Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (5)

Пета глава
Май

Петък, 1 май

„Хайде, разказвай как беше почивката?“ — подкани ме Джил, облягайки се върху тапицираната дървена пейка в нашата кухня. Има обичая да нахлува у дома в петък сутрин, защото това е единственият ми свободен ден, който обаче много скоро ще изгубя. По принцип предпочитам по това време да напазарувам и да изпера, но не мога да устоя на изкушението да си побъбря с Джил. Тя преподава на непълен работен ден и понеже и двете й деца вече са ученици, разполага с много повече свободно време от мен. „Студен сняг и горещ секс, предполагам?“

Погледнах я изпитателно над огромната купчина пране, която май се състоеше предимно и съвсем несправедливо от ризите на Майк. Сякаш мъжките ризи нарочно са създадени така, че да те откажат от гладенето. Тия дни ще изляза и ще му купя една дузина бързо съхнещи, немачкаеми ризи, които той никога няма да облече.

„Страхотна“ — отвърнах неопределено. Все още ме болеше от спомена за кавгата ни.

„А как се справи бавачката ангел?“

„Горе-долу“ — отвърнах, преценявайки наум плюсовете и минусите от една изповед пред Джил за отвратителния разговор, който проведох с Клер в понеделник вечерта. Трябва да споделя с някого. Оттогава буквално кипя от гняв и обида. Не посмях да кажа на Майк, защото отношенията ни все още са хладни, а и той смята, че прекалявам с притесненията си. Ако разбере какво ми е казала Клер, ще ме накара да я уволня и тогава — жална ми майка! Виж, на Джил мога да кажа.

„Имахме голяма разправия, след като се върнахме“ — признах аз.

„Не думай! — Джил се оживи, предвкусвайки нещо пикантно. Защо? Знам, че те дразни с фелдфебелските си методи и оная работа с «малкото мъжленце», но този път май е прекалила, а? Понякога се отбивахме у вас след училище и по всичко изглеждаше, че се справя чудесно, макар да си беше довела някакво богаташко синче на име Хенри.“

„Хари — поправих я мрачно. — Уж учи в колеж, а цялата седмица е бил с нея.“ Стоварих прането на пода, направих по чаша кафе и й разказах всичко.

Когато се прибрах вкъщи в понеделник вечерта, Клер вече беше сложила децата да спят. Щом влязох в кухнята, тя ми обърна гръб и се зае демонстративно да зарежда миялната.

„Клер — започнах внимателно и колкото може по-спокойно, загледана в недружелюбния й гръб, — благодарни сме ти, че остана с децата цяла седмица и че им е харесало. Но… — Замълчах, за да си поема дъх, мразя да се карам на хората: — … мисля, че трябваше да ми кажеш за счупените чаши, за петното върху килима в трапезарията и за изгореното от цигара. Освен това, когато ти позвъних, се чуваше силна музика, а децата вече си бяха легнали…“

Тя изведнъж замръзна. После се обърна рязко и аз с тревога видях, че по лицето й се стичат сълзи. Господи! Бях прекалила и тя се разстрои.

„Виж — побързах да кажа, уплашена да не прекрачим границите на цивилизования разговор, — не е кой знае какво, просто исках да си изясним нещата…“

„Това не е честно! — изхлипа тя. Лицето й беше червено и сърдито — сякаш в този момент пред мен стоеше напълно непознат човек. Никога не я бях виждала да губи контрол, нито за миг. — Грижа се за децата много добре! Оставихте къщата с краката нагоре, като заминахте миналата седмица, и я чистих дни наред. Добре, съгласна съм, че сме счупили няколко чаши, без да искаме, и смятах да ви кажа, но чаках първо да ми благодарите за помощта. Нямам време да си отдъхна, вече съвсем се изтощих. Хари казва, че трябва да получавам двойно, а вие само ми намирате кусури. Дванайсет часа на ден стоя при децата, а вас ви интересува единствено да не закъснеете за работа. Ребека е ужасно разглезена, стоя само заради Том. Вие не го заслужавате! Вечно звъните да кажете, че ще закъснеете и дали не мога да направя това или онова. Изобщо не се сещате, че и аз имам личен живот! Отнасяте се с мен като с… долна слугиня!“

При тези думи грабна дамската си чанта и изхвърча от стаята.

