Любен Дилов
Голямата стъпка (2)

2.

Палатките бяха две. Просторни, със стръмен покрив да не задържат снеговете, с двойни стени — последна мода палатки за високопланински лагери. Носачите домъкнаха и тях на гръб, защото старейшината на поселището също предпочете да пожертва на планинския дух хора, вместо скъпоценните си товарни животни. Въпреки вече удобната вътрешна подредба на палатките и умората от целодневния преход, четиримата пак останаха до късно отвън — на приказки, на чай, с който обикновено ги гощаваше Нараян Рао, и на топло саке, което трябваше да им осигури нощното отпускане на нервите. Вършеше работа, макар да не вярваха, че такова ще да е истинското саке. Тошио го вареше пред очите им от медицински спирт с незнаен произход и обикновена ледникова вода с щипка захар.

Индусът отказваше да го опита въпреки уверенията си, че не заради религиозни забрани не пиел алкохол. Родова традиция! Той сърбаше с кротка, навярно пак хилядолетна традициозност своята вкусна смесица от различни чайове и чакаше сакето да подейства на другарите му, за да потръгне и разговорът. През месеца, в който бяха непрекъснато заедно, си разказаха почти всичко и само алкохолът бе в състояние да извади още нещо интересно от паметта им.

Умората от прехода още ги държеше затворени и леко раздразнителни. Към нея се добавяше и потисканото осъзнаване, че отпуската им бързо изтича, че на това последно и най-високо плато навярно ще се изпари и последната им за тая година надежда — както с белезникав дъх и възостър мирис се изпаряваше пред лицата им японската ракия. Която всъщност не беше никаква японска ракия, защото спиртът й можеше да е от всякакъв друг произход, само не и оризов. Човекът обича илюзиите си, докато не се е разколебал в тях. Отлитат ли, намразва ги, сякаш никога не са му доставяли и радост — бе продиктувал за бъдещата си книга доктор Златин.

Когато го смъмриха да престане да ги баламосва с това саке — те пак ще си го пият, но поне да не ги лъже, Тошио Мурата им цитира свой ирландски колега кинодокументалист, който обичал да казва: „Действителността е илюзия, породена от липсата на алкохол.“

Намираха се тогава в такова душевно състояние, че шеговитата пиянска поговорка ги улучи болезнено. Нима наистина се блъскаха подир някаква непотребна илюзия след целогодишните мъки по организацията на експедицията, след разправията с бюрократите в Джамму, след изтощителните преходи? Нямаше ли да е по-истинско, ако си пиеха истинско саке в удобни кресла пред телевизора?…

Подир сравнително топлия ден студът бързо нарастваше и единствено сакето му се противеше в отпуснатите им тела. Луната се измъкна от озъбената прегръдка на Каракорумските хребети, избели каменните сипеи и ледниците, а чакълът по краищата на малката котловина заблещука слюдено, та тя сякаш стана не само захлупена отгоре, но и поръбена със звезди. Всички неволно се услушаха в изведнъж променената от луната космическа глъбинност на каракорумската тишина и чакаха някой да заговори пръв, за да не признаят на себе си, че всъщност очакват друго.

Загледан в небето, Златин внезапно се опита да разкаже на спътниците си какво означава за народа му „Настане вечер, месец изгрее…“, но неговият английски, оформен едностранчиво от научните жаргони, въпреки усърдното ровене за подходящи синоними, не успя да им предаде нищо, а когато Златин стигна до „гора зашуми“, носталгията по уюта на горското шумолене и полските щурци го задави до сълзи, заедно с непредпазливо голямата глътка саке. Зловещата мистика на призрачно осветените голи скални вериги го разтърси с болката на сетивния глад.

— Цялото човечество се задушава в самотата си! Затова и все летящи чинии му се привиждат. Ние пък, също полудели, сме хукнали да гоним снежните човеци.

Слушателите му се стреснаха, но като че ли не се изненадаха — подобни мисли навярно неведнъж бяха спохождали и тях. Нямаше и да му възразят, за да не попаднат в клопката на отчаянието му, ако у индуса не бе проговорило традиционното хиндуистко съпричастие.

