Любен Дилов
Голямата стъпка (3)

3.

Усещаше се силен. Всичко, до което се докосваха краката му и ръцете, вливаше в тях сила. И усещаше още, че тази сила иде от Планината, защото безотказно й се покоряваше. Изправеше ли снага на някой връх, вдигаше ли ръце, струваше му се, че прегръща Горещия дневен приятел на света, а той също го прегръща и пълни тялото му с огнена кръв. Едрите звезди над главата му нощем и Нощната сестра на Горещия дневен приятел отвръщаха на милувките му с нежност и доброта. Знаеше се част от живия свят в Планината, но се знаеше и отделен от него, предпочитан от Духа на света, който понякога слизаше на оня най-висок връх от Великата бяла верига, за да му казва какво да прави и какво да не прави, та да не вреди на себе си или на Планината.

Духът на света, изглежда, там си почиваше, на оня връх, дето свързваше Планината с Небето и пак оттам излиташе по своите си работи между звездите. Това бе му разказвал Духът на света: всяка звезда била един горещ приятел за някого, далеч от другите е, но всички заедно съставят безкрайния свят на деня и нощта, на огъня и студа, и е споен този свят от велика и добра сила. От нея е изграден и от нея подреден.

Такова устройство на света той можеше да разбере, защото Великата, добра сила лежеше и в него. Тя го отделяше от другите, а едновременно го държеше като залепен към тях и към всичко в Планината. И пееше тази сила в него с песента на Планината — понякога тъжна, понякога весела, най-често спокойно мъдра.

А защо онези същества там, дето толкова му приличаха, се страхуваха от него, това той още не проумяваше. Не му го казваше и Планината в своята песен, сякаш го оставяше сам да го разгадае.

Докато над нея грееше Горещият дневен приятел на света и звездите още не бяха дошли близо до върховете, той дълго стоя на скалите, щръкнали край поселището им. Още не ги виждаше с очите си, само с очите на Планината ги наблюдаваше, които бяха вътре в него. А трябваше да ги погледа и отблизо. Старият родител затова го бе изпратил: „Разгледай ги, продължение мое — беше му казал, — те също не са като другите същества в Планината! Макар да са дребни и слаби, наши сродници са и някога, далеч във времето, са живели заедно с нас, но после са се отделили, защото са зли и самотни като Белия ловец. Не дори и като него! Те винаги се събират заедно, за да станат по-силни и по-зли. Планината не ги обича и те не я обичат. Иди ги виж, за да знаеш как да се пазиш от тях! Тогава ще бъда спокоен.

— Защо са такива, щом приличат на нас? — бе запитал той стария си родител.

— Това и родителят на моя родител не знаеше. Но Планината е недоволна от тях. И на мен го е казвала. Непослушни са, пакостливи и лакоми. А най-лошото е, че са много и са навсякъде.

— Но защо тогава ги е създала Планината?

— Не тя ги е създала, а Духът на света, когато някога се е скарал с нея, а тя още се гневи, щом се сети за това, защото той не може вече да си ги вземе обратно.“

Потомъкът му слизаше сега крадешком към тяхното поселение, сядаше от време на време зад камъните, да ги погледа, и нищо, което те вършеха, не бе му познато. Те се движеха около заслони, направени от камъни, трева и кожа, мъже бяха, жени и много деца. Всички облепени с чужди кожи. Собствената им кожа се показваше само на лицата им и на ръцете. Отиваха при своите многобройни животни, омешваха се с тях, правеха и там непонятни неща, връщаха се, за да правят други непознати неща.

Ниска каменна ограда пазеше животните им по подобие на Великата бяла верига, ограждаща селенията, където слизаше Духът на света. Сивите и белите, и онези с черните петна, някои от които имаха малки рогца на главите, той знаеше — скокльовци! Техни сродници живееха и в Планината, а месото им беше вкусно. Имаше и други — значително по-едри, с дълги и очевидно опасни рога. Пред тях навярно и Самотният ловец би се поколебал. Но любопитството го влачеше повече към ония, най-многобройните, с къси тромави крачета. Не само защото изглеждаха най-лесни за хващане. Не бе ги виждал досега и му се щеше да опита месото им, скрито под дебела и рунтава кожа. Не беше гладен, макар от три изгрева на Горещия дневен приятел никаква храна да не бе се изпречквала на пътя му, но под такава кожа месото навярно е особено топло и вкусно.

Едрото му тяло умееше да обуздава глада повече от любопитството си, което сега настояваше да узнае дали месото на тия животни, които отдалеч приличаха на малките катерачи, дето бродеха между дърветата, е като тяхното. Тия катерачи изглеждаха малки и добродушни, иначе бяха доста силни. Макар самите те да не се хранеха с месо, улавянето им не беше никак лесно и той ги отбягваше. Тия тук бяха плашливи и безпомощни — за това говореха техните излъчвания. Всички животни, които се събират на стада, са такива. Те са предназначени да хранят другите, дето живеят сами, като самотния бял ловец.

