Сюзън Джонсън
Степното цвете (1)

Облогът

Провинция Карелия

Велико княжество Финландия

Април 1874 г.

Последният бокал отдавна беше хвърлен след вдигнатия тост и се беше присъединил към блестящите късчета натрошен кристал в каменното огнище. Там разпръснатите кристални отломки отразяваха и преобразяваха светлината на огъня в поразителна, трептяща фосфоресценция. Няколко оцелели свещи се стичаха по свещниците, докато натрошените стъбълца на други представляваха безмълвно доказателство за капризните хрумвания на княз Николай, провел състезание по точна стрелба няколко часа по-рано.

Сега върху малък подиум в единия край на огромната стая, група уморени музиканти продължаваха да свирят дива, натрапчива циганска мелодия, без да откъсват очи от лицето на господаря си, младия княз, което, ставаше все по-мрачно. Надяваха се да успеят да събудят жизнерадостния дух на княз Кузан и по този начин да избегнат поне тази нощ други опасни прищевки.

В мигове като този, когато го налягаше страшна досада от света, князът се оттегляше в ловната си хижа, за да се отърси от меланхолията.

Ловната хижа на Ники беше вила от дърво и камък, построена от местни майстори в ранните години на XVII век. Шведски благородник беше изградил за себе си това убежище, разположено върху живописно скалисто възвишение сред борова гора. Терасовидните градини в италиански стил бяха направени по-късно от друг наследник след пътешествие в Италия. С навлизането на романтичните английски градини следващ потомък бе променил облика на цели акри гора, превръщайки дивата природа с екстравагантната си ръка и с десетгодишния труд на стотици работници в очарователни зелени пътеки и широки алеи, простиращи се вълнообразно върху хълмистия терен; венец на тази сложна схема бе станал малък гръцки храм, издигнат върху отдалечена тревиста могила. Местните каменоделци бяха постигнали с грубо издялан гранит приемливо копие на оригиналната конструкция — проста, но като цяло приятна за окото интерпретация, симптоматична за модното по онова време всеобщо увлечение към своеобразни, скъпи и абсолютно безполезни сгради.

Въпреки че зрелият Ренесанс вече бил дошъл и отминал, когато било построено главното здание, до тези далечни северни земи не беше проникнал дори и най-слаб отзвук от лекотата, характерна за архитектурата на Ренесанса. Самата вила имаше изумително средновековен вид — каменни кули с островърхи плочести покриви прекъсваха от време на време линията на стените; прозорци с формата на бутилки, чиито крила бяха разделени от вертикални колони, улавяха и отразяваха северното слънце, а солидни основи от каменна зидария поддържаха тежките дървени стени на втория етаж. От разточителство и желание да демонстрира богатството си, шведският аристократ бе наредил да се сложат прозорци на всички възможни места, така че през многоцветните им стъкла струеше примамлива светлина и обливаше вътрешността на постройката.

Тази вечер княз Николай Михайлович Кузан забавляваше малка група познати офицери от кавалерийския си полк. След като бяха взели участие в празника на кавалерията на шести април с дългата показна езда и религиозните чествания, те бяха почувствали силна нужда от почивка и Ники ги беше поканил в хижата си на двуседмичен лов. През изминалите осем дни обаче в дивеч се бяха превърнали изключително представителките на женския пол, тъй като Николай предвидливо бе довел орляк проститутки-циганки, за да ги развличат.

Сега, с наближаването на утрото, мъже и жени лежаха прегърнати, пръснати из цялата стая — някои върху възглавници, разхвърляни по табризкия килим, други върху шарените дивани. Една двойка, заета с акт, който пред очите на не толкова разпусната публика би бил проява на изключително лош вкус, се беше разположила върху масата; всички бяха в различна степен обсебени от алкохола и не обръщаха внимание на нищо.

Таня, хубава млада циганка, се въртеше в провокиращ чувствен танц пред просналия се върху стола Ники. С едната си ръка князът леко придържаше малка манерка с коняк върху широката си гръд. С другата, небрежно отпусната върху облегалката, от време на време мързеливо се протягаше към близката маса и обръщаше поредната карта от пасианса, който редеше незаинтересовано и без да бърза, докато наблюдаваше как Таня умело се извива в див, подлудяващ ритъм. През притворените си светлокафяви очи Ники гледаше как го примамва. Грациозното й младо тяло, наполовина открито под оскъдната блуза и копринената пола, се приближаваше, после се отдръпваше, а от блестящите тъмни очи струеше развратна покана. Отблясъци от огъня играеха по златните тежки халки, висящи от ушите й, по лъскавите гердани на изящната й шия, които се люлееха върху трептящите й полуоткрити гърди.

Зад завесата, водеща към коридора за кухнята, най-младият лакей прошепна на стар слуга, добре запознат с характера и привичките на господаря си.

— Князът винаги ли е толкова начумерен и мрачен?

Игор призна, че князът не е в особено добро настроение.

— Тия Кузан имат дяволски темперамент. Понякога са малко по-добри от диваци — обясни незлобливо старият слуга, тъй като щастливо служеше в домакинството от десетилетия. — Обичат бързи коне, лоши жени и хубаво вино. От поколения отглеждат едни от най-хубавите коне в царството, като кръстосват английски кобили с жребци от конюшните на Орлов-Ростопчин и Провалски. Отглеждат и породата Стриелет, която е още по-рядка. Конете им са известни по цял свят. Младият княз също не се справя зле с разплода — възрастният човек се засмя. — Какъвто бащата, такъв и синът — добави тихо той, припомняйки си безразсъдствата на стария княз Михаил през младите му години, преди да се ожени за циганското момиче и да обуздае буйния си нрав.

— Още коняк!

Ревът откъм гостната отекна в ушите им. Младият княз Кузан нетърпеливо удряше по масата. Старият човек повдигна вежди и сви рамене, изразявайки весело примирението си със съдбата. И двамата слуги побързаха да изпълнят нареждането.

Бедрата на Таня продължаваха да се люлеят в хипнотично темпо. Танцът й имаше за цел да възбужда първичното, лъстиво да провокира животинския инстинкт у мъжа.

И имаше успех.

Небрежно махвайки с покритата си с дантели ръка, Николай рязко освободи музикантите и отпи от новата бутилка коняк. После се изправи, музиката заглъхна и спря, а той вдигна девойката и изчезна в отделения със завеси алков.