— Плаши ли те самотата, докторе? Всеки махатма би ти казал: Не от самотата се плашиш, а защото в нея гърми гласът на космическите сили. Него не искаш да чуеш, от него се боиш! Но той си е в теб, не можеш да му избягаш, затова не му се плаши! — И добави, както обикновено в рефрен, завършека на някаква будистка притча: — Изпий един чай, докторе!

Но не му поднесе канчето. Знаеше, че всички го отказват след тази притчова покана.

Ерланд Карлсон протегна на земята дългите си крака, понамести ги, могъщите му гърди въздъхнаха в добродушна умора.

— Добре е все пак, че си имаме и махатма в експедицията!

— Махатма не значи само учител, а по-точно „велика душа, голяма душа“ — дозавърши насмешката му Нараян Рао и ситните му зъбки лъснаха неоново на фона на тъмното лице. — Можех да стана. По-лесно е да си учител, отколкото ученик, па и душата ми сигурно не е достатъчно голяма. Но ако вярвах в преражданията, сигурно щях да предположа, че някога и аз съм бил снежен човек, който заради кой знае каква карма се е преродил в дребно човече от полутропическите равнини. Може просто да му е омръзнало да бъде голям и да се скита из снеговете на Каракорум. Но сега пак го влече към родовото начало. — Той задумка с черната топчица на юмручето по гърдите си, в които влизаше все по-малко кислород. — Пък не си знае силиците!

— Не ти ли е добре, учителю? — побърза да демонстрира професионална загриженост младият лекар. Той пръв бе възприел сегашния превод на „махатма“ като обръщение. Така хем си спестяваше едно от двете еднакви обръщения към професорите, хем се радваше на раздразнението на Карлсон, което сигурно си беше чиста ревност. — Пийни все пак малко саке, помага!

— А ти що отказваш моя чай? Също помага — отново светнаха жълтеникаво-синкаво ситните зъби на индуса в неговата и на тъмно винаги деликатна усмивка. — Такова някакво утешение трябва и ти да си измислиш, докторе, иначе отчаянието ще ти пречи.

— Той не те подиграва — намеси се водачът на експедицията, свикнал да потушава в зачатък конфликтите, макар с индуса да бе невъзможен всякакъв конфликт. — Нараян, в теб ми е надеждата да ни отведеш при родовото си начало.

— Не разчитайте много-много на мен! — почти весело изпръхтяха тънките, непрекъснато засъхващи от топлината на чая устни на Рао.

— Ние в друго се прераждаме — предварително се засмя Златин, — попитали един български селянин, шопи им викаме, в какво иска да се прероди. А той отвърнал: В змия, защото хем ще си вървя, хем ще си лежа!

Двамата професори се оказаха недостатъчно интелигентни или пък бяха прекалено палеоантрополози, за да схванат веднага прославата на толкова пословичен мързел. Японецът се протегна към угасения газов котлон, взе чайничето, за да доналее протегнатите с обща готовност две канчета. При обръщането погледна към заспалата в същата космическа тишина палатка на носачите.

— Господа професори, хукнали сте подир някакви снежни човеци, а ония там не са ли и те едно човечество за себе си. Не, за вас те са само обект на разпитване, бюро информация! Но аз напълних торба касети в селата им. Истинските антрополози ще ме благославят.

— Значи, щом сме палео, не сме истински, а? Отдавна се питам за какво тръгна с нас! — все пак не сдържа предишното си раздразнение Карлсон.

— Аз пък никога не се питам, драги мой Карлсон, дето си живееш на покрива, а не сред хората. Аз документирам! После, който както си ще да си отговаря. Целият свят превърнахте в трапеза на ненаситната си алчност. Сега искате да изядете и снежните човеци, както поглъщате сладоледа, уискито, телевизионните програми, книгите. Моля, заповядайте! Аз съм само келнер за вашия глад.

И Тошио резливо се засмя над собственото си остроумие.

Българинът си помисли, че би било хубаво да запише ефектната реплика за бъдещата си книга, но щеше да бъде неприлично, затова го провокира, та да не я забрави.

— Удобна формула за човека, който иска да се премирява.

