Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (3)

Трета глава
Март

Понеделник, 2 март

Вчера отидохме да видим фермерската къща. Сега пиша много спокойно, но вътрешно страхотно се вълнувам. Сутринта Майк действаше в градината: мяташе падналите листа и сухи клонки върху запаления огън (май всички мъже са пиромани) и ме погледна изненадано, когато се появих навън, изтупана с дълга копринена рокля с цветни мотиви. Том изглеждаше великолепно в червеното си марково комплектче (облякох му го секунда преди да излезем от къщата — обикновено го пазя да впечатлявам майка ми, когато ни идва на гости), а Ребека беше разкошна в елегантната рокличка на цветя. (Познайте кой я купи. Свекърва ми, разбира се.)

„Защо сте се издокарали така?“ — учуди се Майк. Тъкмо изтриваше една сажда от лицето си, изглеждайки много секси в протритите джинси и дебелия син пуловер на осморки. Обичам да гледам как мъжете работят в градината. Не. Поправка. Обичам, когато мъжете изобщо вършат нещо у дома.

„Защото външният вид има значение“ — отвърнах.

„Глупости! — скастри ме той. — Парите имат значение.“

Но все пак влезе вътре и се преоблече — с чифт елегантни панталони и новата оранжева риза на райета, която му бях купила за последния рожден ден.

Къщата беше приказна. Още щом се приведох, за да мина под ниската дъбова рамка на вратата, тя сякаш прошепна с глас на сирена: „Аз съм твоят дом.“ Обикалях из стаите като в транс, притиснала плътно Том в прегръдките си и опитвайки се да усмиря Ребека, която не спираше да събаря дребните и доста противни украшения от масите.

Майк задаваше разумни и зрели въпроси, а аз разглеждах интериора със зяпнала уста. Всичко ме впечатляваше: прозорците на малки квадрати, износените трегери на вратите, спокойната, достолепна атмосфера. Докато се качвахме по стълбите — проскърцващи под разнищения стар килим, — не спирах да щипя Майк и накрая той се обърна и ми изсъска:

„Не се издавай, че ти харесва толкова!“

В овощната градина едва се сдържах да не заподскачам щастливо като Джули Андрюс в „Звукът на музиката“. Беше прекрасно! Имаше дори кокошарник. Двойката възрастни хора, които живеят тук, са ужасно порядъчни: децата им напуснали дома и той се оказал вече прекалено голям — тъжно наистина, защото къщата принадлежала на семейството от три поколения, но сега децата им, включително и двете момичета, имали работа в Лондон и едва ли щели да се върнат в това отдалечено място. Щяло да им се види скучно в сравнение с Лондон. Много хора се интересували от мястото, но те искали някой, който ще се грижи за къщата. Клиент от Лондон с BMW им предложил над триста хиляди, но те не го харесали. Новобогаташ. Аз отчаяно се опитвах да изглеждам като човек от сой, кимах утвърдително и благодарях на бога, че съм облякла дълга рокля вместо минижуп от ликра.

Обзавеждането беше отвратително: пълзящи рози по стените на всекидневната, кафяви килими, стари шкафове в кухнята. Но въпреки това ми се струваше прекрасно. Карахме към къщи мълчаливо, а аз сияех вътрешно. Вечерта двамата с Майк седнахме в кухнята за поредния сериозен разговор.

„Не можем да си го позволим“ — рече той.

„Знам — отвърнах. — Но…“

„Не можем да си го позволим“ — повтори той.

„Знам — казах аз и отпих бавно от кабернето. — Дали да не помолим майка ти и баща ти?“

„Не!“ — извика Майк ужасено. Досега не беше искал от баща си стотинка, дори и за училищната такса на Ребека.

„Тогава да помолим моите…“ — предложих аз.

„В никакъв случай! Утре сутринта ще говоря с банката.“

„Обичам те!“ — Отново засиях. Бурята май беше отминала. Знаех, че къщата ще ни помогне да оправим проблемите помежду си и се почувствах много по-спокойна и щастлива.

