Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (2)

Втора глава
Февруари

Неделя, 1 февруари

Бях забравила какъв кошмар е да се опитваш да напъхаш всички домашни задължения в рамките на един уикенд. Това е истинска вихрушка и утре ще отида благодарна на работа, за да си отдъхна. Трябваше да напазарувам за цяла седмица с едно излизане. С децата. Няма почивка за мен. През седмицата бях помолила Майк няколко пъти да се прибере по-рано и да гледа Ребека и Том, докато ида до супермаркета, химическото чистене, зоомагазина за храна на кучетата и бензиностанцията, та да заредя с бензин и да почистя с прахосмукачка криво-ляво. Майк така и не намери време. А после, по средата на закуската, върху лицето му се изписа гузен поглед и призна, че е обещал на Бил да играят голф. Последва серия от взаимни обвинения, но накрая той заяви, че не можел да подведе Бил. А мен може, така ли?

Това означаваше, че трябва да се оправям в супермаркета с шестмесечно бебе, опитващо се отчаяно да изпълзи от количката и да се пъхне под колелата й, и шестгодишна фурия, изчезваща с писъци между щендерите и пееща с цяло гърло любимата си песничка. После Ребека настоя да претегли всички плодове внимателно на ръка, привличайки усмихнати, одобрителни погледи от всички стари дами наоколо, и аз не посмях да измъкна бананите от ръцете й и да й издърпам ушите. Докато стигнем до касата, главата ме цепеше и веднага се предадох за бонбоните.

После започна един от онези дни на забързан кадър: отчаяно се втурвам да прибера дрехите от химическото чистене, преди да затворят по обед. (Дали това ранно затваряне не е някакъв ритуал за измъчване на клиентите?) После целия следобед купувам дребни, но очевидно много наложителни неща от различни магазини (и всеки път вземам децата с мен, защото не мога да ги оставя в колата). Накрая се прибирам у дома и започвам да мятам огромни купчини пране в пералнята. Майк си дойде в осем и се срути на дивана. „Господи, като пребит съм!“ — обяви той. „Нима? — казах любезно. — Аз пък се чувствам свежа като репичка.“ — И заспах с отворена уста.

 

 

Сряда, 4 февруари

Пълен провал на работата днес. Пуснахме местната радиостанция — най-вече за да свием някоя история — и в едно от предаванията се чу плач на бебе. О, боже! В гърдите ми тревожно заби камбана. Плач на бебе. Том. Трябва да нахраня Том. Трябва да нахраня Том СЕГА. А аз седя и невинно планирам отразяването на изборите, докато гърдите ми изригват като Везувий. Млякото се просмуква през подложките и изцапва блузата ми. Свита на две, аз се втурвам с пламнало лице в тоалетната, увивайки се плътно със сакото. В усамотението на мраморните й покои се потвърждават най-лошите ми страхове. Отпред на блузата ми са избили две огромни, разрастващи се петна — петна, които не могат да се обяснят със случаен инцидент: „Спънах се и се полях с две чаши кафе едновременно.“ „Кранът на чешмата изхвърча и ме заля.“

Наложи се да прекарам половин час в тоалетната и да попивам трескаво кърмата, след което се наведох по възможно най-неудобния начин пред сешоара, опитвайки се да изсуша блузата. Както се и очакваше, тя изсъхна с две огромни кръгли петна отпред. Сутиенът ми също бе съвсем мокър, но него не можех да сваля, защото циците ми щяха да увиснат като асансьор. Каква лудост обхваща гърдите ти, когато имаш деца? На двайсет и седем години имах две съвършено нормални, стегнати, немного големи кълба, със зърна, разположени по средата и сочещи доста прилично нагоре. Трябва да кажа, че никога не съм им отделяла особено внимание. Имах ги и толкова; всяка сутрин трябваше да ги прибирам в сутиен, след което повече или по-малко забравях за тях; те просто бяха част от моето тяло, както коленете ми. Първият признак, че съм бременна с Ребека, бе, когато започнах да се чувствам тъй, сякаш зърната на гърдите ми ще избухнат. Постепенно циците ми взеха да се издуват все повече — като големи баражни балони. Отначало на Майк това му харесваше — все едно бил женен за Доли Партън — и аз непрекъснато го плясках по немирните ръце. Към края на бременността обаче гърдите ми започваха да експлодират върху него в най-неочаквани моменти — например по време на оргазъм. Чудесно е да знаеш, че жена ти е получила оргазъм, но е малко стряскащо, когато гърдите й изригват.

След раждането на Ребека проблемът се задълбочи и двамата често се събуждахме сред голямо езеро. После, щом спрях да я кърмя — на девет месеца, гърдите ми изчезнаха. Имам предвид — напълно. В един момент бяха огромни пъпеши, а в следващия — дребни лимончета. Освен това леко се бяха смъкнали. „Приличаш на ония африканки, дето ходят голи до кръста“ — ухили се Майк, докато разглеждах силно промененото си голо тяло в огледалото. В стария ми сутиен изглеждаха като малки изгубени кученца. В резултат се вманиачих на тема сутиени „Уъндърбра“, за да ги повдигна до нивото на подмишниците ми.

Щом забременях с Том обаче, пак се върнаха — като по чудо. Къде се бяха скрили дотогава? Сигурно някъде на гърба. Майк пак се почувства щастлив. Колко му трябва на един мъж да е щастлив! Ако мъжете имаха гърди, изобщо нямаше да им се налага да ходят на срещи. Както и да е, сега пък трябва да внеса известни промени в работното си облекло.

Странно съчетание съм в момента — печен телевизионен репортер с остър като бръснач ум и подгизнало от кърма тяло. Защо циците ми не станат, каквито бяха през деветдесетте? Как да съм жена със сериозна кариера, когато имам такива невероятни, експлодиращи гърди? Да можех да спирам изтичането на млякото с кранче… Разбира се, знам, че изобщо не трябваше да кърмя Том, че трябваше да го сложа на бутилка още в началото, но това е медицински неиздържано. Ще те лиша от всички тези жизненоважни антитела и не знам още какво си само защото скоро смятам да тръгна на работа. Останалата част от деня прекарах, свита на бюрото си. По всемирния закон за гадостите в офиса беше горещо като във фурна. Кейт се появи по някое време и каза: „Не ти ли е горещо? Защо не свалиш сакото си?“

„Това е дълга история — отвърнах. — Със сигурност ще те откаже да ставаш майка.“

 

 

Петък, 6 февруари

Сутрините ни придобиват определен модел. В седем зазвънява будилникът и всички се размърдваме неохотно в леглото. Всички: тоест Майк, аз и Том. В момента пронизителната сирена на Том ни буди около шест и Майк ме побутва закачливо с крак: „Бебето ти плаче“. Едва се сдържам да не избухна и си отмъщавам, като вдигам със себе си юргана, докато ставам. Ако не го направя, Майк просто се увива в него като пашкул и заспива отново. Прекарвам пет безплодни минути в опити да убедя Том да остане в креватчето си, защото още е рано, но не мога да го заблудя и правя компромис — вземам го в леглото при нас. Така се постигат две неща: а) аз мога да се върна в леглото; и б) Майк също може да поспи.