А двукраките му сродници, облечени в чужди кожи, продължаваха да си остават все така неразбираеми и Планината продължаваше да не му казва нищо за тях. Толкова ги мразеше, че дори не й се говореше. Децата си играеха, гонеха се, сбиваха се и това беше му по-понятно — всички деца на всички същества го вършеха. Но родителите им непрекъснато правеха нещо с ръцете си, което той така и не отгатна какво е. Чак до пълната тъмнина не видя някой от тях поне веднъж да седне, да вдигне глава нагоре, да поразговаря с Духа на света или с Горещия дневен приятел, който отдавна вече бе се скрил, а на негово място по вкоравеното и потъмняло небе бяха изпълзели белезникави облаци с черни сърца. Те сигурно носеха на гърба си сняг, за да го изсипят и над тази равнина, не само горе в Планината. Въздухът вече миришеше на този нов сняг, който щеше да бъде по-мек и топъл от онзи по върховете и ледените реки.

Заедно с миризмата на снега широките му ноздри поемаха и вкуса на страха, който на леки пориви долиташе откъм оградените животни, от цялото поселение на дребните му сродници и възбуждаше ловните му желания. Видяното още се наслагваше у него възпиращо, във вид на тежки камъни-въпроси — големи и ръбести, сякаш нагорещени от дневния приятел. Затрупан се чувстваше от тези камъни, а Планината все още не му подсказваше как да се измъкне от грамадата им. Тази грамада изведнъж бе се свързала някак пряко и съдбовно с всичко, от което той самият се усещаше изграден. Объркваше го и разслабваше неговите сили.

Планината не се отзоваваше на призивите му, нито веднъж не се отзова и старият родител и той се обезпокои за него. Не знаеше дали нарочно мълчи, за да го остави сам да се поблъска в непознатото, или пък му се е случило нещо лошо край Голямата ледена река. Лека бе още тревогата му, като тихичко причегъртване в гърдите я долавяше, защото, ако действително се е случило нещо опасно на стария родител, сигурно щеше да го чуе, винаги бе чувал опасностите, заплашващи родителите му и техните деца. С ушите на Планината в себе си ги чуваше. И тази тревога идеше сега по-скоро от съмнението дали не са се уморили очите и ушите му от дългото напрягане. Това също бе му познато.

Колко пъти само се опитва да поразговаря отдалеч с тия сродници! Ръмжеше им тихичко и дружелюбно, нежно и страстно им пращаше уверенията си, че иска да бъде добър към тях, но в ответ не идваше нищо. А нали щом са негови сродници, трябваше също да умеят да разговарят с езика на Планината, да виждат с нейните очи, да чуват с нейните уши! Или бяха прекалено залисани в неразбираемите си дела и не подозираха неговото присъствие на близките скали, или Духът на света действително ги е създал чужди на Планината, за да я ядосва.

Чак отмаля от напъните си да го чуят! Нараснал от усилието, гладът в тялото му захърка като гърлото на Самотния ловец и той зачака с нетърпение да заспят сродниците му, та да си вземе едно от техните рунтави животни. Не биваше да му се сърдят за това и сигурно нямаше да се гневят, защото притежаваха от тях достатъчно много зад ниските каменни вериги.

Заедно с мрака откъм Великата бяла верига слезе и по-студеният въздух. Козината му настръхна. Всеки отделен косъм бързо се донапълни с предишния още топъл въздух, допря върха си до съседните и всички заедно мигом образуваха плътно покривало. Мускулите под покривалото настояха за движение, но той ги застави да продължат да бъдат неподвижни, докато в поселението двукраките му сродници изгасиха странните късчета от Горещия дневен приятел. Замириса по-силно на сняг и това го накара най-после да се изхвърли от скалата, с дълги крачки да полети към онова място, където зад ниските каменни вериги спяха долепени едно до друго късокраките рунтави животни. И още по-силно излъчваха своята кротка готовност да бъдат изядени. Вече ги галеше отдалеч, радостен, че са безопасни и не ще му създадат неприятности, но щом ги приближи на хвърлей камък и заобмисля как да им се извини, че му се налага да вземе някое от тях, изненадващо го спря нещо силно отблъскващо. Беше присъствието на други животни, чиито излъчвания бе уловил сред миризмите на другите. И те му заприличаха на излъчванията на Самотния ловец в Планината. Нима бяха го изпреварили други ловци?

Отначало се обадиха с непознат му глас, нечуван в Планината. А рунтавите и скокльовците, и ония с големите рога се заблъскаха едно в друго, подплашени от гласа. После също така отблъскващо резливо от друго място се провикна подобен незнаен ловец. Разкъса притихналия, затиснат под идещите облаци въздух, разлюля го и го накара да закрещи с гърлото на Планината; тя обичаше да повтаря чуждите гласове, та да се засрамят онези, дето се държат с нея неприлично. Миг след това в цялото поселение гръмнаха тия противни крясъци и вече явно към него бяха насочени, него искаха да изплашат.

