Всичко си идваше на място, така че очакваше самото откриване да не е нищо чак толкова особено. Този нервен пристъп двайсет и четири часа преди официалното откриване на „Претенции“ беше едновременно неочакван и нежелан.

През годините Марго бе усвоила различни подходи за справяне с нервите си. Чаша вино, пазаруване, хапче, секс. Сега никой от тези варианти не й се струваше приложим, нито пък се вписваха в новите насоки, които поемаше животът й.

Вместо това реши да опита с потене.

Предполагаше, че гимнастическите съоръжения в местния клуб са на първокласно ниво. По време на кариерата си се беше занимавала с гири и набързо бе преминала през няколко курса по аеробика. Но беше благословена със страхотен метаболизъм, дълги крака, дълъг торс и пищни гърди, което пък не важеше за ханша и затова винаги се отнасяше със самодоволна насмешка на лудостта по фитнеса.

И ето че сега се бореше с програмата на един Стеър — Мастер, като се питаше как е възможно някой да се въодушевява от катеренето на стъпала за никъде. Можеше единствено да се надява, че това ще притъпи напрегнатия й мозък — и ще помогне да запази правилното разпределение на килограмите, които беше качила.

По протежение на цялото просторно помещение имаше прозорци, които предлагаха изглед към залива или плувния басейн. За тези, които не се интересуваха от великолепието навън, над всеки автомат имаше поставен индивидуален телевизор, така че, докато ходи или подтичва за здраве, човек можеше да следи Кейти и Брайън или CNN. Тук-там бяха разположени различни модификации на екипировка, която поне на нея й се струваше по-скоро ужасяваща.

От едната й страна някаква жена в червен ластичен клин катереше стъпало след стъпало и в същото време четеше последния роман на Даниел Стийл. Марго се постара да следва нейния ритъм и същевременно да фокусира погледа си върху танцуващите букви на финансовата рубрика на „Лос Анджелис Таймс“.

Но не можеше да се концентрира. Това е един съвсем нов свят, реши тя. Свят, който подскача, подтичва и пъшка, докато тя е погълната от своите собствени проблеми. Някакъв мъж с разкошно тяло и бицепси като тухли, внимателно се наблюдаваше в огледалото, докато повдигаше страховити на вид щанги. Групичка жени, някои стегнати, други закръглени, въртяха педалите на неподвижни колела. Някои бъбреха помежду си, други препускаха в ритъма на музиката в слушалките си.

Хора клякаха, извиваха се, навеждаха се и изтощаваха телата си, попиваха потта от лицата си, поглъщаха минерална вода и после се връщаха да продължат.

На нея това й се струваше изумително.

За нея бе само забавление, временно развлечение. Но за тях, за всички тези запотени, напрегнати тела, това бе сериозен избор на определен начин на живот.

Може би всички са малко смахнати.

И все пак… не са ли именно това хората, на които ще трябва да се хареса? Деловите хора, интелигентните богаташи. Онази жена, която бъхти в ластичен клин за сто долара и обувки за двеста. След като изтощят и разпънат телата си, няма ли да им бъде приятно малко да се поглезят? Освен шведски масаж, турска баня и разпенена вана, със сигурност ще им хареса да влязат в шикозен магазин, за да се поровят малко, да им предложат чаша капучино или изстудено шампанско, докато привлекателна млада дама им помага да изберат съвършената дрънкулка или изискан подарък.

Разбира се, предизвикателството ще бъде да ги убеди, че ако дрънкулката или подаръкът са втора ръка, това само ги прави още по-интересни и уникални.

Хвърли бърз поглед на жената до себе си, като преценяваше шансовете си.

— Всеки ден ли го правите?

— Хм?

— Чудех се дали го правите всеки ден — измери събеседничката си с приятелска усмивка Марго. Някъде в средата на трийсетте, старателно издокарана. Инкрустираните диаманти на брачната й халка бяха с превъзходно качество и ги оцени на около три карата. — Аз тъкмо започвам.

— Три дни седмично. Това наистина е всичко, от което човек има нужда, за да се поддържа. — Очевидно нямаше нищо против, че я разсейват, и дискретно плъзна поглед по тялото на Марго. — Но вашата цел едва ли е смъкването на килограми.

