Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (7)

Седма глава
Юли

Понеделник, 6 юли

Посред нощ Том нададе пронизителен писък. Не беше обичайният настойчив плач на бебе, изпитващо някакъв дискомфорт, а внезапен ужасен вик. Скочих от леглото като ужилена и се втурнах надолу по стълбите. Стискаше пръчките на креватчето и лицето му се бе изкривило от страх. Между сърцераздирателните писъци спираше да си поеме дъх и се тресеше от беззвучни ридания.

„Том! — Взех го в прегръдките си и го притиснах силно. — Какво има, миличък? Всичко е наред, мама е тук.“

Седнах на малкото легло до неговото креватче и го залюлях леко, галейки го по косичката, докато риданията му постепенно затихнаха. Нямаше температура — сигурно бе сънувал кошмар. Изведнъж се дръпна рязко от мен. Избъбри: „Мама, мама!“ — и обърна отчаяно лице към вратата. „Мама, мама!“ — започна да вика силно и да се бори в ръцете ми.

„Тук съм“ — прошепнах аз.

На вратата се появи крехката фигурка на Ребека в бяла нощница.

„Той иска Клер — рече тя. — Клер му каза, че му е майка. Чух я.“

„Мама е тук“ — повторих и обърнах лицето му към мен, но как да го накарам да разбере? Не ме искаше. Гърчеше се, извиваше гръбче и виковете му отново преминаха в кресчендо.

„Какво става, по дяволите!“ — Майк се появи, полугол, на стълбите, със сплескана от едната страна коса и кисела физиономия.

„Том — отвърнах аз. — Не мога да го успокоя.“

„Дай го на мен“ — рече Майк и опита да го вземе. Ала Том го изгледа, сякаш е някакъв непознат, и отчаяно се извърна към вратата.

„Какво да правим?“ — попитах съкрушено, усещайки как очите ми се пълнят с истерични сълзи. Том продължаваше да пищи и да се дърпа от мен. Никога досега не беше правил подобно нещо.

„Ще трябва да го вземем при нас — отвърна Майк. Каза го тъй, сякаш би предпочел да сподели леглото си с пираня. — Господи, утре ме чака ужасен ден. Дай го на мен.“ Понесе по стълбите гърчещото се, хлипащо малко човече, а аз отидох да завия Ребека.

„Клер се държи с Том, все едно му е майка. Нарича го «на мама момчето» — избъбри сънливо Ребека. — Нали не трябва да му казва така, а, мамо? Ти си ни майка, не Клер. Обичам те.“

Целунах я по бузката, когато се обърна на една страна и пъхна ръце под възглавницата. Заспа след секунди и аз се заизкачвах уморено по стълбите. Оставаха ми три часа сън и ме чакаше адски натоварен ден.

Майк беше пъхнал Том под завивките в средата на леглото и вече спеше. Малкото телце на Том все още потреперваше, а ръчичките му стискаха чаршафа. „Шшт! — Отпуснах се внимателно до него, свивайки колене под крачетата му. — Шшт.“ Погалих лицето му и той обърна уплашени очи към мен. Но не гледаше мен, а някъде отвъд. За първи път не можех да го успокоя.

Сънят бягаше от мен. Докато Том се унасяше, наблюдавах лицето му: как затваря очи, как вдига ръчички в характерната бебешка поза, как устничките му се движат, следвайки съня му. Какво ли сънува? Как се клатушка след Ребека, хващащ се за мебелите като алпинист за скалите? Или как се въргаля в калната локва в дъното на градината? А може би как яде шоколад? Кой населява сънищата му? Аз… или Клер? Лежах неподвижно, размишлявайки върху факта, че съм пропуснала важни моменти от живота му. Връщам се от работа и Клер казва:

„Я покажи на мама колко сме умни“, а той гордо разтяга устнички и аз зървам миниатюрно зъбче. Ребека се втурна към мен и вика: „Том пълзи!“ и разбирам, че е направил първото си несигурно движение назад. Не бях до него, когато е произнесъл първата си смислена дума — кой знае защо тя беше мръсно… Моменти, които не могат да се преживеят отново.

Все си повтарях, че това няма значение, че ще продължавам да присъствам в живота му. Но сега започвам да разбирам, че да бъда с децата си е специално преживяване. Всяка вечер Ребека се втурва към мен, очарована, че съм си у дома. За тях е лукс да сме заедно. Замислих се за моята майка: как се вкопчвах в нея всеки ден преди училище и не исках да я пусна, защото тя означаваше сигурност; колко се радвах да я видя, когато излизах след часовете с приятелките си. Гордеех се с нея. Сега може да ме шокира като ексцентрична и малко странна, но тогава тя беше причината да съществувам.

Само че аз не искам децата ми да ме приемат по начина, по който аз приемах майка си навремето. Тя беше даденост, винаги до нас, просто мама. Обичах я и се нуждаех от нея е такава страст, че не можех да понеса да се отделя от нея. Дали не лишавам моите деца от естествения им източник на любов и подкрепа, като се опитвам да ги направя независими? Аз разчитах на майка си за всичко: да помни къде е кутията ми за моливи, дрехите за балет, гуменките ми. Тя винаги знаеше от какво имам нужда и превръщаше това в най-важната си задача. А аз прехвърлих тези дребни подробности от майчинството на външен човек, за да преследвам други, по-важни цели в живота си. Бях превърнала майчинството в странично занимание.

