Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (4)

Глава трета

Графство Съсекс

С блеснали от вълнение очи лейди Малори Станхоуп се втурна в дневната.

— Майко, татко! Къде сте?

Момичето огледа стаята с надеждата да види родителите си, но не видя никого, освен братовчедката си Феб, която седеше на стол с дървена облегалка край прозореца и стискаше в ръката си смачкано на топка писмо. Малори неволно се стегна и ентусиазмът напусна лицето й.

— Малори, не е този начинът, по който би трябвало да влиза една дама — смъмри я Феб Бърд, без да поглежда към нея.

Малори напразно се опита да срещне погледа на жената срещу себе си. Очевидно нещо изцяло бе обзело мислите й, тъй като забележката беше подхвърлена просто между другото.

Феб Бърд, братовчедка на майка й, беше стара мома и още нещо — онова, което съседите тайно наричат „беден роднина“. Годините й се въртяха около четиридесетте, но изглеждаше много по-стара. Кльощава и с птича физиономия, тя постоянно се суетеше, оправяше изкривените картини, бършеше прах от масите, лъскаше перилата на стълбищата. Беше прекалено взискателна и винаги настояваше Малори да се държи като дама.

Братовчедката Феб бе дошла да живее в Стоунридж Хаус, когато Малори беше на пет години. Скоро след това родителите на момичето започнаха често да пътуват и непрекъснато го оставяха на грижите на Феб. Малори уважаваше братовчедка си и попиваше напътствията й. Феб бършеше сълзите й, когато Малори беше малка, Феб се грижеше за нея, когато беше болна. Макар и само една платена компаньонка, всъщност тя беше единствената майка, която Малори познаваше.

— Моля за извинение, братовчедке Феб, но докато се обличах, ми се стори, че чух шум от карета и си помислих, че са татко и мама. В писмото си пишат, че пристигат днес.

Феб не й отговори веднага, а вместо това погледна към писмото в скута си. Десет години, откакто Тайлър и Джулия не бяха виждали дъщеря си. Десет години на безразсъдно пренебрежение, което тя се бе опитвала, доколкото може, да крие от детето. Как може да се обясни на едно невръстно същество, че родителите му не го обичат? Нима можеше да се разсъждава като тях, че щом рожбата им не се е родила момче, по-добре да не се е раждала изобщо?…

Най-накрая Феб заговори:

— Не бяха родителите ти, а само пратеник, който донесе писмо от тях.

Шумолейки с многото си фусти, Малори прекоси стаята и коленичи до братовчедка си, като стисна крехките й сбръчкани ръце в дланите си.

— Какво е станало? — попита загрижено. — Нали не се е случило нещо с майка и татко?

Феб погледна към Малори със сдържана любов. Девойката още не го знаеше, но беше изумително красива и Феб се боеше за бъдещето й. Кожата й беше безупречна, кестенявата й коса искреше като пламък, а наситено виолетовите й очи бяха толкова блестящи, че цветът им можеше да се различи от другия край на стаята. Към всичко това можеше да се добави, че Малори беше стройна и всяко нейно движение беше толкова грациозно, сякаш бе специално тренирано. Грациозността обаче идваше от самата й природа.

— О, не, дете — успокои я Феб. — Родителите ти се радват на чудесно здраве. — Тя не успя да сдържи горчивината в последните си думи.

Малори погледна настойчиво братовчедка си.

— Няма да си дойдат, нали? — В гласа й се отразяваха годините на самота и разочарование.

— Да, скъпа — нежно каза Феб. — Трябва да се върнат в Египет. Изглежда, че е възникнал някакъв спор с египетското правителство, относно собствеността над някои находки, които баща ти е открил. Всичко намерено е било конфискувано. Не мога да разбера нещата напълно, но родителите ти очевидно са много загрижени и са вече на път.

Очите на Малори блестяха от напиращите сълзи, раменете й тъжно се приведоха.

— Но те бяха цели няколко седмици в Лондон, братовчедке Феб. Трябваше да изпратят някой да ме вземе. Те не искат да ме виждат! — с пречупен глас рече тя. — Не искат, нали?