 

 

Четвъртък, 5 март

СЕКС. Сексът се превръща в сериозен проблем. След раждането на Том известно време се шегувахме, че Майк направо боледува от липсата му, но сега той не се шегува и иска да се върне положението преди появата на децата. Само че на мен ми е много трудно да правя секс, виждайки в какво съм се превърнала — слон от цирка по гащи и дантелен сутиен.

Снощи например, след като се бяхме любили много приемливо и според мен мисията бе успешно изпълнена, Майк започна:

„Кари, трябва да поговорим за това.“

„За кое?“ — попитах, унасяйки се в нехаен сън.

„За сексуалния ни живот“ — отвърна той.

„Нали току-що правихме секс“ — изтъкнах сънливо.

„Аз правих — отвърна Майк. — Но не и ти. Ти просто присъстваше.“

Боже! Знам, че съм станала много мързелива. Но това е, защото се чувствам ужасно наедряла и не ми се иска да сменям „мисионерската“ поза — така поне коремът ми изглежда донякъде плосък. Щом легна на една страна, и коремът ми ляга до мен. Ако легна върху Майк, има опасност телесата ми да го погълнат като приливна вълна. Не мога да повярвам, че наистина иска да ме гледа, докато се любим.

Когато се срещнахме, бяхме по на двайсет и няколко и се любехме през цялото време — ала тогава коремът ми образуваше права линия от гърдите до бедрата и нищо не ми пречеше да прилагам сексуалните си умения.

Все още усещам болка след епизиотомията^[1]. Знам, че минаха повече от седем месеца, но все още се чувствам тъй, сякаш отдолу имам цип. Тъкмо бяхме успели да подновим сексуалния си живот след раждането на Ребека, и ето че се появи Том. А сексът става много трудно нещо, когато имате деца. Преди всичко постоянно се чувствам изтощена и леглото означава само едно — сън. Ако случайно ме обземе желание през деня, трябва да побера двайсет минути секс в пет и да симулирам страст, докато се ослушвам за стъпки по стълбите, понеже знам, че всеки момент на Ребека ще й писне да гледа „Бамби“ и ще дойде да види защо мама и татко са се скатали в спалнята.

Колко пъти сме лежали като два голи заека с дръпнат до брадичките юрган, произнасяйки пискливо: „Здравей, Ребека! Мама и татко просто искат малко да се погушкат, но ни е студено и затова сме в леглото.“

„А защо гащите ви са на пода?“ — пита със строг глас Ребека.

„Защото ще се къпем, нали, татко?“ — Междувременно Майк вече напълно се е скрил под завивките, а членът му невъзвратимо се е смалил до размерите на пиле голишарче.

Когато бях бременна с Том, изпитвах истински глад за секс, но Майк се колебаеше. Струваше му се, че чукането е малко странен начин да се представи на новото си бебе — и май в това има логика. Освен това съществува и факторът повторяемост, нещо, познато на всички семейни двойки: щом веднъж откриете какво е най-добро за двамата, започвате да правите само него. Заприличва малко на карането на кола: първа скорост, втора скорост и после изведнъж — пета, с лекотата на добре смазана машина. Знам, че Майк намира това за много скучно и копнее да правим секс в банята, в навеса за инструменти, на открито — навсякъде, където сексът може да е малко по-различен. Според мен мъжете никога не надрастват желанието си да трупат точки в това отношение.

Опитвам се да скрия факта, че не ми се прави нищо различно, като издавам различни звуци. Все пак е някакво разнообразие, нали? Всъщност сигурна съм, че преди бях много добра в леглото. Никой от бившите ми гаджета не се е оплакал, и в началото Майк също беше много ентусиазиран от моята охота за секс. Но когато имаш деца, способността да почистваш повърнатото скоростно и резултатно се котира по-високо от сексуалната активност.

„Какво искаш да направим?“ — прошепнах виновно.