Добре поне, че Том не се събужда преди шест. Когато Ребека беше на около две годинки, придоби садистичния навик да се събужда в пет. Това продължи около година, преди часовникът на малкото й телце да се настрои отново на „човешко време“. Беше много малка, за да обикаля ненаблюдавана из къщата, затова една цяла отвратителна година ставах като пияна от леглото, препъвах се надолу по стълбите, пусках видеото и после се опитвах да подремна на дивана, което, разбира се, е напълно невъзможно, защото разсъниш ли се веднъж — край. Няма нищо по-странно от тези сумрачни утрини, когато ти се струва, че си единственият буден човек в целия свят. Изглежда ти направо чудовищно да ставаш толкова рано и да очакват от теб да оцелееш. Слава богу, че порасна, защото в противен случай сигурно щях да съм принудена да я убия.

През следващия половин час се опитваме да поспим още малко, докато Том пълзи върху главите ни. Когато започнат да ти навират в лицето увиснало дъно на памперс, единствената разумна алтернатива е да станеш от леглото. Майк бърза да се пъхне пръв под душа, докато аз се заигравам с Том. Обичам да е в леглото с мен: пълничък и пухкав, и толкова гальовен — много по-гальовен, отколкото беше Ребека. После се опитвам да взема душ, а Том пълзи из банята и си избира разни интересни предмети за игра: ножчета за бръснене, дамски тампони, нокторезачки. Все пак в банята ми е по-лесно, защото той може да влезе с мен и аз знам къде е.

Следващата ми задача е да събудя Ребека. На крехката шестгодишна възраст тя вече е придобила нрава на раздразнителен тийнейджър и смята леглото си за свещено убежище. Затова внимателно започвам горещите си молби към купчинката под юргана: „Мисля, че вече е време да ставаш, Ребека.“ „Ребека, вече е седем и половина, ще закъснееш за училище.“ „РЕБЕКА, АКО НЕ СТАНЕШ ВЕДНАГА, ЩЕ ПОВИКАМ ПОЛИЦИЯ.“ Най-сетне изпод юргана се подава едно тънко краче и тя се изсулва от леглото, за да прекара половин час върху тоалетната чиния, взряна безцелно в пространството, преди да стане и да забрави да пусне водата. Половин час по-късно я откривам да си тананика щастливо само по потник и гащички, старателно залепвайки стикери на Спайс Гърлс в един албум. Връщам се в стаята си да избера какво ще облека. Или веднага решавам какво да облека, или дрехите се разлитат от гардероба ми, сякаш са запратени от невидима сила. Слагам си спирала, докато Том се е отпуснал тежко върху крака ми или се опитва да се покатери по бедрата ми, сериозно застрашавайки чорапогащника. Все още не съм сменила памперса му. Мисля си, че може би трябва да оставя тази радост на Клер. През цялото време се ослушвам да чуя шума от ключа й във вратата — тогава ще се освободя от всички майчински задължения. Майк междувременно е излязъл от душа, облякъл се е и си е направил чаша кафе. Този мъж направо заслужава медал. Направил е всичко това съвсем сам, без чужда помощ.

„Знаеш ли какъв е проблемът ти? — казва той, надничайки през вратата на спалнята, за да си вземе довиждане, безупречно избръснат и изтупан в костюм и раирана вратовръзка. — Липсва ти организация.“

После изчезва, преди да запратя по него Том или чантичката си с гримове.

Ребека го чува да тръгва към вратата и изхвърчава като торпедо от стаята си, крещейки: „Татко!“. Той се обръща да я вземе и я завърта около себе си, преди да излезе, подсвирквайки, напълно готов да посрещне деня. Когато Клер пристига, Том изписква радостно при звука на гласа й и аз се изстрелвам долу да й го връча. Сутрин всичко е въпрос на време. Ако Клер закъснее с десет минути, и аз закъснявам с десет минути, което означава, че се появявам на сутрешната оперативка със зачервено лице и разтворен цип на полата, докато всички мъже се споглеждат усмихнато и си мислят: „Жени!“. Понякога си представям как стоя с хронометър на вратата — толкова съм обсебена от желанието Клер да идва вкъщи навреме. Когато най-накрая се появява, ми отправя опрощаваща усмивка, която ясно говори, че съм най-некомпетентната майка на света.

„Горкият Том! — възкликва тя. — Ей сега ще ти сменя памперса, малкото ми мъжленце!“

 

 

Сряда, 11 февруари

В офиса се носят слухове, че се открива нова длъжност — заместник-редактор (по планирането). Обичам го това Би Би Си. Щом на шефа на регионалната секция му омръзне да си играе с моделчетата на самолети върху бюрото, изведнъж решава напълно да преустрои местното управление, затова всички са в постоянен страх и никой никога няма истинска работа. В един момент си седиш съвсем сигурен на мястото, с табелка редактор (новини) на вратата, а в следващия те изритват в някой мрачен, забутан ъгъл на ада от лабиринти, наречен Телевизионен център, за да създаваш нов уебсайт в отдела за двайсет и четири часово излъчване по интернет. Тези рачешки движения встрани се наричат временна работа, но всъщност са създадени, за да може хората, които са писнали на шефа си, да бъдат изолирани и никога повече да не видят сериозна работа. Това му е хубавото на Би Би Си — толкова е голямо, че част от персонала може да се изгуби в него. Завинаги. Накрая някой ще си спомни за „изгубените“ и ще провре глава през вратата: „Как я караш? Чудесно? Работата ти е много интересна? Браво на теб!“ — и ще ги остави да събират прах още една година. Застоялите води на Би Би Си са пълни с мъже на средна възраст, които играят крикет с топки от вестникарска хартия по коридорите.

