Даяна Апълярд
Домашен инстинкт (10)

Десета глава
Октомври

Неделя, 4 октомври

„Е, как се чувстваш като собственичка на имение?“ — подкачи ме Джил тази сутрин, докато обикаляше партерния етаж на къщата с чаша кафе в ръка, разглеждайки прозорците на малки квадрати (мои), покритите със стари плочи подове (мои) и отваряйки старите чамови врати със солидни пиринчени дръжки (мои).

„Прекрасно! — отвърнах. — Децата са на седмото небе. Ребека сякаш не е същата. Нали знаеш колко беше кисела и как не искаше да се местим? Е, сега се е превърнала в идеалното дете. Идеално — в смисъл че почти не я виждам.“

„Чудесно!“ — каза въодушевено Джил, докато гледаше през прозореца как Сузи влачи Дейзи по тревата, стискайки я здраво за косата.

Откакто се преместихме, Ребека не пропуска възможност да полудува навън, въпреки че времето захладня. Катери се по клоните на плодните дървета като маймунка, а Том щапука щастливо под нея. Касетите й с детски филмчета така си и стоят в един от кашоните. Не ме е питала за „Малката русалка“ нито веднъж. Всъщност изобщо не сме включвали телевизора. Бих помислила, че съм умряла и съм отишла в рая, ако не е дистанцията, която остава между Майк и мен.

Очаквах и той да се радва на новата къща колкото мен, но — уви! — помагаше ми да разопаковаме багажа с ентусиазма на осъден на смърт. Миналия понеделник след работа побързах да извадя завесите от кутиите, за да ги окача на тежките стари дъбови корнизи. Дори това ми доставяше удоволствие, макар че мразя да окачвам завеси.

„Майк! — извиках с приглушен от тежките гънки на тъмнозеленото кадифе глас, докато балансирах внимателно върху един стол с вдигнати нагоре ръце. Вече бяха започнали да изтръпват. — Какво ще кажеш да окача тези тук?“

Чух го да влиза в стаята и се обърнах да видя реакцията му.

„Чудесни са“ — каза и побърза да излезе.

„Защо не овладееш малко ентусиазма си?“ — изсъсках ядно и паднах от стола.

„Остави ме на мира!“ — каза твърдо в сряда той, след като го бях попитала за милионен път дали е добре. Седеше на кухненската маса след работа със забита във вестника глава. Преди караниците ни се въртяха предимно около това, че не прекарвам достатъчно време с него, не отделям достатъчно време за нас двамата и вечно съм заета с децата. Сега отчаяно искам да бъда с него, но всеки път, щом направя опит, той ме отблъсква. Винаги съм смятала любовта ни за даденост — просто я има и толкова. Не съм си представяла, че нещата могат да загрубеят до такава степен.

„Как вървят нещата с Майк?“ — предпазливо попита Джил, докато гледахме през таванския прозорец как си играят децата.

На тавана е много тъмно и мръсно, а в ъглите се спотайват паяци, големи колкото супени чинии, и дишат тежко. Щом човек включи осветлението, се разщъкват насам-натам, разтягайки огромните си космати крака и повдигайки яйцевидните си коремчета. За да се отървем от тия приятелчета, ще ни е нужен дървен чук, а не четка за паяжини. Решила съм да превърна таванското помещение в шеста спалня и стая за игра на децата. Толкова е хубаво да имаш къща, за която да правиш планове! Не съм говорила с Джил за отношенията ни с Майк от седмици — тази тема вече става прекалено болезнена за мен.

„Ужасно — казах мрачно. — Все едно живея с непознат.“

„Ами поговори с него затова — предложи тя, преди да изписка и да отскочи встрани, за да избегне огромен паяк, насочил се към крака й. — Хайде да слизаме вече“ — помоли с изтънял глас.

„Не мога да говоря с него — отвърнах, докато слизахме внимателно по стълбата, чистейки паяжините от дрехите и косите си. — Всеки път, щом го попитам какво има, той се ядосва и казва, че ще се чувства много по-добре, ако престана да се занимавам с него. Било му много напрегнато в работата. Не мога да установя контакт с него. Сякаш е издигнал около себе си дебела стена. Вече не се виждам да спя с него — не мога да си представя да бъдем толкова интимни. — Гласът ми потрепери и вдигнах очи към Джил. — Честно казано, ако не го познавах, щях да си помисля, че има любовница.“

„Той обаче няма?“ — колебливо попита Джил.

„Разбира се, че няма! — отвърнах, шокирана. — Не ставай смешна! Прекалено важни сме за него. Пък и щях да разбера. Щях да разбера!“

 

 

Петък, 9 октомври

Тази вечер с Майк се скарахме жестоко. Всичко тръгна от една торба с боклук в кухнята, колкото и невероятно да звучи. В основата на семейните кавги винаги лежат добри намерения, нали? Помолих любезно Майк да извади торбата от кофата за боклук и да я изхвърли, защото беше претъпкана — капакът люлка не се бе люлял от векове. Той посегна да вдигне торбата — и тя се разпадна. В суматохата около преместването не бях успяла да купя качествени торби за боклук от супермаркета. Вместо това взех от евтините от близкия магазин. На пода се разсипаха всевъзможни домашни отпадъци: пилешки кости, бутилки от вино, обелки от моркови, листа от чай, стари вестници. Напуши ме смях и запуших уста с ръка. Майк остана неподвижен за миг, продължавайки да стиска останалата част от торбата, а после хвърли и нея — включително и една счупена бутилка мляко, която така и не бях увила във вестник, въпреки доброто си желание.

