Любен Дилов
Голямата стъпка (9)

9.

Като се подпираше на пикела в обратния път, наведен под раницата, известният професор доктор Нараян Рао много повече приличаше на пазарните статуетки от абаносово дърво, изобразяващи скитащи монаси и просяци. Въпреки модерното си алпинистко облекло и лъскавата малиновочервена раница. Рече си по някое време „Така и до довечера няма да стигна!“, но не му достигнаха силите и да се обезпокои. Не толкова физическата умора движеше така бавно краката му, колкото внезапната, като исхемичен пристъп, психическа криза. Защо не биваше да е там, когато най-после може би щяха да го видят? Предпазваха ли го от нещо висшите сили, чийто избранник отдавна не се усещаше? Сетили ли се бяха за него?

Да не би легендата за планинските духове от вас да е тръгнала, Учителю? От случайния допир на планинските жители с вашия дух, с вашето присъствие. Нали тук някъде, казват, било вашето обиталище? В Хималайския масив, в Тибет, а може би и в Каракорум? Тогава снежният човек ще е просто неизвестно животно или само човек. Но защо според легендата погледът ви ще е убиващ? Вие никого не убивате, вие помагате на хората да живеят. Вас ли съм тръгнал да гоня, Учителю, който изчакваш своето време, за да предпазиш човека от гибел? Затова ли ме връщаш?

Той знаеше, че не ще получи отговор. Отговор на такива въпроси се получаваше, когато ги задаваш без думи, когато мислиш безсловесно, не когато пъшкаш из някакво нанадолнище с последни сили, ограбвани ти и от думите. Но думите продължаваха да престрелват от всички посоки главата му и сякаш не него, а Учителя настояваха да утешат!

Не, там нямаше да стане нещо лошо! Ерланд не би го позволил! Той е търсач, не грабител и разбойник. Все едно какво е, дух или същество, шведът няма да вдигне пушка срещу него! Не ще се и опитва да го хване, за да прави с него зрелища на хората! Най-много да го снима, най-многото да отреже кичурче от козината му, после ще го пусне! Може и да не знае принципите на Учението, но на тях е послушен този възглупавичък швед и никога не ще направи зло! Виж, японецът… Колкото служи на доброто, толкова сякаш е овладян от тъмните сили и те го карат настървено да шари по планетата, да снима, да снима, сякаш Мракът се нуждае от филмите му, за да управлява по-добре злото на света…

— Учителю, на тях ли ме предоставяш? — изохка почти на глас Нараян Рао в едно от поредните сядания в снега, при което, облегнат на раницата, вдигаше глава към небето.

Пресният сняг, въпреки че слънцето така и не се показа зад далечните хребети, доуморяваше със зърнестите си отблясъци и очите му търсеха почивката горе, където не властваше тази мъртвешка саванна застиналост. Там пъстрите облаци се гонеха и застигаха с пародийно-весела драматичност, сливаха се един в друг в нови форми, като в комедия на преобличанията, раздираха ризите си, за да приемат плътта на другите, които извираха иззад осемхилядниците на Каракорум.

Зловещ и страшен, на част от астралния свят прилича Каракорум, когато си сам в него, а Висшите сили са те изоставили!

— Защо, Учителю, нито веднъж не усетих психическата енергия на йети? Човек ли е, или животно? Заради сърцето ли не я усетих? Провиних ли се в нещо? Лошо ли направих, че тръгнах изобщо да го търся? Но нали Учението това ни позволява, истината да търсим за всяко нещо! Прати ми отново своя целебен лъч, Учителю!

При всяка продължителна почивка, усещаше ли се по-добре, отново и отново се опитваше да се обърне вътрешно към центровете на психическата енергия, за да влезе в тон с пулсациите и чрез тях да намери загубения контакт с Учителя. И всеки път усещаше празна онази мистична чаша, която се намирала в областта на сърцето. Виждаше я като загубило своя блясък старо алуминиево канче. А мантрата, която произнасяше с пресъхнали, беззвучни устни, кънтеше в нея механично и кухо.

— Прости ми, Учителю, че опростявам нещата по навика на нашите земни знания! Прати ми малко от кислорода на Огнения свят! Та пак да срещна светоносната твоя мисъл! Не ме лишавай докрай от моето кармическо право!…

Палатките вече се оранжевееха като невени върху бялата покривка на котловината, но само яркият им цвят илюзорно ги доближаваше. И все пак след около час влачене в снега Нараян рухна пред входа на първата. Козата в палатката на носачите го усети и го поздрави с няколко мелодични морзови тирета.

Не помнеше колко е лежал така. После влезе в палатката, спусна само престилката над входа, без да го събере с циповете, та да влиза повече въздух, с последно треперене на ръцете разгъна спалния чувал и се просна върху му, както си беше облечен. Смъкнал тежката раница, като че ли му поолекна и се надяваше да се съвземе, щом поспи. И в повторен опит за медитация да намери онова, което лекомислено наричаме „себе си“, без никога да не узнаваме какво всъщност е то. Тъмнооранжевият мрак в палатката обаче го лиши от белия простор на пространствата, изпълнени с животворящата светлина, и сякаш окончателно го затвори в нечистите пластове на астралното. И той запита, по-скоро мракът запита, не оня далечен и никога невидян Учител, към когото бе се обръщал за помощ: „Това, моето, болест ли е, или е обсебване? На чужда воля ли роб съм станал, като тръгнах с Карлсон да го опровергавам?…“

При изпъването върху спалния чувал в основата на гръбначния му стълб се загнезди постоянна, почти сладострастна болка. Отначало тя го обнадежди. Ако центърът Кундалини, както го определя Учението, се е разбудил, той не можеше да не извие огнената си змия нагоре, да проводи енергия към по-висшите центрове, да ги подхрани за нова деятелност. Защото едва ли така насред пътя…

Зачака, но болката нито изчезна, нито разреди нещо в него, засилваше се с лежането. Превръщаше се в обикновена протестна болка, виеща грубо и зло, и Нараян Рао си каза от много месеци насам на хинди:

— Това тяло май не ме иска повече!

И сякаш я доразсърди или подсети, защото болката от Кундалини хукна по гръбначния стълб, рязко се отклони към лявата плешка и с убийствена отмъстителност прониза изотзад и едновременно стомаха и гърдите му. Той стисна зъби да не извика, отвори ги да поеме въздух, а нямаше никакъв въздух пред лицето му, насили се към тиха вътрешна тържественост, та да не прибавя смут към напрежението в пространството. Напразно! Някой му нашепна в оглушелите уши, че когато ученикът е готов, явява се и Учителят. Напразно! Думите надвикваха воя на спазъма в гърдите му:

Винаги ли… винаги ли, когато на човека му предстои… по-напред скъсва с познанието, преди окончателно да е скъсал сребърната нишка? Винаги ли застава гол и безпомощен… на прага? За да се вкопчи в надеждата, че оттатък…

Болката връхлетя гърдите му с нова, ураганна сила, завъртя го в обезумяващ страх. Някъде в ръката му се обади волята на мускула, да извади от онези хапчета в джоба, да ги пъхне под езика, но той застави ръката си да не послуша бунта на своята гордост. Краят на страха бе в знанието! И настоя вече за новото познание. Към него бе отправено и последното му питане, което хрипливо се блъсна в меките стени на палатката:

— Заради единството ли? Не е ли то на Земята?

Последният удар на болката спря сърцето му и го разтвори в очакване на отговора.