Музикантите дискретно пристъпваха покрай пияните тела, избягвайки, доколкото можеха, натрошения кристал и китайски порцелан, които покриваха пода. Без да са напълно сигурни, че са се спасили от настроенията на ексцентричния млад княз и приятелите му грубияни, преди да се окажат достатъчно далеч от очите им, хората вече внимателно прекрачваха прага на двойната, богато украсена с дърворезба врата, когато запратена по тях бутилка вино се разби на хиляди късчета в касата и допълнително ускори оттеглянето им, като едва не засегна вървящия най-отзад цигулар. Някой пиян любител на музиката, без съмнение раздразнен от прекратяването на приятния акомпанимент, на фона, на който бе правил любов.

Докато препускаха през тесния, слабо осветен коридор и през фоайето към относителната сигурност и спокойствие на огромния чардак на ловната вила, от гърдите на музикантите се изтръгна обща въздишка на облекчение.

— Бог да пази слугите, които ще трябва да обслужват сутринта младия княз Кузан. Ще бъде истински ад заради ужасното му главоболие и надебелелия език. Благодарим ти, Господи, че няма да го видим пак чак до вечерта, когато най-лошото ще е минало — въздъхна главният музикант.

— Може пък главоболието да го направи по-сговорчив или поне по-мълчалив. Никога не съм виждал Николай толкова начумерен като тази вечер. Сигурно му е омръзнала последната циганка, която топли леглото му — обади се уморено вторият цигулар.

— Е, да благодарим на добрия Исус, че ще бъдем далече от яростта му поне до довечера. Може би Таня ще успее да го извади от мрачното му настроение. Да лягаме да спим, въпреки че от нощта вече нищо не остана — предложи най-младият член на трупата.

В нишата Николай небрежно хвърли момичето на дивана, освобождавайки по този начин ръката си, за да поднесе коняка към устата си. Силната напитка се разля по гърлото му и го затопли. Благодаря на Бога за коняка, помисли си той. Прави живота по-поносим, като притъпява острите ръбове на реалността.

Ники се отпусна тежко до лежащото момиче, внимателно постави бутилката на пода и започна да изхлузва ловните си ботуши. Таня тихичко се сви в единия край на широкия, отрупан с възглавници диван и се облегна на покритата с гоблени стена, като го следеше с тъмните си очи.

— Не съм в настроение — каза тя нацупено.

Ники хвърли бегъл поглед на жената пиперлия, подпряла се на стената, и продължи да се освобождава от облеклото си.

— По-добре си върни настроението — изръмжа той.

Тръпка премина през тялото на тъмнокосата хубавица и страст заискри в черните й очи. Макар едва на седемнадесет, Таня отдавна се беше научила да се приспособява към разнообразните мъжки вкусове в леглото, но предпочиташе насилието, примесено със страст; враждебността я опияняваше.

— Няма. Уморена съм — повтори тя сприхаво и понечи да стане от леглото, спускайки дългите си, добре оформени крака.

Князът стрелна голата си, силна и мускулеста ръка към нея и сграбчи сатенените й черни къдри, после я събори обратно в леглото и продължи да я тегли, докато погледът й не срещна златистите му очи, святкащи от раздразнение.

— Кучка! — прошепна той, добре запознат със сексуалните предпочитания на Таня. Но след като цяла вечер бе наблюдавал изкусителните й танци, не беше в настроение да позволи да си играят с него. — Ти винаги играеш игрички, нали? Тази нощ обаче, сладка моя малка уличнице, наистина съм обзет от подходящи за случая черни мисли, които ще ми помогнат да уважа предпочитанията ти. Ако насилието е това, което искаш, ще бъда тъй любезен да ти го осигуря.

Таня вдигна ръка, готова да издере лицето му с дългите си нокти. Той я улови, преди да е достигнала целта си, рефлексите му още бяха относително бързи, независимо от огромното количество алкохол, което бе погълнал. Изви китката й в жестоката си хватка и тя изстена от болка, или от удоволствие? Не би могъл да каже.

Докато я държеше, малкият й розов език се показа и предизвикателно премина по пълната й червена долна устна; тъмните й очи взеха да се навлажняват, дишането й започна да става накъсано.

— О, скъпа, ти наистина обичаш болката. Трябва да те представя на княз Горчевьов. Той има влечение към камшици.

Полузатворените клепки на циганката се вдигнаха и тя чувствено простена.

— Проклятие! — той я огледа с присвити очи. — Как бих могъл да насилвам жена, възбудена като тебе?

Ники грубо я натисна върху възглавниците, разтвори краката й с коляно и изтегли нагоре и настрани от герданите зърната на гърдите й, превръщайки ги в твърди връхчета, изтъкани от желание. Тялото й се заизвива от това насилие и зъбите й се впиха в и пълната й долна устна, за да не закрещи от радост. Тя разпери ръце, за да се хване за нещо, когато той дръпна полата над кръста й. Насилвайки я още по-диво, той яростно нахлу в разтапящото й се тяло, като всеки бесен тласък освобождаваше част от чувството му за безсилие, всяка мощна вълна от страст беше безумна надежда за временна забрава. Таня започна да скимти, щом той се задвижи по-бързо в нея, проникващ необуздано и отдръпващ се дивашки, брутално. Ники не забелязваше, че от гърба му тече кръв — там, където циганката бе раздрала с нокти здравите мускули, които сега се движеха ритмично над нея.

 

 

Доста по-късно Николай внезапно се събуди. И най-слабият звук беше достатъчен да прекъсне съня му след многото кампании на източните фронтове, където дори едва доловимият шум можеше да бъде предупреждение за опасност — прокрадващи се киргизи, готови да започнат стремителна атака. Без да помръдва, той бавно отвори очи и през гъстите си черни мигли огледа алкова. Таня ровеше из дрехите му, захвърлени в безредие на пода. Търси рубли без съмнение, реши той, унасяйки се отново в сън. Княз Кузан беше изключително благосклонен към любовниците си и с небрежна щедрост ги отрупваше с подаръци, бижута, кожи и пари. Алчна малка кучка, каза си той по-късно, но не и нелюбезно, тъй като в края на краищата Таня трябваше да мисли за бъдещето си; прелестите на младостта щяха бързо да изчезнат.