„Ще донеса друга — казах. — Помогни ми да изчистя.“

„Оправяй се сама! — изръмжа той, стъпвайки внимателно между отпадъците, за да стигне до вратата. — Ти си купила скапаните торби. Аз си лягам.“

Не можех да преглътна това. Щом мина покрай мен, го сграбчих и се сборичкахме. Сигурно сме приличали на Лаурел и Харди^[1], макар че в момента хич не ми беше до смях.

„Ще ми помогнеш! — изкрещях аз, увисвайки на ръката му. — Толкова съм уморена, че едва стоя на краката си. Поне веднъж помисли и за мен!“

„Вечното ти оправдание — озъби се Майк, избутвайки ръката ми, сякаш е заразна. — Все си изморена. Щом твоята работа е толкова стресираща, защо не опиташ моята? Представа нямаш какво е стрес. Мотаеш се из къщи, правиш кейкове и единственото, за което искаш да говорим, е в какъв цвят да боядисаме стаята на Ребека. Имам много по-важни неща на главата си, като например да изплащам тази скапана ипотека. Представа нямаш какво може да се случи, ако лихвите скочат. Само знаеш да се фукаш с овощната си градина и да разправяш на приятелите си как ще купиш пони на Ребека.“

„Не е честно! — избухнах в отговор. — Аз плащам половината ипотека — нямаше да ни дадат заема, ако не беше и моята заплата! Работата ми не отстъпва по трудност на твоята. Не ми е лесно да я върша, но ти никога не ме питаш как се чувствам. Толкова си погълнат от собствените си проблеми. Чудо голямо, че може да изгубиш работата си. Тогава ще разчитаме на моята. Все някак ще се справим.“

При тези думи той ме изгледа кръвнишки и изхвърча от кухнята. Аз се отпуснах уморено на стола и се разплаках. Не издържам повече. Все едно живея с дивак.

 

 

Събота, 10 октомври

Сутринта позвъни мама.

„Как сте, как са децата?“ — попита разтревожено. Ако не се чуем и един ден, тя веднага решава, че някой сериен убиец ни е заклал с брадва.

„Отлично“ — отвърнах внимателно. Снощи изобщо не спах и се чувствам толкова слаба, че ако някой ме духне, сигурно ще се разпадна. Рано сутринта Майк изчезна някъде и къщата ми се струва празна и студена.

„Свиквате ли с новата къща?“

„И още как! — рекох. — Направо я обожаваме.“

„Достатъчно ли е топло? — продължи с въпросите майка ми. — Тези стари къщи се отопляват ужасно трудно. Сметката ви за газта сигурно ще е цяло състояние — додаде с известна наслада тя. — Има ли прилепи?“

„Прилепи?“ — възкликнах невярващо.

„Да, прилепи, скъпа — повтори тя бавно, като на малко дете. — Всички стари къщи имат прилепи, летят около покрива. Не можеш да се отървеш от тях, защото са защитен вид. Изпражненията им са навсякъде. Погрижихте ли се за влагата?“

„Да, мамо — отвърнах уморено. — Човекът цяла седмица обработваше стените.“

„Много лошо — каза тя. — Когато ние викнахме човек за влагата, първо свалихме цялата мазилка. Все едно сте свършили работата наполовина. Както и да е, трябва да затварям. Искам да заведа баща ти в новия градински център. Не е лесно човек да му намира занимания.“

„Чао, мамо“ — отвърнах разбиращо.

„Чао, скъпа.“ — Тя затвори щастливо, след като бе изпълнила и родителските си задължения.

Искаше ми се да поговоря с нея за Майк и мен, но тя ще се ужаси толкова, че сигурно ще получи, инфаркт. Бракът е за цял живот, а и нейният девиз е татко винаги е бил: „Отстъпвай!“. Но с Майк няма какво да отстъпвам. Как да отстъпвам, когато той изобщо не се интересува от мен? Но няма да се откажа толкова лесно от брака си. Да споделя с Джил? Винаги мога да излея душата си пред нея, но тя ще ми каже, че е по-добре да го напусна, че не си струва да съм нещастна и че заслужавам повече от това. Само че аз го обичам! Вече опитах с безразличие, ала не се получава. Освен това е баща на Ребека и Том. Как да ги отделя от него? Идва ли мога да ги лиша от баща само защото двамата не се разбираме. Вината не е тяхна. Ами ако той поиска да вземе децата? Господи! Това направо е немислимо! Да се посъветвам с Хариет? Тя само ще се изсмее. „Всички мъже са негодници, скъпа, просто трябва да играеш по свирката им и да ги използваш.“ От мен се очаква само да се усмихвам и да търпя, както прави тя с Мартин. Кейт? Хмм, Кейт… Тя е независима, свободомислеща професионалистка с много ясен поглед върху живота. Не може да разбере перипетиите в брака, но познава мен и Майк. Почти не съм я виждала от онзи уикенд в дома на здравето, а и откакто ме повишиха, работим в отделни офиси. Но ще й позвъня. Чудесно е да можеш да поговориш с някой, който е неутрален.

Телефонът звъня дълго и вече се канех да затворя, решавайки, че е излязла. Когато тя вдигна слушалката, гласът й бе леко задъхан.

„Добре ли си? — попитах. — Да не би да се обаждам в неудобно време?“

„О, Кари! Не, няма проблем — отвърна Кейт малко по-спокойно. — Бях в банята.“

„Божичко, мечтая си за баня в събота сутрин! Как си? Не сме се засичали в телевизията от седмици.“

Последва дълго мълчание.