Въртях се неспокойно в леглото, като внимавах да не събудя Том, и си мислех, че сигурно няма да се чувствам толкова разкъсана между работата и децата, ако Майк ми помага повече и ако усещам, че сме заедно в грижите за тях. Всъщност той не ми отказва, просто не се сеща какво трябва да прави, а когато се обръщам към него за помощ, молбите ми винаги звучат като натякване или искане ни услуга. Много по-лесно е да се обърна към Клер. Нали за това й плащаме в крайна сметка — да се грижи за децата?

Лежах така, докато бледата светлина на утрото започна да се процежда през пердетата, а тракторът от фермата нагоре по пътя изтрополя шумно край къщата ни. Какво ще мислят за мен децата ми, като пораснат? Дали дребните детайли от детството запечатващи се толкова ясно в съзнанието им няма да останат завинаги свързани с Клер? Дали няма да се превърна в епизодична фигура, една мама, която се появява вечер и през уикендите, вместо да ръководи живота им? По стига съм размишлявала — не мога да имам всичко. Аз живея много по-богат живот от майка си. Или поне така смятам. Днес никой не печели награди или уважение, ако си седи вкъщи — това се смята за провал. Успехът се измерва само с работата, която вършиш.

Погалих нежно личицето на спящия Том, той потрепна и издаде тих звук. Как да разбере колко много го обичам, като не съм непрекъснато до него? Хубаво е, че се чувства толкова добре с Клер и забравя за мен, щом тя влезе през вратата. Щеше да е ужасно, ако беше нещастен — както Ребека в детската градина. „Не бива да се разкисвам“, упрекнах се, прибирайки черната му косичка от челото. Затворих очи и се опитах да заспя — иначе цял ден ще съм като пияна — но не можех. Започнах да прехвърлям през ума си всички грижи: парите; къщата; как ще кажа на Майк за курса в Шотландия; как да изгладим отношенията си; Клер и тази работа с „на мама детето“… Проблемите се завъртяха в главата ми като в детски калейдоскоп и после картината се разпадна. Невъзможно беше да заспя. По лицето ми се търкулна неканена сълза и потъна във възглавницата. Защо съм толкова тъжна, когато всички смятат, че се справям блестящо? Струваше ми се, че утрото никога няма да настъпи.

 

 

Сряда, 8 юли

„Какво ти е казала Хариет за Дордон?“

Двамата с Майк се мотаехме из кухнята в състояние на полусъзнание след дългия работен ден и аз се опитвах да приготвя нещо за ядене. В хладилника се мъдреха парче краве сирене, полуизсъхнала маруля, потъмнял гръцки хайвер и кутия „Хайнекен“. Господи, какво да измисля от това!

„Ами говорихме на вечерята и ми се стори добър вариант. Ще е по-евтино, отколкото ако идем на почивка сами — отвърна нехайно той, сякаш ставаше дума за нещо маловажно. — Какво ще вечеряме?“

„В килера има спагети. Може да ги приготвя с домати и мариновани каперси^[1]… Тук някъде трябва да има и една консерва риба тон…“ — сетих се аз и зарових в доста зацапания шкаф.

„Ти какво ще кажеш, Търтъл? — обърна се Майк към кучето. — Може ли това да нахрани един гладен мъж? — В този момент Търтъл повърна част от сухата си кучешка храна, издавайки ужасен гъргорещ звук. — Именно — рече Майк с гримаса и като посегна към горния шкаф, извади кутия с мюсли. С многострадален вид изсипа съдържанието в една купа и си отвори кутия бира. — Няма нищо по-хубаво от домашно приготвената храна, а това…“

„… няма нищо общо с домашно приготвената храна“ — довърших вместо него, изваждайки от фризера пакет замразени джобове. Смятах да ги намажа отвътре с хайвера, след като ги размразя. Господи, печелим толкова много пари, а ядем мюсли и стар гръцки хайвер!

„Нали каза, че по обед ще отскочиш до супермаркета?“ — измърмори Майк.

„Не успях — отвърнах аз. — Ник реши, че трябва да заседаваме и обърка плановете ми. Не можех да се измъкна. Ти защо не отскочи?“

„Не ставай глупава! — сопна се той. — Как да ида до супермаркета, като е на километри от офиса! Освен това бих обещал на Стив да го черпя една бира.“

„Поне подреждаш правилно приоритетите си“ — заключих саркастично.

Защо животът ми трябва да е такъв? Да не мога да си поема дъх от работа, да се прибирам у дома скапана, а после да се налага да ям неща, от които дори гладно куче ще си изповърне червата. Чудех се дали сега е моментът да кажа на Майк, че ни е свършило млякото — иначе ще яде сухо мюсли, което е все едно да ядеш дървени стърготини.