 

 

Към средата на следобеда раздразнението, избухливостта и главоболието бяха донякъде отзвучали; младият му братовчед Алексей и двама офицери от войсковата му част — майор Сернов и капитан Илич, си почиваха на малката поляна в брезовата гора. Лежаха затоплени от априлското слънце, завладени от покоя, който цареше наоколо, далече от бърборещите, пъргави млади циганки, които бяха безсърдечно отпратени с думите да стоят далеч от очите им, докато не ги повикат.

Ники се беше изтегнал удобно на меката зелена трева, небрежно облечен в кожени бричове, затъкнати в кавалерийските му ботуши и везана риза на мужик, разтворена на врата. Ръцете му бяха сплетени под тила, а той леко примигваше под лъчите на яркото слънце в този хубав пролетен ден — поетичен ден от книгите, в който се разпукват пъпки и земята се възражда за нов живот.

Николай Михайлович Кузан беше мъж гигант. Мургавият му тен, гъстата черна коса, изпъкналите скули и орловият профил издаваха далечното родство на майка му с кавказките планинци. От белите, руски корени на баща си бе наследил не само страховитата физика, а и омагьосващите светлокафяви, влажни очи със зеници, толкова големи и тъмни, че изглеждаха черни; великолепни, красиви очи под гъсти вежди. Такива очи гледаха вече цели осемстотин години от пищните, екзотично величествени византийски икони; вълнуващо прекрасни очи, които можеха да бъдат проницателно будни, лениво притворени или затрогващо спокойни. Острите черти на лицето му бяха омекотени от тези изкусителни очи и от чувствената уста, сега свита от неудовлетворение.

Ники се изпъна, протегна жилавото си тяло като огромна котка, после пак се отпусна; тихите звуци на гората се носеха над него — листата на младите брези шумоляха, разлюлени от полъха на вятъра, нежен шепот идваше откъм ромолящия поток, който се плискаше в края на полянката, а отгоре долиташе неспирното цвърчене на птиците. Безметежната красота на природата можеше да отпусне измореното му тяло, но не успяваше да разсее вечната неудовлетвореност на духа. Ники бе отегчен. Отегчението — този постоянен и тягостен спътник, неизменно се влачеше по петите му. Той водеше тежкия и труден живот на безделник от много години. Хроничното безделие с неговата смъртна, еднообразна скука безмилостно го обвиваше в пипалата си.

Той се надигна, подпря се на лакът и през полуспуснати клепачи огледа другарите си, излегнали се безгрижно около останките от богатата трапеза, която слугите бяха донесли от вилата. Ледът почти се беше разтопил в сребърната купа за охлаждане на вино, а наполовина изпразнените бутилки се бяха изпотили от горещината на пролетното слънце. Остатъците от разкошния dejeuner sur I’herbe^[1] лежаха пръснати по дамаската и две кучета вълча порода усърдно ги дояждаха. Сернов и Илич нехайно хвърляха зарове върху сребърен поднос, поставен на тревата между тях, а Алексей се беше зачел в един роман на Тургенев.

Ники заслуша с обичайното си толерантно равнодушие приятелската препирня, която съпровождаше хвърлянето на зарове.

— Довечера аз искам Сесилия; беше с теб през последните две нощи и мисля, че сега е мой ред — каза Сернов с малко мечешки тон.

— Какво да направя, като предпочита мен? — Илич самодоволно се усмихна.

— Не ме интересува. Тази вечер е мой ред — настоя Сернов.

— И каква би могла да бъде разликата? — поинтересува се Ники с ниско дрезгаво изръмжаване. — Всички уличници стават, и то във всяко едно отношение, стига човек да няма нищо против веднага да му омръзнат.

— О, не. Предпочитам дългите крака на Сесилия и елегантната й грация пред чувствения чар на Олга — отговори Сернов пламенно, припомняйки си танцовите изпълнения на Сесилия от предната вечер.

— Хайде стига, Григор — забележката на княз Кузан издаваше цялото разочарование, което бе натрупал за своите тридесет и три години, — жените са еднакви — после легна по гръб под топлото слънце и затвори очи.

— Говори за себе си, Ники. Намирам Сесилия много по-привлекателна и възнамерявам да си мина по реда — заяви Сернов, предизвикателно наблягайки на думите си.

Златистите очи на Ники се спряха с леко презрение върху добродушния, но в момента не на шега разгорещен Сернов.

— Както желаеш, разбира се, Григор — отговори успокоително Ники. — Илич, нали разбираш, че като домакин трябва да се старая да задоволявам всичките си гости. Може би тази вечер ще успея да те принудя да вземеш Таня вместо Сесилия — учтиво каза той, като че ли предлагаше на гостите си за вечеря по-малко киселата от две ябълки.

— С удоволствие! — отвърна жадно Астракан Илич.

Таня беше метреса на Ники от три месеца и никой не се осмеляваше да я погледне, но щом Ники така щедро отстъпваше момичето, Илич трябваше да е глупак, за да му откаже. Ники спокойно продължи:

— Твърдо съм убеден, че за да оцелееш, е необходимо да се забавляваш, и че едно от изискванията на живота е да стоиш настрана, колкото е възможно по-дълго, от най-непростимия грях — еднообразието. Таня се превърна в монотонност за мене, така че е твоя, ако желаеш, Астракан — завърши решително Ники.

Той търпеше отегчението до известна степен, но всяко нещо си имаше граници, а Таня бе станала досадна. Щеше да й даде подходящ подарък на раздяла, като се върнат в Петербург. Ники беше известен с щедростта си към своите любовници, а и тя щеше да си намери нов покровител достатъчно скоро дори ако Илич не пожелаеше да я задържи, увери сам себе си той.

Княз Кузан беше от онези аристократи, които запълваха свободното си време с дилетантски интерес към литература, изкуство и дори наука. Той прекарваше необходимото време в обществото, поддържайки социалните си контакти, като играеше комар, посещаваше клубове и се отдаваше на лов, риболов и езда, но най-вече като практикуваше изкусна, користна галантност, умело използвана в най-изтънченото занимание — любовта.

Той преднамерено парадираше с тези принципи, за които се предполагаше, че осигуряват продължителността на патрицианския строй на обществото, и публично отричаше култа към викторианската умереност и сериозност, който през седемдесетте години на деветнадесети век бе започнал да сграбчва в строгата си прегръдка дори пъргавия руски ум.