— Качила съм три за последните три месеца.

Жената със смях взе кърпата, преметната през лоста и попи шията си. Марго забеляза, че часовникът й е миниатюрен „Ролекс“.

— На всички ни се иска да можехме да го кажем и да изглеждаме като вас. Аз съм свалила петнайсет за последната година.

— Шегувате се.

— Ако пак ги кача, ще се самоубия. Така че сега съм на поддръжка. Пак се върнах на номер осем и Господ ми е свидетел, че на него ще си остана.

— Изглеждате чудесно. — Осми номер, каза си наум. Идеално. — Харесва ли ви да тренирате?

Жената мрачно се усмихна, докато степерът й увеличаваше скоростта си.

— Мразя всяка проклета минутка.

— Слава богу! — искрено възкликна Марго, докато прасците й започваха да парят. — Напълно нормално. Аз съм Марго Съливан. Бих ви подала ръка, но се боя, че ще падна.

— Джуди Принтис. Марго Съливан — повтори тя. — Помислих си, че ми изглеждате позната. Някога ви мразех.

— О?

— Когато се бях упътила към шестнайсети номер и прелиствах някое списание — ето ви вас, изваяна и съвършена. Веднага се захващах с диетичните бисквити. — После й отправи бърза усмивка. — Какво облекчение да видя, че и вие се потите като човешко същество.

Марго реши, че Джуди, освен потенциална клиентка е също и много симпатична и отвърна на усмивката й.

— Нямаше ли нещо свързано с ендорфините?

— О, това е лъжа. Мисля, че Джейн Фонда постави началото. Тук сте израснали, нали?

— Биг Сър — потвърди Марго, вече запъхтяна. — Върнах се. Имам магазин в Монтерей. „Претенции“, на „Кенъри Роуд“. Утре ще го отваряме официално. Трябва да наминете и да поразгледате. — Стисна зъби. — Ще се погрижа да има диетични бисквити.

— По дяволите — изсмя се отривисто Джуди. — Може и да го направя. Е, това бяха моите двайсет минути в ада. Още петнайсет с гирите, кратък сеанс в камерата за мъчения на Nautilus и излизам оттук. — Грабна хавлиената си кърпа, погледна към входа и възкликна: — О, ето, че пристига примадоната.

— Кенди Личфийлд — простена Марго, забелязвайки червенокосата жена в трико на цветя.

— Познавате я?

— Твърде добре.

— Хм. Ако наистина проявявате такъв добър вкус, че да я ненавиждате, може и да намина да видя този ваш магазин. Хопа-а-а, насочва се насам и е изцяло на ваше разположение.

— Вижте, не си… — Но беше твърде късно. Кенди нададе писък, който накара всички глави да се извърнат.

— Марго! Марго Съливан! Просто не мога да повярвам.

— Здрасти, Кенди. — За отчаяние на Марго, тя безцеремонно скочи на току-що освободения степер.

Кенди навсякъде се вреше най-безцеремонно. Това бе една от многото причини да я мрази. Беше издокарана като извадена от кутия, цялата бликаща от енергия и с водопад от червени коси. Като ученици в гимназията, Кенди беше главна мажоретка и досадница. Омъжила се беше добре — два пъти — имаше две идеални дечица, по едно от всеки брак, и прекарваше дните си, поне доколкото на Марго й бе известно, в планиране на идеални партита за чай и в удоволствията на дискретни любовни наслади.

Под повърхността, скрито зад жизнерадостното лице и добре поддържано тяло, биеше сърце на усойница. За Кенди другите жени не бяха просто индивиди от същия вид и пол. Те бяха неприятели.

— Чух, че си се върнала, разбира се. — Със съвършеното си розово нокътче набра избраните от нея време и програма на автомата, който Джуди бе овакантила. — Смятах да се обадя, но бях толкова заета. — Диамантените обеци на ушите й проблеснаха, докато се усмихваше на Марго. — Как си, Марго? Изглеждаш чудесно. Човек никога не би разбрал.

— Да разбере?

— Всички онези ужасни истории. — Край сладникаво розовите устни трепна доволна лукава усмивчица. — Сигурно е било направо убийствено за теб. Просто не мога да си представя ужаса да те арестуват, и то в чужда страна. — Гласът й бе с точно необходимата височина, за да привлече вниманието на няколко от сутрешните атлети.