„Ще трябва да помоля Клер да пазарува вместо нас. Вечно нещо свършва.“

Само че проблемът с Клер е, че когато я помоля да иде на пазар, тя купува неща, които не бих взела, даже да ми ги подаряват: сосове в пакетчета, замразена риба и пържени картофи, лепкав шоколадов мус със синтетична сметана отгоре… Любезно й обясних, че е добре да купува на децата пресни зеленчуци и плодове, но отговорът беше: „Ребека обожава шоколадов мус“. Освен това знам, че Том яде бонбони почти всеки ден (виждала съм хартийките в колата й), но как да я спра? Напоследък диетата му се състои от бонбони и чипс. Аз винаги купувам сокове с ниско съдържание на захар, ала в средата на седмицата шкафовете ни са пълни с кока-кола и севън-ъп — любимите на Клер. Все едно имам в къщата си вечно гладен тийнейджър, който при това се грижи за най-ценните ми притежания.

Майк отвори хладилника и погледна вътре. „Къде е млякото, по дяволите?“ — попита изнервено.

„Не знам — отвърнах. — Със сигурност не го е изпила млечната фея. — Майк се обърна рязко към мен. По изражението му личеше, че никак не му е забавно. — Сигурно Ребека е изпила последното, преди да си легне“ — обясних аз.

„За бога! — избухна Майк. — Толкова ли е сложно да има мляко вкъщи? Как може да си толкова неорганизирана, по дяволите! Всичко се върти около теб: Клер гледа децата, идва човек да извежда кучетата, вече и чистачка искаш, а накрая в хладилника ни няма дори мляко!“

„Майк! — Опитах се да запазя спокойствие, за да не се скараме. — Прибрах се вкъщи точно половин час преди ти да влезеш през вратата. Окей, излязъл си от къщи един час преди мен сутринта, но как точно да ида до магазините и да се върна навреме, когато трябва да се приготвя за работа и да събудя и облека децата? Кога според теб да се организирам? Или да взема да поискам от Ник по няколко свободни часа на ден, та да обикалям супермаркетите и да ти нося дрехите на химическо чистене? Или да започна да отсъствам от заседанията, макар че аз отговарям за планирането, та да съм сигурна, че панталоните ти са чисти? Не мога да го направя, Майк. Не мога да отговарям за всичко. Ребека се държа ужасно, когато се прибрах тази вечер. Изобщо не ми говореше, разхленчи се, щом Клер си тръгна, и увисна на ръката й — знам, че го направи нарочно, за да се почувствам виновна. Трябваше да я успокоя и да я сложа да си легне, а ти се оплакваш, че нямаме мляко. Е, съжалявам, но в момента това не ми е приоритет номер едно.“ Затръшнах вратата на кухнята и се втурнах към спалнята, обляна в сълзи.

Когато минавах покрай стаята на Ребека, тя изскочи на вратата с побледняло от тревога лице и попита уплашено, готова да се разплаче:

„Защо викате с татко? Да не се карате?“

„Всичко е наред, скъпа, само си говорехме. Хайде, връщай се в леглото“ — казах аз и я прегърнах.

„Няма нищо, Ребека. — Майк стоеше зад мен. Избута ме леко към спалнята. — Аз ще я сложа да легне. — Ребека неохотно влезе в стаята си, а той я последва. На вратата се обърна към мен: — Ще говорим по-късно.“

Отпуснах се в леглото, а главата ми бучеше. Умирах от глад и имах да довършвам писмена работа за утре. Чувствах се изтощена и разочарована. Майк е голям егоист, мисли единствено за собствените си нужди, а когато нещо, не дай боже се обърка и не получи каквото иска, търси вината у мен.

Как може да ми крещи, че нямаме мляко! Чудо голямо. Писна ми да му играя по свирката! Щом иска да работя, да се нагърби и той с някаква отговорност или… поех си дълбоко дъх, защото изведнъж осъзнах: с децата ще сме по-добре сами. Ако някой ме разстройва, това е той. Без него ще се справям много по-добре и всичко ще е далеч по-спокойно. Вечно ми намира кусури: критикува ме, че се предавам пред молбите на Ребека за бисквити, упреква ме, че разглезвам Том, защото го вземам, когато плаче… И това ужасно напрежение, което изпитвам винаги щом тръгнем някъде цялото семейство, страхът, че ще се ядоса за нещо, а аз трябва да предотвратя кавгата на всяка цена. Изглежда, въобразява си, че можем да сме съвършеното семейство, без да си мръдне пръста, и че аз трябва да го постигна сама, макар да се трепя наравно с него. До гуша ми дойде да ме кара да се чувствам смотанячка. Правя всичко по силите си, и то несравнимо повече от негова милост! Писнало ми е от вечния му контрол! Все той знае най-добре и всички трябва да се съобразяваме с него и да го оставяме да взема решенията вместо нас.

Бас държа, че онази двойка се е отказала да купи къщата ни, защото Майк настоява да вдигнем цената още малко. Не живеем като равностойни партньори. Живеем в диктатура. Аз печеля почти колкото него, въртя къщата и се грижа за децата, и дори окосих шибаната трева миналата неделя. За какво ми е той, по дяволите? Баща ми поне имаше извинение да не си мърда пръста за нищо вкъщи — той плащаше за всичко. От къде на къде Майк ще ми се прави на велик мъж?

Тъкмо се канех да стана от леглото и да сляза долу, когато той се появи на вратата.