Сред каймака на висшето общество — аристократичните и изтънчени богаташи на Петербург, Ники се славеше като отчаянието на всички предприемчиви, изпълнени с надежди майки през последните петнадесет години и сега, когато беше на тридесет и три, с нежелание бе изоставен от всички, дори и от най-оптимистичните сватовници. Единствен син на богат и влиятелен княз с огромна власт, младият Николай сам беше несравнимо богат и също толкова красив; голям чаровник, ако случаят го изискваше, с буен темперамент, харесван и щедър към приятелите си, обожаван от родителите си и белязан с липсата на каквито и да било морални предразсъдъци. Той гледаше на света със спокойствието, което му осигуряваха неговият произход и богатство, и бе разглезено дете на съдбата, което смята вселената за своя градина на удоволствията, тъй като все още не се бе случило нищо, което да смути тази удобна и съвършено ортодоксална вяра.

— Ники! Не можеш просто така да отстъпваш Таня! Вече нямаме крепостни селяни! — обади се младият Алексей с присъщия за неговите деветнадесет години жар и кавалерско чувство.

— Не се бой, Саша, нямам намерение брутално да я изхвърля навън в студа. Ще се погрижа добре за Таня — отговори тихо Ники, за да успокои младия си братовчед.

Вероятно Алексей е твърде млад, за да бъде излаган на безпътния, разгулен живот, който водя аз самият, помисли си с неудобство той. Може би трябваше да го изпратя у дома. Майката на Алексей, която угаждаше във всичко на най-малкия си син, все пак се беше поколебала да удовлетвори молбите на рожбата си за дълга почивка заедно с любимия му братовчед Ники. Сигурно беше права. Той самият изучи до дъно прословутата житейска поквара още преди да навърши деветнадесет, но вероятно новото поколение беше различно. Тътенът на недоволството и революцията, обещанието на индустриалната епоха се усещаха все по-силно в страната. Може би тези сериозни цели бяха типични за поколението на Алексей. Въпреки че революциите от 1848 г., които събориха тронове и свалиха правителства за една нощ, едва докоснаха Русия, а там, където го направиха — в отдалечените провинции, бяха безмилостно потушени, дори абсолютната руска монархия беше сметнала за разумно и честно през 1861 г. да освободи крепостните селяни.

Ники бе израснал разглезен в аристократично общество без цели. Нима обществото се беше променило толкова много за петнадесет години или просто Алексей по природа беше в по-малка степен фантазьор, по-малко безразсъден? — чудеше се той.

— О, младият рицар — пошегува се той с Алексей, — който толкова бързо се явява да защити изпадналата в беда нещастна девойка… така готов да се хвърли към очевидните заключения и изводи, винаги жаден да узнае цялата истина… както открито посочва въпросният автор.

— Чел си Тургенев? — попита Алексей невярващо и взе книгата, понеже никога не бе виждал по-възрастния си братовчед да прелиства в негово присъствие нещо друго, освен списание.

— Да, младежо. Мога да чета, както знаеш.

Безделието на Ники му оставяше толкова много свободно време. В края на краищата, човек може да запълни толкова малко часове от денонощието, като играе комар или се съвкупява, помисли си той, надсмивайки се над себе си.

— Не боли, като търсиш истината — изрази протеста си Алексей. — По-добре е, отколкото само да пиеш, да играеш комар и да развратничиш, което всички вие постоянно вършите — той внезапно млъкна, уплашен, да не би да е прехвърлил границите на приятелството. Обожанието, което изпитваше към по-големия си братовчед, беше забележително близо до боготворенето на идол.

Ники, винаги готов да угоди на малкия си братовчед, не се обиди, но каза тихо и дълбокомислено:

— Вие, младите, копнеете за основните цветове, копнеете за същественото, настоявате за абсолютни отговори на „прокълнатите въпроси“. Когато остареете, ще откриете, че безусловните неща често са толкова неуловими, че не зачитат дори най-оптимистичното определяне. Не се безпокой за Таня, няма да позволя да й се случи нищо лошо.

Ники въздъхна; изпитваше удивление пред свежата жажда за живот и наивността, които лъхаха от младостта на Алексей. Наистина ли и той самият е бил някога толкова млад? Знаеше тъжния отговор на този въпрос и се опита да прогони депресията, която винаги вървеше ръка за ръка с размишленията, свързани с изминалите седемнадесет безполезни, досадни години.

Ники никога не беше притежавал способността да се справя с безусловните неща, правилни или неправилни. Още от най-ранна възраст бе заразен със съмнения. Бе видял човешките същества в ослепително блестящата голота на тяхната греховност.

Макар и отчасти, за това отчаяние от грубата действителност можеше да бъде обвинено отличното му образование. В „Le Repose“ се бяха изредили много учители, за да посеят в ума на единствения син и наследник семената на своето знание, и бяха намерили плодородна почва в съзнанието на преждевременно развития млад княз. Монументалните знания за отминали цивилизации, които бе усвоил, бяха засилили гибелната му склонност да вижда предлаганите от всяко поколение постижения като нищожни човешки усилия за промяна на вечната схема на нещата.

Липсата на илюзии от време на време довеждаше Ники до състояния на безпомощност, да не кажем цинична меланхолия. Той често избираше да прогони тези пристъпи депресия, като се впускаше в пиянски, безумни оргии и плътски удоволствия. Тези бягства в алкохолната лудост, които продължаваха по цели седмици, за известно време приспиваха червея на недоволството. Но това неудовлетворение така и не бе намерило своето обяснение, то бе единствено заглушавано и потискано с трескава активност, бутилка вино, женско докосване.

Илич прекъсна този нездрав унес с обичайната си приветлива общителност.

— Алексей, не се тревожи. Отлично ще се погрижа за хубавата Таня — увери той момчето.

— Ако първо тя не се погрижи за тебе — обобщи язвително Ники, вдигнал подигравателно вежди. — Надявам се, че можеш да си позволиш да й се качиш. И тя като всички жени никога не може да бъде задоволена, въпреки че за разлика от алчната графиня Амалиенборг цената на удоволствията при Таня е ниска — отбеляза Ники, припомняйки си ненаситната алчност на Софи за бижута и кожи.

— Никакъв ли романтизъм няма, Ники, в тая твоя черна душа? — поинтересува се Сернов.