Останах като гръмната. С какво заслужих всичко това? Възнамерявах само да й кажа, че макар да оценявам грижите й за Том и Ребека — мисля, че специално съм го подчертала, тя не бива да си прави оглушки за поразиите в къщата. Освен това й бях платила допълнително, за да ги гледа, докато ни няма, съвсем наскоро бяхме увеличили надницата й. Защо не ми е казала, че е проблем да остава по-дълго от време на време? Щом се чувства така, защо е мълчала досега?

В главата ми настана истински хаос. Как щяхме да си говорим сега, по дяволите? Тя явно не харесва Ребека. Как съм могла да оставя дъщеря си с някого, който мисли, че е разглезена? Та тя е само на шест години, за бога! И да ми каже, че не заслужавам децата си! Налях си вино с трепереща ръка. Дали да не разкажа всичко на Майк? Той ще се прибере всеки момент и ако му кажа, ще ме накара да я уволня.

Търтъл дойде и легна върху краката ми, а Ангъс положи доверчиво дебела жълтеникава лапа върху скута ми. Искаше ми се да уволня Клер. Как смее да се държи така? Но дали ще намеря друга бавачка за толкова кратко време? А и с тази нова работа… Нуждаех се от човек, на когото децата се доверяват. Докато галех Ангъс и се опитвах да сдържа сълзите си (защото Майк щеше да ги забележи), реших засега да подвия опашка. Да не казвам на Майк и да се опитам да оправя отношенията си с Клер. Дано Ребека да не е усетила, че Клер не я харесва, а Том очевидно я обичаше… По дяволите! Малко ми бяха другите грижи, ами сега и това.

Джил слушаше с широко отворена уста.

„И какво стана после? — попита тя. — Защо Клер е още тук, за бога?“

„Предадох се“ — отвърнах кисело.

Изобщо не се гордея със себе си. Вместо да заема твърда позиция и да се наложа, аз развях белия флаг. Във вторник сутринта Клер профуча край мен, за да вземе Том и да го отнесе в кухнята — изглеждаше нервна и притеснена. Аз се изнизах през вратата дори без „довиждане“. Чакаше ме работа все пак. Вечерта се прибрах малко по-рано от обикновено и събрах кураж да отроня:

„Виж, Клер, съжалявам, че си казахме всичко това. Бях уморена след почивката и просто малко се изненадах от начина, по който заварих къщата, след като ти я бяхме поверили. Повече няма да го споменавам. Не е нужно да ни плащаш за повредите. Оценяваме грижите ти за Том и Ребека. Съжалявам, ако си мислиш, че злоупотребявам. Предупреждавай ме, когато имаш нещо планирано за вечерта, за да не закъснявам. И още нещо… предложиха ми нова работа, затова искам да те помоля да работиш и в петък. Разбира се, ще ти плащам повече. Оставаш ли?“

Последва дълго мълчание.

„Да — рече тя накрая. В очите й отново се четеше увереност. — Но има няколко неща, които бих искала да уточним. Не смятам, че трябва да се занимавам и с чистене, никоя от приятелките ми не го прави, и освен това мисля, че ми се полагат пари за бензин. Не искам да оставам на работа след седем повече от две вечери в седмицата. Нямам против да ви помагам през празниците, но не всеки път — и аз имам нужда от почивка. Съжалявам, че казах това за Ребека, тя е чудесна, но ми беше страшно трудно с нея, докато вас ви нямаше — много й липсвахте и не искаше да ме слуша. — Погледна ме право в очите и се насили да се усмихне. — Харесва ми да работя за вас. Обичам децата. Не искам да напускам.“

При последните думи се просълзи и гласът й затрепери. Наистина ги обича, помислих си, и тази констатация ме шокира. Как е възможно друг да изпитва същото като мен към моите деца? През тялото ми преминаха тръпки, но външно се усмихнах. Задвижена от тромав импулс, се наведох към нея и я целунах по бузата. Тя протегна ръце и ме прегърна кратко и смутено, после взе ключовете от колата си и отвори задната врата.

„Слава богу — помислих си, докато потегляше. — Няма да се налага да търся друга бавачка.“ Едва по-късно си дадох сметка, че сега тя ще ръководи парада.