„Напускам“ — рече тя.

„Какво?! Защо не си ми казала?“

„Отивам в Мидландс като говорителка.“

Защо Майк не ми бе казал, че са й дали работа?

„Успя ли да се видиш с Майк?“ — попитах.

„Да — отвърна тя. — Преди няколко месеца.“

„Какво мисли Оливър?“

„Оливър не е тук — каза. — Изнесе се. Преди две седмици.“

„О, господи, Кейт! Съжалявам. Защо не си ми казала“ — повторих загрижено.

„Беше прекалено заета с новата къща, и с Америка, и с други неща… Все не можех да те открия.“

Хмм! Ама и аз съм една приятелка! Толкова съм погълната от собствените си проблеми, та дори не забелязах, че Кейт преживява ужасен период. Вярно, че изглеждаше много бледа, когато я мярках в офиса, а всеки път, щом я потърсех да пием кафе, сякаш се изпаряваше във въздуха.

„Много се радвам за новата ти работа. Винаги си искала да бъдеш говорителка“ — казах накрая.

„Да — отвърна тя късо. — Виж, Кари, трябва да затварям, имам среща с една приятелка. Позвъни ми другата седмина, тогава ще поговорим. Ти добре ли си?“ — добави някак разсеяно.

Едва ли можех да я товаря с моите проблеми в момента.

„Чудесно! — отвърнах бодро. — Ще се радвам да обядваме заедно другата седмица…“

Но Кейт вече беше затворила.

 

 

Неделя, 11 октомври

„Ще се развеждате ли с татко?“

Карах като луда за урока по плуване на Ребека, понеже пак закъснявахме. Цяла сутрин тя бе необичайно тиха и замислена. От изненада щях да ударя колата в тротоара. Извърнах глава към нея, за да уловя изражението й.

„Не си говорите от дълго време, а снощи те чух да плачеш. Мислеше, че спя, но не спях. Чух те.“

„Разбира се, че не — отвърнах припряно, опитвайки се с всички сили да се съсредоточа върху шофирането. — Как изобщо ти е хрумнало подобно нещо? Просто сме уморени заради преместването, а и работата ни е доста напрегната.“

Ребека се замисли върху думите ми и рече много сериозно: „Говорихме си с Кати в училище и аз й казах, че си тъжна. Тя каза, че и нейната майка много плачела, а после двамата с татко й се развели. Сега има две различни легла и четири котки, но не харесва приятелката на баща си. Миришела на парфюм и я целувала много силно. Майка й още плаче — Ребека внимателно намести плюшеното коте върху коленете си и ме погледна изпитателно. — Сигурна ли си, че няма да се разведете с татко?“

Обърнах се да я погледна добре и видях, че очите й са пълни със сълзи. Отбих колата на банкета, изключих двигателя и я прегърнах.

„Разбира се, че не. Ние много те обичаме“ — казах, усещайки как и моите очи се пълнят със сълзи. Това е някаква лудост. Дори Ребека вижда какво става. Не можем да живеем повече така.

 

 

Вторник, 13 октомври

Тази седмица се смях единствено по време на профилактичния гинекологичен преглед. Казах на Ник, че имам час при лекаря си и го моля да ме освободи до обед. Ако бях казала „гинеколога“, вероятно щеше да се изприщи и да припадне. Мразя гинекологичните прегледи. Джил ми препоръча лекаря в новооткрития кабинет в селото — имал секси очи и топли ръце. Явно всички жени от селото изгарят от желание да ги прегледа. Искаше ми се да заведа Ребека на училище, но имах час за девет и нямаше да смогна да се появя навреме. Влязох забързано и попаднах на обичайната кисела стара мома на рецепцията.

„Трябва да попълните формуляр за нов пациент“ — обясни тя.

„Ние сме семейство“ — отвърнах аз.

Тя повдигна вежди.

„Ами тогава попълнете по един формуляр за всеки и дайте на съпруга си да подпише неговия. Хубаво е новите пациенти да си направят профилактичен преглед. Бихте ли казали на съпруга си да си запише час?“

„Разбира се“ — кимнах уверено, макар да знаех, че Майк няма да се появи и след сто години. Той не обича да ходи на лекар, защото ще му се наложи да лъже като дърт циганин при въпроса какви количества алкохол изпива всекидневно.

Заех се да попълвам формуляра и щом стигнах до въпроса: „Колко единици (чаши) алкохол пиете на ден?“, се почесах по главата и написах: „две“, макар че бройката по-скоро е дванайсет. За жалост се оказа, че профилактичните прегледи ги прави сестрата. Лош късмет! А може би така е по-добре. Едва ли този преглед е най-изискания начин да се запозная с доктор Килдеър. В кабинета сестрата погледна медицинския ми картон и поиска да знае дали вземам хапчета. Отвърнах утвърдително (един господ знае защо — в момента съм застрашена единствено от непорочно зачатие).

„Съпругът ви мислил ли е за операция?“ — попита тя.

Представих си как ще реагира Майк на перспективата да осакатят тестисите му.

„Още не сме решили“ — отвърнах уклончиво.

„Добре тогава, идете зад паравана и се пригответе“ — рече тя.

Направих, както ми каза, и побързах да се кача на гинекологичния стол, придърпвайки припряно кърпата върху себе си.

