Сюзън Джонсън
Степното цвете (4)

Помирението

Рано на следващата сутрин Алиса беше грубо изтръгната от обятията на съня. Прислужницата й Мария шепнеше като обезумяла:

— Господарке Алиса, господарке Алиса, събудете се!

Алиса с мъка се върна от дълбокия сън, в който присъстваше Ники, към действителността и като видя ужаса в очите на Мария, бързо седна в леглото и нетърпеливо попита:

— Какво се е случило? Да не е болна Кателина?

— Не, госпожо — каза Мария, като кършеше ръце.

Алиса с видимо облекчение се отпусна върху меката възглавница.

— Много по-лошо — простена нервно Мария.

Тревогата отново заблестя във виолетовите очи на Алиса.

— Господин Форсюс се е върнал — започна тя, оглеждайки стаята с див поглед, като че искаше да избяга.

— Не, госпожо.

— Какво е станало тогава, за Бога? Говори, Мария — настоя Алиса.

— Една карета с орхидеи, господарке — прошепна Мария разтреперана.

— Карета с орхидеи? За какво, по дяволите, говориш? — попита Алиса невярващо, докато скачаше от леглото и бързо събличаше нощницата си.

— Е, добре, госпожо, нали знаете, че винаги ходя до курника много рано сутрин, за да събера пресни яйца за закуската ви с Кателина. Като се промъквах през страничната врата, видях странна карета да се задава по пътя и изтичах да видя кой е. Тоя, дето я караше, каза, че бил кочияша на княз Кузан и имал нареждане да достави орхидеите, а, господарке Алиса — продължаваше тя изумено, — там има цели кошници с орхидеи и кошници с ягоди също, които също трябвало да достави на госпожа Форсюс и — жената спря, за да си поеме дъх, — има и писмо за вас. Казах му да изчака зад завоя, та да не се вижда от къщата, но, господарке, трябва да побързате, слугите скоро ще бъдат на крак.

Алиса вече беше измъкнала от ръцете на Мария тежкия плик, запечатан със златния печат на Кузан, без да дочака старата прислужница да приключи с обясненията.

Скъса плика и извади един-единствен лист. Очите й полетяха по редовете, изписани с едър нехаен почерк: „Ако не дойдеш на среща с мене на ливадата до четиридесет минути, сам ще дойда да те видя.“

Бележката бе подписана просто с „Н“.

О, mon Dieu! На кочияша сигурно са му били необходими двадесет минути да стигне до тук по обиколните пътища. Значи й оставаха само двадесет минути да се облече, да говори с кочияша и да стигне до ливадата, в противен случай Ники щеше да се появи на прага й.

— Мария, бързо ми намери рокля, излизам. Ако някой от прислугата пита за мене, кажи, че съм отишла да занеса одеяла и дрешки за новороденото бебе на госпожа Нийми. Сложи онези бебешки дрехи в една кошница, на връщане ще се отбия при нея. Побързай, нямам много време!

След пет минути, вече облечена, Алиса се спускаше по главното стълбище. Вратата тихо се затвори зад гърба й точно когато домашната прислуга започна да се раздвижва.

Алиса хукна по пътя към завоя, където за щастие кочияшът и каретата все още чакаха. Задъхана, тя сурово се обърна към мъжа:

— Трябва да се върнете у княз Кузан.

— Не мога, м’дам. Имам си заповеди. Наредено ми е да доставя това на госпожа Форсюс.

Алиса огледа учудено лъскавото открито ландо с инициалите и герба на фамилията Кузан на вратата. Лакираните зелени дървени части и тапицерията от зелено кадифе бяха идеален фон за изложените огромни орхидеи — жълти и с цвят на лавандула, орхидеи в кошници, орхидеи в плитки съдове, орхидеи, посипани по пода и пръснати сред множество плетени кошници, пълни с великолепни червени оранжерийни ягоди.

— Аз съм госпожа Форсюс и тъкмо съм тръгнала да се срещна с княз Кузан. Ако незабавно не се върнете във вилата, обещавам ви, че той ще се ядоса.

— Не знам, м’дам. Разпорежданията на княз Кузан бяха съвсем ясни — с неудобство смотолеви човекът.

