Любен Дилов
Голямата стъпка (4)

4.

Ерланд Карлсон за втори път се събуди и пак от същия вътрешен студ. Мускулите и бедрата му бяха вкоравени, а русолявите косми по тях настръхнали. Грапаво и хладно се усещаше докосването на фината вълнена тъкан на долното бельо по кожата. Тялото му не бе успяло да стопли дори дрехите, камо ли ватирания с птичи пух спален чувал. Сякаш задържаше топлината си, за да я събира в парещи напъни в подкоремната област. Измъкна ръце навън, протегна ги, осъзна, че е „на покрива“ и си рече: „Нервички! Може и от годините да е. Или от кризата на средната възраст, дето американците оправдават с нея всичките си глупости.“ Би трябвало да я е превалил, надхвърляше петдесетте, но през всичките тези години, в които според психолозите се проявявала кризата, бе преследвал снежните човеци и Големите стъпки в Америка. Улисан в гонитбата, бе я прескочил. Само тия внезапни нощни студове напоследък… Като се върне, ще иде да си види бъбреците и простатата! Аурум едва ли ще знае като хората, той е палеоантрополог, макар да върши работа…

Неволно се опита да различи дишането му от дишането на другите двама, но всички спеха еднакво спокойно. Дори Нараян. Напипа фенерчето до главата си, освети отблизо хронометъра на китката — два след полунощ. И предпазливо засмъква ципа на чувала. Трябваше да се стане!

Отново светна за якето, тежко само от препълнените с какво ли не джобове, защото също бе ватирано с финия птичи пух. Някой промени ритъма на дишането си и той побърза да угаси лъча да не го доразбуди. Опипом запълзя към изхода, гълтайки насъбралата се в ниското топлина, и задуха, въпреки че престилката, която се вдигаше и като навес, бе само спусната, а самата палатка не бе затворена с циповете. Измъкна се почти безшумно с обувките и якето в ръце и още щом се изправи, по носа го лизнаха няколко тънки и влажни езичета. Сняг! Бе толкова изненадващ, че го обърка. Барометърът вечерта не подсказваше предстоящи промени, а и той самият от дете бе имал своя шведски усет за идещия сняг!

Нахлузи обущата, наметна якето и чак тогава се зарадва, както се радват децата на първия за годината сняг, обещаващ им богата Коледа. Този беше доста подранил, но добре бе подранил. Ако йети дойдеше насам, щеше да има поне стъпки, а и капаните щеше да скрие!

Крайно време бе да дойде, защото не се знаеше колко още такива експедиции ще е способен да води, макар и да не усещаше остаряването си. Кой бе казал, че разумно живелият мъж достигал истинския разцвет на силите си чак към петдесетте? А той никога не бе се обездвижвал в кабинетите, спортуваше, за да поддържа закалката си. Снощи говориха за бягството, така е, истинският мъж е роден да бяга, непрекъснато да бяга от нещо и подир нещо. Бягането е създало човека! И ако неандерталецът не е придобил същата чупка в осевата линия на таза, не е станал човек. В тая чупка лежеше разковничето, нея само да докажеше…

Сега навярно би се примирил и само със следите му, а не знаеше кое повече му се щеше да бъдат — като онези от Памир и Тибет, и американските джунгли, чиито снимки носеше в планшета си, или други. Окажеха ли се различни, трябваше да се допускат разни клонове, нови хипотези да се строят, но пък можеше да е по-интересно и бягането подир следите щеше да продължи.

Снежинките нежно се заплитаха в брадата и мустаците му. По челото се топяха с блага прохлада, а по земята се задържаха и снежната покривка бе вече около пръст дебела, още грапава от тревата и камъните. Стъпки на снежен човек можеха и да не се появяват с тия носачи-водачи, но пък на сутринта всички щяха да видят оранжевия резултат от нощните му ставания. Не, едва ли щеше да се задържи дълго такъв сняг, прекалено бе подранил!

Козата отдалеч долови приближаването му, измрънка нещо сънено сърдита, че напразно я будеха, и се размърда — тъмносива под сивобялата завеса, спускаща се от още топлото черно небе. Отказа се да ходи по-далеч, да не оставя излишни следи. Козата си кротуваше, защото такъв сняг не би обезпокоил една планинска коза. И тя бе като него същество, за което снегът е част от чистата и хубава природа.

