Сюзън Джонсън
Степното цвете (6)

Развръзката

— Къде е тя, дявол да я вземе? Казах ти да не я изпускаш от очи! — крещеше грубо Валдемар Форсюс на големия си син, дебел и муден мъж на средна възраст.

— Не може да е отишла далече без кон и карета — спокойно отговори той на баща си, който бе побеснял от яд и само за няколко минути бе успял да му дотегне с тирадата си.

Рядката посивяла коса на Форсюс стърчеше около голото му теме, малките му хлътнали очички светеха от яд, а грубите му селски ръце с грижливо поддържан маникюр се свиваха и се отпускаха около дръжката на камшика му за езда.

— Не те очаквахме още поне шест дни — продължи синът с озадачената простота на недоразвития си интелект.

— Това е очевидно! — изгърмя гласът на Форсюс. — Онова дяволско келеме с нея ли е? — подозрително попита той.

— Не, видях Кателина на двора с Ракели.

— Много добре, махай се от очите ми! — раздразнено избълва Форсюс. — Трябваше да знам, че не мога да очаквам нищо свястно от тебе. Метнал си се на майка си, малоумнико!

Без да обръща внимание на думите му, тромавият му син бавно се завъртя на пети и полека се отправи обратно към конюшните. Там се чувстваше много по-щастлив и доволен, докато разчесваше гривите на конете, хранеше ги и се грижеше за тях. След като години наред беше слушал обидите на баща си, те едва ли му правеха някакво впечатление.

Форсюс нахълта в къщата, захвърли жакета си, шапката и камшика върху масата в коридора и измуча на иконома си.

— Донеси ми квас в кабинета — нареди мрачно той. — Остави вратата отворена — изкомандва, щом икономът постави каната пред господаря си и се оттегли от стаята.

Четиридесет и пет минути Форсюс седя, потънал дълбоко в кожения си стол; отпиваше бавно от питието, а злите му очи не се отместваха от коридора.

Причината за бдението му накрая отвори входната врата и пристъпи в коридора. Очите на Алиса широко се разтвориха, когато разтревожено съзря на масата в средата на фоайето шапката и жакета му. Неприятната изненада стегна гърлото й, а тя замръзна, когато от кабинета долетя един зловещо спокоен глас:

— Излезли сте на разходка на чист пролетен въздух, така ли, госпожо Форсюс? — поинтересува се спокойно съпругът й, докато очите му нахално опипваха тялото й.

Нямаше да натрупа състояние като търговец, ако нямаше остър поглед, така че веднага забеляза намачканите поли, влажния подгъв и мокрите й обувки.

— При реката ли си била, скъпа моя? — попита, изпълнен с подозрения. — Доста далече от къщи, а?

Алиса стоеше замръзнала. Неочакваното пристигане не беше в характера на педантичния, дребнав господин Форсюс. В ума й нахлуха хиляди извинения, но нито едно не беше подходящо и не можеше да отклони злокобните въпроси на съпруга й.

— Да — тя безпомощно се изчерви, неспособна да си придаде спокоен вид пред лицето на надигащия се в душата й ужас.

— Да? — тихо повтори той и гневът му достигна връхната си точка, когато фанатична ревност завладя мислите му. Форсюс бе пожелал Алиса, така както колекционер би пожелал чудесна картина, за да я притежава. Тя беше вещ за показ, негова собственост, доказателство за нарастващото му богатство и не беше ценена по-високо от който и да било друг предмет, не повече от породистия му жребец, от старите му килими или от оръжейната му сбирка.

Другото, което искаше да демонстрира пред света с женитбата си, беше, че благодарение на богатството си може да се ожени за благородничка. Освен това беше пожелал младото момиче, защото на шестдесет и една години половата му активност все повече се нуждаеше от ново стимулиране и беше полудял по млади девици. След първите няколко месеца от сватбата обаче дори младото, нежно тяло на Алиса не беше вече достатъчно, за да го възбуди.

Тогава господин Форсюс я беше изоставил, търсейки стимул в публичните домове, в които сводниците го снабдяваха с млада плът. Но вече дори това престана да го задоволява. Съвсем случайно, изпаднал в пиянска ярост, преди три седмици той изля яда си върху Алиса и с учудване откри, че като я бие, се възбужда. Разбира се, не бе достатъчно, за да консумира акта, но само по себе си бе задоволяващо състояние.

— Може би, госпожо Форсюс — предложи спокойно съпругът й, като с усилие надигна тлъстото си туловище от дълбокия стол, — ще ме придружите за една разходка, щом толкова много ви харесва навън.

Той тръгна към Алиса, все още замръзнала на мястото си, сграбчи ръката й под лакът в желязна хватка и повлече уплашената си съпруга навън към гаснещата вече светлина на следобедното слънце.

Водеше я към обора, като не преставаше да бърбори за дребни неща; това опъваше нервите на Алиса и увеличаваше страха й. Форсюс отвори вратата на сайванта с ключ, който висеше на верижка на кръста му, бутна я в празния хамбар и тръшна тежката врата.

— А сега, госпожо Форсюс — каза през зъби той с фанатичен блясък в очите, докато събличаше жакета и си навиваше ръкавите, — трябва да поговорим по въпроса, къде сте били днес следобед.

Протегна ръка към една кука в стената, свали някакво въже, завърза възел в единия му край, остави го да тупне на пода и нави останалата част около китката си.

— Ето, скъпа, започваме. Къде беше? — той завъртя рязко въжето и удари Алиса по рамото. Тя изтръпна от болка, но не промълви нито дума, дори не го погледна.

— Хайде, скъпа, езика ли си глътна? — изсъска той, като замахна отново и злобно я удари през гърдите. Силата на удара я накара да се свлече на колене. Господи, помогни ми, молеше се тя наум, тъй като не дръзваше да му каже истината. Ако узнаеше, сигурно щеше да я убие. Само да можеше да изтърпи болката, да си наложи да не крещи от агония, може би, милостиви Боже, може би след известно време щеше да има късмет да припадне.

След десет минути Форсюс дишаше тежко и тъкмо щеше да спре, когато Алиса изгуби съзнание и се отпусна с благодарност на пода, потъвайки в тъмнината на избавлението.

След като смъкна ръкавите си, попи потта от лицето си с копринена носна кърпа и внимателно оправи сакото си, Форсюс тихо излезе от хамбара и заключи вратата след себе си.

Доста по-късно, същата вечер, след като обясни на подозрителната и невярваща Мария, че Алиса е заминала за Вийпури малко преди залез-слънце, той нареди да му занесат поднос с храна и чаша вино в кабинета.

Щом къщата утихна и изглеждаше, че всичките й обитатели са заспали, Валдемар Форсюс внимателно се промъкна на двора и като се криеше в сенките, хвърлени от лунната светлина, стигна до обора; отключи вратата на сайванта и остави подноса до падналата на пода Алиса, която все още беше в безсъзнание.

Преди да излезе, той извади малко шишенце от джоба на жилетката си и изсипа половината от съдържанието му в чашата с вино.