„Чудесно! — усмихна се тя и размаха онова отвратително желязно нещо, което прилича на маша за коса. — Разтворете коленете… малко по-широко… отпуснете се. — Как да се отпусна, когато някаква непозната се кани да пъхне маша за коса в писаната ми? — Може да усетите леко драскане — предупреди ме. Леко, как не! Все едно дълбае из вътрешностите ми. Опитах се да мисля за нещо различно, нещо, което няма връзка с легналото ми положение и разтворените крака. — Току-що се нанесохте в Лоун Фарм, нали?“ — попита сестрата, докато ме стържеше.

„Точно така“ — измучах.

„Много хубава къща. Имате доста земя. Ще си вземете ли пони?“

„Надявам се“ — отвърнах.

„И ние имаме малко земя — продължи тя. — В Стийпъл Астън, нагоре по пътя.“

„Чудесно“ — казах любезно.

„Отглеждаме алпака^[2] — обясни тя. Защо точно алпака? — Правя го в свободното си време — тук съм на непълен работен ден. Тези животни са ми легнали на сърцето.“

„Много интересно“ — измърморих.

„Защо не си вземете една? Стават идеално за домашни любимци, много са кротки.“

„В момента имаме по-важни неща за вършене — отбелязах. — Но ви благодаря за предложението.“

„Няма проблем. Може да се обличате, приключих“ — каза тя, отнасяйки внимателно стъкълцето с клетките ми на бюрото.

Не се случва всеки ден да отидеш на гинекологичен преглед и за една бройка да си тръгнеш с алпака.

 

 

Четвъртък, 15 октомври

Ден за оценка на работата ми. Ник цяла сутрин се прави на голям шеф, докато аз напразно се опитвам да го заговоря. По-добре да свършва бързо, не ми пука особено. Напускането на Кейт се коментира много — според клюката са й дали да води централните новини в Мидландс. Това е черешката на тортата, най-сладката работа. Досега се изпълняваше от оная надута пуйка Моника, която се смята за лицето на телевизия Мидландс. Сигурно пикае кръв и заплашва компанията с всевъзможни дела за нарушаване на договора. Странно, че Майк не е споделил с мен тази сочна новина, още повече като знае колко сме близки с Кейт. Мислех, че ще я вземат да води дневните новинарски емисии, а не централните новини. Хмм, браво на нея, това е голям скок в кариерата. Дано й помогне да преодолее раздялата с Оливър. Все още не ми е казала защо си е тръгнал, понеже не сме се виждали. Вероятно е послушала съвета ми и се е опитала да го притисне за женитбата. Май не ме бива много за сватовница…

Следобед звънна вътрешният телефон. Беше Ник:

„Кари, ще дойдеш ли в кабинета ми за минута?“

„Разбира се“ — отвърнах. Би трябвало да съм на тръни преди подобна среща: тя означава повече пари, потупване по рамото, намеци за блестящото ми бъдеще, потвърждение, че съм най-доброто нещо след готово нарязания хляб, но днес всичко това не ме вълнува особено. Прекалено се тревожа за Майк, а и напоследък Ребека е разсеяна и плаче за най-дребното нещо. Следва ме по петите, чака търпеливо да изляза от тоалетната и се сърди, ако не съм до нея. Тази сутрин се вкопчи в мен като рак и едва успях да тръгна на работа.

„Ето оценката ти, Кари — каза Ник и побутна към мен сноп листове, докато наместваше шкембето си зад голямото дъбово бюро. — Разгледай я.“

Изчетох я мълчаливо. Като изключим издънката с филма за дислексията, не бяха пестили похвали. Експедитивна, запазва спокойствие в кризисни ситуации, отличен мениджър, колегите й я обичат, контактна, много добре ръководи екипа си. Това аз ли съм? За подобна оценка преди година бих дала едната си ръка, но днес не мога да се зарадвам. Мисля единствено как сутринта Ребека хапеше долната си устна, когато излизах от къщи. Казах й да не се тревожи и че всичко е наред, но тя не се лъже лесно. А и Клер се държа доста грубо с нея — забута я безцеремонно към кухнята, докато отварях входната врата. Какво право има Клер да диктува на децата ми как да се държат? Голямо, като се замисля…

„Какво ще кажеш? — рече Ник с доволна усмивка. — Бива си я, нали? Имам и още по-добри новини. Том Уорнър, шефът на планирането в Централната телевизия, ми позвъни миналата седмица. Искаше да му препоръчам някого за заместник-редактор на неговия отдел. Предложих теб. Мисля, че ще се справиш, пък и това е един вид повишение.“

„Централната телевизия?“ Изгледах го объркано. Как, по дяволите, ще работя там? Кой ще се грижи за децата? Ник не забеляза раздвоението ми.

„Помисли си добре. Обсъди го с Майк. В началото ще е само за шест месеца, а и пътуването няма да е лесно. Не ми се ще да те пускам, но между нас да си остане — и аз смятам да се преместя там. Центърът си е център.“

Върнах се в моя кабинет и седнах зад бюрото. Главата ми се пръскаше и имах чувството, че ще припадна. Това щеше да е прекрасна работа, с много повече пари. Моята сбъдната мечта, кулминацията на моите амбиции. Би трябвало да съм на седмото небе, да кроя планове, да обмислям как ще пътувам дотам и обратно и кой ще гледа децата. Но професионалното ми бъдеще не ме вълнуваше. Изглеждаше ми маловажно. Преди щях веднага да грабна телефона и да пусна в действие целия си чар, за да омая Том Уорнър и да си уредя среща с него. Сега изпитвах само паника и отчаяние. Повече работа. По-голямо отчуждение. Повече шеметни ангажименти, които ще нарастват спираловидно, докато някоя малка катастрофа — болно дете например — не предизвика пълна бъркотия. Майк никога няма да се премести, а след като свърши шестмесечният пробен срок, ще е лудост да продължа да пътувам всеки ден. Трябва да се преместим за постоянно. Животът на децата отново ще се промени из основи — нова къща, нова бавачка… Бих могла да се преместя само аз. И да взема децата. Лондонската заплата ще ми позволява да изплащам ипотеката, а в Централната телевизия има отлична детска градина и занималия след училище… Не. Няма да се делим повече. Имам нужда да помисля. Трябва да се прибера у дома. Позвъних на Ник и го попитах дали мога да си тръгна по-рано.