„Кари, притеснявам се за теб — рече с дразнещо спокоен глас и посегна да ме прегърне. Аз се отдръпнах. — Изпускаш си нервите за дреболии. Може би новата работа ти идва в повече.“

„Това няма нищо общо с новата ми работа — изсъсках аз, опитвайки се да не повишавам глас, за да не чуе Ребека. Ушите й са като радари. — Ти започна скапаната кавга за млякото, забрави ли? Дотогава всичко беше наред. Не може ти да избухваш и после да изкарваш мен нестабилна. Не аз си изпуснах нервите, защото няма мляко. Помисли как се държиш ти. Не е само моя вината. Защо ти не се размърдаш и не организираш нещата? Как смееш да ми казваш, че съм неорганизирана? Нагърбила съм се с всичко — грижа се за децата, оправям се с Клер и се опитвам да пазарувам и да пера. Ти си безполезният в тази къща!“

Още щом го изрекох, съжалих. Но защо все той да е безгрешният? Нека разбере, че трябва да се стегне, щом иска нещата в семейството да вървят.

Майк отдръпна ръката, която протягаше към мен, и в един ужасен миг си помислих, че ще ме удари. Красивото му лице стана студено и непроницаемо, не го бях виждала такъв досега. Сякаш пред мен стоеше напълно непознат човек.

„Утре имам работа в Лондон. Ще преспя в хотел. Тъкмо ще можеш да се успокоиш“ — каза накрая с хладен тон и влезе в банята.

Когато най-сетне се върнах в леглото, едва държах очите си отворени. Той си беше легнал и помислих, че е заспал. Но щом се пъхнах под завивките до него, се обърна към мен и ме погали по гърдите. Господи, не! Как очаква да се любим, след като се е държал толкова ужасно? Сигурно смята, че любенето ще оправи нещата. Обърнах му гръб и студено изблъсках ръцете му.

„Кари — прошепна Майк с опасно тих глас, — не знаеш какво направи току-що.“

О, я млъквай!, ядосах се. Защо все драматизира нещата? Ще се сдобрим на сутринта, помислих сънливо и скоро се унесох.

 

 

Четвъртък, 10 юни

Тази сутрин го чух да става рано и да слага дрехи в пътната си чанта. Сега ще дойде и ще ме целуне, реших аз и не отворих очи. Той трябва пръв да ми се извини. Чух го да носи Том по стълбите и усетих как го оставя внимателно в леглото до мен. Отворих очи — дори бях готова да кажа: съжалявам — но него го нямаше. Беше тихо и пусто и после чух входната врата да се затваря. Бях останала сама.

По-късно в офиса ми позвъни брокерът. Двойката, която толкова хареса къщата, се бе съгласила да вдигне малко офертата. Обаче, предупреди ме брокерът, това е максимумът и може да ги изпуснете, ако откажете. Очевидно от агенцията ни смятаха за кошмарни клиенти и отчаяно искаха да се отърват от нас. Опитах да се свържа с Майк на конференцията в Лондон, но после се отказах. По дяволите, и сама мога да взема решение. Затворих се в тоалетната и започнах да мисля на бързи обороти. Това е нашето бъдеще и Майк сигурно ще се ядоса много, ако приема без него. Но защо трябва винаги той да взема сериозните решения? Поех си дълбоко дъх, върнах се в кабинета си и им позвъних.

„Приемаме офертата!“ — отсякох. После оставих слушалката с треперещи ръце. Това е, направих го! Как ли ще реагира Майк?

 

 

Петък, 10 юли

Звукът от стоварването на тежката чанта върху килима беше сигнал, че се е прибрал. Ребека веднага заряза детското видеофилмче, което гледаше, и се втурна в коридора.

„Татко, татко! — извика радостно тя. — Носиш ли ми подарък?“

Аз държах Том в прегръдките си и чувствах как сърцето ми препуска като лудо. Майк не ми бе позвънил нито веднъж през изминалите два дни и нямах представа къде е прекарал нощта. За пръв път беше някъде без мен и не позвъни да ми каже къде е. Как може да е толкова дребнав? Нима нашият живот и децата не са много по-важни от това, че го бях нарекла безполезен? Чух да отваря чантата и след секунда Ребека извика възторжено и влетя в стаята, стискайки в ръце Барби, облечена като принцеса. От месеци ни врънка за нея — дай й нещо розово и пластмасово и веднага изпада в екстаз.

„Виж, мамо, виж! — викаше щастливо тя. — Виж какво ми е донесъл татко!“

Майк влезе в стаята и взе Том от прегръдките ми:

„Ела да видиш какво има за теб.“

Аз се наведох да погаля Търтъл и усетих как очите ми се пълнят със сълзи, докато Том разкъсваше хартията и пищеше от удоволствие. Искаше ми се Майк да ме прегърне. Странна работа — толкова съм му ядосана, а сърцето ми подскочи радостно, когато го чух да отключва вратата.

„Виж, мамо! — извика Ребека. — Това е Екшънмен!“

Страхотно! Защо не вземе да му купи и пушка!

„Какво носиш на мама?“ — попита Ребека.