„Ами за начало би могла да си по-ентусиазирана. Защо никога не поемаш инициативата?“ Защото никога не ми се иска чак толкова много, е искреният отговор, но едва ли е онзи, който очаква той. „Аз се гордея с теб. Обичам те. Обичам да те любя. Просто искам и ти да ме желаеш.“ Желая те, мисля си нещастно аз. Само че не толкова често, колкото ме желаеш ти, и то все в неудобни моменти. „Не можеш ли да си купиш някакви чорапи или ново бельо?“ — продължава Майк, а аз си представям тъжно купчината посивяло и поизносено бельо в чекмеджето ми.

„Добре, ще го направя“ — лъжа нескопосано.

 

 

Понеделник, 9 март

Тази сутрин пристигна официално писмо от банката, в което пише, че новият ни ипотечен кредит е ОДОБРЕН (най-вече заради увеличението в заплатата на Майк) и че нашият личен ипотечен съветник е Нанси. Заемът ни е максимално висок, почти три пъти колкото двете ни заплати, взети заедно — май е по-добре ИЗОБЩО да не мисля за това колко огромна е сумата. И тъй, Майк трябваше да позвъни на брокера, за да направи офертата, и закъсня за работа. Аз позвъних в офиса и казах, че колата ми отказва да запали. Да живеят колите! Има си известни предимства да караш кола като тази на семейство Клемпът от популярния сериал — всички ти вярват, когато твърдиш, че се е повредила.

Докато Майк се обаждаше на брокера, всички висяхме със затаен дъх на стълбите, а той ни правеше знаци с ръка да изчезваме, за да говори на спокойствие. Отговориха му, че ще се обадят по-късно. По-късно! Как да чакам толкова? Майк бе много сдържан и ни посъветва да не се вълнуваме прекалено, но това беше все едно да затвориш вратата на конюшнята, след като конят вече е излетял оттам, и то в буквалния смисъл, защото снощи казах на Ребека, че ако вземем къщата, ще й купим пони. Още със ставането си тя подскачаше като навита пружина и издаваше цвилещи звуци, галопирайки нагоре-надолу по стълбите. Клер също изглеждаше доволна — сигурно защото ще натрупа повече точки, ако е бавачка в семейство, което живее в Лоун Фарм, а не в Гроув Котидж. Явно къщата е известна в района. Ще мога да я споменавам уж случайно в разговори от типа: „Защо не ни дойдете на гости в Лоун Фарм? Планираме малко градинско парти.“ Дали вече не започвам да се изживявам като дама от хайлайфа?

В офиса ми беше много трудно да се съсредоточа и изпратих съобщение на Кейт. Тя реагира като човек, който знае, че трябва да се радва заради скъпата си приятелка, но всъщност мъничко й завижда и се опитва с всички сили да не го покаже. Защо когато приятелите ни живеят добре или си купуват нещо, което и ние силно желаем, ни е по-трудно да го преглътнем, отколкото ако става дума за враговете ни? Наближаваше четири, а Майк още не се беше обадил. Когато най-после звънна, рече:

„Има една добра и една лоша новина. Коя искаш да чуеш първо?“

„Добрата новина, добрата новина!“ — изписках аз.

„Приели са офертата ни“ — каза той.

„А лошата?“

„Сега остава само да продадем нашата къща и да направим вноската.“

Майната му! Ще мисля за това утре — като Скарлет О’Хара.

 

 

Сряда, 11 март

Тази вечер се прибрах у дома в девет, напълно изцедена. Наложи се да позвъня на Клер в седем, за да я попитам дали не може да остане още малко. Тя каза да, но много резервирано. Ребека грабна слушалката от ръката й:

„Кога се прибираш, мамо? Днес получих похвала по четене, а Шарлот Парсънс падна, удари си коляното и ме оцапа с кръв. А аз…“

„Ребека — прекъснах я кротко, — в момента мама е много заета, хайде да ми разкажеш за това по-късно, става ли?“ Два влака се бяха сблъскали на малка гара близо до Бирмингам, а моята шестгодишна дъщеря ми обясняваше с тънкото си задъхано гласче как приятелката й пострадала на детската площадка. Ник ми възложи да отговарям за отразяването на катастрофата, след като бе изпратил екип на мястото, плюс телевизионния бус.