 

 

Неделя, 3 май

Този уикенд трябваше да обсъдя три неща с Майк, и то, при положение че все още си говорим с хладно учтив тон. Не сме се любили, откакто се върнахме от почивката — всяка нощ Майк се извръща от мен с многострадална въздишка: „Господи, колко съм уморен!“. Странно как двама души могат да спят в едно легло и в същото време да са толкова отдалечени един от друг. Първо, трябва да започнем да плащаме на Клер повече. Второ, заради новата работа ще трябва да работя и в петъците и ще има и вечерни съвещания, затова понякога ще се налага той да поема децата от Клер. И трето, майка ми идва на гости другата седмица, защото Ребека излиза във ваканция. Най-напред му казах за майка ми. Той реагира много детински — улови се за гърлото с красноречив жест.

„Не се дръж така! — скастрих го. — Вече си голям човек.“

„Тя е луда“ — оправда се той.

„Но ще ти колосва яките — напомних му. — И ще готви страхотни манджи.“

„Вярно — съгласи се Майк. — Кога идва?“

„Другата седмица — отвърнах. — Не си ли личи по изчистения хладилник?“

Въпросът с Клер и работата беше по-деликатен.

„Искат другия месец да започна работа на новата длъжност“ — подех аз.

„Чудесно! — възкликна той. — Трябва да се огледаме за купувач на колата. Какво има?“

Опитвах се да запазя спокойствие, но усетих как по лицето ми избива издайническа розовина.

„Не ти казах, защото мислех, че няма да ти хареса, но настояват да работя и в петък, а това означава, че ще трябва да плащаме на Клер допълнително. Освен това… — Спрях, за да си долея чашата за кураж. — … понякога ще се налага да работя и вечер, затова искам да знам дали ще можеш да се прибираш вкъщи навреме, за да поемаш децата.“

„Защо не помолиш Клер да остава по-дълго?“ — попита Майк с делови тон.

„Не мога да го направя“ — отвърнах внимателно, без да се впускам в подробности за кавгата ни. Само му казах, че не е съгласна да работи с такава програма.

Той веднага избухна:

„Виж я ти нея! Иска да й плащаме повече, а не може да се съобразява с нас. Разкарай я!“

„И какво ще стане, като я разкарам?“ — попитах, опитвайки се отчаяно да запазя спокойствие, иначе разговорът щеше да се превърне в поредната разправия. Стигаха ми толкова отрицателни емоции за една седмица.

Майк продължи:

„Тогава бъди по-строга с нея. Кажи й, че понякога ще се налага да работи и вечер. Господи, Кари, защо го превръщаш в такъв проблем? Щом й плащаме, ние ще определяме кога да работи. Разбери се с нея. Хайде, имаме повод да празнуваме! Ти получи фантастична работа, а другата седмица по това време моя милост ще се гордее с ризите си. Отвори още една бутилка!“

Въпреки че успях да запазя спокойствие, вътрешно кипях от яд. Защо все аз трябва да се грижа за всичко и защо той принизява проблемите, когато всъщност са много важни и би трябвало да засягат и двама ни? Ще си счупя краката, за да се прибирам у дома навреме, та Том и Ребека да виждат поне единия от родителите си повече от веднъж на ден, а той се прибира, когато си иска. И откъде на къде ще съм му благодарна, че от време навреме се грижи за децата, сякаш ми прави услуга? Та те са и негови деца, за бога! Писна ми непрекъснато да нося този огромен товар на вина и отговорност. Внасям вкъщи почти толкова пари, колкото и Майк, а само аз мисля дали маслото ни е свършило, дали имаме достатъчно тоалетна хартия, дали кучетата са били извеждани през деня и дали спалното бельо е изпрано, и…

„До гуша ми дойде“ — казах хладно.

„Моля? — На лицето му се изписа искрена изненада. — От какво ти е дошло до гуша? Просто те помолих да се разбереш с Клер. Хайде, Кари, не прави от мухата слон. Знаеш, че съм скапан. Тази седмица беше много тежка. Последното, от което имам нужда, е да се караме, като се прибера. Ако искаш, аз ще поговоря с Клер. Аз ще й кажа.“

„Не! — отвърнах ужасено. Ще разруши и без това крехкия мост, който бях градила между мен и Клер цяла седмица, и накрая ще я уволни. Не бива да допусна това. — Аз ще го направя.“

„Тогава успокой се — отвърна той. — Не знам какво ти става напоследък. На почивката не можеше да си намериш място заради децата, а сега постоянно изглеждаш уморена и се сърдиш за дреболии.“

Не са дреболии, помислих вътрешно, но как да го виня, щом аз самата не искам да го товаря с Клер и децата? Това ни е проблемът на нас, жените. Побъркваме се, когато мъжете не забелязват всички неща, които трябва да се вършат в едно домакинство и отнемат толкова време, но въпреки това не желаем да споделяме отговорностите, защото по традиция са си наши. Ако Майк иде на пазар — случва се понякога — все купува глупости и после трябва да пазарувам тайно след него. Реши ли да чисти кухнята, никога не прибира нещата където трябва и аз не мога да ги намеря, а когато се грижи за децата, не се сдържам и му се меся, защото мисля, че не го прави достатъчно добре. Явно трябва да успокоя топката и да престана да се опитвам да дирижирам всичко.

