Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)
Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова


Пролог

Рейли Деуинтър, херцогът на Рейвънуърт, чу, че камериерът му се кара с някого на входната врата, и излезе от спалнята си.

— Ако желаете да се срещнете с Негова светлост, ще трябва да изчакате до сутринта — надменно рече Оливър, като прегради пътя на непознатия.

— Буден съм, Оливър — намеси се Рейли, чудейки се кой ли би имал нужда от него в този късен час. Човекът не се виждаше, понеже беше застанал в сянка. — Излезте напред, ако обичате! — заповяда Рейли и присви очи.

Оливър неохотно се отмести и мъжът пристъпи в стаята.

Беше облечен в черна роба, а главата му бе увита с бял тюрбан. На едното си око имаше черна превръзка, която му придаваше зловещ вид.

— Ефенди — рече той, като се поклони ниско, — искам само да ви предам това писмо от почитаемия си господар, шейх Сиди Ахмед.

Рейли изгледа непознатия, след това взе писмото от ръката му и го зачете.

„Английски лорде,

Случайно узнах, че търсите някои хора. Бих желал да ви окажа съдействие в тази мисия, тъй като тези субекти са опасни за нас, обичащите мира. Мога да ви помогна, ако се съгласите да се срещнем на уречено от мен място. Ако се интересувате от информацията ми, незабавно последвайте мъжа, който ви донесе това писмо — на него може да се разчита. Взел съм необходимите мерки, за да пътувате с всички удобства. Не казвайте на никого за срещата ни, защото в противен случай тя няма да се осъществи.“

Рейли вдигна глава и замислено огледа човека пред себе си.

— Знаеш ли какво е написано в това писмо?

— Само това, че трябва да ви отведа при господаря си, ако се съгласите да дойдете с мен.

— Не познавам господаря ти.

— Но той ви познава, о, велики.

На Рейли не му оставаше друга възможност, освен да се срещне с шейха. Вече осем седмици стоеше в Кайро, опитвайки се да открие кой въоръжава разбунтуваните бедуински племена и ги подстрекава срещу британците. Египтяните обаче се отнасяха подозрително към всички чужденци и едва сега за първи път му предлагаха помощ. Херцогът беше леко обезпокоен, но не виждаше защо да не се довери на този човек.

— Ще дойда с теб. Но преди това трябва да се обадя на британския консул.

— Простете ми, благородни — поклони се мъжът, — но господарят ми нареди да не ви водя при него, ако кажете на някого за срещата.

— Добре тогава. Оливър, приготви ми толкова багаж, колкото може да се побере в една пътна чанта.

Оливър работеше при херцога от трийсет години. Беше му служил вярно през войната срещу Наполеон и след като херцогът бе ранен при Ватерло, всеотдайно се бе грижил за него. Не можеше да остави господаря си да отиде в пустинята сам, без него.

— Идвам с вас, Ваша светлост! — категорично заяви Оливър с такова изражение, сякаш предизвикваше водача да възрази.

Устните на Рейли се извиха в насмешлива, приятелска усмивка.

— Разбира се, Оливър.

 

 

Изглежда, че шейх Сиди бе помислил за всичко. Освен двамата водачи, на разположение на Рейли имаше още трима слуги, които се грижеха за удобствата му. Под ръководството на Оливър, слугите с мълчалива сръчност всяка вечер разпъваха палатков лагер за нощувка.

Отдалечавайки се все повече и повече от Кайро, най-накрая групата се спря в един малък оазис. Херцогът започваше да се чуди, дали шейх Сиди Ахмед наистина съществува. Рейли нетърпеливо прекоси сянката на тентата пред палатката. Огледа малкия оазис, нашарен от петната на другите три палатки, и прикри с ръка очите си от палещото египетско слънце.

Двамата му водачи бяха излезли рано тази сутрин и би трябвало да са се върнали още преди часове. Колко време им бе нужно, за да уредят срещата с шейх Сиди Ахмед?