Вдигнах очи с усилие. Майк се престори, че не я е чул. Държеше Том в прегръдките си и се усмихваше, докато той размахваше Екшънмен, който уж лети във въздуха като Супермен. Как смее да е толкова красив в елегантния си тъмен костюм с червената копринена вратовръзка? Стомахът ми се сви, щом си помислих какво може да е правил. Къде бе преспал и защо се беше забавил толкова? Как щях да разбера, ако не му говорех? Не можех да понеса тази неизвестност. Специалното внимание, което отдели на децата, определено имаше за цел да ме накара да се почувствам пренебрегната. Защо се държи толкова инфантилно? Обикновено след един ден пристига вкъщи с цветя или ми звъни на работата да ми каже, че е запазил маса в някой от любимите ни ресторанти. Но не и този път. Явно битката ще е люта. Добре — така да бъде. Аз имам докторат по водене на студена война.

Майк, взе децата, за да ги сложи да спят, а аз взех да късам магданоз в задушеното, което готвех. По говеждото закапаха солени сълзи. Ядохме пред телевизора, никой не проговори, а бутилката, която бях купила в очакване да се сдобрим, така си остана неотворена.

 

 

Събота, 11 юли

Тази сутрин, докато двамата с Том се плацикахме в банята, телефонът иззвъня. Чух Майк да отговаря и замръзнах.

„Какво е казала жена ми? Ясно. Ще ви се обадя след няколко минути.“

Чух стъпки по стълбите и ето че вратата на банята се отвори. Опитах се да седна и да изглеждам сравнително спокойна, но е много трудно да запазиш достойнство, когато върху корема ти плават две пингвинчета с червени шапчици в пластмасова лодка.

„Защо не ми каза, че си приела офертата за къщата?“ — процеди Майк, полагайки усилия да не гледа гърдите ми, щръкнали над водата като две гърбици на гърба на чудовището от Лох Нес.

„Не си ме питал“ — отвърнах престорено храбро.

„Щяхме да им вземем много повече“ — каза ядосано.

„О, я стига! — Пресегнах се към кърпата. От движението се образува вълна и Том се залюшка във ваната като коркова тапа. — По-малко е само с пет хиляди от това, което искахме, и най-после ще можем да се преместим в Лоун Фарм.“

„Не мисля, че можем да си го позволим“ — заяви хладно той.

Издърпах запушалката с пръст, вдигнах протестиращия, хлъзгав Том от водата и се изправих. Майк побърза да излезе от банята. Явно гледката на голото ми тяло бе нещо, с което не можеше да се справи в момента. Почувствах как ме изпълва гняв. Готов е да заложи на карта бъдещето ни, макар да знае колко много искам тази къща и колко ще ме заболи, ако я загубим.

„Вече го обсъждахме! — извиках през полуотворената врати. — Нали изчислихме, че с малко повече усилия ще успеем да я купим. Какво ти става? И ти я искаш колкото мен.“

Не ми отговори и го чух да слиза по стълбите. Но не го чух да вдига телефона и да се обажда в агенцията, за да отмени потвърждението ни. Хмм! Това е половин победа. Изглежда, бях преодоляла първото препятствие, но не ми е ясно как ще купуваме къща без комуникация помежду ни. Всъщност може и да свикна да не му говоря. Дори така ще се чувствам по-спокойна. Ще се залисвам с работата и децата и няма да ми се налага да мисля за него. Все някога ще се сдобрим, а сега ще се наслаждавам на липсата на необходимост да се грижа и за него. Вече почти седмица не съм му гладила ризите. Щом не ми говори, как ще ме помоли да му ги изгладя?

 

 

Вторник, 21 юли

Не чух повече нищо за курса по мениджмънт и предположих, че няма да се състои. Аз съм последната, която ще напомни на Ник за него. Не се виждам да катеря баирите, обута в чифт огромни ботуши като Попай Моряка, и да стискам компас в ръката. Никога не мога да разбера къде е север. Дали не се променя всеки път, щом смениш посоката?

С палатките също съм скарана. Мисълта да се опаковам като пашкул в спален чувал и да се опитвам да спя, докато всевъзможни гадинки пълзят по ноздрите ми, изобщо не ме изпълва с възторг. Все едно да се чукаш на пода — вече съм твърде стара за това. Сега предпочитам матрака. Още по-малко ме въодушевява идеята заедно с дузина мениджъри от Би Би Си да ме карат да измисля как да прекося потока. И бездруго тези курсове обикновено са само повод да изпуснеш парата и да си легнеш с някого, а точно сега ми се е отщяло от мъже. Един ми е предостатъчен!

Миналата седмица разказах на Джил по телефона за кавгата ни с Майк и двете решихме, че ще се присъединим към някоя женска комуна. Ще духнем тайно през нощта и ще оставим самонадеяните си съпрузи да се оправят сами с децата. После ще продадем бижутата си и ще си купим тесни тензухени рокли. Ще нарисуваме странни рунически знаци върху лицата си, ще си сложим дълги, полюшващи се като камбани обици, ще се прекръстим на Хера и Афродита и ще се присъединим към някоя артистична колония край морето. Ще ставаме на зазоряване, за да танцуваме странния космически танц, следвайки земните ритми, и ще целуваме дърветата. Повече никога няма да ни се налага да чистим с прахосмукачка.

„Но аз мразя тензухени рокли! — направих опит да възразя. — Миришат, като се намокрят. Ще може ли да си взема сешоара?“

„Не! — отвърна Джил твърдо. — Трябва да оставиш косата си, както Господ я е създал, така ще си по-близо до природата.“

„Искаш да кажеш, че ще отглеждаме храсталаци под мишниците си?“

„Това е една от жертвите, за да се слееш с природата и да заживееш, необременена от мъже. Извинявай, но трябва вече да затварям. Сузи иска да ми покаже съчинението си, а след това ме чака огромна купчина за гладене. Остани си с мир, сестро.“

 

 

Ник ме хвана тъкмо когато излизах от планьорката.