Мурата отпи глътка от ръба на канчето си, преглътна я заедно с укора и рече с класическата японска усмивка, но в здрача не се забеляза класическата й дистанцираност. Прекалено големите зъби на тая дребничка раса я направиха заканителна.

— Има още по-удобна, докторе. Сигурно не я знаеш. Цивилизацията е система, която събира информация за околната среда и за себе си и я преработва за своите нужди. Не подценявай занаята си!

— Тогава не би трябвало пък ти да подиграваш човечеството заради алчността му за информация! И не бива да ти е…

— Все ми е едно, другарче! — възтържествува японецът, сякаш търсеше кавга. — За неуспешна експедиция се плаща почти толкова, колкото и за успешна. Километри лента имам вече от вас. Знаете ли колко забавни ще бъдете в следобедните научнопопулярни програми!

— Тошио — смъмри го Карлсон. — Станал си повече американец, отколкото е прилично! Не е по японски да ни заявяваш открито, че сме палячовци, дошли тука да забавляват телевизионните ти зрители.

— Исках само да кажа, че аз не бягам от хората и съм готов на всичко, за да утолявам глада.

Изрече го уж в отстъпление, а повторната подигравка лъсна като самурайски меч в думите му.

Българинът, предизвикал свадата, зина да възрази с още нещо, но го преглътна почтително, защото истинското примирение изненадващо дойде от устата на Голямата стъпка.

— Прав си, Тошио, наистина бягаме! При маймуните, при архантропите, при синантропите, при неандерталците, защото хомо сапиенсът вече не ни е интересен. Той строи ракети, за да бяга пък в космоса. Ама и той бяга! Всички бягаме нанякъде!

Той остави канчето на земята до бедрото си, подпря се с две ръце зад гърба, вдигна нагоре почти черната си сега брада. Звездите, изглежда, му внушиха да престане да философства и той шумно издуха мустаците си.

— Америка е същата илюзия на човечеството, както е рекъл твоя пиян ирландец. Трябва или да бягаш от нея, или… алкохол. За какво да стоя там? Американката, дето ме ожени за себе си, да ми говори винаги против поредните двама-трима души, та да не разбера кой от тях е любовникът й, затова ли? Въобразява си, че ме интересува, пък аз искам само да знам какви са подвизите на палеантропа. Един съвет, Аурум! Не се жени за богата американка! Ако ще е американка, поне да е бедна. Богатата и теб ще си купи за прикритие, и свободата си купува да прави каквото й скимне.

Не бяха сигурни, че трябва да се засмеят над непредизвиканата изповед, нелишена от комична горест, но все пак тихичко прихнаха, колкото да чуят собствените си гласове в потискащата тишина. Тук и нощни насекоми вече нямаше. Българинът, който отдавна се пазеше да се пита от какво и за какво бе избягал, се присъедини към професора си прекалено весело.

— Ние сме три от подвидовете, йети са четвъртият. Остава да разберем какво прави неговата самка, когато той се шляе около селата.

— Да ми падне тая самка!… — изпъшка японецът в унисон с шегата, давайки им да разберат, че не само ще я снима.

— Учителю, какво ти е? — разбуди отново лекарския си рефлекс българинът.

— Нищо, добре съм! Изхлипах чисто научно, от мъка по четвъртия подвид.

— Така ми харесваш, Тошио! — отново се размърда скандинавецът, сякаш едрото му тяло не намираше място на тая земя. — Повече си японец! Верен си на комплексите на расата. Като си те представя тебе, голишарчето, между косматите бедра на някоя грамадна неандерталка…