Рейли гневно стисна челюсти.

— Оливър, какво ще правим посред Синайската пустиня без водачи и без никакъв ориентир, как да се върнем в Кайро? Има толкова други хора, които Нейно величество можеше да избере… Защо изпрати точно мен?

— Защото, Ваша светлост, тя е знаела, че вие сте единствения подходящ човек за тази мисия — гордо отбеляза верният камериер.

— Съмнителна чест — замислено отвърна Рейли и тихо изруга. — Проклятие! Къде се загубиха тези хора?

После се загледа мрачен към облака прах, който се вихреше в далечината и бавно се издигаше нагоре към слънцето. Бурята щеше да удари скоро. Вятърът вече носеше зрънца пясък и ги хвърляше в лицето на Рейли, като жилеше очите и пареше бузите му.

— Появи се силен вятър, Ваша светлост — отбеляза загрижено Оливър. — Ако водачите не се върнат скоро, пясъчната буря може да ги завари по път.

— Ако знаех посоката за Кайро, още сега щях да се махна оттук! — изсумтя ядосано херцогът.

— Ще попитам останалите дали не знаят, кога ще се завърнат водачите — каза Оливър и се забърза към палатката на слугите. Върна се почти веднага. — Случило се е нещо странно, Ваша светлост. Слугите ги няма в лагера. Отишли са си и са взели всичките си неща. Интересно, как не сме го забелязали по-рано.

Изведнъж силен порив на вятъра удари с такава ярост палатката, че откъсна едно от придържащите я въжета и тя се свлече настрана. Рейли и Оливър сграбчиха въжето и го привързаха здраво към колчето.

Оливър трябваше да крещи, за да бъде чут през воя на вятъра.

— А на мен, Ваша светлост, Синайската пустиня ми допада.

Рейли погледна към облака прах, който бързо се спускаше над тях.

— Не виждам какво бих могъл да харесам в това прокълнато място.

— То е толкова чисто и мирно — благоговейно продължи Оливър. — Кара ме да се чувствам някак близо до… Не знам, но всичко тук ми се струва направо свято.

Рейли изгледа слугата си с преценяващ поглед, сякаш се бе усъмнил в нормалния му разсъдък.

— Когато ни удари бурята, най-вероятно ще вземеш думите си назад. Единствената ти мисъл ще бъде как да си поемеш въздух.

Оливър затегна и последния възел и огледа със задоволство творението си.

— Мисля, че сега ще издържи, Ваша светлост.

— По-добре да се скрием. Бурята всеки миг ще ни връхлети.

Рейли влезе в палатката и отметна назад бурнуса, който носеше, за да се пази от слънцето.

— Чудя се колко ли още ще ни се наложи да останем в тази адска страна. Тук сме вече повече от два месеца и все още не зная кой въоръжава бедуините.

— Щом водачите ни се завърнат с шейх Сиди, той сигурно ще може да ви помогне, Ваша светлост — окуражи го Оливър.

— Вече не съм сигурен, че шейх Сиди изобщо съществува. Може би тръгнах по лъжлива диря.

Рейли се обърна към походната масичка и запали фенера. Запита се какво ли прави жена му, Касиди, в този момент. Не искаше повече да стои тук, копнееше да се върне при нея. Не че се налагаше — само Бог знаеше, колко оправна беше тя — но може би той също й липсваше.

Взе миниатюрния портрет на Касиди и се вгледа в него. Изпитваше силна, болезнена нужда от нея. Копнееше да чуе гласа й, да послуша подобния й на музика смях.

Рейли се отпусна на походното легло, бръкна в джоба на ризата си и извади писмото, което бе получил точно преди да тръгне от Кайро. Несъмнено жена му беше загрижена за сина им, Майкъл, и сигурно имаше основателна причина, тъй като не беше човек, който се безпокоеше без причина. Препрочете писмото, опитвайки се да реши какво да прави с Майкъл, когато се завърнеше в Англия.