В офиса беше абсолютна лудница, телефоните звъняха непрекъснато, от Лондон искаха информация, разтревожени роднини се опитваха да разберат какво е станало. В четири часа излъчихме специален подробен бюлетин, едва успявайки да подадем материала навреме. Не искам да се хваля, но умея да запазвам самообладание в критични моменти. Мисля, че опитът ми на родител много помага в това отношение. Щом успяваш да запазиш спокойствие, когато едното дете получи истеричен припадък, а другото заплашва да се търколи по стълбите, значи ще се справиш и с малка железопътна катастрофа.

В края на деня Ник дойде при нас и каза: „Свършихте добра работа.“ Обърна се към всички, а после ме спомена специално. И други колеги дойдоха да ни похвалят: „Браво, справихте се страхотно! Ти беше невероятна!“ Чувствах се изтощена, но изключително доволна. Прекрасно е да движиш нещата! Освен това знам, че нашият екип свърши по-добра работа от телевизията на Майк. Разбира се, няма да му го кажа, когато си дойде довечера… Той се прибра след полунощ и дълго не можа да заспи — толкова беше възбуден. Седяхме в кухнята и се наливахме с вино, знаейки, че утре ще съжаляваме.

 

 

Събота, 14 март

Ребека още ми се цупи след разговора по телефона. Специално станах по-рано в четвъртък, за да я чуя как чете и да ми покаже похвалата, но не получих опрощение. Първоначалната й студенина към Клер, изглежда, се е стопила и тя все повече започва да разчита на нея, вместо на мен. Вчера донесе вкъщи рисунка от училище: голяма червена къща с огромна зелена пътека и черен пушек, излизащ на талази от комина. Пред къщата препускаше трикрако пони. Отгоре пишеше: „за Клер“.

Намерих рисунката чак когато разтребвах стаята й тази сутрин — беше я подпряла на бюрото, което майка ми й беше подарила миналата Коледа.

„Много е хубава“ — казах.

„Тя е за Клер“ — отвърна Ребека, без да вдига глава, заета да сплита опашката на коня на Барби. „О! А за мен няма ли?“

„Не. Тази седмица имах много упражнения по правопис“ — излъга тя.

„Къде е тетрадката ти за упражнения?“ — попитах. Изведнъж осъзнах, че увлечена в работата си, не бях преглеждала упражненията й по правопис цяла седмица.

„В чантата ми, къде другаде!“ — отегчено отвърна Ребека.

Намерих малката синя тетрадка и видях, че е правила упражненията си всяка вечер — с Клер. Също и упражненията по четене, всички подписани със спретнато К.

Внезапно осъзнах, че не съм говорила с учителката на Ребека повече от месец. Започвам да се откъсвам от децата си. Всяка сутрин Клер я води на училище — суети се около ученическата й чанта, спортния й екип, проверява дали е взела тетрадките си за упражнения и накрая я целува за довиждане. Именно на Клер учителката бе съобщила за нежеланието на Ребека да излиза да играе на детската площадка, за успеха й по четене на пето ниво, за това, че не иска да яде грис. Клер не ми бе предала тези съобщения, сигурно защото е сметнала, че може да се справи с положението сама. Разбрах, засрамена, за тези проблеми едва на родителската среща. Ребека вече рядко ме пита къде са гуменките й и вратовръзката — ако нещо изчезне, казва: „Клер знае къде е.“

Тази седмица работих до късно почти всяка вечер, хваната в капана на неистово забързания поток от новини, правейки всичко да спазя крайния срок. Бях забравила за децата и къщата, пометена от вихъра на спешните задачи. В края на седмицата Ник каза, че ако поддържам такова темпо, ще ме прати на интервюто за новата длъжност, а то е точно след месец. Мазната Джорджия също е кандидатствала, а това ме кара да искам мястото двойно повече. Тази седмица липсата й на опит си пролича съвсем ясно — излезе да интервюира оцелели от катастрофата и успя да измисли единствено въпроса: „Как се чувствате?“ Беше истински провал. Може да е хубава като картинка, но е тъпа като галош.

„Хайде да почетем малко“ — предложих аз.