Те са избутани встрани, за да направят път на двайсет и пет годишни жени с прически ала Али Макбийл, миниполи, сурово изражение на лицето и диплома на специалист по комуникации и медийни науки. Никога не е било по-добре да си жена — но като се замисля, май е далеч по-сигурно да си репортер. Редовите работници ги уволняват по-малко и не ги навират в някой ъгъл, освен ако те самите не пожелаят да се преместят. Все пак част от мен си мисли: „Хмм, хубаво ще е да стана шеф“. Майк вече е изпълнителен не знам какъв си в близката телевизия „Мидландс“ и не ми харесва да ме изпреварва толкова в кариерата. Така съм с по-малко муниции в споровете от рода на „аз върша най-много работа, затова съм най-изморен“, когато се дърлим на дивана, щом децата си легнат. Не знам какво ще каже Майк по въпроса. Да съм шеф ще означава повече пари, но също и повече отговорности и — уви! — повече време в офиса. Вече работя четири дни в седмицата по десет часа (слава богу, че петъците ми са свободни), но като шеф ще работя пет дни по десет часа и ще оставам за вечерни съвещания. Знам обаче, че се опитват да привлекат повече жени в ръководството, а аз също съм жена и следователно съм наполовина вътре. С положителност ще намерим къде да харчим парите си (в ума ми все повече назрява хитрият план за фермерската къща), освен това Ник ме цени, нали затова в момента отговарям за координацията при отразяването на изборите, въпреки че стои малко нащрек, защото съм майка. Горкият стар Ник. Такъв динозавър е. За него жените са жени, докато се сдобият с деца, а после стават майки. Изобщо не може да приеме идеята за работещите жени.

Кейт веднага ми изпрати съобщение:

„Кандидатирай се! Ще бъдеш страхотна! Иначе госпожица Невероятни бикини (разбирай Джорджия) веднага ще се намърда и ще ти стане шефка.“

Хмм! Добър довод. Това наистина ще е непоносимо, особено като се има предвид, че е десет години по-млада от мен и никога не е чувала за срещи на енорийския съвет или за магистратски съд^[1]. Просто от курса по медийни науки се е озовала с грациозен и безболезнен скок направо в телевизията, без да е изцапала ръцете си в мелницата, наречена местни вестници. Как ли ще се справя с интервюто? Какви ли въпроси ще ми зададат? Разбира се, това, което всъщност се питам, е: какво да облека?

 

 

Събота, 14 февруари

Смятам да стана по-твърда по отношение на разпределението на труда между половете. След изминалата седмица се чувствам абсолютно стресирана и би било идеално да прекарам целия уикенд, легнала в ароматна вана, заслушана в успокояваща бавна музика, докато отпивам изстудено „Совиньон блан“, без деца в радиус от сто километра — особено такива с писукащи пингвинчета, настояващи да влязат във ваната при мен. Днес Майк великодушно заяви, че той ще вдигне децата от сън и ще им направи закуска. Съвсем сам. Ура! Ще мога да поспя още един час. Но така и не заспах отново. Въртях се в леглото и се обръщах ту на едната страна, ту на другата, гледах към петното на тавана, което Майк пропусна да мине с четката, когато ремонтирахме къщата, и си мислех колко сме превишили кредита си, колко много искам фермерската къща (все още не съм се осмелила да спомена за това на Майк) и как да я купим и в същото време да задържим Клер.

Какво можем да продадем? Кого можем да продадем? Онзи ден се улових как се заглеждам в горкия Търтъл — в края на краищата той е напълно обучено ловджийско куче и талантът му стои съвсем неизползван — но се съмнявам, че ще ни донесе повече от шестстотин лири. Докато го наблюдавах, той наклони глава на една страна и наостри уши. Как да продадеш куче с толкова сладка муцуна? Колко можем да вземем за тази къща? В селото ни има голямо търсене на стари къщи, а нашата е много стара — две мнения няма. Ако блъснеш някоя от вратите малко по-силно, върху главата ти се посипват дървесни парченца. Беше идеална, когато бяхме само Майк, аз и Ребека; имахме си и свободна стая и къщата никога не изглеждаше неудобно пълна. Но сега с Том и Клер добих чувството, че започваме да се спъваме един в друг като във филмче на Том и Джери. А и няма къде да държа детската количка, освен в коридора, и всеки път, щом се промъкваме край нея, тя ни ухапва.

Иска ми се да има и повече дворно място, а градината ни е миниатюрна. Ще трябва буквално да удвоим ипотечния си кредит, и то само за да дадем капаро за новата къща. Подобни мисли не предразполагат към заспиване, както можете да си представите. Лежа, обляна в студена пот, около час, преди настъпилата странна тишина долу да ме изхвърли от леглото. Хубаво е, когато Майк се грижи за децата, но не устоявам на желанието да надникна и да видя с какво се занимават — само за да се уверя, че правят фигурки от пластилин или играят на шах, а не гледат „Малката русалка“, скупчени на дивана. Давам на децата да гледат видео само временно, преди да се заловим с друга, поощряваща мозъка дейност, но когато го прави Майк, това означава, че се отървава от грижите за тях.

Естествено заварих ги точно така — скупчени на дивана, със спуснати завеси, да гледат футбол по сателитния канал. Каква игра могат да покажат тези мъжаги с подстрижка ала корнуолски пай^[2] в девет часа сутринта? Дали не съществува опасност да се отегчат от самите себе си? Мисля, че спортните програми са създадени, за да дадат на всички мъже в цялата страна извинение, та да могат да се освободят напълно от всички семейни ангажименти и да се преструват, че гледат нещо страшно важно, когато всъщност просто спят.

Ребека старателно лакираше ноктите на краката си в яркосиньо с някакъв лак, който Джил й беше дала (вече й замислям отмъщение — дъщерите й са на десет и пет години, затова мога да им купя по един комплект за гримиране), а Том лежеше, проснат по гръб, върху гърдите на Майк, тъкмо си сваляше чорапите и ги мяташе по ретривъра Ангъс, който хъркаше пред телевизора. „Така значи — вдигнах вежди аз. — Модерно гледане на деца, а?“

„Това е квалификационен мач за Висшата лига“ (или нещо от сорта) — обясни Майк.

„Е, щом е толкова важно…“ — подхвърлих иронично и подбрах децата да ги облека.

Майк затвори плътно вратата на хола и се върна обратно на дивана. Доколкото можах да разбера, единствено беше успял да ги натъпче с овесени ядки, преди да се изтощи и да се пльосне пред телевизора.

Той прекара остатъка от деня в легнало положение, ловко отбягвайки всички опити да го включа в семейните занимания. Как успяват мъжете да стоят без работа толкова дълго време? Ако седна за повече от пет минути, започвам да се чувствам виновна. Винаги има нещо, което трябва да се свърши. Продължавам да изпращам Ребека с малки задачи при него, например да изхвърли боклука, но той упорито я „изплюва“ — както прахосмукачка гайка. Май трябва да прекара една седмица с децата, за да има някакъв баланс. Но знам точно какво ще направи: ще ме изчака търпеливо да изляза и веднага ще позвъни на майка си, която ще дотича с истерични писъци на помощ. Как да очакваш от един мъж да се грижи за децата съвсем сам? Знам, че майка ми никога не ни е оставяла — мен и двете ми сестри — сами с баща ми. Според мен тя сериозно вярваше, че той или ще ни убие, или напълно ще забрави за нас и ще излезе нанякъде. Говорим за мъж, който все още не знае (в двайсет и първи век!) как да борави с чайника. Ето колко „модерни“ са моите родители. Съветът на мама за сигурна и успешна кариера е да се усмихвам много и винаги да изглеждам колкото е възможно по-добре, за да впечатлявам шефа си (неизбежно от мъжки пол).