Щом държа да контролирам положението, защо ме е яд на липсата на ангажираност от страна на Майк? Защо се дразня, че сутрин излиза от къщи, без да погледне назад, докато аз изпитвам огромно удоволствие да потъвам във всички тези дребни домашни детайли? Главата ми пламна от мисли.

„Имаш право — отвърнах примирено. — Май още не съм се адаптирала след почивката. Хайде да си лягаме.“

„Съгласен съм — успокои се Майк. — Знаеш ли, Кари, малко ме тревожиш. Прекалено се задълбочаваш в нещата.“

 

 

Вторник, 5 май

Мама пристига утре. Взех си една седмица отпуск (сякаш съм получила огромен подарък за рождения си ден) и вчера си изкарахме чудесно с Том и Ребека. Страхотно е да се излежаваме и да се гушкаме в леглото, докато Майк става, костюмира се и поема към града. Но не и ние. Ние имаме на разположение цяла седмица да се излежаваме, да правим огромни лепкави кейкове и да ходим на дълги разходки. Смятам да ида с Том на часа по плуване за бебета и съм обещала на Ребека да я заведа на урок по езда. Тя отдавна ме моли да я запиша на уроци по езда, но Майк не е много съгласен, защото мисли, че е опасно, а и е адски скъпо. Освен това уроците трябва да са през уикендите, защото не мога да ангажирам Клер с повече извънучилищни занимания. И без това се чуди къде да убие един час с Том, докато Ребека е на урок по балет, а в четвъртък дават любимия й сериал — той не свършва преди седем — и след това вече е време да се къпе Том. Да я помоля да води Ребека в училището по езда, отдалечено на осем километра от нас, означава да я натоваря повече, отколкото е в състояние да понесе.

Вчера следобед си направихме прекрасна дълга разходка по поляните зад къщата. Пролетните цветя все още са в изобилие, а храстите са пълни с мъх от върбите — като ги видя, винаги се сещам как ги събирах и ги подреждах на перваза в класната стая в основното училище. Открихме едно езерце, в което имаше попови лъжички, и Ребека поиска веднага да отидем вкъщи и да вземем някой празен буркан от сладко. Завързах канап около капака (доста непохватно) и тя веднага хукна с него към езерцето. Последвах я задъхано с Том в раницата на гърба — той щастливо протягаше ръчички и се наслаждаваше на струята, образувана от острия, пронизващ вятър. Не спираше да бърбори възбудено и да ме стиска за косата, сякаш за да е сигурен, че няма да изчезна. Кучетата тичаха пред нас, очаровани от дългата разходка — едва ли Клер ги води толкова далеч: Том вече доста тежи в раницата, а количката може да се движи само по скучната пътека покрай канала.

Край езерцето Ребека впери очарован поглед в хлъзгавите черни формички, стрелкащи се насам-натам. „Пусни внимателно буркана“ — подканих я и тя започна бавно да го движи под водата. Стори ми се, че в буркана влязоха стотици попови лъжички, увлечени от водната струя. Прекрасно! Дали всички те ще станат жаби? И какво ще ги правим? Измъкнах Том от раницата и като го държах здраво с едната си ръка, се наведох към Ребека. Тя ме погледна с грейнали от щастие очи и извика развълнувано:

„Виж, мамо! Къде ще ги сложим сега?“

„Вкъщи има старо коритце — сетих се аз. — Но трябва да пуснем вътре един камък, за да могат да изскочат оттам, щом се превърнат в малки жабчета.“

„Малки жабчета! Малки жабчета!“ — заподскача тя радостно.