— Много малко — сухо отвърна Ники. Цинизмът му бе роден от разочарование, от постоянната борба да не потъне в задълбочаващата се меланхолия. — Повечето жени в богатия ми, проверен и доказан опит са проявявали далеч по-голям интерес към значителното ми състояние, отколкото към склонността ми да бъда романтичен. И богати или бедни, млади или стари, винаги са благосклонни — прекалено благосклонни. Развратнича наляво и надясно в тази страна от години, а съм взел своя дял и опитвайки вкуса на Европа, но все още ми предстои да открия жена, която да е различна. Всичките са отстъпчиви, благосклонни, всички ти доставят удоволствие, но неизбежно стават скучни.

Според Ники съществуваше ужасна прилика между всички тези любовни авантюри, започвали така обещаващо и ставали после така еднообразни.

— Животът ден за ден става така проклето тъп, че започвам да възприемам аскетизма като единственото възможно бягство от установения ред — оплака се Ники.

Сернов зацъка съчувствено с език и се разсмя.

— Сърцето истински ме боли за хора като тебе, Ники. Ако го сториш, ще оставиш много нещастни, незадоволени жени след себе си в Петербург. Намекваха, че също като дук Дьо Ришельо пробягваш будоарите, както и че биеш рекорда на електора на Саксония по незаконни деца^[2]. Може би аз и Илич ще направим опит да успокоим тези скърбящи гълъбици в твое отсъствие.

— Ако изчакаме около две седмици, дамите ще бъдат изключително зажаднели за нашите… ами, прояви на загриженост, бих казал — игриво заключи Илич.

— Грижа ли те е въобще за нещо, Ники? — попита Астракан полушеговито, полусериозно.

— Не ме интересува нито едно проклето нещо, струва ми се — прозя се князът.

— Нито дори жените? — попита Сернов.

— Най-малко пък жените, Григор — последва мързелив провлечен отговор. — Ако правя оценка по десетобалната система, ще бъда принуден да попитам има ли число, стоящо по-долу от нула?

— Признай си, Ники — продължи Илич по-сериозно, — че ще бъдеш още по-отегчен след седмица без, отколкото с жени. В крайна сметка има различни видове досада.

— Прав си, разбира се — съгласи се неохотно Ники. — Само да не бяха толкова отстъпчиви; това ми отнема удоволствието от преследването. Просто повече не съществува никакво предизвикателство. Мога да имам всяка жена, която си пожелая — князът затвори очи.

— О! Какви илюзии, каква липса на скромност — Сернов се разсмя.

— Три към едно, че не можеш — бързо се намеси Илич, който бе върл комарджия и не можеше да пропусне възможността за обзалагане. Той би бил доста щастлив да прави облози дори за смъртта на майка си.

— Не мога какво? — попита Ники.

Изобщо не беше сигурен за какво се басира Илич, но също като него винаги беше готов за облози. В очите му блесна интерес.

— Не можеш да имаш всяка жена, която пожелаеш.

Князът седна.

— Ще загубиш. Но понеже съм блага душа, дори ще заложа известна сума. Да кажем, петдесет хиляди рубли — просто за да бъде по-забавно.

— Дадено! — Илич с удоволствие се засмя. — Има ограничение на времето за действие, да речем, три дни; това трябва да е достатъчно. И аз ще посоча жената, разбира се.

— Разбира се — отговори Ники дружелюбно.

Усети някакво слабо вълнение и в очите му проблесна искрица възбуда, когато мислите за преследването нахлуха в ума му. Нещо, каквото и да е, макар и дребно, само да го освободи от тази тягостна умора. Да, прелъстяването щеше да бъде много по-интересно от лова на четириноги. Освен това с жените преследването не беше всичко; винаги можеше да се разчита на допълнителни удоволствия, ако ловът приключеше успешно.

 

 

Човек вероятно може да извини Ники за неговата липса на скрупули, за безразличието му към чувствата на другите и за егоизма му, като вземе под внимание това, че в обществото, в което живееше, възможностите да наблюдава благородни помисли и дела бяха твърде ограничени, за разлика от възможностите да наблюдава прояви на напълно себична безмилостност в преследване на удоволствието.

— Сигурен ли си, че за тебе няма значение, коя ще избера? — поинтересува се Илич. Той помисли малко, после бледа усмивка озари приятните черти на лицето му; очите му се спряха на отсрещния бряг на реката, където на живописна малка морава се виждаше фигурата на жена, седнала близо до група брези и изцяло погълната от скицника и водните си бои.

— Няма абсолютно никакво значение — арогантно отвърна Ники. После се поколеба и се надигна, подпирайки се на една ръка. — Сигурно нямаш предвид някоя престаряла вдовица, нали? Категорично тегля чертата до петдесет години.

Очите му с подозрение оглеждаха Илич.

— Не, не, нищо такова — увери го той. — Не се страхувай, зряла е точно колкото трябва.

Ники облекчено въздъхна, преодолял моментния пристъп на ужас.

— Зряла, казваш. Очаквам с нетърпение жертвата — рече той и отново мързеливо се изтегна върху зелената трева, усетил за първи път от седмици гъделичкащо вълнение в слабините. Облогът нямаше да се окаже детска игра, след като на карта бяха поставени парите на Илич, който се обзалагаше, за да спечели. Ники обаче също беше убеден в успеха си. Той вярваше в способността си да преодолее съпротивата, на която и да е жена, а изборът на Илич — някоя труднодостъпна, бдителна жертва, щеше да направи наградата на хищника много по-сладка.

— Чувствай се свободен да започнеш по всяко време — отбеляза Илич, ухили се на Сернов и като кимна към реката, посочи предмета на облога.

Тези думи откъснаха Ники от мислите му. Какво имаше предвид Илич? На това усамотено място едва ли можеше да се срещне някой друг, освен циганки и селски момичета, а те надали биха се поколебали и миг преди да се затъркалят с него в сламата. Нима Илич беше пиян толкова рано следобед?

Докато бавно се надигаше под разцъфналата дива слива, Ники протегна дългите си крайници и разкърши рамене, за да прогони окончателно мързела и сънливостта. Мускулите заиграха под финия лен на бродираната му селска риза, когато вдигна ръце и прокара пръсти през дългата си черна коса. Нямаше брада, тъй като уставът на Императорската гвардия изискваше гладко избръсната брада, нито пък си пускаше мустаци; единствена отстъпка пред последната мода бяха бакенбардите, които продължаваха няколко сантиметра по линията на челюстта.

Ники се отправи бавно към мястото, където Илич и Сернов още хвърляха зарове.

— Сигурно се шегуваш. В радиус от десет мили не може да има подходяща женска — каза той невярващо.