Родителите на Майк са същите, макар че баща му вероятно е още по-голям феодал. Той ме нарича работещото момиче. „Как е работещото момиче?“ „Чудесно, благодаря. Как е средновековният мъж?“ Щом дойде на гости за уикенда, майката на Майк постоянно проверява децата за следи от небрежно отношение и се заема да мие косите им и да чисти ноктите им — дейности, които аз така и не успявам да свърша, защото изискват много емоция, а след работа съм бедна откъм емоции. Добре че разчитам на Клер за това.

 

 

Неделя, 15 февруари

След мързелуването на Майк вчера реших днес да прекараме един семеен ден навън. Нали се сещате, от онези, когато усмихнатите мама и татко натоварват колата за страхотен пикник в близката зоологическа градина. През цялото време дотам се скъсват да пеят, а в края на деня доволно дете с конска опашка се обръща към тях и казва: „Беше невероятно. Благодаря ви, че сте мои родители“.

Разбира се, когато се събудихме, валеше като из ведро. Майк погледна унило през прозореца и рече: „Може да видим патици и дори пингвини, но леопардите със сигурност ще са вътре и ще гледат телевизия край камината“. Ребека обаче беше толкова развълнувана от мисълта, че ще излезе с двамата си родители — обикновено се редуваме, за да намалим риска от трудни за овладяване ситуации, та сърце не ни даде да я разочароваме. Проблемите почнаха още щом се опитахме да вкараме децата в колата. Аз навлякох Том с толкова много дрехи, че заприлича на матрьошка, и после го привързах към детската седалка. Той мрази коланите и започна да пищи и да се бори. Майк междувременно потропваше с крака край колата, поглеждаше часовника си, след като се бе справил с херкулесовската задача да се приготви за излизане, и проверяваше дали е взел портфейла си.

Аз успях да уловя Ребека и да я напъхам насила в палтото и гумените ботуши, преди да се втурне обратно в къщата, за да си търси играчка за компания — най-малкото й плюшено зайче, изчезнало от дни. Най-накрая намерихме зайчето под леглото, потънало в прах, а в това време Майк потропваше все по-нервно с крака. Извинявайки се виновно (за какво?), аз набутах Ребека в колата и се втурнах отново в къщата, за да взема чантата си, обсипана с пайети.

„Вече може ли да потегляме?“ — попита Майк, докато палеше мотора на волвото.

Излязохме от алеята пред гаража, поехме по посока на Котсуолд Уайлдлайф Парк и аз почувствах как напрежението постепенно се оттича от мен.

„Пишка ми се“ — обади се Ребека.

Разбира се, не пяхме, защото Майк слушаше напрегнато спорта по радиото. По целия път не спирах да гледам облаците, молейки се небето да просветлее, но навън продължаваше да ръми. Паркингът на зоологическата градина беше почти празен. Обикновено когато идваме тук, колите са наредени в безкрайни редици, припрени майки товарят бебета в колички и се опитват да усмирят превъзбудени петгодишни хлапета, изгарящи от желание да се втурнат към маймуните, за да видят голите им задници. Но днес паркингът беше просто едно огромно, призрачно пространство.

„Дали е отворено?“ — попитах с тайната надежда отговорът да е не. Уви — в края на паркинга забелязахме още няколко коли с унил вид, а в будката за билети една дърта кокошка бе обвила тялото си с ръце, за да се топли.

„Може ли да ползваме намаление?“ — попита бодро Майк.

„Не!“ — отряза го тя и се наложи Майк да й даде огромна сума за семейния билет. Беше добил отчаяния вид на човек, който предпочита да седи в дружеската, уютна атмосфера на някоя кръчма — с чаша бира в ръка — и да коментира: „Според мен тази дузпа беше малко…“ пред група мъже със сходни интереси, но вместо това, храбро придружаваше малката си банда в една мокра и празна зоологическа градина.

В крайна сметка обаче си изкарахме чудесно. Ребека на няколко пъти цопна в локвите и намокри чорапите си, но не се оплака нито веднъж; преди да заспи, Том хвърли един поглед на гигантската костенурка, тъй че си оправда парите за билет; а Майк се забавляваше като дете, дразнейки мармозетките^[3] — за голяма радост на Ребека, която много обича, когато татко й се прави на гламав. На мен просто ми беше приятно да съм с тях и да разполагам с пълното внимание на Майк.

Дори и вечер Майк продължава да е мислено ангажиран с работата си. Става все по-трудно да разговаряме — когато най-сетне се прибере у дома, аз го атакувам с въпроси като Испанската инквизиция, защото иначе няма да си кажем нищо. Разговорите ни сега протичат по следния модел: моя милост задава безкрайни въпроси за това как е минал денят му, а той отвръща неохотно: „Защо ти е да знаеш всички подробности?“ Подложен е на много по-голямо напрежение, откакто стана шеф на новините, и му е все по-трудно да се откъсне от проблемите. Вечер телефонът звъни настойчиво и когато се събудя в два през нощта, често го виждам да лежи и чете, неспособен да заспи.

Не бива да съм толкова лоша с него. Но нали аз съм тази, която се носи с огромни списъци в главата и трябва да помни дали ни е свършило маслото и дали днес Ребека си е взела тетрадката за упражнения. Често по време на някое съвещание в редакцията, докато говоря за схемата на утрешните новини, напрягам ума си да се сетя дали имаме достатъчно наденички за вечеря. Неговият мозък се движи само по една писта през деня, докато моят май минава по трийсетина. Но днес беше чудесно да го гледам как си почива, спринтирайки с Ребека на раменете си и карайки я да се смее истерично. Тя направо го обожава. Мъжете с деца са много секси, нали? Те си мислят, че жените копнеят за огромни пениси, но истината е, че предпочитаме мъже, които обичат децата. Докато го гледах как е прегърнал Ребека и я целува незабелязано по косата, а тя се смес пред клетката на паякообразните маймуни, закопнях за старите дни, когато Ребека току-що се бе родила. Тогава имахме по-малко пари (или поне бяхме по-малко обременени с разни неща, например с големи ипотеки) и работата ни не беше толкова напрегната, затова прекарвахме много повече дни заедно. Чувствахме се много повече като истинско семейство. И двамата си бяхме у дома в шест всяка вечер и не работехме през уикендите. Дори пазарувахме в супермаркета заедно, преди да го обявят официално за свободна от Майк зона. Сега Майк прекалено често отскача до офиса в събота; почти всяка вечер и в неделя влиза от домашния компютър в служебния и прави мониторинг на предаванията на конкуренцията. Все едно живея с Бил Гейтс, но без милионите му.