Той носеше снимки на следите от Памир — нечовешки големи стъпки, отпечатени в снега, и се надяваше да открие тук същите, защото непоколебимо вярваше в статистическите модели и методи. Стотината хиляди години от раждането на мислещия човек не са чак толкова много, за да изчезне окончателно неговият събрат, неандерталецът. И че се е изтеглил заедно с ледовете към безлюдните планини на Азия или непроходимите гори на Америка и закономерно е пораснал, го доказваше и със себе си. Северните хора и днес са по-високи, по-пригодни към студа. Колкото по-едър на ръст е, толкова повече топлина акумулира в тялото си. А колкото по-голяма е кожната повърхност в сравнение с телесния обем, толкова едно тяло по-лесно се охлажда. „Затова, ти, Нараян, си тънък. Вярно, с увеличаването на ръста и дебелината расте и повърхността на тялото, но не в същите пропорции. Два пъти по-високият човек от тебе ще има четири пъти по-голяма кожна повърхност, но обемът му ще е осем пъти по-голям. И ще яде по-малко. Слонът изяжда по-малко от лястовичката в отношение към собственото си тегло. Космите от парчето кожа, дето ги намерих в Тибет, имат същите удебелени краища, както у северните животни, за да образуват изолиращ слой. А кости не намираме, защото неандерталецът не е животно и не захвърля костите си, където му падне. Може би ритуално погребва мъртвите си…“

„Но само мъжете — бе възразил професор Нараян Рао в първия им пряк спор. — Къде са женските кости? Защо на ескимосите дланите и стъпалата са съвсем мънички?…“

„Някъде да са правени разкопки из местата, където се появяват йети? Не са, нали! Бягайки от краманьонеца, неандерталецът също е поумнявал. Може да го е отблъснал от кроманьонците и опасният им навик да уважават жените си. Ха, ха, ха! А това за ескимосите си го вземи назад, Нараян! Наивно е. Сигурно са твои предци. Отскоро са там и от вътрешността на Азия са дошли…“

Всъщност двамата не си противоречаха толкова, колкото се разминаваха по същината на предварителните си убеждения. Скандинавецът бе нарекъл хипотезата на индуса романтична с мистични окраски. Произтичала от древната хиндуистка космогония, макар индусът категорично да отричаше влиянието й върху себе си.

Нараян Рао не приемаше учебникарския еволюционен ред: рамапитек, питекантроп, синантроп, неандерталец, кроманьонец, без, разбира се, да отрича самата еволюция. Смяташе, че тя не тръгва от рамапитека, от тая неоткриваема и загадъчна маймуна. Човекът според него е създаден или се е самосъздал в спонтанно единство, което доста по-късно се е раздробило. Позоваваше се на генетиката, потвърдила действително общия геном. Някакво подобие на обърната пирамида виждаше, при което долу е общият геном, а върху него се е разширявала надстройката на човешкия свят, оформила своите различия според геологическите дадености и географските райони. А неандерталците си представляваше така: Придобивайки в еволюцията нови гени чрез мутациите, организмът съхранява в резерва старите, не ги умъртвява, а те чрез мутациите понякога възобновяват своето отбиращо действие. Неандерталецът е обикновен мутант, не предшественик или случаен клон в развитието на мислещия човек.

„Още се раждат силно окосмени жени, нали? И момчета с опашки се раждат! — упорстваше кротко индусът. — Как ще ми обясниш защо неоантропът е живял четирийсет хиляди години заедно с неандерталеца, ако е бил толкова различен от него? А защо не са се кръстосвали помежду си? Защо и оръдията им са почти еднакви? Защото и антропологически са били толкова различни, колкото сме сега ние, четиримата, но пак сме си хора!“

„Докато не ти го хвана и не му измеря осевата линия… Намери ми поне един цял скелет, бе човек! Да видя има ли и той оная чупка в таза, която променя начина на ходене и бягане! Дотогава няма да приема неандерталеца за свой прадядо, драги, макар сега сигурно повече на него да приличам — шеговито се хващаше за отдавна неподстриганата брада Карлсон. — Или ми покажи останките на хомо еректуса, ако искаш да ми докажеш, че разлика няма и коренът им е общ.“

Последното също си беше издевателство, защото доказани годни за изучаване останки на първия изправен човек все още не се намираха. Но това нито обиждаше, нито разколебаваше индуса, в чиято мекота на характера безследно потъваха всички остроти. Той бе склонен да се съгласи, че снежният човек, ако изобщо го имаше, е дошлият тук Явайски неандерталец, но като следствие на простата миграция, не като прогонен от по-умния си съперник. Дошъл е и се е обособил в затворени популации, а тъкмо в затворените популации, поради климатичните и географски условия, е настъпил може би морфофизиологическият регрес. Тука той е пораснал, за да има нужда от по-малко храна и по-малко топлина. А морфофизиологическият регрес също служи за оцеляване на вида! Затова именно се и пазят в организма остатъците на стария геном. Това му е помогнало да се съхрани, ако, разбира се, наистина се е съхранил…

И тук прозираше онова, което Карлсон намираше за романтичен хиндуизъм. Морфофизиологичният регрес не спирал задължително и не връщал непременно умственото развитие. Ако снежният човек е бивш неандерталец, в суровата природа тука, той може да е развил по-бързо умствените си способности от своя предшественик.