Докато пътувах към къщи, видях, че е време Ребека да се прибира у дома. Подкарах колата към училището, надявайки се да стигна там преди Клер, за да я пресрещна и после да отвлека собствените си деца. Ще им сготвя нещо вкусно за ядене и ще си поиграя с тях. Ще запаля огъня в камината и двете с Ребека ще поиграем на карти… Успокояващата перспектива все повече се очертаваше в главата ми. След училище Ребека има балет, значи ще успея да я взема. За пръв път днес започнах да се чувствам щастлива. Но движението бе натоварено и стигнах пред училището тъкмо когато децата се изсипваха навън. Спрях колата и се заоглеждах за Клер. Беше спряла от другата страна на пътя и Том размахваше доволно един балон от количката си. Ребека се появи с две приятелки. Забеляза Клер и видях как лицето й грейна. Втурна се към нея и двете се прегърнаха щастливо. Клер се обърна и пое към колата си, бутайки количката с Том, прегърнала Ребека през рамо, а тя й обясняваше нещо възбудено. Това бе уловен във времето миг, фотография на всекидневието на децата ми. Не изключителен момент, просто минута от хилядите минути, които за мен бяха затворена книга. Почувствах се тъй, сякаш най-накрая бях отворила страниците и бях видяла какво пропускам. Колкото и да ми беше неприятно да го призная, Клер бе тяхната майка.

Не им се обадих. Обърнах се, внимавайки да не ме забележат, и се качих в колата. Нито имаха нужда от мен, нито ме искаха. Една допълнителна майка, без която спокойно можеха да минат.

 

 

Събота, 17 октомври

Когато най-сетне приключих с домакинската работа — пране, пазаруване, разхождане на кучетата, чистене (още нямаме чистачка и ми отне пет часа да почистя къщата, влачейки Том след себе си като малка лодка), беше станало осем. Знаех, че ако легна, ще заспя веднага, но не можех. Тази вечер трябва да говоря с Майк. След обеда той се зае да събира окапалите листа в задния двор, а Ребека скачаше в натрупаните купчини и ги разхвърляше, ритайки ги с новите си гумени ботуши „Барби“. Излязох при тях, пъхнала ръце в джобовете на жилетката и следвана от Том, който надаваше настойчиви викове (означаващи „искам да играя с Ребека“). Чух ги как се смеят, но щом Майк ме видя да приближавам, сякаш някой го поля с кофа студена вода. Защо собственият ми съпруг ме кара да се чувствам излишна и не на място?

„Майк — казах, — вкъщи ли си довечера?“

„Да — отвърна той. — Защо?“

„Просто се чудех. Купила съм пържоли за вечеря и исках да знам дали нямаш други планове.“

„Не, нямам други планове“ — каза и ми обърна гръб.

„Чудесно.“ — Насилих се да се усмихна. Щом се отдалечих с Том, ги чух отново да се смеят.

Докато лежах във ваната, се чувствах странно напрегната. Това е моят собствен съпруг, не спирах да си повтарям, човекът, с когото живея повече от седем години. Защо тогава се чувствам като тийнейджърка на любовна среща? Ако той одобри плана ми, може би това ще означава голяма промяна за всички нас. Наистина голяма промяна. Възможно е да спаси и брака ни. Или да го разруши напълно. Животът ни ще тръгне в различна посока в зависимост от решението, което ще вземем тази вечер.

Обличах се, когато телефонът иззвъня.

„Госпожо Адамс? — чух непознат глас. — Ще се радвам, ако ми отделите малко време. Правим проучване за желаещите да си поръчат топлоизолация на тавана във вашия район и се чудех дали…“

Втренчих се невиждащо в телефона. След малко ще се реши цялото ми бъдеще, а някакъв мъж ме пита дали не искам изолация на тавана!

„Не, благодаря“ — отвърнах любезно и затворих телефона. Усетих как очите ми се насълзяват.

Ето ни най-после седнали на голямата чамова маса в кухнята. Струва ми се, че заслужаваме по-добра аудитория от един любопитен лабрадор и един унесен в дрямка златист ретривър. Прииска ми се да ида и да го побутна с крак. „Тази вечер може да промени съдбата ти — помислих си аз. — Може да станеш градско куче в семейство със самотен родител.“ Той отвори едното си око и ме погледна разсеяно, после го затвори, въздъхна и изхърка силно. Никакво уважение към кризите.

Майк влезе в кухнята с чашата на Ребека.

„Иска какао“ — каза и посегна да отвори един от горните шкафове.

„Вредно е за зъбите й“ — изрекох и прехапах устни. Той просто искаше да я поглези. Днес се бяха забавлявали чудесно — изгориха листата и изхвърлиха всички изгнили ябълки в голяма плетена кошница, докато аз се криех с Том вътре.

„Добре — отвърна Майк спокойно. — Тогава ще й дам мляко.“

После отиде да й чете приказка, а аз продължих да пълня със сметана разрязаните на четири картофи и да изпускам морковчета на пода. Не мога да готвя, когато съм нервна, и щедрите глътки червено вино, които отпивах, не ми помагаха особено. Не бях яла нищо през целия ден и вече се чувствах доста замаяна. Имаше опасност да падна в тенджерата заедно с крехките морковчета.