„Кари — започна малко притеснено той, — нали се сещаш за онзи курс по мениджмънт, за който ти говорих? Май оплесках нещата. Забравил съм да изпратя формулярите навреме и вече няма места. Но имам и добра новина: Брус ме помоли да му намеря добър изпълнителен продуцент за половинчасов документален филм. Ще се снима в Бостън в началото на следващия месец и е за деца с дислексия^[2]. Изглежда, в този нов център правят чудеса. Родителите в Мидландс дават луди пари, за да вкарат децата си в него. Снимките ще продължат около седмица. Кажи ми, ако искаш да идеш, защото Брус е на зор. Продуцентът, дето трябваше да го прави, си счупил ръката на тенис. Представяш ли си?“

Една седмица в Бостън. Съвсем сама. Звучи страшно примамливо! След продължилата две седмици студена война съм на границата да експлодирам. Всеки път, щом се опитам да говоря с Майк или да протегна ръка към него, той се отдръпва. Станал е… неуловим. Чудесно знае, че не понасям да съм далеч от него и че тази липса на контакт ме измъчва ужасно. Сега разбрах колко силно го желая физически, да не говорим, че невъзможността да си споделяме направо ме влудява. Само се надявам и той да изпитва същото. Вече не си спомням какво е да спя с него и ми се струва невероятно, че отново може да е мил с мен и да се шегува, както преди.

Първата нощ след конференцията в Лондон излезе демонстративно от хола и отиде да спи в стаята за гости. Сигурно очакваше да заблъскам по вратата или да се разхленча под прозореца. Бас държа, че бе сложил стол под дръжката, та да не мога да вляза. И това ако не е детинско изпълнение! Разбира се, далеч съм от мисълта да надничам през ключалката, за да видя дали не е барикадирал вратата, или да го заключа отвън, та да не може да иде до тоалетната. Дали бих паднала толкова ниско? Разбира се. Цялата работа е ужасно инфантилна. Снощи, докато лежах в леглото, се улових как търся начини да му отровя живота. Ако хората могат да видят какво си причиняват съпружеските двойки в светая светих на брака, ще се учудят на акъла им. Веднъж, в рядък момент на откровение, Хариет ми каза, че с Мартин имали страхотна разправия в колата. Той отивал на важна работна среща, а тя трябвало да го закара до гарата. Държал се толкова отвратително, че тя побесняла, натиснала копчето за централното заключване и подминала гарата. Подкарала като фурия извън града, набила спирачките и се опитала да го изхвърли от колата. Някакво смаяно трактористче наблюдавало с интерес, как двама добре облечени граждани се бъхтят пред ландровъра. Накрая ми каза, че когато проумели нелепостта на поведението си, и двамата избухнали в смях.

Сигурна съм, че рано или късно един от нас двамата ни ще каже: „Това е глупаво, трябва да престанем.“ Но колкото по-дълго продължава, толкова по-дълбоко се окопаваме на позициите си. Майк се прибира много късно (къде ли ходи) и аз открих, че единственото нещо, което донякъде смекчава агонията ми, е бутилка бяло вино.

Ник каза, че му е нужен отговор още днес, затова първо позвъних на Клер. Обещах й две седмици отпуск през август. Бяхме приели предложението на Хариет за Дордон.

„Скъпа, това е прекрасно! Ще си изкараме страхотно. Имаш ли нужда от някаква помощ, знам, че си много заета?“

Почти усещах аромата на парфюма й, докато дишаше в телефонната слушалка, и си представях как прокарва пръст по изключително чистата повърхност на бледозеления шведски плот в кухнята. Може би ако я помоля много мило, ще дойде да ми опакова багажа. Но като се замисля, по-добре да не го прави. Срамувам се от моите куфари. Все се каня да купя нови, но не ми се дават излишни пари. Макар че ще почиваме почти безплатно. Само трябва да намерим пари за ферибота и бензина. И ще се наложи Майк да ми говори, понеже няма да сме сами.

Ако приема за Бостън, ще трябва сериозно да подновя гардероба си. Продажбата на къщата вече изглежда сигурна, макар че едва ли ще стане по-рано от два месеца. Възрастната двойка в Лоун Фарм се съгласи да свали цената с няколко хиляди, тъй че сега е по-поносима. Всъщност нещата не са никак зле и аз бих могла — какво пък толкоз! — да се отбия на Оксфорд Стрийт в събота и да обиколя магазините. Нуждая се от две елегантни рокли, които да стават едновременно за работа и за по-специални случаи. Но какви обувки ще вървят с тях? А вечер вероятно ще ми е необходима жилетка или две по-леки сака… Чака ме голямо пазаруване! Майната му на Майк! Имам нужда да се позабавлявам.