„По-полека — засмях се. — Ще изсипеш буркана. Искаш ли аз да го нося?“

„Не, аз!“

И тя го понесе много внимателно, стискайки го здраво от двете страни с малките си пръстчета. Вкъщи намерихме коритцето и го напълнихме с вода от чешмата (сигурна съм, че малко флуорид няма да навреди), и после изсипахме вътре буркана с поповите лъжички. Намерихме място на перваза в килера и Ребека прекара останалата част от следобеда на един стол, вперила очарован поглед в стрелкащите се форми. Сигурна съм, че няма много да се травматизират от спускащата се от време на време във водния им дом ръчичка, която само иска да ги погали. Все пак я предупредих, че не е много полезно да ги вади от водата и да ги гъделичка — може да ги разстрои.

Малко преди да се скрие слънцето — навън още беше топло — изведох току-що изкъпания Том да го полюлея на старата люлка. Ребека остана вътре да гледа филмче, щастливо увита в юрганчето си. Тя също бе изкъпана, сготвила бях изискана вечеря за Майк с леки сосове и запарени зеленчуци, а върху печката се топлеше бутилка вино. Изпитах смътното чувство, че отново контролирам живота си. Вкъщи изглеждаше относително чисто, кучетата бяха нахранени и утре не трябваше да ходя на работа.

Докато се люшкахме напред-назад в спускащия се здрач, Том наведе лице към моето. „Ма-ма“ — произнесе с вперени в мен очички.

„Дай на мама целувка! — подканих го аз и той комично сви устнички и ги допря към лицето ми. — Обичам те!“ — прошепнах, притискайки го към себе си. Чувствах се напълно спокойна и истински щастлива на люлката, в бледата светлина на залеза.

 

 

Неделя, 10 май

Къщата блести от чистота, децата са с лъскави бузки, ноктите на ръцете и краката им са изрязани във формата на идеални полумесеци, а шкафът за спално бельо е пълен със спретнати купчинки изпрани кърпи и калъфки за възглавници. Знаех, че майка ми ще огледа къщата като фелдфебел. Посрещнах я на гара Оксфорд с облечени в най-хубавите си дрешки деца, специално измити и сресани. Дори им бях обула еднакви чорапки.

„Миличка! — извика радостно мама, обгръщайки ме с ръце и с облак от «Туид» (любимия й парфюм). Беше облечена като за градинско парти при кралицата: в раирана рокля и сако от същия плат, изрядна прическа (ходи при фризьорката всеки понеделник, за да измият косата й и да я оформят, никога не я мие сама) и лъскави обувки с високи токчета. — Къде е малкото ми ангелче?“

Том се притисна още по-силно към мен, стреснат от това непознато същество, заплашващо да наруши спокойствието му. Ребека обаче нямаше подобни страхове и се втурна да прегръща баба си. Между тях двете съществува странна връзка, въпреки че са толкова различни: майка ми е човек на реда и не казва и дума на вятъра, а моята очарователна бунтарка живее в постоянен безпорядък. Мисля, че близостта им се дължи на факта, че Ребека много обича игрите на карти, които майка ми знае наизуст (аз изобщо не проявявах интерес на нейната възраст). Изглежда, Ребека просто се наслаждава на вниманието на баба си, защото поиска ли да играе карти с мен, аз се отегчавам след пет минути. Пък и винаги ме чакат толкова много неща за вършене в къщата.

„Запознах се с една много приятна млада двойка във влака — осведоми ме мама, докато вдигах стария фамилен куфар, премествайки Том в другата си ръка. Тя не обича да изхвърля нищо, защото може да потрябва — какво като е старо? Когато й отивам на гости, все едно влизам в музея на моето детство: всичко е същото — от мебелите до металната кутия, която двамата с татко използват за бисквитите. — Разказах им за теб и Майк, и колко сте известни, а тя каза, че май ви е виждала по телевизията. Следва в университета, английска филология, много умно и начетено момиче, с очила, не знам с какво се занимава момчето, не говореше много. Обясних им, че си кандидатствала в Оксфорд, ала не са те приели и си учила в Манчестър, което не е съвсем същото, но според нас не ти е попречило кой знае колко. Момичето се впечатли от историята на нашето село — старите имена й се сториха много очарователни — а после говорихме колко любезни са продавачките в магазините «Бозуелс». Разправих й как миналата седмица на касата в супера ме обслужваше момче и тя се съгласи, че това не е работа за мъж…“

Представих си как мама е атакувала тази нещастна млада двойка с мощната си артилерия. Чудя се на желанието й да споделя съвсем неподходящи подробности от живота на семейството си с абсолютно непознати хора.