„Е, за какво искаш да говорим? — попита Майк, докато слагах чинията пред него. — Какъв е проблемът?“

Бях репетирала безброй пъти как ще изложа плана си спокойно и разумно. Но щом той ме погледна, долната ми устна се разтрепери и избухнах в сълзи. Страхотно начало, няма що!

„Какво има, по дяволите?“ — намръщи се Майк и побърза да отмести чинията си, за да не плача върху нея. Не се беше хранил толкова добре от седмици.

„А ти как мислиш! — отвърнах през сълзи. — Не сме си говорили като хората от месеци… Ти все повече се отдалечаваш от мен. Не ми говориш, не искаш да ме любиш, май не ме искаш изобщо! Според теб как се чувствам, когато се отдръпваш от мен в леглото, щом те докосна? Седмици наред не споделяш нищо за работата си, нито как се чувстваш. Не мога да установя контакт с теб. Вече ми се струва, че не те познавам и че бракът ни е… провален. — Станах рязко и скъсах парче домакинска хартия от кухненската ролка. Исках да съм спокойна и красива, а в момента лицето ми приличаше на смачкана ягода. — Не си ми казал нищо за Кейт, не ме питаш как се…“

„Какво за Кейт?“ — прекъсна ме той с опасно тих глас.

„За новата й работа — отвърнах. — Чувствам се тъй, сякаш си ме изолирал от живота си, сякаш вече не съм важна за теб.“

„Кари, Кари! — възкликна Майк и за първи път от седмици посегна да ме погали. — Това не е вярно. Изобщо не е вярно! Ти се отдръпна от мен, забрави ли? Ти ми каза, че съм безполезен и че ще се справяш по-добре без мен. Как мислиш, че се почувствах аз, а? Откакто се роди Том, трябва буквално да те връзвам за леглото, за да се любим, а сега ми казваш, че не съм искал да спя с теб. Чисти глупости! Ти ми даде ясно да разбера, че нямаш нужда от мен и че ви преча да си живеете живота — на теб и на децата. Получи къщата, която желаеше, работата, която желаеше, децата, които желаеше, стандарта на живот, който желаеше. Искаш да ме вкараш в тази рамка, когато имаш нужда от мен, но това изобщо не е достатъчно. — Говореше съвсем спокойно до момента, в който произнесе последните думи. Щом ги изрече, изгуби контрол и удари с юмрук по масата. Чиниите подскочиха, а Ангъс отвори стреснато очи, кихна, погледна ни учудено и отново се намести с въздишка. Не може ли по-тихо? Тук едно куче се опитва да спи! Майк направи видимо усилие да се успокои. — Опитвах се да се утеша с работата, но не е достатъчно. Ти не ме искаш. С нищо не показваш, че ме желаеш.“

„Напротив, желая те! — Бях започнала да дълбая бразди с вилицата върху старата чамова маса. Ръката ми трепереше. — През цялото време ти го показвах, прегръщах те, опитвах се да те докосна — а ти все ме избягваше!“

„Само защото мислех, че не ме искаш, че те отвращавам“ — отвърна тихо Майк.

„Божичко! — промълвих. — Каква ужасна каша!“

„Така е. Това ли е важното нещо, което искаше да ми кажеш? Че няма смисъл да сме женени? Че искаш да сложиш край на всичко?“

„Не! — погледнах го ужасено аз. — Явно трябва да поговорим, но има и нещо друго. Предложиха ми работа в Централната телевизия.“

Майк ме изгледа продължително, без да мига.

„И?“ — Гласът му леко потрепери. Стискаше вилицата толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

„Реших да откажа.“

Ръката, която стискаше вилицата, се отпусна.

„Слава богу!“ — въздъхна той.

„Всъщност — продължих — не само ще откажа работата в Лондон, но ще напусна и тукашната. Завинаги.“

В кухнята изведнъж стана много тихо. Чуваше се само тиктакането на часовника и хъркането на Ангъс.

„Искаш да кажеш, че смяташ да спреш да работиш и да… да си стоиш вкъщи?“

„Да — потвърдих, опитвайки се да звуча уверено, макар че изобщо не се чувствах така. Защо не ми помогне поне малко? Поех си дълбоко дъх. — Омръзна ми да оставям децата на Клер. Не издържам повече. Искам си ги обратно.“

„Но как ще плащаме ипотеката?“ — рече Майк след малко.

„Ще трябва да помислим по въпроса — отвърнах. — Не искам да бъда егоист. Просто чувствам, че ако продължа така, ще полудея. Загубих интерес към работата, струва ми се, че съм поела в грешната посока. Не ме интересува дали ще ме повишат. Не ме интересува какво мисли Ник, просто искам денят да свърши по-скоро, за да се прибера у дома. Уморих се да се блъскам напред-назад, никога да нямам достатъчно време за децата, никога да нямам време да си погледна къщата. Том е толкова сладък, а аз ще пропусна детството му, Ребека има голяма нужда от мен. Не искам след десет години да се чуя как казвам: «Е, добро детство ли имахте? Моля ви, отговорете с да.»

«Май вече си взела решение — рече Майк и отпи голяма глътка вино. Втренчи се в червената течност, после в Търтъл, който притискаше нос в коляното му, очаквайки друга тлъста мръвка от пържолата. — Доста сериозно при това.»

Стана от масата, без да каже нищо повече, и отиде да си легне.