На това място скандинавецът временно бе прекратил спора с вдигане на ръце.

— Предавам се! И Айнщайн е бил снежен човек, затова не е обувал чорапи. И ти си снежен човек, макар сега за пръв път да виждаш сняг. Аз обаче не съм. Но щом неандерталецът и кроманьонецът са живели толкова хилядолетия заедно, и ние ще изкараме някак си месец-два.

Тошио Мурата и доктор Златин слушаха споровете им, без да се намесват в разпрата на корифеите. Коментираха ги, когато останеха насаме, но българинът и тогава се стараеше, като рефлекс, да бъде послушен ученик на Карлсон, подкрепяше го от друга посока. Духовният ръст на човека е създаден не само от законите на природата, в която живее, но и от света, създаден от собствените му ръце. Кое ще развие умствените способности на йети, след като те нищо не създават? Логично е да са си останали на равнището на животните, при простото нагаждане към естествените условия. Е, може по рождение да са малко по-умни от животните, което пък вероятно ги прави по-плашливи, защото умът си е страхливец. Затова и не се оставят ни да ги видим, ни да ги хванем. Но в тези условия за мен е немислим умствен и морален прогрес.

Японецът се съгласяваше с него от позициите на професията си. Всичко служело за събиране и предаване на информация: говорът, жестовете, писмото, облеклото, катедралите, компютрите. Имаш ли способността да събираш повече информация, намираш и повече начини за предаването й. Стадното развитие на човешкия вид е превърнало всяко взаимоотношение между индивидите в средство за информация, всяко изделие — в знак. Животните и растенията също си предават информация, но в ограничен диапазон. Тия, които уж са виждали снежния човек, твърдят, че нещо им ръмжел. Добре де, да ръмжим и ние можем, но той си е останал при мимиката и ръмженето. Какъвто и разум да е имал, малобройността го е лишила от еволюцията на информационните системи. За да има умствена еволюция, нужна е силна памет в отделния индивид, която да се предава. Можеш ли да си представиш компютър без паметно устройство?

Беглото студентско докосване до човешкия мозък още някога бе стреснало доктор Златин, а повърхностното зазубряне на антропологията само бе доизострило тази вътрешна уплаха, придавайки й почти суеверен оттенък, който той старателно криеше от своя професор и наставник. Ето, от тази сивобяла каша извира разумът? Но… извира или се влива в нея отнякъде? Защото разумът е от ония неща във Вселената, които си остават недостъпни за анализ. Той се представя само чрез механичното описание на действията на мозъка, а мозъкът — чрез химико-физическото функциониране на невроните. Всъщност обясняваше ли нещо това?

Разпънат сега между стеснения научен прагматизъм на своя професор и намирисващия на мистика воал, в който индусът забулваше нещата, доктор Златин все пак бе склонен да се вълнува повече от мистиката на живия организъм. Сигурно затова и инстинктивно бе избягал от медицината. Едва ли би станал добър лекар, въпреки отличната си памет. А и не знаеше за какво лично на него бяха му притрябвали тия снежни човеци. Кое да потвърдят? И щяха ли изобщо да потвърдят нещо, или още повече да го замъглят?