Позасилен, той се сипеше сега с тихо шумолене, кротък и радостен като в детски спомен. През рехавата му завеса едва се виждаше побелялата, смалила се котловинка, сякаш някой бе застлал покривка за пикник насред планината. Как весело се тичаше около такива покривки! Майките подвикват, а децата оглушели за поканите им, се гонят наоколо.

Силно му се прищя да се похвали някому със снега и Карлсон предпазливо вмъкна глава през завесата на грамадната четвъртита палатка, за да види няма ли все пак някой буден. В лицето го блъсна спареният задружен издих, познат му от десетките подобни палатки, където бе прекарал немалка част от живота си. И еднакво противен, когато се вмъкнеш в него, за да се спасиш от суровата чистота на природата. Този път обаче в ноздрите му се заби и острата миризма на кислород, сякаш през някоя дупка проникваше като под налягане струйка от снежния въздух. Отправи лъча на фенерчето към чувала на индуса. Очите на Рао лъснаха, вперени в тавана, лъсна и мекият ръб на маската над устата и носа му.

— Какво ти е?

Индусът отлепи маската, колкото да пошепне:

— Не се безпокой! Ти защо си станал?

— От промяната е — леко повиши шепота си Карлсон. — Заваля и ще ти стане по-добре. Ела, ела да видиш какъв сняг вали!

— Наистина ли? — тихичко възкликна Рао. — Ами че аз го сънувах!

И той припряно заизмъква мъничкото си телце от спалния чувал, а Карлсон му светна да намери и дрехите си.

— Ще глътна все пак едно хапче!

Голямата стъпка услужливо му посочи с лъча мястото, където стърчеше термосът с чая, освети и шепата му, за да изчопли хапчето от станиоленото фолио. Златин му даваше калциеви блокери, за да подпомага сърцето му, защото на тази височина въздухът ставаше все по-разреден. После Карлсон побърза да измъкне глава от палатката, да се изправи, защото коленете му бяха изтръпнали от клеченето.

Индусът излезе подире му, вдигна лице към черното небе, сипещо върху му бял сняг, и лекичко залитна от замайването. Карлсон го хвана над лакътя с много дружелюбие, на което сега бе способен, защото снегът го правеше добър и към този иначе досаден му съперник.

— Какво ще кажеш? — запита го, сякаш той бе създателят на снега.

Рао треперливо си пое дъх, облиза снежинките от устните си.

— Обичам снега, макар че рядко го виждам.

— Няма нищо по-красиво от снежната нощ — рече Карлсон и го помъкна по-далеч от палатката, защото не му се шепнеше в такава нощ. — Аз често го виждам и пак го преживявам всеки път като самоочистване на света, като прошка за летните грехове.

— Добре че ме събуди, още когато ставаше. Кошмари сънувах! А сега виждам, че него съм усещал. Газя из необикновено дълбок сняг, до колене, до кръста! Не мога да изгазя, не се придвижвам, а очите ми все в някакви огромни следи, опънали се като безкрайна огърлица отгоре върху снега. Стъпя в някоя от тях, а тя само го е докоснала, колкото да се отпечата, и аз отново хлътвам. И все по-дълбоко хлътвам, до над гърдите, потен, задъхан, ще се удавя! Ужасни стъпки! Мамят те да ги следваш, а знаеш, че никога няма да стигнеш оня, подир когото си изплезил език от умора. Въздигнаха се по един безкраен бял баир и водеха право към небето. Сякаш някой е слязъл оттам, обходил е с леки стъпки Земята и недоволен отново се е върнал на небето. — Нараян Рао зина нагоре да улови с устните си още снежинки, весело примлясна. — Не измислям, Ерланд. В съня ми го имаше като знаене. Слязъл от небето и пак се върнал! Недоволен! А аз исках да го настигна, за да му обясня нещо.

Голямата стъпка духна в мокрите си мустаци.

— И какво ще му обясниш? Ние с теб да не би да сме доволни? Аз съм доволен истински само когато вали хубав, хубав снежец, като този. Знаеш ли, че ме подсещаш! Не помня да съм сънувал лято или пролет, все снегове. Швеция си е още в сънищата ми.

Двамата стърчеха насред бялата котловинка под шумолящия душ на снеговалежа. Единият — грамаден като изправила се на задните си крака северна мечка, другият — попрегърбен, безпомощен, сякаш потърсил завет край него.