 

 

Събота, 24 октомври

«Ти си луда! — извика Джил. — Напълно си превъртяла! Как ще изплащате къщата? Как ще се оправяте с училищната такса на Ребека? Как ще поддържате кола? Как ще живеете?»

«Ти също си на непълен работен ден» — опитах се да протестирам аз.

«Да, но не живея в замък и не пращам децата си на частно училище — отвърна Джил. Не ме оставя на мира, откакто й позвъних в понеделник, за да й съобщя голямата новина. Очаквах да ме подкрепи, а вместо това тя побесня. — Сега как ще казвам на момичетата си, че ако се учат добре и завършат университет, ще получат чудесна работа като леля Кари и няма да се налага да разчитат на някой мъж? Ти си единственият свестен пример за подражание, който мога да им предложа. Какво стана с равенството между половете и всичките ти тиради, че жената трябва да работи?»

«Не съм щастлива» — отвърнах.

«Че кой е щастлив? — сряза ме Джил. — Ще бъдеш ли щастлива, ако разчиташ единствено на Майк?»

«Това ще ни направи по-близки — настоях аз. — Той ще се чувства повече мъж.»

«Кари — рече Джил, — ако мислиш, че да молиш съпруга си за пари всяка седмица е рецепта за брачна хармония, значи съвсем си превъртяла.»

 

 

«Мисля, че е чудесно — измърка Хариет по телефона. — Така ще можеш да идваш на матинетата ни. И ще ни помогнеш да организираме летния празник тази година. О, и може да работиш по няколко часа в благотворителния магазин. Но най-хубавото е — продължи с развълнуван глас, — че ще можем да пазаруваме заедно.»

«Край на излишното пазаруване! — обяви Майк малко преди вечеря. — Никакви разходки до Оксфорд Стрийт, за да тъпчеш и без това препълнения си гардероб с още тоалети. Децата също нямат нужда от повече дрехи, и техните чекмеджета едва се затварят. И не съм сигурен, че ще можем да караме две коли.»

Беше седнал на кухненската маса, с пръснати пред себе си банкови извлечения и сметки на кредитни карти. В четвъртък вечерта, след два дни хладно мълчание и вече на път да експлодирам, аз се бях навела над кухненската мивка и плакнех едно от шишетата на Том. Чух вратата да се хлопва, но не се обърнах. Стига ми толкова пренебрежение. Ала минута по-късно чух стъпки зад себе си. Изтръпнах и започнах да плакна трескаво. После почувствах ръцете му около талията си.

«Смятам, че идеята е страхотна — прошепна той в ухото ми. — Колкото повече мисля, толкова повече ми харесва.»

Отпуснах облекчено глава върху гърдите му. Слава богу, слава богу! Може би ще успеем да върнем стария си живот.

Безпокои ме това, че Майк с лекота прие ролята на финансова опора на семейството. Обезпокоително лесно. На кого ли ми напомня, седнал с банковите извлечения на масата, с този важен израз на лицето? Отговорът сякаш ме поля със студена вода. На баща ми. Ако започна да се оправдавам, че съм си купила списание, значи ще се е случило най-лошото. Ще съм заприличала на майка си.

Междувременно ме измъчват ужасни съмнения. Отначало решението ми изглеждаше храбро и неизбежно, не се съмнявах в разумността му. Но постепенно взех да изтрезнявам. Колата ми е служебна. Ще я приберат. Ами пенсионната ми осигуровка? Или трябва да бъде осребрена, или прехвърлена в частна компания и ще загубя всичките си служебни бонуси. Добре че съм работила повече от шест месеца, иначе щеше да се наложи да връщам парите за отпуска по майчинство и как ще кажа на Ник, че напускам? Поне пет пъти тази седмица отварях уста да му съобщя, но все отлагах — нали и без това ще ме пита за новата работа, тогава ще му кажа. Той обаче не обелва дума. Другият ми проблем е Клер. Как да й кажа, че няма да имам нужда от бавачка?

 

 

Петък, 30 октомври

Тази сутрин надникнах в кабинета на Ник:

«Можеш ли да ми отделиш минутка?»

«Разбира се — отвърна той с усмивка. — Влизай. Помисли ли за новата работа? Тази сутрин говорих с Том и му казах за теб. Съгласен е. Знаеш ли, че е работил с Майк? Много иска да се срещне с теб…»

«Не я искам» — прекъснах го бързо.

«Какво?»

«Не я искам и освен това имам да ти казвам още нещо… — Замълчах и направих усилие да го погледна право в добрите очи. — Напускам.»

«Шегуваш се!» — Въодушевлението му се изпари. Изглеждаше искрено шокиран. — Но защо? Вярно, че с документалния не се получи, но иначе нямам никакви забележки. За бога, Кари! Къде ще се местиш? — Изгледа ме подозрително и очите му се свиха сърдито. — При Майк ли отиваш?“

„Господи, Ник, не! — възкликнах аз. — Не бих напуснала Би Би Си, знаеш го.“

„Къде отиваш тогава?“ — попита.

„Никъде — отвърнах. — Смятам да спра да работя и да си гледам децата. Вкъщи.“

Ник ме погледна тъй, сякаш имах две глави.