— Ще се осмеля да ти се противопоставя, чудесни мой жребецо. Насочи поразяващите си очи ей там през реката, към онази зелена морава. Вярвам, че ще забележиш пламъка на медночервената коса и възхитителното младо тяло под прилепналата дреха — Илич не можеше повече да сдържа смеха си и силно се закикоти, вперил поглед в ужасеното лице на Ники.

— Господи! Да нямаш предвид съпругата на стария търговец? Хайде стига, Илич, това говори твърде лошо за тебе. Разбирам желанието ти да направиш споразумението ни трудно осъществимо и не очаквах лесна или склонна да се отдаде плячка, но нека все пак се простираме в границите на благоприличието.

— Исусе! Ти и благоприличието дори не сте се запознавали — отвърна Илич, все още кискайки се, неимоверно доволен от избора си.

— Виж — взе да го умолява Ники, опитвайки се да го убеди, че е лудост да се захващат точно с тази жена, — защо не избереш някоя омъжена петербургска „дама“, която вече се е сдобила е необходимия наследник, но още не се е отклонила от пътеката на добродетелта, или пък непознато селско или циганско момиче, което цени невинността си, или дори съпругата на някой буржоа, която живее с пълното съзнание за честност и почтеност в брачните отношения? Всяка една от тях ще се окаже достатъчно трудна, но, Боже мой, съпругата на Валдемар Форсюс! Тя е абсолютно извън играта, мъжът й рядко я изпуска от погледа си и я охраняват като ханъма в харем. Освен това, ако съдя по няколкото случайни срещи, когато съм успявал да я зърна на пазарния площад във Вийпури със съпруга й, тя изглежда студена като желязна девственица. Като изключим тези „дребни“ проблеми — Ники вдигна вежди, за да подчертае евфемизма, — баща ми ще ме нашиба с камшик или ще получи апоплектичен удар, ако до ушите му стигне слухът за такава лудория. Земите на Форсюс се простират успоредно на нашите по дължината на цялата река, а татко държи на приятелски отношения с местните и винаги ми изнася лекции, как трябва да се управлява справедливо и с благост. Той е абсолютно против това някой да използва властта и влиянието си за автократични действия. Защо, мислиш, винаги внасям женските си? По-безопасно е, отколкото да развратнича наоколо из провинцията и да оставям извънбрачни деца близо до дома. Баща ми казва, че ветровете на промяната носят нова ера, в която благородниците, буржоазията и селяните ще живеят заедно в някаква огромна социална общност. Знаеш, че той е много загрижен за производителността на именията си, за условията, в които живеят селяните му, зачита достойнството на работническата класа и е установил приятелски взаимоотношения с широките народни маси… Господи, за подобно нещо и дума не може да става! Освен това виждал ли си някога Форсюс? Той не е с всичкия си, подозирам; очите му горят трескаво и някак неестествено. Ще се откажа, с твоето благородно съгласие, единствено от тази жена, Илич, ако нямаш нищо против.

— Ни най-малко, Ники. Au contraire^[3], съвсем лесна печалба, бих казал. Това са петдесет хиляди прекрасни рублички и честно признавам, нямам нищо против да ги взема от тебе, щом с такава готовност ги предлагаш.

— По дяволите! — избухна сърдито Ники. — Не се отказвам от облога. Просто мисля, че трябва да избереш друга жена.

— Съжалявам, Ники, ти самият каза, че изборът е мой. Това е моят избор — и Илич посочи с театрален жест дребната женска фигура на отсрещния бряг, която дори не подозираше, че привлича подобно внимание, и продължаваше да рисува в пълно неведение, че добродетелта й е предмет на интерес и дебати от страна на напълно непознати хора.

След като установи, че е безсмислено да спори, Ники с характерния си чар реши снизходително да отстъпи.

— Тогава смея да кажа, че трябва да се заемам с преследването на дивеча. Няма никакво време и т.н., и т.н.

Той се усмихна, вече развеселен и обхванат от тръпката на предстоящия флирт. За Ники пречките съществуваха, само за да бъдат отстранявани. Той преодоляваше препятствия, които биха поставили по-слабите натури на колене, а по-разумните и по-предпазливи мъже биха принудили най-малкото за момент да спрат.

— Ники, премисли нещата — намеси се с неудобство младият му братовчед Алексей, — това не е правилно. Баща ти изобщо не би приел подобно нещо. Да предположим, че разбере, тогава какво?

— С малко късмет, баща ми няма да узнае — отговори спокойно Ники на протестите на братовчед си. — Дамата едва ли ще бъде склонна да разтръби новината наоколо, а всички ние сме способни да си държим езика зад зъбите.

След като веднъж си наумеше нещо, Ники можеше да бъде голям инат, а и в края на краищата ставаше въпрос за петдесет хиляди рубли. Въпреки че лично нямаше нужда от парите, загубата им щеше да осуети любимия му проект за разкрасяване на кавалерията му. Великолепието на неговите войни затъмняваше всички останали, а екипирането на хората и конете с екстравагантни накити го изпълваше с гордост, но разходите бяха астрономически. Той взе да обмисля какво още би могъл да купи с петдесет хиляди рубли. Едни юзди от тъмносиня кожа, украсени със сребро, му бяха хванали окото само преди седмица при Неймеър. Освен това Ники скоро убеди сам себе си, че положението не беше толкова безизходно, колкото си го бе представял първоначално. Нарастващото вълнение, породено от несравнимото и пикантно развлечение, беше достатъчно да заличи и последната следа от някакви лоши предчувствия, ако изобщо бе останало нещо, което да го притеснява.

След като веднъж вземеше решение, Ники безстрашно заставаше лице в лице с предизвикателствата. Той смяташе, че светът е създаден единствено за негово удоволствие, и затова хрумванията му, дори и необичайните, трябваше да бъдат задоволявани.

Сега стоеше и се взираше в отсрещния бряг на рекичката със студен, пресметлив поглед. Накрая полугласно промълви:

— А сега това плаче за една хубава преценка, това изкуство на прелъстяването. Трябва да си прям, но не прекалено, трябва да умееш да шепнеш неискрени гальовни думи с деликатна искреност, трябва учтиво да се усмихваш, когато се преструваш, че взимаш онова, което всъщност ти се дава доброволно. От само себе си се разбира, че човек не може да бъде прекалено обременен със скрупули.