— Глупости! Писмото е пълно със съжаленията им, че не можете да се срещнете — излъга заради племенницата си Феб. — Освен това двамата изпращат поздравите си и най-добри пожелания за рождения ти ден — добави тя и посочи една голяма кутия, опакована в ярка хартия.

— Мога ли да видя писмото?

Феб приглади измачкания лист, който съдържаше най-вече указания как арендаторите им да отглеждат овес, вместо ечемик през идващия сезон. Побърза да го сгъне и го прибра в джоба на роклята си.

— Дете, знаеш, че не е учтиво да се чете чужда кореспонденция.

Но Малори не можеше лесно да бъде излъгана. Тя беше убедена, че каквото и да съдържаше писмото, то не беше израз на любов към нея. Феб просто се опитваше да я предпази. Изведнъж момичето се почувства съвсем изоставено и самотно.

— Хайде, мила — подкани я Феб, — виж си подаръка. Рожденият ти ден е чак утре, но няма значение.

Малори се подчини без особен ентусиазъм. Внимателно разви розовата хартия, като гледаше да не я скъса, и огледа бялата кутия, чудейки се какво ли има в нея. От етикета бе ясно, че кутията идва от Париж.

— Изпратили са ми рокля или може би шапка — каза тя с укрепнал от ентусиазма глас.

Нетърпеливо вдигна капака, с блеснали от очакване очи. Но когато надникна вътре, долната й устна се разтрепери и тя вдигна наранен поглед към Феб.

— Какво има, дете? Покажи ми какво са ти изпратили.

Малори извади от кутията красива, стилно облечена кукла и я подаде на братовчедка си.

— Утре е осемнайсетият ми рожден ден, а майка и татко ми подаряват кукла. Нима не знаят, че вече съм пораснала и не играя с кукли?

Феб се помъчи да скрие гнева си. „Щеше да е по-добре, ако не й бяха изпращали нищо“, помисли си тя със свито от болка по възпитаничката й сърце. Взе куклата от Малори и приглади колосаната й бяла рокля.

— Колко е хубава… — рече тя, опитвайки се гласът й да звучи жизнерадостно.

Със светнали от гняв очи Малори изпъна гръб.

— Дай я на някое от селските деца. Аз не я искам.

— Ще промениш решението си.

Малори извърна лице от куклата, сякаш самият й вид я оскърбяваше.

— Не, никога! Не искам да я виждам повече.

Феб въздъхна и постави куклата обратно в кутията.

— Знам едно малко момиченце, което ще се зарадва на този подарък. Съмнявам се дали изобщо някога е получавало нещо толкова красиво.

— Тогава я дай на него. Отивам да пояздя Тайбър.

 

 

Малори препускаше през ливадата с коня си, вперила очи във високата ограда пред себе си. От месеци насам момичето тренираше Тайбър и чувстваше, че точно сега е готов за този скок.

— Хайде, момче — каза тя до ухото на коня, — можеш да го направиш. Можеш.

Без да чака повторно подканване, конят се втурва напред, сякаш имаше крила. Вятърът за миг погали бузите на ездачката, докато двамата с коня прелитаха над оградата. Миг след това леко се приземиха от другата страна.

Малори потупа лъскавата шия на животното.

— Знаех си, че ще се справиш. Беше великолепен.

Неясен шум в горичката привлече вниманието й. Някой идваше насам. Вдигна глава и видя техния съсед, сър Джералд Дънмор, да излиза измежду дърветата. Малори се скова от неудоволствие. Напоследък този човек сякаш винаги знаеше къде може да я намери, и то когато е сама. Тя се зачуди, защо я преследваше, след като беше женен. Мразеше го, но не можеше да му го каже, защото нямаше основание.

— Беше великолепно, лейди Малори! Няма спор, че вие сте най-добрата ездачка в цял Съсекс.

— Не знаех, че имам публика, сър Джералд — хладно отвърна тя. — Бих предпочела да ме известявате предварително, когато смятате да идвате в Стоунридж.

Той само се подсмихна на резкия й отговор.