„Ще напуснеш работа и ще станеш домакиня! — Изведнъж избухна в смях. — Кари, това е върхът! Точно ти! Изобщо не те виждам в тази роля! Погледни само жена ми — ами тя изобщо няма свой живот, посветила се е изцяло на мен и децата. Винаги съм ти се възхищавал как се справяш. Човек дори не може да разбере, че имаш деца. — Аз трепнах. — Тук работата ти е чудесна, чака те отлично бъдеще. Не можеш да захвърлиш всичко това. Би било лудост. Образованието ти, курсовете, опита, който си натрупала…“

Умът му щракаше като компютър, отбелязвайки всяко пени, което регионалната телевизия е похарчила за мен. Започнах да се чувствам отвратително виновна. Може би съм взела грешно решение, може би не съм го обмислила достатъчно… О, по дяволите! Ако напусна сега, никога няма да ме вземат обратно. Ще си остана, забита вкъщи завинаги. „Не. На тази госпожа не може да се разчита.“ И с право. Ще им изглеждам пълна глупачка. Да се откажа от работата, за да бъда повече време с децата си, а после да се върна с подвита опашка, защото по всяка вероятност ми е писнало да бъда толкова време с децата си.

„Съжалявам, Ник — отвърнах. — Вече съм решила. Знаеш, че няма да липсват кандидати за моята работа, а и ако бях отишла в Централната телевизия, пак трябваше да ми търсиш заместник.“

„Добре тогава — въздъхна той. — Щом си толкова сигурна. Решението си е твое. Но ако поискаш да се върнеш, веднага ми позвъни. Съжалявам, че те изпускам. Какво ще кажеш да ти увеличим заплатата с още пет хиляди?“

„Ник! — усмихнах се аз. — Недей да ме подкупваш!“

Той се засмя и вдигна помирително ръце.

„Добре, добре, ти печелиш. Но ще ни липсваш, тъй да знаеш.“

„Благодаря“ — отвърнах, усещайки как очите ми се пълнят със сълзи. О, боже, само това остава — да се разрева.

Побързах да изляза. Ще плача в моя кабинет. В бившия ми кабинет… Погледнах към нюзрума. Пит говореше оживено по телефона с писалка в ръка и крака на бюрото. Безкрайни редици от бръмчащи компютри, купища вестници, разпилени на пода, изблици на смях, непрекъснат звън на телефони, постоянно хлопващи се врати, принтери, бълващи новинарски бюлетини и сценарии. Моят свят. Това е мястото, което ме кара да се чувствам жива, което всяка сутрин вдига настроението ми с деловата си атмосфера и специфичния шум, с усещането за спешност, характерно за работата в новинарски екип. Толкова ми е познато — все едно съм си у дома. Всъщност това беше моят дом. Прекарвах тук повече време, отколкото вкъщи. И всички тези хора, моите приятели, с които се смеех, с които изпадах в паника, които ме ядосваха… Тръгнали си, няма да ги видя никога вече.

И коя ще съм тогава? Моята идентичност, представата ми за мен самата ще престане да съществува. Всичко в живота ми досега се развиваше, както го бях планирала. Отлични бележки в училище, следване в университета, дипломиране, работа в пресата, пробив в радиото и накрая в телевизията — всичко бе изчислено така, че да направя добра кариера. Работата е моят начин да се гордея със себе си, да карам хората да ме уважават. Аз съм това, което съм, благодарение на работата си. Коя ще бъда, ако ми я отнемат? Просто още едно лице в тълпата. Ще бутам количката в суперите, ще се тревожа от цената на храната и всяка сутрин ще се събуждам с перспективата да повторя предишния ден.

Какво ще мога да очаквам оттук насетне? Връщането на Майк от работа? Празниците? Всички майки домакини, които познавам, прекарват живота си в планиране на следващия празник, опитвайки се да избягат от еднообразието. На мен това не ми се налага — имам хубава работа, винаги различна, винаги интересна. Срещам се с нови хора всеки ден, посещавам нови места. Имам авторитет. Уважават ме. Знача нещо в реалния живот. Може би сега ще започна да си слагам червило само когато излизам по магазините. О, боже!… Може би ще се присъединя към прословутите сутрешни сбирки на майките и ще обсъждам настървено децата си. Ще прекарвам деня си в готвене и бърсане на прах. Мозъкът ми ще залинее. Господи! Дори може би ще започна да харесвам дрехите от веригата „Маркс&Спенсърс“. Ще ми се да гледам на напускането на работа като на благороден, стимулиращ ход. Но ужасно се страхувам да не се превърна във втора Хариет: да се изтупвам с най-елегантните си дрехи, когато водя децата на училище, защото няма къде другаде да ги покажа, и да искам разрешение от мъжа си, за да си купя нова рокля. По дяволите! Наистина ли ще го направя?

Седнах в кабинета си и включих компютъра. Ще загубя и имейла си: Адамс, парола Ребека. Вече няма да има Кари Адамс. Ще се превърна в госпожа Адамс. Домакиня, майка на две деца. Нищо особено.

Тутакси под мигащото „имате съобщение“ в дясната страна на екрана се изписа:

„Сериозно ли си решила? Нали няма да си останеш вкъщи, за да печеш кейкове и да бършеш сополиви носове?“ Беше Питър. „В живота има и други неща, освен това място. Време е за промяна“, написах в отговор. „Ще ни липсваш“, изписа се на екрана. И после: „Кога напускаш?“

Малък гадняр! Вече си точи зъбите за мястото ми. Но има право да пита. Редно е да дам едномесечно предупреждение, само че така ще напусна чак по Коледа. След подобно внезапно решение предпочитам да се омета набързо, вместо да се влача цял месец. Изпратих съобщение на Ник:

„Възможно ли е да дам само двуседмично предизвестие?“

На екрана се изписа: „Мисля, че да. Защо бързаш толкова?“

„Защото може да променя решението си.“