Границата между работата и личния живот все повече започва да се размива, мисля си, и ние се справяме с положението, подхвърляйки децата си на грижите на чужд човек срещу заплащане. Но после идвам на себе си и си напомням, че всички се движат напред, всичко се променя и човек просто трябва да се приспособи и да извлече максимума от живота. След зоологическата градина ние (изключително храбро) отидохме да пием следобеден чай в един от онези шикозни малки хотели в Бърфорд, изпълнен със свадливи старци в блейзери и техните съпруги с перлени гердани. Да не повярваш колко бързо може да опразниш района с едно омазано с храна бебе и превъзбудено шестгодишно дете! Нарочно седнах настрани от Том, за да оставя Майк да се занимава с лепкавите му ръце и разлетия сок. Защо бебетата все гледат да се омажат? Ребека седеше на крайчеца на стола си като голям човек и сърдито наблюдаваше Том. Обикновено гледа на него като на необходимо зло (мисля, че горчиво страдаше, когато я дарихме с братче), но навън, в присъствието на други хора, той я притеснява ужасно.

„Мамо — изсъска тя, — взел е захарта.“

„Всичко е наред — успокоих я. — Няма да може да отвори пакетчето. — Чу се слаб шум от разкъсване на хартия. — Нищо, така ще кротува“ — добавих, докато той правеше големи замечтани кръгове с опакото на ръката си в средата на захарта, разлетия портокалов сок и късчетата от сандвича с майонеза. Помислих си, че персоналът ще трябва да използва маркуч, за да измие след нас. Потеглихме към дома сред отмиращата светлина на деня, със Спайс Гърлс по радиото, за да угодим на Ребека, и в този момент напълно бяхме загърбили утрешната работа.

 

 

Сряда, 18 февруари

„Знаеш какъв е проблемът ти — каза Кейт по време на обеда, докато си играеше с пармезана и диетичната салата в скъпото кафене близо до офиса. — Разполагаш с твърде много време. Трябва да се огледаш за хоби.“

Бях й се оплаквала надълго и нашироко как никога нямам време за себе си. Разбира се, ако бях разумен човек, щях да задържа Клер още половин час след прибирането ми у дома (за да имам поне глътка въздух да се преоблека, да си взема душ или просто да прочета вестника) и да я помоля да идва по-рано, преди да тръгна на работа. Но аз се чувствам виновна, че оставям децата, и затова организирам нещата по следния начин: щом тя се появи, връчвам й Том (обикновено наполовина облечен) като палка в щафетно бягане и изкрещявайки финално на Ребека да става от тоалетната, изхвърчам от къщи. Вечер се прибирам и веднага искам децата само за себе си. Освен това… ох, трябва да си го призная… Клер определено ме дразни. Има навика да прави уж невинни изказвания, но в тях прозира критика към моя живот и начина, по който стопанисвам къщата. Отношенията с бавачката са много сложно нещо. Разчиташ на нея отчаяно, защото иначе няма как да работиш, затова се налага постоянно да й правиш мили очи от страх да не каже: „Напускам“ — и да се озовеш в небрано лозе. Би трябвало да упражняваш известен контрол, щом й плащаш, но и не бива да се отнасяш с нея като със слугиня. Справям се с положението, като се държа прекалено мило, което сигурно кара Клер да си мисли, че съм мека Мария. Разбира се, Майк настоява да направя забележка на Клер, вместо да му се жалвам, че Ребека става все по-неуправляема, но не смея — твърде голяма страхливка съм.

В момента се прибирам от работа към седем и половина и децата вече са нахранени и обикновено изкъпани, но поне мога да им чета приказки. Миналата седмица Ник въведе садистичното правило да оставаме след работа, за да обсъждаме програмата веднага след излъчването й, и сега закъснявам допълнително с двайсет минути на ден. Седя на крайчеца на бюрото си, спокойна като газела, подгонена от лъв, докато Ник подхваща спор с графичния отдел и дъвче закъснението на обяснителните надписи със спокойствието на човек, който знае, че вечерята му е във фурната и някой друг се е погрижил децата му да си легнат навреме. Когато най-сетне свършва, аз вече пухтя, а всички мъже и необвързаните жени в офиса бавно прибират чантите си с думите: „Какво ще кажете да пийнем по бира?“ Джорджия и Кейт весело отпиват от джина с тоник в клуба на Би Би Си, а аз хуквам към къщи със скоростта на светлината, със свирещи на ъглите спирачки, поваляйки пешеходци в бързината. Още на вратата захвърлям чантата за документи и се втурвам по посока на гласовете им. Том е в банята и рита с пълничките си крачета във водата, а Ребека е под леглото и прави бърлога за своята Барби. Щом виждам как лицето й грейва при появата ми, всички дребни тревоги от деня избледняват и се превръщат в това, което всъщност са: глупости. Дори ако съм оплескала нещо или съм се сдърпала с Ник, или някой се е перчел с история, отразена от мен, всичко губи значение, щом прегърна дъщеря си. Тя нехае дали съм най-страхотният репортер на света или най-тъжната картинка, удостоила с присъствието си телевизионния екран. Аз съм просто нейната майка и друго не й е нужно. Обича ме такава, каквато съм.

Клер влиза с Том в стаята на Ребека и ми го подава, а той вече се протяга към мен и личицето му грейва в усмивка. Мирише на хубаво и е топъл от банята. Сграбчва косата ми, както обикновено, и се отпускаме на леглото, за да се погушкаме. След като оставя Том в креватчето му и му изпея песен, е време да чуя как чете Ребека. Това е много изморителен процес. През цялото време, докато сочи думите и ги произнася бавно, аз се напрягам умствено заедно с нея и агонизирам, ако се запъне. Но тя се справя все по-добре — безбожните училищни такси явно си струват. Винаги иска да легна на леглото й, докато заспи — нещо доста опасно, защото често се случва и аз да се унеса и накрая се събуждам с изтръпнал врат, осъзнавайки, че вече е девет часът, а Майк още не се е прибрал. Щом Ребека заспи, мога да изхлузя обувките с високи токчета и най-сетне да прегледам вестника. Изобщо не ми е до готвене, затова Майк пак ще нагъва спагети с морски деликатеси, разбира се — приготвени от някой друг. Благодаря на бога за готовата храна. Майк се прибира, набързо изпиваме по чаша вино и после и двамата сме готови за леглото. Майк знае, че може да се вреди за секс, ако успее да ме хване, преди книгата да започне да се изхлузва от ръката ми. Секунда по-късно вече съм потънала в дълбок сън.