— Всичко това е чудесно, но се отнася за обществото, в което се движиш ти, Ники — дръзко му отговори Сернов, — там, където всеки знае правилата на любовните двубои и рядко се отклонява от ролята, която трябва да играе. Мисля обаче, че в случая със съпругата на Форсюс ще си имаш работа с жена, незапозната с тези „тънкости“.

— Информиран съм от достоверен източник — злорадо заяви Илич, — че не е била опетнена от скандал.

— Досега може и да не е била опетнена от скандал — отбеляза сухо Ники и махайки небрежно за сбогом, тръгна към реката.

Ето как тези елегантни, отегчени и буйни младежи с неспокоен дух се замесиха в това невинно прегрешение, за да вдъхнат малко свежест и жизненост на своето безделие. Без усилия от тяхна страна зараждащата се индустриална епоха беше удвоила доходите им, които и без това бяха като на князе. Те бяха по думите на един съвременен летописец „с притъпени от разкоша сетива, изнервени от лесния живот, изхабени от развлечения“.

 

 

Що се отнася до обекта на тази гонитба, преследваната жертва, развлечението за нашите неспокойни млади райски птици — Алиса, младата съпруга на възрастния търговец Форсюс, тя бе невинна. Не толкова невинна, че да не осъзнава жестокостта или студенината на мъжа (никой, който бе живял шест години с Валдемар Форсюс, не можеше да не познава злото), но не беше научена как да приема нежните увертюри от човек, играещ играта на съблазняването. От тези неща тя нямаше представа. В знанията й, получени от книгите, макар и изключителни, липсваше необходимата информация, на която учи житейският опит. Във висшите кръгове на петербургското общество любовните занимания и флиртовете си бяха извоювали статута на изящно изкуство, развито до съвършенство, и през годините Ники беше шлифовал своите практически и естетически умения до направо виртуозна вещина.

И така, изправяме се пред вековния сблъсък.

Ненаученото и незнаещо младо момиче неочаквано попада в ръцете на майстор, при това с дарбата на художник.

 

 

Кариерата на Ники във флиртовете всъщност започна, когато беше едва на седемнадесет, и този първи епизод остави завинаги своя катастрофален отпечатък.

Един следобед преди шестнадесет дълги години, когато придружаваше като послушен син Maman при многобройните й визити, той улови вещия поглед на една от приятелките й; може дори да се каже, че почти чу щракването в красивата глава на графиня Плентикова, когато тя за първи път осъзна, че мрачното затворено момче, което често изпадаше в тъмни романтични настроения, се е превърнало в мъж.

Дори на седемнадесет и не израснал напълно, Ники правеше невероятно впечатление — висок малко над метър и осемдесет, здрав, с широки мощни рамене, тънък кръст и елегантни бедра. Мрачната му тромавост, разбунтувана от противоречивите пориви на юношеството, изведнъж заинтригува графинята. С вещината на добър познавач на мъжката плът, Сонорина обходи с поглед прекрасното младо тяло, като че ли оглеждаше расов жребец.

Графиня Сонорина познаваше Ники още от люлката и на тридесет и шест години вече имаше две дъщери за женене. Но и тя самата все още беше изключително красива жена, слаба, дребна, златокоса; за фигурата си полагаше много грижи, а меката й бяла кожа беше все още по момински свежа, въпреки че поддържането на тази хубост й костваше доста време и грижи.

Както много други аристократи, граф и графиня Плентикови от дълги години бяха придобили навика да не се интересуват един от друг и никой да не се бърка в многобройните любовни авантюри на другия. Граф Плентиков прекарваше по-голямата част от времето си в провинцията или на континента, отколкото в Петербург, и това задоволяваше и двамата. Будоарът на Сонорина, в сребристо и бяло, беше сцена на много неочаквани сблъсъци, тъй като мъжете един след друг се тълпяха да отдадат дължимото на една от властващите красавици на деня.

През онзи първи топъл, летен следобед Ники разсеяно слушаше смехотворния поток от тривиални забележки и комплименти, който се лееше от пълните червени устни на Сонорина. Отвръщаше със задължителните модни отговори, но предпочиташе да плъзга очи по пищните й закръглени форми, докато си представяше това меко тяло под своето.

На седемнадесет години Ники далеч не беше съвършен любовник, но не беше и невежа, а Сонорина определено смяташе да му предложи нещо повече от шери и закуски, когато го отведе да седнат в един ъгъл на огромната гостна и да разговарят. Майка му често хвърляше погледи към тях по време на визитата, знаейки твърде добре какво си е наумила Сонорина, но накрая се примири с неизбежното. През половината от живота си Сонорина бе използвала прелъстителната сила на своята красота и успехът от въздействието й винаги беше сигурен. В този случай Ники беше повече от склонен да се съгласи.

Така започна за тях дългото лято на сладката лудост. Сладостта облада душите и сетивата им; имаха нещо уникално, нещо, което да съхранят. Тя го учеше как да се отнася към жените и любовта, а взимаше от него горчиво-сладките спомени за суровата, неконтролирана страст на младостта. Той беше за нея едновременно мъка и екстаз, страдание по безвъзвратно изгубената й младост и възторг, който я караше да цъфти под пламенното му голо желание. За страховете на Сонорина от приближаващата средна възраст нямаше лек — само временно облекчение в прегръдките на младия Ники, който я караше да забрави за миг грозящата я заплаха да остане без красотата си.

Родителите на Ники се върнаха в „Le Repose“ след месец, но той остана. За шестнадесетия си рожден ден беше получил наследство от дядо си, което му осигуряваше известна финансова независимост. Майката на Ники направи опит да принуди сина си да се върне с тях. Бе усетила, че е затънал твърде дълбоко, след като една вечер видя как блесналите от неприкрита страст очи на Сонорина поглъщат момчето й на някакъв бал. Това беше толкова неприсъщо за фриволната вятърничава Сонорина, че всяваше ужас от възможните последствия. Колкото й много княгиня Кайса-лина да обичаше графинята като приятелка, за нея беше невъзможно да я приеме като снаха. Княз Михаил запази спокойствие и се въздържа да дава бащински съвети, като се надяваше, че неразумният му син скоро ще се отегчи от тази авантюра. Ако времето не свършеше работата си, тогава вече щеше да се намеси.

През това лято връзката им стана известна, тъй като Ники с цялото си неблагоразумие придружаваше навсякъде графиня Плентикова. Той подреждаше живота си така, че да й доставя удоволствие, понеже това задоволяваше и него самия. Когато излизаха, стоеше до нея като господар, като собственик.