— Сигурна съм, че ще мога да променя мнението му. Моля ви, моля ви, връщайте се обратно! — умоляваше го неистово Алиса.

Може и да не вярвате, но кочияшът се замисли, докато гледаше красивата и останала без дъх млада жена, която стоеше пред него. Той знаеше, че красивите жени са слабост на княз Кузан, и беше прекарал много безсънни нощи, увит в кожуси на капрата на карета или тройка в очакване князът да се появи от някой будоар.

— Много добре, м’дам — съгласи се той, но страхливо добави: — Ако ми обещаете да обясните на княз Кузан.

— О, да, да! — приключи Алиса трескаво с благодарност и облекчение. — Благодаря ви — тя махна с ръка и изчезна в гората.

Като тихичко зацъка с уста и дръпна юздите, кочияшът обърна ландото и потегли по обратния път.

Алиса тичаше през гората, уплашена, че е закъсняла; дали наистина щеше да отиде в къщата да я търси? Ужас! Боже, моля те, моля те, накарай го да почака, тихо се молеше тя.

Сърцето й преливаше от щастие. Щеше пак да види Ники!

Ако имах поне капка гордост, каза си тя. Е, щом ставаше въпрос за Ники, нямаше. Искаше да го види с цялото си сърце.

Алиса излезе от заслона на брезите на ливадата, където росата блестеше по тревата, а слънцето на ранното утро хвърляше дълги сенки върху искрящата морава. Изведнъж видя високата фигура на Ники — стоеше облегнат на едно дърво, неспокоен, нетърпелив, и нервно потупваше с ръкавици крака си, докато мрачно се взираше във върховете на ботушите си. Алиса спря изведнъж, обхваната от противоречиви чувства.

При слабия шум Ники вдигна поглед и съзря Алиса, колебливо застанала в края на гората с разрошена златисточервена коса; няколко измъкнали се къдри се спускаха по обагрените й в розово бузи, а гърдите й учестено се повдигаха от напрежението и главозамайващия бяг през гората; подгъвът на жълтата й ленена рокля на цветя бе мокър от росата. Погледите им се срещнаха.

Тя видя в очите му някакво странно чувство. Беше ли това облекчение? Мимолетното изражение веднага изчезна. Ники се усмихна и тръгна напред, разтворил широко ръце, за да я приветства. Алиса се поколеба, после пусна кошницата на земята и полетя към прегръдката му. Ники я притисна силно до себе си.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна той в косата й със странен глас. — Прости ми — добави тихо и я притисна още по-силно, заровил лице в къдриците й.

Вдишваше уханието й, аромата на чистата й коприненомека коса, наслаждаваше се на прекрасната й млада плът, опиянен от вълшебното усещане, което му доставяше допирът на телата им.

Щом Алиса се притисна в него, сълзи от радост потекоха по страните й. Тя беше изгубена за света в прегръдките му, не я интересуваше кое беше правилно и кое не, не я измъчваха нито чувство за дълг, нито угризения на съвестта; в този миг за нея съществуваше само безоблачно щастие.

Светът още веднъж бе пълен с обещания.

— Не мога да остана дълго — нервно прошепна Алиса.

— Знам. Мога ли да те видя днес следобед? — попита Ники с дрезгав от възбуда и нетърпение глас.

— Да — отговори тя, предавайки се с главоломна бързина, спомнила си блажените мигове и захвърлила всяка мисъл за правия път.

— Тогава в един пак тук. Трябва да чакам часове. Ще е истински ад — тихо простена той в ухото й.

— Трябва да вървя! — боязливо продума тя.

— Ще дойда с тебе по обратния път — настоя тихо той, без да я изпуска от силната си прегръдка, тъй като не искаше тя да си отива.

— Не! Не трябва! Моля те! Някой може да ни види — помоли тя, вдигнала поглед, за да се взре в топлите златисти очи на Ники, изпълнени вече със силна страст. — Ще бъда тук в един — обеща тя.

Повдигайки се на пръсти, Алиса го целуна с треперещи устни, обърна се, освободи се от прегръдката му и побягна. В края на ливадата се наведе да вземе кошницата, която беше захвърлила. Имаше още задължения.