Когато описвам всичко това на Кейт, тя не спира да прави ужасени гримаси. Нейната програма е съвсем различна: след джина с тоник в клуба поема бавно към къщи под звуците на класическа музика (няма я Ребека да й пищи за Спайс Гърлс), после взема една дълга и успокояваща вана с ароматни масла. Оливър, нейният приятел (живеят заедно вече пет години, но дали той няма фобия от обвързване…), от няколко часа се е прибрал (работи като графичен дизайнер) и й поднася голяма чаша червено вино от Шатоньоф дьо Пап. После сядат спокойно да вечерят каквото е сготвил той или излизат да хапнат навън. Както решат. Както им скимне. „О, хайде да излезем!“ „Чудесна идея!“ Чудесна, ако имате общ доход от пет хиляди лири на месец и НИКАКВИ ДЕЦА. Чудесна, ако не ви се налага да звъните на петнайсетгодишната Саманта, която живее няколко къщи по-надолу, и да имитирате бодър глас: „Здравей, Саманта, просто се чудех дали можеш да гледаш децата тази вечер? Не можеш? Имаш ново гадже? Радвам се за теб. Няма значение. Не, наистина не е нищо специално. Благодаря ти, чао!“

Затварям телефона и Майк обявява:

„Тогава ще отскоча за един час до кръчмата. Какво ще кажеш за индийска храна за вкъщи?“

Аз прекарвам поредната стимулираща вечер на дивана, размишлявайки върху любопитния житейски факт, че осигуряването на детегледачка винаги е женска работа, както и почистването на тоалетната.

От разговора ми с Кейт се ражда идея — според нея ще успеем да се вредим за безплатен пропуск (в качеството си на журналисти) за нов модерен клуб на здравето, открит наблизо, и ако убедя Майк да гледа децата през уикенда, бихме могли да го посетим и да се освободим от отровите в организма си, а и аз ще си отдъхна малко. Не пречи да попитам. Само дето обичам да съм отровена… Дали ще харесам неотровеното си аз?

 

 

Петък, 20 февруари

Тази сутрин банковото ни извлечение тупна на пода през отвора за пощата тъкмо когато тръгвах на работа. Ще го отворя веднага, помислих си храбро. Но после се отказах — не ми достигна смелост. Нека си остане, където е, зад саксията, докато се прибера довечера и го отворя с голяма чаша джин в ръката. Никога не мога да погледна тези правоъгълни бели пликове с прозорче за адреса, без да ме полазят тръпки. Дали някой изобщо се изненадва приятно от съдържанието на банковите си извлечения? Дали някой проверява розовото квадратче и възкликва: „Я гледай, не е ли чудесно, имаме хиляда лири повече, отколкото смятах. Трябва да харча повече пари за дрехи този месец.“ Бас държа, че домакинята Хариет с огромната къща и нейният съпруг го казват. Толкова са предвидливи, че имат спестовни сметки и инвестиции в ценни книжа. Мислят в перспектива и са планирали разходите по обучението на двамата си сина — Арнолд и Сидни — още при раждането им. Божичко, какви имена само! Горките момчета. Всъщност не знам защо още съм приятелка с Хариет. Отначало мислех, че имаме много общи неща и ми изглеждаше забавна. Едва по-късно открих, че ме кара да се чувствам неадекватна. Нейната къща — с пет спални, каменен под и наследствени картини — е обзаведена в елегантен стил, постигнат благодарение на много богатия й съпруг и безкрайното време за обикаляне по магазините, откъдето тя купува бродирани декоративни възглавници. Когато един ден дойде с Арнолд у дома и си проправяше внимателно път край разпилените пастели на Ребека и шаблоните й на коне, възкликна: „Каква прекрасна малка къща имате! Къщите в това село наистина са много сладки. Знаеш ли, че преди в тях са настанявали бедните?“

Когато се прибрах вкъщи, отворих проклетото нещо трябваше да го направя още щом го получихме, защото цял ден се измъчвах от мисълта какво ще видя. Съдържанието на банковото извлечение беше катастрофално. Многократно превишаващо възможностите ни! За какво харчим толкова много пари? Уж и двамата сме зрели хора, а все не можем да проумеем простото уравнение, че всеки месец харчим повече, отколкото печелим. Само че аз обичам да мисля, че разполагаме с купища пари, които мога да пилея в магазините с лека ръка. Нека си го кажем направо: това е единственото нещо, заради което си струва да се живее. Има още цяла седмица до следващата заплата, което означава — момент, трябва ми време да пресметна — никакви пари през следващата седмица. А аз обещах на Клер да й платя седмица по-рано, понеже имала нужда да плати билета си за бал. Бал! Не си спомням кога за последен път съм била на бал.

Клер определено е загадъчна личност. Мисля, че все още живее при родителите си (вероятно това е причината да продължава да е бавачка въпреки жалката заплата, която й давам), но може да си позволи чисто нова кола (ние не можем) и да излиза повечето вечери през седмицата, съдейки по дългите й телефонни разговори от нашата къща до приятелки със странни имена — като Фиона. Тази седмица на два пъти дойде с мътни от недоспиване очи, макар отчаяно да се опитваше да го скрие. Сметката ни за телефона пристигна вчера и — също като Шерлок Холмс — аз отметнах непознатите телефонни номера и после събрах сумите. Повече, отколкото харчим ние! Не посмях да кажа на Майк — той веднага ще повдигне въпроса пред нея и неминуемо ще последва разправия.

Как да споделя с Майк, че искам да се преместим в по-голяма къща, когато сме с толкова превишен кредит? Как изобщо е възможно — вече бях направила изчисления по време на нощните си бдения — да удвоим ипотечния си заем и да оцелеем? Но тази къща ми легна на сърцето! Всяка сутрин на път за работа правя леко отклонение, за да мина покрай нея, изпълнена с луд копнеж. В представите си вече съм се пренесла в нея и посрещам изненадани и впечатлени гости, най-вече майката на Майк. Табелата: „Продава се“ продължава да стои, значи още не е продадена. Всеки ден в офиса, щом се почувствам потисната, изваждам папката и потъвам замечтано в успокоителното четиво за големите каменни плочи в коридора на долния етаж и вградената камина и килера. Сигурна съм, че ще стана голям човек, ако се сдобия с килер. Покрай него ще се превърна в примерна майка, която вари сладко и пече домашен хляб. През уикендите ще готвя разнообразни манджи и ще ги складирам в големия фризер с чекмеджета, за да може двамата с Майк да ядем домашно приготвена храна през седмицата, а не боклуци, пълни с изкуствени аромати и оцветители. Ще правя ябълков пай от собствените ни ябълки в градината и ще се науча от майка ми как да разточвам кори, които не приличат на дебело одеяло. Трябва да събера кураж. Довечера ще спомена на Майк за къщата. Въпросът с превишения кредит е просто някаква дреболия. Нима Микеланджело е мислел за цената на боята, когато се е заел да рисува тавана на Сикстинската капела? Едва ли. Да притежаваш място с подобна красота не е просто случаен каприз. Тази къща е нашата съдба и ако Майк не се съгласи да я купим, ще плача много силно, а той мрази това.