— Нито пък аз. — Марго полагаше усилия да не пухти и изведнъж ужасно й се прииска една цигара. — Не бях арестувана. Бях разпитвана.

— Е, сигурна бях, че историята е преувеличена. — Тонът й бе пропит от неподправено съчувствие, гарнирано с недоверие. — Всички онези ужасни неща, които разправяха за теб. Ама и аз още като ги чух, казах на няколко от момичетата в клуба, че това са глупости. Но писанията просто нямаха край. Пресата е толкова безмилостна. Постъпила си умно да се махнеш от Европа, докато скандалът отшуми. Съвсем типично за Лора да не се интересува от приказките и да те прибере. — На това нямаше какво друго да се каже, освен „Да“. — Какъв позор за „Бела Дона“. Сигурна съм, че заместничката ти няма да им свърши по-добра работа. Ти си много по-фотогенична от Теса Сезар. — Подскачайки жизнерадостно, Кенди изостри атаката си. — Е, разбира се, тя е по-млада, но пък няма твоя… опит.

Това беше стрела право в сърцето, добре прицелена и точно запратена. Ръцете на Марго стиснаха по-здраво металния лост, но гласът й остана спокоен.

— Теса е красива жена.

— О, разбира се. И много екзотична. Онази златиста кожа, онези прекрасни черни очи. Убедена съм, че във фирмата са решили, че трябва да заложат на контраста. — Усмивката й беше с добре премерен нюанс на насмешливо презрение. — Пак ще се върнеш, Марго. Не се тревожи.

— Не и ако лежа за убийство — промърмори на себе си тя.

— Е, разкажи ми всичко. Чух най-забавната история, че си щяла да навлизаш в търговията.

— И мен постоянно ме избива на смях. Утре отваряме.

— Не! Наистина? — Очите й широко се ококориха през смях. — Значи горката Лора Риджуей наистина ти е купила магазин. Толкова е трогателно.

— Лора, Кейт Пауел и аз купихме сградата заедно.

— Вие трите вечно се държите една за друга. — Усмивката на Кенди стана по-злобна. Винаги ги беше мразила заради непоклатимото им приятелство. — Сигурна съм, че доста ще се позабавлявате, а горкичката Лора точно сега има нужда да се разсее. Няма нищо по-мъчително и тъжно да виждаш как бракът ти пропада.

— Освен да видиш как вторият ти брак пропада — весело отвърна на атаката й Марго. — Окончателен ли е разводът, Кенди?

— Следващия месец. Ти никога ли не се омъжи за някой от онези… мъже, Марго?

— Не, само правех секс с тях. Повечето и без това вече бяха женени.

— Винаги си имала европейски разбирания. Предполагам, че аз просто съм твърде много американка. Не ми се вярва някога да се почувствам удобно в ролята на любовница.

Гневът възпламени малки червени светлинки пред очите на Марго.

— Скъпа — изрече провлачено тя, — невероятно удобно е, повярвай ми. Но пък вероятно си права. На теб няма да ти подхожда. След това не присъждат издръжка. — Слезе от автомата, доволна, че кратката й среща с Кенди бе отклонила мисълта й от нервното напрежение и болезнените мускули. Може и да усещаше краката си като размекнат восък, но нямаше да достави на Кенди удоволствието да ги види да се огъват. Вместо това, внимателно забърса автомата, както бе видяла да прави Джуди. — Намини в магазина, Кенди. Утре е официалното отваряне. Винаги си искала да имаш моите неща. Сега можеш да ги получиш. Срещу определена цена.

Докато Марго почти тичешком излезе от салона, Кенди пое дълбоко въздух през шикозния си вирнат нос и се извърна към заинтригуваната жена, която пухтеше от другата й страна.

— Марго Съливан винаги е претендирала, че е нещо, което не е. Ако не бяха семейство Темпълтън, дори нямаше да я пуснат да прекрачи през вратата на този клуб.

Жената примигна от стичащата се в очите й пот. Беше се възхитила от стила на Марго. И от сапфирената й лента за тенис.

— Как беше името на магазина й?