Двуногите сродници заотмятаха кожите, провесени пред каменните им заслони — объркани, боязливи. Страхът им заля равнината, препълни я, като вълната на буйна река се заудря в камъните на околните баири. И, сякаш подплашени от буйството на собствения си страх, отначало се изпокриха. А онези гръмогласни ловци — сега той ги различи — вече тичаха насреща му с вирнати опашки и озъбени муцуни. Изненадващо дребни бяха за такива гласове, но в телата им имаше многократно по-голяма злост и тя изригваше в оглушителна закана.

Той ги изчака в недоумение. Какво правеха тук? Защо на него се нахвърляха, а не върху храната зад оградите? Та той не е храна за тях! Дори самотните ловци в Планината странеха от него, уважаваха го. А с тия той, разбира се, лесно щеше да се справи. Не бяха толкова много и не изглеждаха силни, но душата му продължаваше да сдържа тялото с болката и недоумението, че неговите сродници толкова бяха изплашени, та нито звук не издаваха от каменните си укрития. Пращаха му единствено своя ужас и го предоставяха на кресливите ловци, които сигурно не знаеха какво той може, иначе не биха тичали така насреща му. И нима той искаше нещо от тях? Кой е — искаше да им каже, да го видят, искаше и закрилата си би им предложил, ако се нуждаеха от закрила. Защото си приличаха и нещо по-силно в него, по-силно от глада и любопитството, го мамеше към тях. Е, накрая сигурно щеше да ги помоли да занесе на стария си родител едно от техните безбройни рунтави и късокраки животни. Не повече! Затова и продължаваше да чака да го чуят тия малки сродници. Вместо тях обаче насреща му идеха противните кресльовци, готвеха се да го обградят, да го захапят, макар той никога да не бе правил нещо, заради което Планината да му се разсърди.

Те заизливаха вече своята странна ненавист право в краката му. Ушите им, мънички като тях, явно бяха оглушали от урагана на злобата, та не чуваха молбите му за уважение и разбирателство, както е между ловците в Планината. И той не попречи на ръцете си да им покажат, че не е храна за тях. Размаха ги, изръмжа им предупредително, показа им и зъбите си, да видят, че не са по-малки и по-малко остри. Накрая сграбчи за врата най-близкия до краката му ловец, цапна го с юмрук, колкото да го укроти, и като камък го запрати към останалите.

Малкият ловец изквича пронизително, заквичаха и другите, от него ударени, останалите млъкнаха уплашено. Но веднага след това, макар и от крачка по-назад, пак така дружно забълваха своята неприлична ярост. Толкова необуздана и толкова от нищо не предизвикана ярост той не бе срещал у другите ловци в Планината.

Подразнен от нея, у него също забълбука подобие на гняв, а не биваше! Гневът беше нещо лошо — това и Духът на света бе му казвал, и всичките родителки и родители му го втълпяваха. За да го потисне, той си помисли, че трябваше за назидание на другите да доубие захвърления ловец и да го вземе със себе си — може би тогава щяха да проумеят какво не биваше да правят. Но веднага се изпълни с познатото отвращение. Всички ловци в Планината, които се хранеха само с месо, предизвикаха у него такова отвращение. Той ги уважаваше. Срещнеше ли ги някъде, не пропускаше да им пожелае успешен лов и вкусна храна, защото и те като всички бяха чеда на Планината. Миризмата им обаче си оставяше възпиращо неприятна, а дори само мисълта, че тяхното тяло също би могло да служи за храна, веднага потъваше в предупреждението на Планината за грешна постъпка.

Другите самотни ловци също никога не се отнасяха със злоба към храната, която гонеха. Преследваха я, когато бяха неудържимо гладни, стараеха се да я настигнат или надхитрят, но го правеха спокойно, послушни на повелите на Планината. И дори когато викаха своята свирепа заплаха, искаха само да обездвижат храната си чрез страха й. А тия противни същества сякаш не бяха отгледани и възпитани от Планината. Защо ли сродниците живееха заедно с тях? Сигурно защото и те са като тая глутница — дребни и задружни в своята кръвожадна свирепост! Старият родител така бе му казал: „Стават опасни, щом ги обземе страхът и са повече на брой. Пази се!“

Главата му забуча от неспирната ярост. Замъглиха се очите му, щеше и погледът на Планината в него да се замъгли за лошото и той направи само няколко заплашителни крачки към дребничките ловци. Най-предните се дръпнаха, задавиха се от злобата си, но ония зад гърба му дойдоха по-близо. Тогава той светкавично се обърна, прелетя с огромен скок над озъбените им муцуни и хукна към близкия склон на Великата бяла верига.

Озадачен от бързото му изчезване в мрака и от сякаш отнесената от внезапен вихър миризма, свирепият дребосък затърси с объркани носове следите му, после с триумфални викове се върна при изпокрилите се стопани да им съобщи за победата си.