„Нее! — възпротиви се Ребека. — Снощи четох на Клер и сега искам да гледам телевизия.“

 

 

Неделя, 15 март

Тази сутрин всичко тръгна наопаки. След натоварената седмица се чувствах като парцал и ми бе трудно да се занимавам с дребните, изморителни задължения, съпътстващи грижите за две малки деца. В осем и половина Том разля сока от касис от бебешката си чаша на пода, а Ребека обяви на висок глас, че няма да ходи на урока по плуване, макар че щяха да имат изпит и аз старателно бях приготвила екипа й. Изпуснах си нервите, наплясках Ребека и се разкрещях на Том, който избухна в силни, ужасени ридания. Никой не му беше крещял досега. Веднага се почувствах като същинска вещица и когато сред настъпилия хаос се появи Майк, избухнах в сълзи и избягах от стаята. „Какво ти става, по дяволите?“, попита той, виждайки бързото ми отстъпление. После вдигна Том от лепкавото столче за хранене и се зае да успокоява Ребека, която се бе свила на пода и хленчеше през сълзи: „Мразя моята майка! Искам нова майка!“

В спалнята се погледнах в огледалото. Цялата треперех и очите ми бяха зачервени. Защо ударих Ребека? Можех да се справя, винаги се справях. За бога, бях се справила с кърменето на Ребека по три пъти всяка нощ, когато беше колкото Том, защото много трудно заспиваше, макар че работех пет пълни дни в седмицата. Никога досега не си бях изпускала нервите така. Какво ми бе станало? Щом ми каза, че няма да ходи на плуване, буквално почувствах как кръвта ми кипва. Полагам толкова усилия за нея, а тя ми капризничи. Ръката ми се бе стрелнала като змия, преди да осъзная какво правя.

Когато работиш по цял ден, проблемът е, че започваш да виждаш децата си в розово и забравяш колко ужасно изнервящо е да се грижиш за тях. Исках отчаяно да поспя, но не можех, защото Ребека отказва да влиза в мъжката съблекалня с баща си и на плуване задължително трябва да я водя аз. Не можех да не ида и по друга причина — вече бяхме пропуснали два урока и учителката й по плуване сигурно ми бе сложила оценка „напълно некомпетентна майка“.

Винаги закъсняваме за уроците — бързаме и се хлъзгаме по плочките край басейна, Ребека припряно оправя презрамките на банския си, а аз се опитвам да я прегърна, докато Том иска да се гмурне с главата напред във водата. После отивам да седна при останалите майки, за да я гледам, а те си приказват най-спокойно. И всички се познават. Странно. Да не би да има някаква мафия на майките, в която не са ме поканили да участвам? Сигурно ги свързват множеството училищни и извънучилищни занимания на децата им. След като оставят децата си в училище, те имат време да се оплачат една на друга за дребните си проблеми около отглеждането им. Уви, аз не мога да си позволя този лукс — трябва да се занимавам с истински неща, което измества на заден план ядовете около децата.

В момента Ребека изпробва търпението ми, опитвайки се да ме сравнява с Клер. Най-честият рефрен е: „Клер ми позволява.“ „Клер ми позволява да ям бонбони след училище.“ „Клер ми позволява да гледам телевизия преди училище.“ „Клер ми дава да гледам «Съседи».“ „Клер не ме кара да си лягам веднага след Том.“

„Клер не ти е майка! — сопвам й се. — Аз определям правилата в тази къща.“

„Не, не е така! — отвръща Ребека. — Ти никога не си тук. Чух Клер да те нарича «смотанячка», когато по телефона й каза, че ще закъснееш. Исках да те видя в четвъртък, защото в часа по физическо възпитание си ударих крака и исках да ти покажа синьото, но Клер не ми даде да те чакам. Беше ми много ядосана и ме накара да си легна, а тя остана да гледа телевизия. Разплаках се и никой не дойде.“

Майк вече се бе справил със ситуацията, когато слязох, засрамена, долу. Беше поговорил с Ребека, беше измил Том и столчето му и каза, че ще гледа Том, за да излезем само двете с Ребека, макар че бе обещал да се види с Бил за косачката, понеже тази седмица щяхме да обявяваме къщата за продан. Ребека не спря да се цупи през целия път до басейна и изобщо не ми проговори, но издържа изпита. Дадох петте лири, получих значката (която непременно ще зашия върху банския й костюм, щом намеря време) и й купих бонбони „Скитълс“. Но когато коленичих да я прегърна, тя извърна лице.