Пазаруването с майка ми е изпитание и за най-здравите нерви, защото дори най-простият и напълно невинен въпрос: „С кредитна карта или в брой?“, предизвиква у нея бурна реакция. Веднага се впуска да коментира съмнителните кредитни карти, които карат хората да задлъжняват, да не говорим за лизинга и всичко останало. Двамата с татко винаги са разчитали само на чековите си книжки, понеже, цитирам: „Така си наясно с какво разполагаш, а и тия дупки в стената ме объркват“. Това го знам със сигурност, защото присъствах на един неин опит да вземе пари от банкомата, който за повечето хора е съвсем елементарна машина. Не и за майка ми обаче — тя не желае да проумее, че трябва да помни пин кода си.

„Скъпа, това чудо иска да му дам някакъв номер.“

„Да, мамо, сигурно са ти го изпратили по пощата.“

„С тези неща се занимава баща ти, скъпа. — След като НАСЛУКИ опитва няколко номера, накрая банкоматът й прибира картата. — Кари! — провиква се тя, докато аз се чудя къде да се дяна от неудобство. — Взе ми картата! Накарай го да ми я върне!“ И нахлува безпардонно в банката, настоявайки пред смаяните служители да позвънят веднага на банковия й мениджър, с когото са лични приятели.

Много пъти съм я зарязвала в такива моменти, защото ми иде да й запуша устата и да я изведа насила от магазина. „Мамо, хората не се интересуват от това!“. Просто са любезни и слушат търпеливо безкрайните й излияния, които за тях не означават абсолютно нищо. Сигурно си казват: „Тази жена е луда“, докато аз стоя със смутено изражение край нея и вдигам извинително рамене. Най-лошото е, че тя си мисли, че има чар.

Двете с Ребека внимателно я насочихме към автомобила ни. Макар че съм положила немалко усилия да го почистя от обичайните боклуци — хартийки от бонбони, опаковки от бисквити, кутии от сокове и неидентифицирани парченца Лего — тя пак ми намери кусури: „Трябва да използваш прахосмукачка, мила.“

Скърцайки със зъби, потеглих към къщи бавно като охлюв, защото майка ми има обичая да се хваща за дръжката на вратата.

Когато най-сетне пристигнахме, премина през къщата като торнадо — отваряше шкафове, надничаше в хладилника, повдигаше килимите в хола и цъкаше, изумена от огромната купчина дрехи за гладене и от факта, че не държа белината в отделен шкаф. Веднага забеляза, че едно от копчетата на жилетката на Ребека се е разхлабило и поиска да й донеса несесера за шиене. Истински провал! Тя ми купи този несесер точно преди да отида в пансион и оттогава съдържанието му не се е променило много. Само дето постепенно се е видоизменило и макарите, иглите и обикновените и секретни копчета са се превърнали в пъстроцветна сюрреалистична смесица.

„На какво прилича това, Кари! — възмути се майка ми. — Как шиеш копчетата и подгъвите, за бога?“

„Не ги шия — отвърнах. — Купувам нови неща.“

Тя ме погледна ужасено. Всичките тези години, през които бе кърпила чорапите на татко върху голямата дървена гъба и старателно бе пришивала копчета от огромната колекция в зелената метална кутия за бисквити, очевидно не бяха постигнали никакъв възпитателен ефект.

„Може ли да позвъня на баща ти? Вече е време да обядва. Трябва да му напомня, че паят с месо в килера е за вечеря.“

Божичко! Дори хранителните му навици управлява от разстояние! Откакто баща ми се пенсионира (беше шеф на компания), все повече се пристрастява към голфа и своя парник, в съвсем безсмислени опити да избяга от желязната хватка на майка ми. Но двамата са много сладки, когато гледат заедно телевизия или обикалят супермаркетите и цъкат смаяно пред изобилието и разнообразието от стоки. „Забавно е“ — оправдава се татко, който допреди десет години не стъпваше в хранителен магазин. Може би с Майк накрая ще станем като тях: най-вълнуващото ни седмично преживяване ще е посещение до супермаркета „Уайтроуз“, където ще се дивим на шунката от Парма.

По обед се заех да притоплям любимото сирене с цветно зеле на Том.

„Какво е това?“ — попита майка ми, надзъртайки над рамото ми, докато отварях бурканчето с консервирана храна на „Хайнц“.

„Обедът на Том“ — обясних аз.

„Това не е сериозна храна. Как можеш да му я даваш? Дори не знаеш какво има в нея!“ — възмути се майка ми.

„Разбира се, че знам. Пише на бурканчето“ — отвърнах убедено.