Мисля, че искам да се преместим толкова отчаяно, защото съм убедена, че това ще подобри отношенията ни. Бракът е странно нещо. Отвън, за повечето хора, изглежда статичен и конкретен — човек е с установено положение, има семейство, има сигурност — но вътре постоянно се вихрят конфликтни емоции: любов, страст, гняв, обида, горчивина, ревност. Бракът е като малко дете: отклоните ли поглед от него за момент, може да избяга и да направи нещо ужасно. Както казва Джил, ако хората могат да видят как се отнасят двамата с Пийт един към друг, непременно ще решат, че трябва да бъдат затворени на безопасно място в някоя институция. И никой няма да им проговори повече. В един момент мислите, че стоите върху здрава основа и че може да си вярвате напълно, а в следващия увисвате несигурно във въздуха в резултат на една-единствена забележка.

Господи, това е толкова изморително! Ако някой ми каже, че съществува такова нещо — щастлив брак, значи не е семеен. Онази вечер Майк се прибра вкъщи уморен, както обикновено. Аз току-що бях убедила Ребека да остане в леглото, след като за четвърти път се беше появила в кухнята да иска нещо. Първите два пъти, когато провря главата на мечето си и го накара да иска нещо за пиене, аз я посрещнах с умилена усмивка, но при четвъртата молба от Мечо вече бях готова да извърша мечеубийство. Майк отвори бутилка вино, а аз извадих притоплените спагети от фурната. Усещах как започвам да се отпускам. Облакътена на кухненската маса в отмиращия ден, си помислих колко е прекрасно, че имам с кого да споделя малките си тревоги — и ме заля самодоволна топлина.

„Ребека ме побърква — оплаках се аз. — Тази вечер беше много непослушна, едва я накарах да си легне. Днес щях да убия Клер, когато ми каза…“

„Кари — внезапно ме прекъсна Майк, — не ме интересува. Изгубих цял ден да преговарям с проклетия профсъюз за наложителни промени в дежурствата на техническия персонал. Защо не вземеш да се организираш? Писна ми да те слушам как хленчиш за дреболии, щом се прибера вкъщи. Твоята работа не е и наполовина натоварена като моята, а все мрънкаш, че не получаваш достатъчно помощ и всяка вечер ядем този готов боклук. Всичко ти е поднесено на тепсия и ще се радвам, ако поне веднъж помислиш за мен, вместо да се чудиш постоянно какво не е наред в живота ти. Държиш се егоистично.“

След тези думи взе чашата с вино и изхвърча от стаята.

Останах да седя на масата, чувствайки се тъй, сякаш ме е блъснал влак. В един момент си бъбрехме спокойно, а в следващия настъпи Третата световна война. Изведнъж тревогите ми се оказаха незначителни в сравнение с неговите. Аз всячески се старая да улесня живота му, а той ме нарича егоистка. Как смее? Кой отговаря за грижите около децата? Кой става посред нощ, когато плачат или искат да идат до тоалетната? Кой постоянно се тревожи — истина е, че невинаги успявам да се справя — за храната в къщата и дали всички са с чисти дрехи? Мразя, когато той изведнъж възприема ролята на глава на семейството, чиито нужди са най-важни. Сякаш аз не върша нищо.

Седях в кухнята и кипях от гняв, а после демонстративно зарязах чиниите и чашите на масата и оставих лампите да светят. Реших да се престоря на дълбоко заспала, щом Майк се появи, но плановете ми се провалиха, понеже той легна на свободното легло в стаята на Ребека. Така и не успях да му покажа колко слабо ме е развълнувала кавгата.

 

 

Събота, 21 февруари

Дипломатическите ни отношения бяха подновени едва след букет цветя, който се появи на бюрото ми в офиса, а снощи събрах кураж и налях и на двама ни по една голяма чаша успокояващо мерло. Докато седяхме в разхвърляната кухня — навсякъде се виждаха рисунки на динозаври и отпечатъци от боядисаните ръце и крака на Том — аз подех много спокойно, за да не се издам преждевременно:

„Майк, какво мислиш за тази къща?“

„Как какво мисля? — изненада се той и ме изгледа тъй, сякаш не съм в ред. — Много е хубава. Харесва ми. Нали затова я купихме. Какво имаш предвид, Кари?“

„Просто сега с Том, а и Клер, ами… струва ми се малко… тясна“ — изплюх камъчето и завъртях в ръце чашата с вино, усещайки как пламвам като домат.

Майк веднага надуши, че съм намислила нещо. Винаги познава, когато имам план. Никой въпрос не се задава просто така. Винаги искам от него да направи нещо за мен.

Обикновено е нещо, което той все още не знае, че иска да направи. Ето как стоят нещата след седем години брак.

„Каква си видяла?“ — попита той и се усмихна.

„О — отвърнах нехайно, — просто ми хрумна. Става въпрос за онази… ъъъ… фермерска къща край селото. Нали се сещаш, с каменния портал и голямата върба в градината отпред, с овощната градина отзад и ограденото място за коне, където Ребека може да държи понито си. Има каменен под в коридора и четири спални и… О, един момент — подробностите са в дамската ми чанта! Съвсем бях забравила къде са!“

Побързах да изляза, уж да видя как са децата, оставяйки брошурата под носа на Майк. Знам, че няма да издържи и ще я разгледа. И той като мен е луд по големите стари къщи.

Когато отново влязох в кухнята, го заварих дълбоко замислен. „Да — съгласи се той, — наистина изглежда голяма, но колко ли струва?“ (Цената не бе отпечатана на гърба. Вместо това имаше една от онези много съмнителни бележки: „Цена при получаване на оферта“, което означава, че цифрата е астрономическа.)

„Наистина не знам“ — излъгах и тогава той призна, че също е видял табелата: „Продава се“. Аха! Знаех си, че ще я хареса. Израснал е в голяма, разхвърляна стара ферма и винаги е копнял за предишния си живот. Както и да е, накрая се съгласи да идем да я видим, вероятно другия уикенд.

„Защо не утре?“ — попитах аз. Защо не веднага, в единайсет вечерта, сигурна съм, че собствениците още не са си легнали!

„Утре съм зает. Ще ни трябват и двете заплати до стотинка, ако тази твоя налудничава идея изобщо се осъществи. Хайде да си лягаме.“

Как можех да откажа?

 

 

Неделя, 22 февруари

Отидох да видя Джил и бандата й, помъквайки със себе си Ребека и Том. Том много обича да й ходим на гости, понеже тя има котка, която му позволява да я гали и не бърза да изчезне. Според мен причината за това е, че е клинически мъртва. Опитахме се да изпием кафето си цивилизовано, но момичетата постоянно влизаха в стаята да ни молят да ги гледаме как правят стойка на ръце, а Том отказа да играе на пода и трябваше да го гушна и да поднасям чашата кафе до устните си през рамото му.