 

 

Сряда, 26 март

От събота насам през къщата ни се извървя сума народ на оглед. Отначало беше чудесно, но вече започнахме да се побъркваме. От агенцията за недвижими имоти изпратиха един досаден тип с чистак нов ландровър дискавъри, мобилен телефон и риза на райета — да направи оценката. Беше изключително оптимистично настроен и каза, че според него изобщо няма да имаме проблем. „Жалко, че аз не търся къща!“ — каза накрая. (Надявам се да не го казва на всички клиенти.) Предложи да поискаме по-ниска цена, но му отвърнахме, че няма да ни стигне да си купим къщата, която сме харесали. Известно време дъвка антената на мобилния си телефон и после заяви, че ще види какво може да направи. Проклета акула! Проблемът с брокерите е, че комисионата им не се променя много, ако продадем къщата на по-висока цена — колкото по-ниска цена й сложим, толкова по-бързо ще се продаде и толкова по-бързо те ще получат парите си.

Питах се за стотен път дали не бъркаме и дали няма да оплескаме нещата. За първия оглед направих всичко, както си му е редът: пъхнах готов хляб във фурната, за да замирише на хубаво и да се представя като истинска домакиня, която сама си пече хляба, и смлях кафе. Но потенциалните купувачи бяха пълни селяндури и само маршируваха из къщата, изтъквайки дефектите й, които естествено никак не са малко. Аз се опитах отчаяно да подчертая добрите й страни (все трябва да има някакви), а през това време те отваряха с мъка шкафа с чисти дрехи и най-нахално надничаха вътре. Много се изложихме, когато върху главите им падна голямо парче от мазилката. Майк също се стараеше в началото, но на петото посещение в неделя реши, че отговорът се крие в тоталното отричане. Даже се забавляваше. „Този навес е ужасно малък — обясняваше той, докато си проправяхме път през калта в градината. — Прекалено тесен е, а и покривът тече.“ „Какво е отоплението?“ „Нафта. Много скъпо ни излиза“ — отвръщаше той, докато аз се пулех в него с отворена уста.

Ребека се измъчва от мисълта, че трябва да изостави стаята си, и във вторник вечерта я заварих да подсмърча в леглото.

„Какво има, скъпа?“ — възкликнах и я прегърнах силно.

„Не искам да се местя! — проплака тя. — Това е нашата къща! Стаята ми няма да е същата!“

„Ами понито, забрави ли за понито?“

При тези думи личицето й грейна.

 

 

Събота, 28 март

„Имам добри новини“ — обяви Майк сутринта. Лежеше с ухилена физиономия в леглото, докато аз се мъчех да се напъхам в джинсите си отпреди раждането на Том. Синът ми вече се намираше долу, в кошарката си, а Ребека бе на гости у Джил — много се разбира със Сузи, дъщерята на Джил; когато са заедно, не спират да се кикотят и да се щипят.

„Какви?“ — полюбопитствах, докато се извивах и подскачах, опитвайки се е всички сили да вдигна ципа на джинсите.

„Стив — от службата — има вила в Скалистите планини, дава я под наем. Попита ме дали не искаме да прекараме там една седмица след Великден. Било идеално за ски.“

„Страхотно! — отвърнах. — А спомена ли колко ще струва?“

„Каза, че можем да ползваме вилата безплатно, защото по това време нямало наематели. С пътните все ще се справим някак…“

Усетих как ме изпълва приятна възбуда… Ура! Истинска почивка!

„Децата ще са очаровани.“

Представих си как Ребека ще се учи да кара ски, а Том ще лежи в раница на гърдите ми или просто ще си играе в снега.