— Ако ви бях уведомил, че искам да ви посетя, щяхте да си намерите причина да отсъствате.

Сър Джералд беше висок, с песъчлива на цвят коса и сини очи. Малори знаеше, че мнозина сред нежния пол го смятат за привлекателен, но тя мислеше другояче. Ненавиждаше този мъж заради наглостта му да флиртува, без дори да помисли за горката си съпруга.

— Надявам се, че лейди Дънмор е добре — язвително рече Малори. — Виждам, че днес тя не ви придружава.

Натрапникът само сви рамене.

— Сам съм. Жена ми не проявява внимание към развлеченията ми. Стига й да не й досаждам.

— Предпочитам да не говорите с пренебрежение за лейди Дънмор. Аз я харесвам и смятам, че тя заслужава по-добро отношение.

— А защо не жалите мен? Не знаете какво е да си свързан със студенокръвна жена. Вече дванайсет години откакто сме женени. — Очите му сладострастно опипаха тялото на Малори и се спряха на младите й гърди, които издуваха дрехите й за езда. — Често си представям как бихте стоплила леглото на някой мъж.

Тя го погледна ужасена и потресена.

— Как смеете! Вие сте непоносим!

Дънмор хладнокръвно посрещна разгорещените й думи. Гласът му стана гладък като коприна.

— Може би съм, но мога да направя с вас такива неща, че ще ме молите за още.

Тя се извъртя към него с потъмнели от гняв очи.

— Напуснете земята на баща ми! Не сте добре дошъл тук.

Думите й само го накараха да се разсмее.

— Тази сутрин не сте много гостоприемна, нали? Няма значение — рано или късно ще пробия защитата ви.

— Така ли! Какво трябва да сторя, за да ви убедя, че дори не ви харесвам?

Погледът му се впи в нейния с неприкрито желание.

— От опит знам, че жените често казват „не“, когато всъщност искат да кажат „да“.

— Прекалено много разчитате на чара си. Намирам ви за неприятен и без всякакво чувство за чест.

— „Чест“ е дума, измислена от глупаците, които просто са се бояли да признаят какво точно чувстват. Мисля, че при подходящи условия ще бъдете повече от любезна към мен, лейди Малори.

Точно в този миг Тайбър реши да покаже своите лудории. Той буйно тръсна грива и се изправи на задните си крака, карайки Малори да насочи цялото си внимание към успокояването му.

Очите на сър Джералд проследиха всяко едно грациозно движение на ездачката. Докато се опитваше да успокои коня, шапката й падна и червеникавокестенявите й коси се разпиляха по гърба й. В този момент Джералд изпита неудържим копнеж да я притежава. Досега беше прекалено толерантен с нея. Но стига вече! Днес щеше да я има, със или без съгласието й.

Малори се смъкна от коня си и забърза ядосана към къпиновия храст, където вятърът беше захвърлил шапката й. Преди да успее обаче да я намести на главата си, Джералд я сграбчи изотзад. Обърна се и се озова лице в лице с него.

— Махнете ръцете си от мен! Веднага!

Очите му се спряха върху надигащите й се гърди и той изпита силното желание да я смачка в прегръдката си.

— Винаги си ме отблъсквала, миличка, но сега няма кой да ми попречи да взема това, което искам.

Малори изведнъж се изплаши, но беше твърдо решена да не издава страха си.

— Пуснете ме! Обещавам ви, че жена ви ще научи за тази случка, ако незабавно не ме оставите на мира!

Хватката около гърдите й само стана по-здрава.

— Защо жените се преструват, че не искат мъжете да ги целунат, когато целите тръпнат от желание?

— Не ви ли е грижа за жена ви?

— Дори не мога да я търпя в една стая с мен. Имай милост към мен, Малори, и ми дай това, за което копнея.

— Не знам за каква ме мислите, сър Джералд, но прекалявате с волностите, които си позволявате. Ако баща ми беше тук, щеше да ви убие, само за това, че сте ме докоснал!