В науките за човека всичко изглеждаше добре подредено и нищо убедително доказано, ако не го приемеш на вяра. Ето защо със своята елементаризирана логика Иван Златин не толкова доразвиваше гласно хипотезите на Карлсон, колкото се бранеше с тях от собствените си несъгласия. Нещо в него подмолно се силеше да му внуши, че разумът си има своя еволюция или пък изобщо не подлежи на еволюция, а само донагажда собственото тяло към себе си. И че мозъкът, заразен от него, притежава и други сетива за света, освен познатите. Колкото и да били съвършени някога тия пет сетива, на дървото те са служили по един начин на далечния ни прародител, и съвсем не са били достатъчни, за да оцелее той, когато е слязъл на земята, за да се залюшка неуверено на двата си крака. Нали веднага е попаднал сред безброй силни й бързи хищници, а и потомството му се е раждало през година-две също толкова непригодно, нуждаещо се от дълго извънутробно доизрастване, като малките кенгурчета. Как иначе ще оцелее и ще напълни планетата със себе си хилавата и слабовата полумаймуна, ако мозъкът й не е виждал по-далеч от очите, ако не е чувал по-остро от ушите, ако не е предусещал природните катаклизми, ако не е изобретявал бързо стотици способи за спасяването си? Но къде е черепът, който е съдържал такъв мозък? Защо тъкмо този прачереп не откриваме?

— Ето го! — благо весело почука с пръст челото му Нараян, когато в началото на запознанството им бе се изпълнил със синовно доверие към нисичкия, слабичък индус с предпазливите и малко мудни обноски на столетен мъдрец. — Ние сме тая преходна форма към хомо сапиенса. Или може би смяташ днешния човек за истински разумен?

И шегите му бяха такива — повече иносказания, отколкото шеги, които те лъхваха с глъбината на кладенец. С тях той се бранеше и от понякога невротичните нападки на Карлсон, който не се уморяваше да го подиграва заради вярата му, че Явайският неандерталец е бил интелектуално същият като кроманьонеца, а единството им е нарушено по-късно, когато се разклоняват пътищата на познанието в Европа и Азия, философията на европееца и космогонията на индуса. „Аз от рамапитека произхождам, Ерланд, от маймуната на Рама. Затова и до днес маймуните за нас са свещени. А твоята баба няма божествен произход.“

Пребродил няколко пъти необозримата си родина, запознал се с всичките й религии и секти, той бе стигнал до девиза на великите махатми: „Няма религия по-висша от истината!“ А и в тази първа вечер в базовия лагер той пак така иносказателно се пошегува с мечтата на Тошио за грамадната неандерталка.

— Една притча разправя за двама монаси, как отишли по работа в града. Току-що бил се излял мусонният дъжд, та улиците били пълни с вода и кал. На едно място хубаво момиче, нагиздено в коприните си, се чудело как да пресече улицата, без да се изцапа. Грабнал го по-старият от монасите и го пренесъл. Другият обаче не му проговорил чак до вечерта. Когато се върнали в манастира, му рекъл: „Монасите не бива да се доближават до момичетата, особено до хубавите! Ти защо направа това?“ А по-старият отвърнал: „Аз отдавна оставих онова момиче в града, но ти още го носиш, брате мой!“ Така че, Тошио, спокоен съм за теб. Докато не пренесеш неандерталката на лентите си, няма да ти е все едно.

— Рече ли ти го махатмата! — засмя се доволно Карлсон и, пародирайки лакомия си съименник от детския роман, добави: — Сипи сега още по една глътка, виждам, че е останало!

Нямаше да обсъждат план за другия ден, рутинната работа и така всеки си я знаеше. В следващите дни ги чакаше само чакането. И пълните със сънища нощи, в които хитроумните капани около козата може би щяха да задържат силното същество, поне докато го снимат. Затова и японецът, и лекарят щяха да спят, прегърнали по една заредена за нощни снимки камера.

Пръснаха се да полеят околната пустош с осоленото в коремите им саке и българинът да погледа звездите, да продиктува одевешната метафора на Тошио. Нито звездите, нито Каракорум можеха да проникнат с тайнствените си гласове в мозъка му през сънливата мъгла на топлия алкохол. Само планинският хлад разбуждаше там копнежа по напълнения с птичи пух спален чувал.

Козата изблея, колкото да им пожелае „лека нощ“ и да ги успокои, че прилежно изпълнява предназначението си на примамка. А палатката на носачите си остана безмълвна като цялата, задавена от нощната тишина котловина.