„Скъпи мой,

Колко дълги ми се струват дните без тебе! Всяка нощ се моля за твоята безопасност и за бързото ти завръщане при мен. Днес получих писмо от Ариън. След по-малко от месец ще станеш дядо. Бих искала да бъда с нея, но доста много неща налагат да остана в Рейвънуърт, а Шотландия е така далеч… Миналата седмица Майкъл си дойде у дома, но остана само три дни. Рейли, мисля, че е време синът ни да поеме някаква отговорност. Настоях да прекара зимата в Рейвънуърт. Може би тук ще успеем да насочим ума му към по-важни въпроси, така че да не прахосва времето си с несериозни занимания.“

Рейли мушна обратно писмото в джоба си и погледна към слугата си, който тъкмо затваряше покривалото над входа на палатката.

— Оливър, мисля, че е време да се заема с моя син. Може би сбърках, като му позволих да живее постоянно в къщата ми в Лондон. Жените са твърде благосклонни към него, а младите хора, с които дружи, нямат друга цел в живота, освен да прекарват приятно времето си.

Оливър усмихнато подметна:

— Доколкото си спомням, Ваша светлост, вие бяхте същия като млад.

— Предполагам. Но Нейна светлост сега се безпокои за Майкъл.

Оливър се отнасяше с голяма почит към херцогинята.

— Може би тя наистина има причини, за да се безпокои, Ваша светлост.

Палатката изплющя и се разклати от силата, с която вятърът се стовари върху нея. Входното покривало се отвори и докато Оливър палеше отново фенера, стана тъмно като в рог.

— Ще отида да нагледам конете, Ваша светлост. Струват ми се неспокойни — каза Оливър и излезе от палатката, съпровождан от погледа на господаря си.

Рейли си мислеше, че ако тази среща със Сиди се окажеше безплодна, незабавно щеше да се върне у дома. Погледна към часовника си и се намръщи. Беше почти вечер, а водачите още не се бяха завърнали. Най-вероятно им се бе наложило да се скрият, докато бурята утихне.

В този миг някой рязко отметна покривалото над входа и в палатката влязоха петима мъже с тъмни наметала. Отначало херцогът не се обезпокои, мислейки, че това сигурно са хора на шейха. Но щом единият от тях насочи пушката си към него, Рейли инстинктивно посегна към револвера в кобура си, който висеше преметнат на облегалката на стола.

Дори не чу изстрела, който го удари с такава сила, че той залитна назад. После бавно се свлече на колене и миг след това се просна по очи.

Портретът на херцогинята падна на земята и един от мъжете го настъпи с ботуша си.

— Каси… ди… — простена Рейли, като протегна ръка към миниатюрата на жена си, но не можа да я достигне. Помъчи се да се съпротивлява на черната вълна, която заплашваше да го залее, но скоро тъмната пустош го погълна.

Единият от мъжете, с черна превръзка на окото си, го преобърна с крак.

— Глупак! — просъска той към спътника си. — Ти го уби! Шейх Сиди ще ти отсече главата за това.

От раната на Рейли се стичаше кръв, която бързо попиваше в пясъка. Той не помръдна повече.

Двама мъже го вдигнаха и го изнесоха навън в бурята. Единият от тях заговори неуверено:

— Трябва да вземем тялото. Господарят сигурно ще иска да се увери в смъртта му.

— А слугата му мъртъв ли е? — попита другият. — Шейх Сиди нареди да не оставаме жив никой, който би могъл да разкаже какво се е случило тук днес.

Третият, който държеше поводите на конете, кимна към Оливър, лежащ прободен с копие край едно палмово дърво.

— Слугата на ингилизина се би храбро, но вече е мъртъв и няма да разкаже на никого. — Чакалите ще го изядат.

Преметнаха отпуснатото тяло на Рейли върху един кон и скоро четиримата ездачи потънаха в бурята, чийто вой се носеше над пясъка като женски плач.