— Но него го няма. Цялото село знае, че на родителите ти никога не им е пукало за теб, милейди. Откакто баща ти се зае с набавянето на находки за британските исторически музеи, той и майка ти непрекъснато кръстосват из света в търсене на съкровища, оставяйки незащитено най-голямото си богатство. — Той докосна косата й и Малори се отдръпна назад. — Двамата дори не помислят за теб, докато аз не мога да те изкарам от ума си.

— Оскърбявате ме.

— Знаеш, че говоря истината, милейди. Ако си добра с мен, никога няма да те зарежа. Знам, че баща ти те е оставил практически без пари. Повечето от слугите ти напуснаха работа, а онези, които останаха, са твърде стари, за да могат да се грижат за целия имот. Под моето крило няма да ти липсва нищо. Ще те засипя с модерни рокли и скъпи дрънкулки.

Предложението му я отврати.

— Как се осмелявате? Аз съм дама, а не някаква си никаквица.

Той плъзна едната си ръка зад главата й, а другата — около раменете й и я притисна още по-плътно до себе си.

— Привличаш ме именно затова. Ще те имам, Малори, бъди сигурна.

Сърцето й се разтуптя изплашено.

— Ще викам.

— Давай — усмихна се той. — Никой няма да те чуе.

Тя се помъчи да се освободи от него, но хватката му само стана по-здрава.

— Какво искате от мен?

Очите му се спряха на устните й.

— Много добре знаеш. Мислила ли си, какво ще чувстваш, ако някой мъж те люби, Малори? Наблюдавах те как се превръщаш в красива млада жена. По цели нощи съм лежал буден и съм копнял да те докосна.

Страхът отне гласа й. Сега можеше само да го гледа невярващо.

Той наведе глава и устните му стръвно се впиха в нейните. Тя се опита да извърне глава настрани, но не успя. Тялото й се смрази, щом ръцете му повдигнаха нагоре роклята й.

Най-накрая успя да се отдръпне дотолкова, че да извърне глава от задушаващата му целувка.

— Чудовище! — извика тя, търкайки гнусливо с длан устните си. — Долно, гадно чудовище!

Той се ухили.

— Като се мяташ така, само ме възбуждаш още повече. А сега аз ще те възбудя.

— Нима насила ще… ще…

В очите му проблесна нещо, което Малори не можа да определи.

— Виждам, че започваме да се разбираме.

Тя отчаяно реши да спори с него, поне докато успее да измисли как да избяга.

— Защо искате точно мен? Аз нямам никакъв опит с мъжете. Защо не си намерите жена, която е обиграна и която ще ви отвърне с желание?

Джералд се загледа в нежните черти на лицето й: в чипото й носле, в деликатно извитите вежди, в очите й — толкова сини, че човек би могъл да се изгуби в тях. Невинността й го възбуди още повече.

— Ако знаеш как ме обезоръжава красотата ти… Искай от мене каквото си пожелаеш, и то е твое! Готов съм на всичко, за да те притежавам.

— Тогава ме пуснете.

Той се взря в очите й.

— Само това не — дрезгаво каза той. След това разтвори с мокрите си устни нейните, от което стомахът й се сви конвулсивно.

С този човек не можеше да се спори. Истински ужас стегна Малори за гърлото, щом целувките му се спуснаха надолу по извивката на шията й, а ръцете му се бореха с полата й, настървено повдигайки я нагоре. Малори направи последен опит да се дръпне и резултатът бе ясният звук от разцепване на плат. Болка прониза тялото й, щом той грубо я тласна на земята и се стовари с цялата си тежест върху нея.

Момичето все още държеше камшика за езда. Пръстите й се стегнаха около сребърната му дръжка. Събирайки цялата си сила, тя вклини лакът между себе си и насилника, така че успя да се освободи достатъчно и се изтърколи изпод него. После светкавично скочи на крака и побягна.

Обезумял от страст и гняв, Джералд се втурна след нея и когато я хвана, тя рязко се завъртя. Преди мъжът да е разбрал намерението й, Малори с все сила стовари камшика върху лицето му.

Той изкрещя от болка, пусна я и притисна ръка към бузата си. Малори съзря в това шанса си и се втурна с всички сили към своя кон.