— А стъпките всички ги сънуваме вече, нали за тях сме дошли. Само че вас, индусите, все към небето ви тегли — не пропусна, макар и благодушно, да се заяде пак скандинавецът.

Рао подложи малките си длани на снежинките, но там те веднага се стопяваха в черните им гънки. Рече предпазливо:

— Ти не вярваш ли в тях?

— В кое, в сънищата ли? — рефлективно се отклони по посока на шегата Карлсон, за да не предизвика нов спор. Сега не му се спореше. — Предпочитам да не вярвам. Не ми е изгодно. И аз сънувах такива ужасии тази нощ. Непрекъснато обливам с кофа един грамаден снежен човек, та да замръзне. Като деца така правехме, състезавахме се. Сам бях го направил — грамаден, великолепен и много исках да се изфукам пред другите деца, а той не искаше да се вледени, тоя мой снежен човек, и неудържимо се топеше. Плачех и го обливах, плачех и го обливах, а и водата в кофата все не се свършваше. Докато се събудих, целият бях мокър от пот. Както виждаш, не беше по-малко страшен от твоя!

— Снегът ли те събуди? — кротичко попита индусът.

— Знам ли! Нервите! Или простатата. Остарявам, братко, види се вече краят на кармата. Ами дано се преродя в нещо по-добро!

— Шегуваме се с прераждането, но знаеш ли, че у махатмите съм срещал доводи, които трудно могат да бъдат оборени, защото и космогонията им си я бива. Поне не е толкова безутешна и като основа на такива вярвания е доста убедителна.

— Сигурно! На човека така и не му се разделя с тоя сняг. Готов е в какво ли не да се прероди, само и само да продължи да съществува. Впрочем преди месец Тошио ми разказа един шантав сън. Сънувал е, че е снежен човек, целият омотан във филмови ленти. Късал ги настървено с ръце, чупел камери! А като се събудил, дълго не можел да осъзнае той ли е сънувал, че е снежен човек, или е снежен човек, който сънува, че е полудял филмов документалист. Всички сме вече така!

Карлсон сподавено прихна над заключението си, а смехът му неочаквано завърши в широкоуста треперлива прозявка, сякаш духът му бързаше да изскочи, за да се прероди в нещо друго. И той повторно и радостно се засмя на прозявката си. А докато пристъпваха към палатката, Нараян Рао рече също така весело:

— Тошио може да сънува такъв сън, притчата за пеперудите е японска. Отдавна го подозирам, че се е занимавал с Дзен. И този сън го издава. В Америка по едно време беше доста модерно. Ти не си ли?

— Опазил ме Один! — позова се отново шепнешком Карлсон на скандинавския си бог. — Аз съм си викинг, не ставам за будист. Пийни един чай, професоре, нали така казвате накрая!

За взаимоотношенията на двамата доктор Златин бе продиктувал в бъдещата си книга:

„Ерланд Карлсон е твърде разглезен от славата си и от студентките. Подозирам, че ревнува Нараян Рао; в Европа Рао е не по-малко известен. Прие го в експедицията, защото един отказ би предизвикал скандал в научните сфери, а и професор Рао си заплати всички свои разноски. Не пропусна обаче да му натяква, че е непригоден за такива експедиции. Вярно е, че Рао доста ни забавя и пречи, но, мисля си, че тъкмо такъв е и нужен на Карлсон, за да има пред кого да се перчи с физическите си данни поне. Рао сигурно усеща това, много е умен и чувствителен. Но поглъща всяка грубост с безкрайната си мекота, в която иронията обикновено е притчова. Веднъж му сипваше чай, докато канчето взе да прелива. Улисан в спора и своята самовлюбеност, Карлсон го забеляза чак когато чаят опари пръстите му. Изрева:

— Хей, какво правиш!

Рао му отвърна с тъничката си усмивка:

— Също като това канче си, Ерланд. И ти си препълнен със собствените си идеи. Как искаш да приемеш моите разбирания, когато няма къде да ти ги налея!

Не бях виждал друг път Карлсон да се сконфузва. Струва ми се, че и отношението му към Нараян Рао оттогава стана малко по-добро, макар че все така се дразни, когато аз го наричам «Учителя».“