„Детето се нуждае от пасирана ряпа и малко сварена ябълка.“

С тези думи тя ме избута от печката и запрати злощастното бурканче „Хайнц“ в кофата за боклук. Том проследи траекторията му с тъжен поглед. Той обича това сирене. Мама успя да открие в хладилника картофи и една ряпа (сигурно съм я купила за неделния обед, не си падам много по този вид зеленчук) и ги свари, а после ги пасира с малко истинско масло (изхвърляйки моето с презрително изсумтяване), след което се зае да бели ябълките и да ги почиства от семките.

Междувременно Том беше започнал да вие от глад, защото приготвянето на обеда му обикновено отнема около пет минути и не е свикнал да чака цялото това глупаво готвене. Когато мама постави крайния продукт пред него, той изгледа подозрително жълтеникавата смес. Какво е това? Не му мирише на „Хайнц“. Откъде да знае дали няма да го отровят? След няколко опита мама успя да напъха лъжицата в устата му и той продължи да лапа, като се облизваше щастливо и издаваше доволни лакоми звуци.

„Видя ли? — тържествуващо рече мама. — Винаги предпочитат домашно приготвената храна.“

Сега Том вече няма да се докосне до храната на „Хайнц“. Благодаря ти, мамо.

Следобед тя се зае да учи Ребека да шие, след като преди това оправи заплетените конци в несесера. Том и аз изведохме кучетата на дълга разходка — само двамата. Беше истинска благодат: Ребека не се влачеше подире ми, оплаквайки се, че краката й са уморени и питайки дали не може да я нося и защо винаги нося само Том.

Вечерта, докато къпех децата, мама ме удостои с честта да ми изнесе лекция върху недостатъците на памперсите в сравнение с невероятните памучни пелени.

„Когато вие бяхте бебета, кожата ви не се обриваше — обясняваше тя, гледайки как мажа с крем нежното като праскова дупе на Том. — Всичко е заради тези синтетични материи.“

Изтъкна ми още, че Том капризничи по време на хранене, понеже не съм му наложила строг хранителен режим през четири часа, и ме попита защо следобед не го изнасям да спи навън на чист въздух.

„Защото вали, мамо“ — отвърнах аз.

„Ами вдигай сгъваемия покрив тогава! — не се отказваше тя. — Аз те изкарвах и в дъжд, и в сняг. Оставях те в дъното на градината, за да можеш да гледаш листата на дърветата, и ти кротуваше като агънце.“

„Как ли пък не! — помислих си мрачно. — Сигурно не си ме чувала, защото си била заета да играеш бридж.“

Тя настоя да сготви вечеря за Майк, когото боготвори, и докато приготвяше сиренето с цветно зеле, пържолите и пая с бъбреци с домашно точени кори, а след него и лимонова торта с бишкоти (обикновено ние не ядем десерт), ми дръпна реч, че не се грижа достатъчно за него.

„Скъпа, трябва да му обръщаш повече внимание — нареждаше мама. — Защо според теб татко ти е в такава добра форма, когато повечето му приятели измряха като мухи? Всичко идва от готовата храна и натоварения живот. Не се отразява добре. Ти ми се виждаш малко бледа. Успяваш ли да се наспиш? Знаеш ли, Кари, не разбирам как се справяш с тази твоя работа. Не може ли да работиш по-малко часове?“

„Мамо — започнах търпеливо, — не е толкова лесно. Трябва да работя определени часове. Това е работа на пълен работен ден.“

„Не знам — отвърна със съмнение в гласа. — Децата ти също имат нужда от теб. Но аз съм старомодна. Никога не бих си избрала подобен начин на живот. Баща ти щеше да припадне, ако ме няма вкъщи, когато се прибере от работа. Мъжете и децата имат нужда от грижи, така да знаеш.“

„Аз имам нужда от грижи!“ — озъбих се.

„Не, нямаш! — скастри ме тя, избутвайки ме настрани, за да отвори вратата на фурната. — Ти си жена.“

Майк възкликна радостно при вида на лакомствата, които мама сложи пред него на масата. Тя дори беше намерила кърпите и покривката за маса, напъхани в дъното на едно от чекмеджетата, което отваряхме само по Коледа. По време на вечерята започна да разпитва Майк за работата му и слушаше очаровано всяка негова дума, а той се дуеше като пуяк. Наистина направи опит да включи и мен в разговора и да й каже, че аз също се справям добре, но тя не се даваше. Господарят си бе у дома и неговите нужди бяха на първо място.