„Кари — измънка Майк, — мислех да не вземаме децата с нас.“

О! О, ясно! Почивка за възрастни. Не сме имали такава, откакто Майк ме замъкна на една кошмарно скъпа почивка във Франция след раждането на Ребека. Тогава обикалях из цял Дордон^[2] да търся телефонна кабина и щом я откриех, с мъка успявах да се свържа с майка ми, впрягайки всичките си знания по френски, а тя неизменно ме успокояваше: „Всичко е наред, скъпа. Гледай си почивката. Знам как да се грижа за деца, вас как ви отгледах!“ „Чудя се как оцеляхме“, мислех си мрачно, докато се тътрех отчаяно към колата. Майк потропваше с пръсти по кормилото и се усмихваше снизходително. „Още ли са живи? Майка ти не е ли подпалила къщата?“ Лесно му е да се присмива — не познава майка ми, както я познавам аз. Тя създава впечатление за напълно нормален човек, но само ако не обръщате внимание на навика й да си приказва сама. В такива моменти ми прилича на извънземно.

„Кой ще се грижи за децата? Майка ти ли?“

НЕ. В никакъв случай!

„Клер“ — отвърнах бързо.

„Разбира се!“ Майк веднага се съгласи.

„Просто ще й платим допълнително, понеже ще трябва да преспива тук.“

Майк се усмихна толкова щастливо, че не се стърпях и го приближих, сковано като робот, за да го прегърна. Ох! Направих грешка, че се наведох. Най-накрая успях да пъхна копчето в илика. Ако издържа, през деня джинсите ще се отпуснат.

„О, Кари! Толкова се радвам, че ще бъдем само двамата!“ — възкликна Майк.

Аха, мисля си. Сексмаратон. Но аз съм в безопасност — никога няма да успея да сваля джинсите си.

 

 

Понеделник, 30 март

Не беше никак лесно да кажа на Ребека, че ще ходим с баща й на ски. „С татко ще заминем за седмица — започнах храбро. — Намерихме една вила, там е много студено и не е подходящо за деца. Ти ще останеш тук с Клер и ще си правите чудесни разходки, а като се върнем, ще отидем на гости на баба…“

„НЕ! — изпищя ужасено Ребека. — Искам да дойда с вас! Винаги ме оставяте! Всеки ден!“ После избяга в стаята си и затвори вратата с трясък.

„Добро начало“ — намръщи се Майк.

Клер също не изглеждаше много очарована, когато тази вечер й казах.

„Тъкмо се канех да ви помоля… оня ден си говорехме с моята приятелка Хелън… нали я знаете, дето работи за Хендерсънови… тя взема много повече от мен. Дали не можете да ми увеличите заплащането, парите не ми стигат…“

Не й стигали парите? Кара чисто нова кола, живее при майка си и баща си, харчи цялата си заплата за нови дрехи и козметика и иска още!

„Добре — съгласих се. — Ще ти я увеличим от този месец. Как мислиш, ще успееш ли да се справиш сама цяла седмица? Ще дам кучетата на хотел, а ако много се затрудниш, майка ми ще дойде да ти помага…“

„Няма нужда. Ще се справя. Само че дали не може да дойде и гаджето ми? Аз… живея при него, не при майка ми.“

Виж ти! Тя се чука с някакъв нехранимайко от средната класа, а аз през цялото време си мислех, че е последната девственица в Оксфордшир!

„Добре — съгласих се. — Стига да не ти пречи да гледаш децата…“ Реших да не споменавам тази малка подробност на Майк. Едва ли ще е особено доволен, ако разбере, че приютяваме чуждите гаджета в къщата си.

 

 

Вторник, 31 март

„Ще те помоля нещо — обърнах се тази сутрин към Кейт. — Нали се сещаш за онзи дом на здравето? Разполагам с две седмици да отслабна, за да не изглеждам като плондер върху ските. Ще можеш ли да уредиш нещо за този уикенд?“

„Ура! Значи получи разрешение да се позабавляваш!“ — радостно се провикна Кейт и се завъртя кокетно в новия си сив копринен костюм. Последното, от което се нуждае, е да отслабва.

Забележка: Трябва да си намеря пълни приятелки.