Разярен, Джералд изпсува и я последва. Тя чуваше стъпките му все по-близо след себе си. Страхът й даде силите, от които се нуждаеше. Сграбчи юздите на Тайбър и бързо го поведе напред. После скочи на оградата и оттам се прехвърли върху женското седло.

Преследвачът на Малори почти я беше настигнал, когато тя пришпори коня си в галоп. След като се отдалечи на безопасно разстояние от него, тя спря и погледна назад. Видя го да бърше кръвта от лицето си с носната си кърпа. Беше доволна, че го е наранила до кръв.

— Ще си платиш за това, Малори! Как само ще си платиш! — изкрещя той към нея.

— Грешите, сър. Ако отново ме докоснете, ще получите нещо по-лошо от един удар с камшик.

— Между тебе и мене няма никой, освен онази луда стара мома. Тя не може да ме задържи настрана! — Гласът му бе задавен от ярост.

Малори обърна Тайбър и го подкара към конюшните. Сърцето й биеше толкова бързо, че едва дишаше. От две години търпеше обидите и инсинуациите на този тип, но днес за първи път наглостта му бе стигнала дотам, че да се опита да я обладае насила.

Вкара коня в конюшнята и Бил — възрастният коняр, й помогна да слезе от седлото. Беше твърде слаб човек, за да се противопостави на сър Джералд, а и Малори не смееше да го замесва в тази история.

Днес тя се бе спасила от домогванията на натрапника, но дали следващия път щеше да има този късмет? Не се сещаше, към кого би могла да се обърне за помощ.

Малори все още беше потресена. Трябваше да сподели с някого какво се бе случило, така че реши да отиде при братовчедката Феб.

Беше толкова разстроена, че не забеляза каретата пред входната врата. Слънцето залязваше и във входа вече блещукаха свещи. Малори се втурна в къщата. Като видя, че от салона за гости се излива ярка светлина, тя се насочи в тази посока.

Влетя в хола и веднага заговори:

— Феб, сър Джералд…

Братовчедка й стана права и веднага я прекъсна.

— Малори, сър Джералд не е тук. Но можеш да поздравиш лейди Дънмор.

Малори зяпна изненадано съпругата на мераклията.

— Лейди Дънмор — каза тя, като извика на помощ пилото си самообладание, — радвам се да ви видя…

Гостенката се взря с подозрителен поглед в момичето и гневно присви очи.

Феб също бе разбрала ситуацията и побърза да се намеси.

— Малори, незабавно върви в стаята си и смени костюма си за езда! Отново си го скъсала и не знам дали изобщо ще успеем да почистим петната от кал. — Тя се обърна към лейди Дънмор: — Опитах се да направя дама от нея, но тя настоява да прекарва по-голямата част от времето си върху гърба на коня. Неблагодарна задача е да се опитваш да направиш дама от момиче, което пред добрите обноски предпочита да язди на воля.

Лейди Дънмор огледа раздърпаната ездачка, разкъсаната кална рокля, разрошената й коса и процеди:

— Струва ми се, че може да има и нещо друго, освен ездата. Бих обърнала внимание на морала й, Феб. Когато едно момиче притежава нейната красота и дива жилка, съпругът на нито една жена не може да бъде в безопасност.

Малори преглътна гневния си отговор и се подчини на повторната заповед на братовчедка си, да излезе от гостната. Искаше й се да изкрещи на лейди Дънмор да обърне внимание на поведението на съпруга си, но Феб с поглед я накара да замълчи и й посочи стълбите.

— Върви в стаята си! — рече тя с рязък глас. — И се приведи в приличен вид, преди да слезеш отново.

Малори бавно се заизкачва нагоре, чувствайки се съвсем обезсърчена. Очевидно нямаше да получи никаква помощ от братовчедката Феб. По-скоро щеше да бъде нахокана и обвинена самата тя за случилото се.

След като смъкна роклята си, Малори застана пред огледалото и се огледа критично. Наистина ли беше толкова красива? Изглежда всички мислеха така. Но красотата беше проклятие за едно момиче, което нямаше бащина закрила.