След вечеря веднага раздига масата, но отказа да сложи съдовете в миялната.

„Загуба на време!“ — бе краткият й коментар.

„Точно обратното — опитах се да възразя. — Така се пести време.“

„Това нещо не може да ти измие чиниите както трябва“ — категорична бе тя.

„Всъщност майка ти е готина — каза Майк, когато се отпуснахме в леглото с издути от пържолите, пая с бъбреци и лимоновата торта стомаси. — Не знам защо бях решил, че е луда. Много ми харесва.“

„В такъв случай ще си направя химическо къдрене и ще се науча да точа кори — ухилих се аз. — А пък ти ще си потърсиш работа с двойно по-голямо заплащане, за да можем да купим новата къща.“

„Ясно — изпъшка Майк, — разбрах намека ти. Но поне й поискай рецептата за лимоновата торта.“

„Ще й кажа да я даде на теб“ — отвърнах мило и угасих лампата.

 

 

Понеделник, 25 май

Същинска катастрофа. Майк бе изхвърчал от къщи, обзет от понеделнишка параноя, а аз тъкмо се гримирах, когато телефонът иззвъня. Беше Клер.

„Много съжалявам — изграчи тя. — Няма да мога да дойда днес. Гърлото ме боли от събота, а сега и жлезите ми се подуха. Наложи се да извикам лекар. — Последва дълго мълчание, докато мозъкът ми трескаво препускаше в преосмисляне на новината. — Утре сигурно ще се чувствам по-добре… Ще работя и в петък, ако искате…“

„Не, няма нужда — успокоих я. — Не се тревожи. Връщай се в леглото и се опитай да поспиш. Ще се видим утре.“

Божичко! Какво да правя сега, по дяволите? Тази сутрин имах планирано съвещание с екипа от Ийст Мидландс, който специално щеше да дойде в нашия офис, за да обсъдим подготвяното за другата седмица реструктуриране. За следобеда имах да снимам една история, за която знаех само аз, освен това бяхме с репортер по-малко… Ник направо ще ме убие!

„Мамка му, мамка му, мамка му!“ — изкрещях и Ребека изхвърча любопитно от стаята си.

„Какво има?“

„Клер няма да дойде днес“ — отвърнах съкрушено.

„Страхотно! — извика Ребека. — Значи ти ще ме заведеш на училище! — Малкото й личице засия щастливо. — Ще ида да се приготвя.“ — И се отдалечи, подсвирквайки си весело.

Джил, сетих се. Ще позвъня на Джил! Когато вдигна слушалката, отзад се чуваха силни крясъци и детски плач.

„Джил, имам проблем. Клер току-що позвъни, че няма да дойде днес, а ме чакат две важни срещи. Майк вече тръгна и…“

„Не мога — отвърна Джил. — Днес имам часове. Наистина съжалявам. Защо не се обадиш на някоя агенция за бавачки? Сузи, остави на мира котката! Трябва да затварям, Сузи ще удуши котката. Чао. Дано се оправиш.“

Да позвъня в агенция? И да позволя на някаква абсолютно непозната да се грижи за Том? Той направо ще пощурее. „Позвъни на Ник!“, рекох си строго. „Позвъни на Ник и му кажи, че бавачката ти е болна и трябва да останеш вкъщи, за да си гледаш децата.“

„Ник? — Изчаках да стане осем и половина, за да съм сигурна, че ще е в кабинета си. — Много съжалявам, но се чувствам ужасно. Цяла нощ съм повръщала. Мислех, че ще се оправя, но едва се вдигнах от леглото. — Запуших припряно устата на Том, който избърбори нещо. — Би ли помолил Кейт да отмени срещата? Много съжалявам, но наистина не съм добре“ — казах с възможно най-отпадналия си глас.

Ник замълча, опитвайки се да смели новината.

„Добре — рече накрая. — Но няма да е лесно. Ще се опитам да прехвърля срещата за утре. Ще можеш ли да дойдеш утре? Да не е нещо… нали се сещаш…“

Господи! Мисли, че пак съм бременна!

„Не, не! — побързах да го успокоя. — Утре съм на линия. Със сигурност. — И ще бъда, помислих си мрачно, дори ако трябва да ида до къщата на Клер и да я измъкна насила от леглото. — Внимавай!“ — креснах на Том, който ми дърпаше чорапогащника. През целия ден бях излишно строга с него, измъчвайки се от мисли как ще наваксам утре.