„Дай аз да го подържа — предложи Джил. — Обичам да държа чуждите бебета — това ми напомня, че не бива да имам повече деца.“

Съгласи се, че е наложително да купим фермерската къща, за да може да ни идва по-често на гости, а защо не — и да се нанесе.

Майк трудно намира подход към Джил. Обикновено се държи мило с жените, които го намират за чудесен. Джил обаче не се впечатлява лесно и дори според нея той ме използва. Тя управлява Пийт с желязна ръка; докато си бъбрехме, той залиташе край нас, натоварен с огромна купчина пране. „Не забравяй да отделиш цветните“ — напомни му тя, а Ребека го гледаше, зяпнала. Мъж да се занимава с пране?!

„Как е работата?“ — попита Джил.

„Пълен хаос — отвърнах. — Ами твоята?“

„Страхотна! — Тя сви саркастично устни. — В петък водя групата със специални нужди. Едно от децата се наръга с молив, а други две си изядоха гумичките. Да беше едно — разбирам. Но две!…“

 

 

Сряда, 25 февруари

Малко преди обедната почивка Ник изникна пред бюрото ми, слизайки от златните висини на своя кабинет. Божичко, помислих си, какво ли съм направила? Може би родителите на петгодишното дете (най-малкото дете, изключвано от подготвителен клас), които така блестящо бях убедила да говорят пред камера, ще ни съдят за тормоз? Неблагодарници! Бях прекарала у тях повече от час, отпивайки гъст черен чай от чаша със съмнителна чистота, а накрая ми казаха, че трябвало да накарат общината да обезпаразити дивана, на който седях. Или пък бе прегледал плана ми за отразяването на местните избори и бе решил, че прилагането му ще доведе до банкрутирането на цялата област Мидландс?

Ник разположи нехайно едрия си задник върху бюрото ми и изчервявайки се (истината е, че не може да разговаря с жени), ме попита дали се интересувам от новата длъжност „заместник-редактор по планиране на новините“. Побързах да кажа с кокетна усмивка, че може би се интересувам.

„Добре — въздъхна той облекчено, бе изпълнил трудната задача да говори с жена, — това е чудесно. Ще очаквам молбата ти на бюрото ми утре сутринта.“

Туйто. Сега вече няма мърдане. Всъщност истината е, че се чувствам доволна и възбудена. Новата работа означава, че ще ръководя целия отдел „Планиране“ с осем души персонал, включително трима мъже, по-възрастни от мен — ха-ха-ха! — и ще имам достъп до съвещания на високо ниво с големите шефове (където си сервират кафето от сребърни кафеници, а не от големи баки като нашите, и похапват шоколадови бисквити). Не помислих веднага какво ще означава това за Майк и децата. Мислех какво ще означава за мен. Колко страхотно ще е да позвъня на татко и да му кажа, че вече съм заместник-редактор в Би Би Си. Няма значение, че в Би Би Си гъмжи от заместник-редактори, които трескаво драпат за мястото на шефовете си.

Докато се взирах в екрана на компютъра, опитвайки се да измисля началото на един материал, в който ставаше дума за убийство, смяна на пола и сатанински ритуали (хората не си бяха губили времето), не спирах да размишлявам: За кого правя всичко това? За мен ли го правя, за семейството си или за моите родители? В голяма степен амбицията ми се основава на собствения ми безжалостен стремеж да успея, да се справя, да ме похвалят. Но освен това — хайде, признай си, Кари! — много ми се иска да покажа среден пръст на татко. Виж ме, татко! Може да съм момиче, но погледни само докъде стигнах! Освен това искам да задържа позициите си в брака и да внасям вкъщи толкова необходимите ни пари.

Майк винаги е бил ужасно амбициозен и едно от нещата, които го привлякоха в мен, бе, че аз също имах успех в работата. Повечето му приятели от университета излизаха с момичета, които бяха медицински сестри, секретарки в нюзрум или машинописки, всичките изгарящи от желание да захвърлят тъпите си работи, щом сложат пръстена на ръката, и да се изявяват като съвършени домакини. А Майк се гордееше с факта, че и двамата имаме еднаква работа (репортери в местен вестник) и че се съревноваваме на равни начала.

Можехме да обсъждаме работата си, защото знаехме точно какво искаме да си кажем. През първата година от брака ни — преди да се появи Ребека — бяхме като две другарчета, които, освен че правят страхотен секс, ходят заедно на кръчма, редуват се да зареждат пералната машина и пазаруват заедно след работа. Поддържането на домакинството тогава не представляваше проблем: трябва нещо да се свърши — чудесно, един от нас го свършва. Но след раждането на Ребека нещата се промениха. Защо позволих това да се случи? Щом се прибрах у дома, изтощена и уязвима, понесла на ръце едно миниатюрно и безпомощно бебе — наистина ли трябва да се грижим за него съвсем сами? — ролите ни рязко се смениха.

Майк се отдаде изцяло на работата си, на плащането на ипотеката, на ролята си на ловец, осигуряващ прехраната. Ала след три месеца аз също се превърнах в ловец — ставах в шест, за да натъпча кашата в устата на Ребека, обличах я надве-натри и припряно хвърлях бутилки с изкуствена кърма и памперси в една торба, преди да я откарам с бясна скорост до яслите, а после да се появя на работа със зачервено лице и петна от мляко по блузата.

Когато завърших университета в началото на осемдесетте, се числях към поколението жени, които държат да имат всичко. Знаехме, че можем да имаме успешна кариера и семейство, да завъртим дом. Нуждаехме се единствено от добри детски заведения. Просто и ясно. Беше ми необходим само месец, за да осъзная, че детските заведения не са отговорът. Измъквайки със зор Ребека от седалката й в колата, с удряща се в бедрото ми чанта, докато с мъка я провирах през вратата, всяка сутрин аз се опитвах да намеря някой от персонала, който да я поеме, без да й преглежда ноктите или да е улисан в приказки над чаша ароматно кафе. А после, когато осъзнаеше, че я оставям, идваше ред на страдащото й личице и на протягащите се крехки пръстчета. Излизах на бегом от вратата, без да погледна назад, защото знаех, че тя ще продължава да скимти и ще се извива и ще се бори в стремежа си да открие моето лице и моята миризма, щом напусна границите на нейното съществуване. Въпреки това продължавах да упорствам. Упорствах с яслите в продължение на две години, докато най-сетне ми просветна, че може би ще е по-добре да наема бавачка.

За мен работата означава уважение. Затова смятах, че просто трябва да намеря някой да се грижи по-добре за Ребека, което и направих. Проблемът беше разрешен — или поне така си мислех тогава. Странно, но никога не съм разговаряла с Майк за всичко това.