Обаче в редките случаи, когато решаваше да напусне града за няколко дни, нито любовните милувки, нито заплахите можеха да го спрат. Разчитайки на прекрасния им интимен живот, Сонорина не налагаше контрола си, обичаен за нея в други случаи. Ники просто ходеше там, където искаше. Никога не оставаше дълго и щом се върнеше, графинята се взираше в светлокафявите му, всепоглъщащи очи и през цялото й тяло преминаваше тръпката на удоволствието.

Към края на август княз Михаил се намеси. Мълвите и клюките ставаха сериозни. Ники, забравил всякакво благоразумие, на практика се беше настанил в градската къща на граф Плентиков в отсъствието на благородника. Опасни мълви обикаляха клубовете. Говореше се, че съпругът рогоносец се кани да потърси възмездие от младото пале, което топлеше леглото на жена му. Тъй като граф Плентиков имаше репутация на човек, който отлично владееше оръжието, княз Михаил не желаеше да бъде предизвикан дуел между толкова неравностойни съперници. Ники нямаше опит и едва ли щеше да оцелее след подобен сблъсък, независимо от умението му да си служи с рапирата и пистолета. При дуелите младостта му изобщо не беше предимство, за разлика от очевидното й предимство в спалнята.

Една сутрин Ники буквално беше изнесен от градския дом на графиня Плентикова от четирима телохранители на княз Михаил, докато слизаше по мраморното стълбище на път за стаята за закуска, където го очакваше Сонорина. През целия ден Ники вилня и бушува, обсипвайки със заплахи баща си, докато княз Михаил се опитваше да му обясни сериозността на положението. За нещастие синът му не се вслуша в гласа на разума.

Късно през нощта той успя да се изплъзне от пазачите си и се върна при графинята, за да я намери обезумяла от страх пред възможните последици от този скандал. Отдавна привикнала с принципите на аристокрацията да има неограничени любовни връзки дотогава, докато те не се превърнат в заплаха за личното й благоденствие, тя беше извън себе си от ужас. Какво я беше сполетяло през това лято, та бе захвърлила всякакво въздържание и благоразумие? Буйният темперамент на Ники беше надделял над разума и предпазливостта й. Ужасяващи предчувствия, че ще бъде отритната от висшето общество, тровеха мислите й.

Крачейки из спалнята й, Ники умоляваше Сонорина да се омъжи за него, но тя отказваше дори да помисли за сватба между младеж и жена, достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Това й се струваше подигравка. Тогава той я помоли на колене да замине с него за континента — имаше много пари, щяха да водят бляскав живот заедно, щяха да бъдат щастливи. Тя отново отказа — да бъде държанка беше в разрез с разбиранията й. Тогава Ники разгорещено започна да повтаря, че не му остава нищо друго, освен да убие съпруга й на дуел. Сонорина отново се ужаси от първичната, страстна природа на своя млад любовник. Сълзи бликнаха от очите й и закапаха върху сплетените й ръце.

Най-важното от всичко, казваше той, е любовта им да не загине. Никакъв риск не бе прекален, никаква цена не бе прекалено висока. Обезумял й обещаваше всичко, каквото би могла да пожелае, и чакаше отговора й.

Но това просто не беше възможно. През целия си живот Сонорина беше приемала, без да задава въпроси, догмите, изтънчения етикет и протокола на изисканото петербургско общество и би се разделила с удобствата на този свят с такава охота, с каквато би станала циркова артистка. Тя се опита да обясни на Ники, че хората трябва да правят това, което изисква класата им, че трябва да разбират условностите на обществото.

Дори в тази млада възраст Ники беше достоен син на баща си и не си позволи нито да се цупи, нито да развали добрите си обноски. Когато я прекъсна надменно, изпънат като струна, и студено й заяви да му спести тези нищо незначещи баналности, Сонорина бе разтърсена от скръб. Сърцето на младото момче също преливаше от болка и копнеж да я успокои, но той не можеше да й даде онова, което тя искаше, осигуреност — безопасна, комфортна, уютна, луксозна сигурност. Тя горчиво заплака, когато вратата с трясък се отвори и бащата на Ники и слугите му още веднъж отнесоха младия княз Кузан. Сонорина хлипаше и шепнеше:

— Никога няма да бъда същата.

И младият княз Кузан вече не беше същия. Нишките на романтичните илюзии, идеализма и наивната вяра в щастието, които бе успял да съхрани в крехкото общество, в което живееше, се скъсаха през онази нощ и окончателно се заличиха през следващите две години, които прекара в Европа.

Княз Михаил не пое никакви рискове да изгуби единственото си дете от пистолета на ядосан съпруг на някой дуел. Той бе отвлякъл Ники, за да го спаси. След скарването си със Сонорина, Ники бе нещастен, останал без илюзии младеж, така в края на краищата успяха да го убедят да напусне Петербург.

— Ще я забравиш, сине мой — каза тогава баща му и отчасти беше прав. В Европа не беше нужно да се самоубива. Моралът, който и без това никога не бе означавал много за него, го напусна завинаги. Животът му се изпълни с трескава активност и не след дълго този луд бяг успя да унищожи повечето от романтичните му спомени, но не, без да плати за това със самоизмъчването.

Две години по-късно в Петербург се върна един много по-мъдър и по-циничен млад мъж — студен, сдържан, елегантен, предпазлив. Той зае мястото си в обществото и никога повече не си позволи да избегне открит сблъсък. Всъщност даже се обиждаше изключително лесно, а поведението му бе повече от провокиращо, дори изнервящо, така че скоро, след пет дуела за пет години, името му придоби мрачна известност. Ники дори успя да се срещне с графиня Плентикова на обществено място и любезно прекара времето с нея, като че ли страстната им любов никога не беше съществувала. Костваше му известни усилия, тъй като сладостта на първата любов не се забравя, но той вече беше пораснал, пък и добрите обноски го изискваха. Трябва да се даде пример, весело си напомняше той.

Но нещастната любов предначерта пътя на бъдещите му връзки. Никога повече не допусна до себе си любовта, като се кълнеше, че глупостта да предложи сърцето и душата си само за да бъдат отхвърлени, няма да се повтори. Жените се превърнаха просто в забавление — подходящо вместилище за страстите му, когато го обземаше такава потребност, или просто фриволно занимание, с което да убива скуката.