 

 

Събота, 25 юли

„Майк, искам да те помоля за нещо — започнах внимателно по време на хаотичната закуска, издебвайки удобен момент. Том тъкмо бе открил, че може да изпраща доста надалеч напоения с мляко корнфлейкс, удряйки силно с лъжицата си в купичката, а Ребека внимателно обираше шоколада от кроасана си и ръсеше трохи по цялата маса. — Би ли гледал децата тази сутрин, докато отскоча до града? Трябва да си купя някои неща, а знаеш колко трудно се пазарува с Том…“

„Добре“ — отвърна Майк, без да вдига очи от вестника.

Всъщност признавам, че много ми помага с децата. Може би се старае заради евентуалната борба за попечителство. Всеки уикенд зарязва децата, за да си начеше крастата по магазините, а аз се чудя как да се оправям с тези два дребосъка… Наистина се уморих да живея като в гръцка трагедия. Реших твърдо да замина за Бостън и няма да взема Том и Ребека с мен по магазините. Ребека много обича да си играе на криеница и аз вечно пълзя под кошовете с дрехи на разпродажба, докато тя се измъква от другата страна, кикотейки се истерично. Том пък вече се дразни, когато му слагам колана в количката — предпочита да се разхожда с мен, държейки ме за ръцете. Резултатът е, че се движим из магазините по-бавно от костенурка с ортопедични обувки. Когато Ребека беше на около четири, бе измислила страхотен номер: чакаше ме да смъкна панталона си, дърпаше рязко завесата на пробната и слонският ми задник лъсваше пред отвратената публика.

Изпитвам нужда да пазарувам. Ако съм потисната, притеснена или стресирана, само пазаруването може да ме накара да се почувствам по-добре. При мен шопинг терапията действа безотказно. Наречете ме лекомислена, ако искате, но ровичкането в стойките с дрехи ми въздейства по същия успокоителен начин, както пълният масаж. Забравям абсолютно всичко, погълната от единствената мисъл: дали това тъмносиньо кадифено сако е точно дрехата, от която се нуждая тази есен? Разбира се, няма особена причина пазаруването да се чувстваш по-добре или по-щастлив. Но е така. Мога да прекарам часове в пробната. Влизането в нея за мен е като влизане в кабинета на психотерапевт. Разбира се, щом си купя нещо, се получава ефектът на снежната топка. Оказва се, че са ми необходими много други неща, за да вървят с него, и се нахвърлям върху артикулите като гладна акула, смъквайки трескаво дрехи от закачалките и хапейки всеки, който се изпречи на пътя ми.

Днес надминах себе си. Купих си два чифта пола-панталон и отчаяно исках да си взема панталон, който да е широк в основата, но всички ми стягаха на бедрата. Мразя, когато платът се опъва по мен. Явно кройката им беше скапана. Освен това трябваше да се откажа и от една страхотна къса рокля (почти като онази, която носеше Хариет на вечерята), защото коленете ми приличаха на баскетболни топки. Но си харесах няколко памучни блузки с широко деколте, както и чифт прилепнали джинси и сандали с дебели подметки. Ще си сменя имиджа драстично и Майк няма да ме познае. Сбогом, безпомощна женице в басмена рокля, здравей, мацке от деветдесетте с обувки тип „танк“ и широки панталони. Ала когато стигнах до касата, изведнъж осъзнах какво съм направила. Стоях с пълни с дрехи ръце и се канех да подам кредитната си карта, за да платя с пари, които нямам. Но беше късно да се отказвам. Платих и се втурнах към изхода. Докато вървях през многолюдния център на града, полюшвайки чантите с покупки, чувствах, че животът е пред мен. Няма да се предам без бой и ще бъда толкова великолепна и слаба за Франция, че Майк ще ме моли на колене за прошка. И за секс. Горещ, луд френски секс.

 

 

Сряда, 29 юли

Днес Ребека има олимпиада по физическо. Много важен ден, който съм отбелязала в дневника си още преди месец. През изминалата седмица не спираше да говори за великото събитие и трескаво упражняваше дългия си скок в градината. Снощи изпрах старателно шортите и тениската й и те станаха искрящо бели. Дори пуснах гуменките й в пералнята — вдигнаха невъобразим шум и малко се притесних, но накрая станаха като нови. Само се моля да не са се спрали. Тази сутрин имам съвещание, но съм сигурна, че ще свърши до два, тогава започва състезанието. На закуска се опитах да говоря с Майк. Изглеждаше като изваден от кутийка в тъмносиния си костюм и жълтата риза, която му бях купила преди няколко месеца, и закопнях да ме докосне.

„Днес Ребека има олимпиада по физическо. Можеш ли да дойдеш?“ — попитах колкото е възможно по-спокойно.

„Моля ти се, татко!“ — Ребека изтича от кухнята и увисна на ръката му.

„Няма да успея, миличка — отвърна той и се наведе да я целуне. — Имам много работа.“

Улових го леко за ръката, но той я отблъсна. Ребека замълча, усещайки с изострената си детска чувствителност дистанцията между нас. Хвана ме за ръката и се взря изпитателно в лицата ни.

„До довечера“ — обърна се Майк към Ребека и затвори вратата след себе си.

Започвам постепенно да проумявам, че единственият начин да овладея агонията е да не правя опити за одобряване. Така няма да ме наранява. Аз също мога да съм голям инат. Но съм сигурна, че и той страда.

