Любен Дилов
Голямата стъпка (8)

8.

Като насилваше към спокойствие възбудата си, избила на тъмночервени петна по челото и скулите му, Ерланд Карлсон развихряше пресметливите страсти на експедиционен водач, унаследени от великите скандинавски пътешественици и полярни изследователи. Отливките не излязоха особено сполучливи заради мекия и мокър сняг и той се надяваше под снега да не ги повреди звяр или човек. После се отдаде на подготовката. Струваше му видими усилия да не позволява никому да бърза, та да не забравят нещо. Скъпернически броеше всичко, което щеше да им бъде необходимо поне за седмица, а пък многоетажните раници, нанизани върху леки тръбни носачи, се издуха до пръсване. Накрая пренесоха външния багаж в палатката на носачите, вързаха и козата в нея, като й постлаха сеното, което бе изпогазила.

Японецът пръв не издържа на прекалено бавната подготовка.

— Да бяхме се поне и обръснали! Ще го изплашите с тия бради!

Отнасяше се естествено само за Карлсон и за черната четина на българина, защото двамата с Нараян Рао бяха почти голобради.

След като затегна пушката и снегоходките да не се люлеят, но да бъдат и лесни за сваляне, Карлсон намери най-после време за усмивка.

— Тоши, ти ще обръснеш снежния човек, та да се увериш, че наистина си приличате.

И даде знак за потегляне, а щом излезе навън, се преобрази. Очите му с хищнически блясък заотразяваха сиянието на снега, дори топчестият нос щръкна над буйните мустаци и с кучешка стръв се насочи подир следите. Поведе ги на метър встрани от тях, да не ги повреждат, и така сякаш онагледи двата пътя в развитието на човечеството — босият и обутият.

Прекалено бяха разчитали на кръвожадния нрав на „планинския дух“. Защо само бе обикалял около бивака им? Защо не бе посегнал на козата? А защо и самата коза и носачите бяха се държали така бездушно? Със същото недоумение постояха край изворчето с ледникова вода, където снежният човек не само бе се навеждал да пие, но и сякаш бе стоял в раздвоение. Стъпките бяха необичайно големи и добре оформени, та Голямата стъпка направи нови отливки. После закрачиха с равномерна крачка по склона. Немите си въпроси отправяха единствено към големите стъпки, които им се струваха все по-човешки, и не се запитваха дали не е илюзията на прекаленото им желание навикът да ги смятат за следи на човек. Никой от тях, дори дългокракият швед, нямаше такъв разкрач. Липсваха признаци и съществото да е скачало. Широкото босо стъпало никъде не бе затъвало, както затъваха собствените им катерачески обуща. Изглежда, неслучайно са го кръстили „снежен човек“! Умееше този човек да ходи по снега, а те, щом почнаха да изкачват хребета, запъшкаха в нарастващо усилие под тежестта на огромните раници.

Опитни планинари, Карлсон и Тошио се редуваха да водят, макар плиткият сняг да не се нуждаеше още от пъртина. Последен в индианската нишка, която източваха успоредно на следите, стъпваше Златин, повече заслушан в дишането на индуса пред себе си, отколкото в собствените си мисли, които от време на време шепнеше разсеяно в единия от диктофоните. Професор Рао все по-често залепваше маркучето на кислородния патрон към устата си. С изкачването въздухът ставаше осезаемо по-рядък, а и новият сняг сякаш бе го промил и като че ли разредил.

При всяко негово посягане към маската младият лекар го застигаше с въпроса „Учителю, как си?“ И всеки път Рао го успокояваше, докато, почти на хребета, захлипа от задухата:

— Интересно кое ще ме убие най-напред, планината или любопитството?

— Защо скри от нас исхемията си? Защо не даде да те прегледам?

— Пийни един чай, докторе!

Другите бяха спрели на хребета да ги дочакат. Всички носеха в страничен джоб на раниците си титанова бутилчица кислород, но адаптираните им дробове още нямаха потребност от него. Златин изпревари Нараян, рече тихо като да докладваше на рапорт в болницата:

— Учителят трябва да се върне. Не отговарям за него.

Чул думите му, довлеклият се до тях индус заекна с разкривени, почернели устни:

— Само затова ли? Да не носиш отговорност?

— Ти и нощес не беше добре — укори го шведът с дълбоко и кротко дишане, после не удържа избухването си. — Защо изобщо дойде с нас, да те пита човек!

Тошио бързо се намеси:

— Да пийнем по едно саке, шефе!

— Преча ли, Ерланд? — Индусът единствен си позволяваше да го нарича по първото име, а сега го изплака задъхано.

— Нощес имаше температура, нали ти пипнах челото!

— Защо не ме събудихте? — направи опит за възмущение българинът, но не прозвуча сполучливо искрено. В условията на Каракорум допълнителните грижи тежеха десеторно.

— Ела, ела! — дръпна го за ръкава Карлсон и му подаде бинокъла си. — Погледни!

Стъпките на йети се нижеха в права линия по стръмния обратен скат. Някъде по средата му правеха рязка чупка, чиято причина бинокълът не обясняваше, губеха се за кратко, за да се появят отново като едва различими петънца по склона на още по-високия и стръмен отсрещен връх.

Индусът облиза спечените си устни и виновно се дръпна в своята вродена скромност.

— Ще ви избавя. — Но още се надяваше на нещо.

— Тошио ще ти донесе хубави снимки! — като дете го утеши огромният му опонент.

Нараян Рао измъчено се самоиронизира.

— Сам съм си виновен! Кой ме е карал да кривна от здравословния път на неандерталеца към хилавите кроманьонци!

— Връщай се — отново позагуби търпение водачът на експедицията. — Ще падне голямо ходене! Чакай в палатката! Току-виж дошъл ти на чай, докато ние се трепем тука!

Лекарят го придружи няколко крачки с наставленията си.

— Недей да бързаш! Два часа сме вървели, не повече. Имаш всичко, знаеш кои лекарства да вземеш. Непременно и аспирин! Повечко чай, повечко лежане! Вкарай козата при себе си, да не скучаеш…

— И пушката зареди, дето я оставихме! — догони го като планинско ехо гласът на Голямата стъпка.

Втората карабина, зарадвана от споменаването, весело се залюля на гърба му, когато той се запъти към японеца, стъпил върху оголения от снега скален връх.

— Опитвам се да картографирам — рече Тошио, взрян в окуляра на бусолата. — Малко са ми касетите, и филмите са малко. Тия идиоти всичко съсипаха.

Този район в южния дял на Каракорум липсваше на дребномащабните карти и Карлсон разтвори планшетния бележник, измъкна и един модернизиран малък кипрегел. После занастройва гривната на компаса, опасал с каишката си китката му над часовника.

— