Любен Дилов
Голямата стъпка (12)

12.

На другата сутрин ги събуди необикновената светлина. Високо по върховете пламтяха огньовете на слънцето и цялата планина заслепяваше с неземна белота. Загладил с новия сняг всичките си старчески бръчки и брадавици, всичките грозни пропасти и сипеи, Каракорум им се усмихваше отвсякъде с хиляди младенчески усмивки. Намираха се сякаш в съвършено друг свят, където единственото земно знание бе останало в компасите им. Дори вчера кръстените ориентири изглеждаха различно.

— Надявах се да видя поне в каква посока е тръгнал оттатък върха — бяха първите думи на Карлсон след излизането му от чувала, сякаш цялата нощ бе се оправдавал пред някого за неуспеха си.

— Момчета — подвикна Тошио над котлончето, където вреше сутрешният чай. — Аз ще остана. Дайте ми от вашата храна! Площадката е чудесна и все някой ще дойде — я снежният човек, я леопардът.

— Не! — властно го сряза Карлсон, невинен и непомнещ като Каракорум. — Ако времето позволи, пак ще дойдем. Но всички! — И добави в затихващ порив, защото Тошио бе зинал да възрази. — Въпросът не подлежи на обсъждане!

Един водач на експедицията имаше право да каже това, но японецът все пак избухна, така че отсечените гласни на думите му прозвучаха не по английски рязко и звънко.

— Това е! Аз съм си хиена! Аз съм чакал! Аз ям каквото остане! А ти си истинският лъв, шефе! Лъвът скача само веднъж и ако не успее, оттегля се засрамено. Снимал съм такива засрамени лъвове в Серенгети.

— Снимай и мен тогава! Ето, отивам да пикая засрамено! — с лъвско ръмжене му отвърна Карлсон и нагази в преспата отвъд напречната скална издатина.

— Шефе — изджавка подире му Тошио. — Тоя ураган Каракорум нарочно го изпрати. От тебе да скрие снежния човек!

Широкият гръб на Карлсон потрепери, сякаш кама се заби между плешките му, но той нищо не отвърна. И по-дълго от необходимото остана там, сякаш изливаше от себе си цяла ледена река, превърната в димящ гейзер.

Ленив от изтощението, умърлушен, гузен, Златин едва движеше ръце за бавните и сякаш нежелани приготовления. Завиждаше ли на професора си, та се поколеба вчера? Подсъзнанието му ли бе пожелало да се освободи от опекунството? Мразеше ли го? Една робска душа, разнасяща озлоблението си по света от Америка до Каракорум!… Както и да е! Макар че един съвременен лекар би трябвало да е наясно поне със себе си, ако не с пациентите. А и този сън! Сигурно е бил много гладен! Снощи от преумора не хапна почти нищо, но пък и сега не усещаше глад, сякаш се бе преситил в съня си.

Както обикновено, сънуваше България. А и къде другаде ще му сервират цяла опечена агнешка главичка! Тя се зъбеше насреща му, прехапала върха на езика си, още топла и сочна, върху плитката чиния. Изхвръкналите й очи зяпаха разногледо в противоположни посоки, застинали в паниката си пред това, което щеше да им се случи.

Той забоде вилицата в кухината на едното, измъкна го цялото — бакелитовочерна зеница и посивяла ябълка, чийто мек гръб с белезникавите конци на нерви и кръвоносни съдове се червенееше влажен от кървавите съсиреци. Посоли го обилно и го налапа цялото с предчувствие за наслада, но не я усети. По същия начин извади и другото, остави го в чинията за накрая. Очите бяха за него любимият деликатес в агнешката главичка.

Последва същинската операция. Острият нож решително хлътна във венечния шев на черепа и младият лекар, като на изпит, радостно си спомни, че се казваше сутула. С усилен натиск прекара върха на ножа по хрущялния жлеб на ламбдовидния шев и, сякаш правеше трапанация, внимателно отдели теменната кост. Бялорозовата топка на мозъка лъсна с гънките си, мамеща към съзерцание и размисъл, но вилицата побърза да наруши очарованието й. Парчетата върху нея се превръщаха в обикновени бучици каша, която, посолена с черен пипер и сол, деликатно парливо се размазваше върху езика и небцето. Езикът?

Златин изостави и мозъка. С агнешките главички никога не бързаше. Можеше с часове да ги разкъсва и чопли, хапвайки ту от едното, ту от другото, за да омесва вкусовете им в коктейла на почти садистично сладострастие. Разчекна с две ръце челюстите, сковани от предсмъртния спазъм, с пръсти изтръгна синкавия език. Започна да го бели и тогава го сепна викът. Отвън дойде, не от езика! Вик за помощ, за предупреждение или вик на ужас! Дълго, с нарастваща тревога се ослушва за посоката му. И защо е така непрогледно тъмно, се пита. Пое резливия нощен въздух на Каракорум, погледна необикновено едрите му звезди. Бяха живи и трепкащи, не като агнешките очи. Усмихна се на съня си и си пожела да се върне към него.

А сега идиотската гузност криеше непрекъснато лицето му, сякаш двамата му спътници бяха наблюдавали някакво негово срамно занимание.

Потеглиха припряно, като да бягаха от мястото на позорно поражение. Малкият барометър също напомняше, че не е благоразумно да се доверяват на коварно засмения Каракорум. Бе невъзможно да се върви без очила и само компасите помнеха обратния път. Сочеха им го, разбира се, по правата въздушна линия. Иначе той бързо се превръщаше в ново изпитание с наветите преспи, под които зейваха дълбоки капани, а и снегът, още по-размекнат, не удържаше достатъчно снегоходките.

На всеки десет минути — Карлсон ги отмерваше по часовника си — тримата се сменяха да водят. Задните двама внимателно стъпваха в проверената от първия следа. Заобикаляха я, ако той хлътнеше някъде, помагаха му понякога да се измъкне и така сякаш демонстрираха на Каракорум, че човекът и в него не е от самотните ловци, а си е стадно животно. Златин обаче настояваше за обратното, като и в най-тежките усилия на тялото се мъчеше да залъгва своята носталгия със спомена за агнешката главичка. Но нито носталгията по родния уют се насищаше, нито прехапалата езика си главичка се съгласяваше да служи за утеха, а безмирисният въздух на Каракорум му замирисваше на перверзия.

Часове се влачиха из белия баир нагоре, после из белия баир надолу, после отново нагоре. И все по-трудно дишаха равномерно в такта на снегоходките, който също бе престанал да бъде някакъв такт. Мъчеха се да пестят силите си. Единствен Тошио Мурата, предавайки водачеството на следващия, отстъпи веднъж на няколко крачки встрани, затъна до кръста, залепи видеокамерата под челото си. Подвикна:

— Великите покорители на Каракорум! Славните ловци на снежни човеци!

Насмешката го доизхвърли от ритъма на дишането и той се закашля. Но думите сякаш задълго останаха запечатани в облачето на издиха му.

Наложи се по-често и по-дълго да почиват, с по една-две големи таблетки гроздова захар с витамини в устата. Сладникавото им топене създаваше поне илюзията за нови сили, вливайки се в тях по слюнчените пътища. В една от почивките таблетката напомни на Златин за нитроглицерина и той за първи път, откакто тръгнаха, се обади с обезсилена тревога:

— Безпокоя се за учителя. Тоя ураган… — Спомни си, че Карлсон се дразнеше, когато назоваваше така другия професор, но не се разкая, а иззлорадства над своята непредпазливост.

— Аз пък му завиждам! Може там да не е имало буря — издуха като от мях своите облаци пара Тошио.

Карлсон отново им демонстрира скандинавска самовглъбеност.

В котловината слязоха едва по стъмване, когато самотен облак изсипа отгоре им чувал едри като маргаритки снежинки. Каракорум ги изпращаше по индуски траурно с бели цветя.

Оранжевото на палатките им бе станало калнокафяво в падащия мрак. Виелицата, натрупала от лявата им страна преспи чак до островърхия покрив, изглежда, не е била чак толкова силна, защото палатките си стояха непокътнати. Непокътнат лежеше обаче и снегът пред тях. Нямаше следи някой да е влизал или излизал. И безмълвието им се стори още по-подозрително, след като козата ги приветства откъм палатката на носачите с войнишка тръба, свиреща тревога или сбор.

— Учителю — подвикна плахо Златин, използвал водачеството си в последните метри. — Нараян!

Краката му всеки миг щяха да се прекършат в коленете и да го строполят пред палатката, но липсата на отговор хвърли с един замах раницата от гърба му, вдигна престилката. Срещу него пещерно зейна тъмният отвор.

— Хей, рамапитек, къде си да посрещнеш снежните човеци? — викна над рамото му Тошио.

Въздухът в палатката беше студен и сух като в дълго необитавано помещение. Не беше нужно да си лекар, за да отгатнеш какво е станало.

Клепачите на индуса, полуспуснати, бяха вкочанени и палецът не успя да ги вдигне за оглед на зеницата. Карлсон освети с фенерчето лицето му, цялото тяло, проснато отгоре върху спалния чувал. После отклони лъча, докато запали ветроупорния фенер, окачен на средната покривна тръба. И пак нищо не каза.

— Сега вече наистина му завиждам! — изхлипа Тошио и се свлече заедно с раницата си до мъртвеца.

Фенерът съживи лицето на Рао за няколко мига, после отново го накара да застине във вкаменена неподвижност. Малкият му синьочерен сега юмрук подпираше брадичката и не бе позволил на челюстта да провисне в последния порив да захапе въздуха. Знаел ли бе, че умира, или бе поднасял хапчето нитроглицерин към устата, заканвайки се на смъртта? Юмрукът също не даде отговор, защото не се отвори и Златин се изправи с разтреперани бедра. Отпусна ръце. Остави го да лежи така — малко съборено копие на Роденовия „Мислител“.

Тъмно и още по-нежно на фенерната светлина, лицето на Рао изненадваше с неподозирана хубост. Сякаш изкусен резец бе изваял от сандалово дърво фините му черти. Такова и тримата не го помнеха. Помнеха само меката му доброта. И дълго стояха втренчени в него, докато лекарят се почувства задължен да определи:

— На инфаркт прилича. Исхемията го измъчи, горкия!

После добави с нелепата самоутеха на баба си над ковчега на дядо му: — От сърце се умира красив.

Макар да не бе виждал в моргата повече от няколко души, починали от сърце.

— Да минем в другата палатка! — обади се чак сега Карлсон.

Тошио послушно се надигна.

— Да оставя ли фенера да свети?

Карлсон сякаш бе сърдит на изоставилия го опонент.

— Щом досега е бил на тъмно… Пък не им знаем и обичаите.

— Ще взема да сваря от неговия чай — рече с изтънял гласец Тошио и затършува в неотваряната раница на покойника.

— Не пипай вещите му!

— Ама аз… Да го почетем!

— Не пипай ти казах! — вече съвсем гневен извика професорът и побърза да изнесе навън угризенията си, че навярно го е пратил в смъртта, връщайки го от баира.

Не мислеше, че има добри чувства към него. Дори обратното. Нараян изцяло си плати мястото в експедицията, а той надви глупавата си ревност пръв да открие снежния човек с научната пикантерия на двата различни научни възгледа, събрани в нещо като облог. Но и не мислеше сега за отговорността си като водач на експедицията. Още не знаеше какво да мисли.

Златин се засуети да покрие ли красивото лице на индуса, и все пак метна по европейски обичай качулката на спалния чувал върху него. Вече навън, въздъхна.

— Веднъж ми рече: „Разлъката предшества срещата, срещата предшества разлъката, затуй е по-мъдро да се радваме на разлъката.“

— Радвай се тогава! — изръмжа шведът и се отправи към палатката на носачите.

Багажът им си лежеше безразборно натрупан в единия й край. В другия носачите бяха захвърлили своя. Беше душно, тясно и смърдеше на пърчовина. А козата, напълнила я с миризмата си, завъртя около въженцето лудешки радостен танц.

— Укроти това животно, че ще му тегля куршума — викна Карлсон, отстранявайки пушката от раницата си. — Изведи го навън!

Златин прегърна шията на козата, залитна от нервната й топлина, примоли се:

— Ще замръзне! През нощта като падне студът… — И остана над нея, залепен към тръпнещата й жарава.

Смъртта и болезнената теснота ги разделяше, изпълваше ги с враждебност, вместо да ги сплотява, както на тясната скална площадка, където близостта се усещаше като спасителна необходимост.

Тошио, пренесъл и фенера, за да пести горивото, клекна до газовия котлон. Надигна глава.

— Шефе, на нас също ни е мъчно за Нараян. Не ме карай да мисля, че си сърдит само защото ни проваля плановете!

Шведът не повтори нареждането си за козата, но и не скри, че не скръб го караше да избухва. Трябваше да се придружава тялото, да се пишат протоколи, да се дават обяснения.

— Истинският алпинист би бил доволен да остане в Каракорум. Като моряците в морето. Но знам ли му религията!

— Религията му може и да не знаеш, но добре знаеш, че Рао не беше никакъв алпинист. Мержелее ми се, че беше от търговската каста бания, като Ганди.

Златин заряза най-после притихналата коза, изрови от раницата си втората манерка с коняк.

— Тогава да пийнем най-напред по български за паметта му!

Карлсон не я пое, Мурата не отказа. Рече, преди да отпие:

— Питах го веднъж в коя религия вярва, а той се усмихва, както винаги. Във всички едновременно, казва. Но истината е над всички!

— Романтик си беше — издуха шведът през мустаците си своя опит за опрощение. — Коя е тая истина, дето стои над всичко? Сигурно все пак е бил религиозен.

Златин си пое дъх от задавилата го парливост на алкохола, издума пресекливо:

— Аз пък го питах уважава ли някой от техните богове, а той се засмя: „Само Ганеша! Оня, веселия, със слонския нос. Нали и аз обичам да си пъхам носа навсякъде, макар и да е такъв мъничък.“ Истински махатма си беше, голяма душа! И имах чувството, че криеше някаква тайна в тая голяма душа, но добра тайна.

— Богат беше, от знатен род — отново изрази Карлсон недоволството си от предстоящите неприятности. — Сигурно ще искат да го погребат по тяхному.

— С тържествено изгаряне и хвърляне на праха в Ганг — добави Мурата край котлона. — Спомням си го. Шефе, аз смятам да сваря повечко саке и да се напия. А утре ще изтичам до селото за шейни.

— Няма да ти е трудно да се напиеш. Вие, японците, не носите, затова и ракията ви е толкова слаба.

Златин се наведе да не удари тавана и припряно излезе навън. Поразмекналата се от тяхната смъртна умора и от изненадата скръб избиваше в глупави панихидни приказки. Само козата, запомнила неговата защита, го изпрати с тревожно питащи очи.

Спусналият се от върховете студ го щипна по бузите, както възрастен пощипва дете. Небето отново се бе вледенило и потъмняло, но от снега въздухът още светлееше. Далече, където лежеше селото, май се канеше да изгрее луната, защото хоризонтът леко жълтееше. Той погледна навъсените вериги на Каракорум, начеколили като глутница малката котловина, и наслука извади единия от диктофоните. Натисна бутончето му.

— Последните думи на професор Нараян Рао, когато го изпратих да се върне, бяха: „Желая ви повече успех!“ А сега се питам: Какво всъщност означава успехът? Защо всеки успех непрекъснато настоява да бъде повтарян и повтарян? Не означава ли това, че си остава непознаваем за човека?…

Не откри повече думи в себе си и щракна копчето, с надеждата да дойдат по-късно. А за какво всъщност щеше да пише? За една неуспешна експедиция? За налудничавото скитане на един американизиран скандинавец из планините? За погубения от химерата индус и за един японец, който си умираше да снима глупостта на човечеството? А какво правеше той самият сред тях, след като дори не обича природата?

Напусна България в търсене на „повече успех“, както бе им пожелал учителят. Постигна ли го? Покровителството на един Ерланд Карлсон не е малко, но нима това бе търсил? Тия ли неща бе търсил, които в София нямаше да има скоро — прилична квартира, сносен бит, перспектива за повече. Перспектива за повече? Значи пак в тоя дух и все по-нататък! А това „по-нататък“ като че ли задължително бе свързано с принудата да робуваш на някого или на нещо, което да е по-голямо от тебе, да бъдеш част от нещо, което не си ти. Както той се е залепил за Карлсон. Както Карлсон не представлява нищо без своите снежни човеци и тайната си надежда за Нобеловата награда! А учителят го бе съветвал и с други думи, макар и пак така лъчезарно неясни: „Не отдъхвай край гнило дърво на пътя!“…

Лекарят изстреля, като сигнална ракета, една тиха българска псувня към небето, превърнало се с нощта в заледено нощно езеро, защото догодина Карлсон пак щеше да дойде, а той, да го вземат дяволите, сигурно пак щеше да е край него. Но псувнята му не отлетя нагоре, изпари се край палатката. А и целият Каракорум, в чиято плашеща прегръдка бе заспало небето-езеро, си остана недосегаем за всяка закана. Единствен той не изглеждаше да се нуждае от прилепване към някого, макар, строго погледнато, да си беше част от Хималайския масив. Сигурно и затова с такова пренебрежение забърса следите от тяхното немощно лазене по долините и хребетите му. И ето че отново сякаш нищо не е било! Само учителят Нараян Рао не е вече същият.

Един американски писател беше написал някъде: „Смъртта не е част от нещо. Тя е цялото нещо.“ Щеше ли да се прероди учителят? И защо хората настояваха да се прераждат, та да си остават част от нещо, не да бъдат цялото?

А и за техните мъки нямаше да има край! Трябваше да се иде до селото за шейни. Носачите ще затвърдят суеверието за смъртоносния поглед на йети чрез закономерната за тях смърт. После до другото поселище, до третото, откъдето можеше да се повика хеликоптер. А хеликоптерът пак щеше да ги върне в оня свят, където техните усилия ще представляват само част от развлеченията на някого си по стотиците телевизионни канали. Защото на тоя свят всъщност дълбоко му е безразлично дали Каракорум крие снежни човеци, или не. Химерите на успеха там са други и мамят хората в други посоки.

— Ще дойдем! — закани се гласно младият лекар някому и гузно усети, че заканата му не означава идване, а отново бягане от нещо.

Вдигна глава към небето, въздъхна в несъзнателно очакване да го лъхне оттам някаква нова надежда за бъдещата му книга, която — вече знаеше това — нямаше да напише. Поне едната — не! Защото нито имаше вече желание за нея, нито притежаваше нужното умение. Нито щеше някога да разбере закъде води голямата стъпка!

Самотна звездица бе кацнала точно над онова място, където стърчеше слелият се с мрачните брегове на небето-езеро невидим сега осемхилядник. Тя още приличаше на дупчица или на отражение в заледеното езеро, но въпреки самотата си присмехулно напомняше, че съществуват безброй далеч по-страшни и непостижими светове. А след такава утеха най-добре е да послушаш мъдрия индус: — Пийни един чай, Аурум!

При спомена за чая доктор Иван Златин усети с всичките ледени тръпки по гърба си нощния студ на Каракорум и студената му насмешка над всичко човешко усети, та хукна — като за нещо забравено — към палатката, при хората и при козата.