 

 

Заседанието беше за командировката до Бостън — трябваше да уточним какви камери да вземе операторският екип, кога ще пътуваме и как да получим достъп до центъра. Запазили сме си много луксозен хотел в центъра, близо до Харвардския университет, казва се „Чарлс“. Щом пътувате с пари на Би Би Си, правете го със стил! Докато се обаждах за входните и изходните визи, непрекъснато поглеждах часовника си. Имах достатъчно време, беше едва един часът. И тъкмо тогава Ник надникна през вратата и ме попита дали не мога да прегледам графика с него. Когато свършихме и вдигнах очи към часовника на стената, с ужас видях, че е един и половина.

„Извинявай, трябва да тръгвам“ — рекох припряно.

„Закъде бързаш?“ — полюбопитства Ник.

„Имам час при зъболекаря — извиках през рамо. — Страшно ме боли зъб.“

Подкарах като бясна към училището на Ребека; Щеше ми се часовникът да спре да отброява минутите. Обикновено стигам дотам за половин час, но близо до училището й внезапно попаднах на задръстване. Какво става, по дяволите? О, господи, авария! Един стар светофар беше паднал по средата на пътя и някакъв кретен с цигара в уста се беше облегнал на лопатата си до него. По насрещната лента не се задаваха коли. Реших, че повече не мога да чакам, изтеглих се към средата на платното, като едва не закачих светофара, а шофьорите зад мен започнаха да натискат клаксони. Кретенът дори не вдигна очи, но на следвалия светофар светеше червено. Страхотно!

Беше два и половина, когато завих със свистене по алеята към училището. На паркинга имаше дълга върволица от коли, а в далечината се виждаха фигурки в бели шорти, стрелкащи се насам-натам. Забързах през тревата, а високите ми токчета потъваха в меката пръст. Щом приближих, забелязах родителите: притеснени бащи в костюми, стиснали демонстративно мобилните си телефони, сякаш съвсем за малко са се откъснали от офиса и очакват много важни обаждания от Америка, майки в кремави ленени рокли, изглеждащи точно като родителки на деца от частни училища. Огледах се отчаяно за Ребека или Клер. Ето я Клер, седеше от другата страна на пистата. Том беше в количката до нея, а тя прегръщаше Ребека. Втурнах се през пистата към тях и едва не блъснах едно детенце, стиснало в ръка шоколадово яйце. Докато тичах, извиках името на Ребека и тя се обърна рязко. По лицето й се стичаха сълзи.

„Аз победих! — извика тя. — Победих на двеста метра, а теб те нямаше да ме видиш. Къде беше!“

Клер се дръпна встрани и аз грабнах Ребека в прегръдките си. Малкото й телце се тресеше от ридания, докато я притисках към себе си.

„Много съжалявам, много съжалявам! — Опитах се да я успокоя и усетих как по лицето ми се стичат сълзи. — Имаше задръстване, на пътя беше паднал един светофар…“

„Толкова исках да ме видиш! — изхлипа тя и вдигна към мен зачервеното си от плач лице. — Изпреварих всички, а ти не ме видя.“

Забелязах, че учителката й — госпожа Луис — приближава към нас и побързах да избърша сълзите си.

„Браво, Ребека! Трябва да се гордеете с нея, изпревари дори момчетата!“ — избоботи тя с мощния си глас.

„Гордея се — промълвих аз, притискайки силно дъщеря си. — Много се гордея!“

Останалите майки седяха на групички и бъбреха сладко, явно се познаваха отдавна. Бяха се сприятелили покрай децата си и навярно често се събираха на чай, за да се оплакват от орисията си и да поклюкарстват. Клер и аз стояхме сами и наблюдавахме останалата част от олимпиадата. По едно време няколко други бавачки дойдоха да се видят с Клер. Том се вкопчи в един балон, Клер го вдигна на раменете си, за да вижда по-добре, и той се улови здраво за косата й.

„Аз ще ги прибера“ — обърнах се към нея. Вървяхме към колата след края на последното състезание. Ребека стискаше малката си купа и вече беше оправила настроението си, дори ме беше завела да ме запознае с приятелките си. Някои от тях познавах, тъй като си бях направила труда да запиша телефонните номера на родителите им и ги бях канила да си играят вкъщи през уикендите, но повечето виждах за пръв път.

„Сигурна ли сте?“ — попита Клер.

„Да, днес повече няма да се връщам на работа“ — отвърнах, ровейки в чантата си за мобилния телефон. Гадост! Четири пропуснати обаждания. Едва се сдържах да не прослушам съобщенията веднага, но изведнъж реших — майната им! Който и да се е обадил, можеше да почака. Но щом вдигнах Том от раменете на Клер и опитах да го сложа върху седалката му в колата, той взе да се бори и да плаче.

„Томи — каза строго Клер, — не се дръж глупаво! Прибираш се вкъщи с мама!“

„Ще ти дам сладолед“ — казах аз. Обикновено това върши чудеса.

„Не, не!“ — закрещя Том и сграбчи Клер за ръкава, докато тя се навеждаше да му сложи колана.

„Шшт!“ — Клер се наведе да го целуне и му каза нещо, което не успях да чуя.

Той се поуспокои, но през целия път към вкъщи проплакваше над сладоледа си, а Ребека не спираше да си тананика: „Сладолед, сладолед, ти си сладък като мед.“ Накрая ми идеше да я цапардосам по главата.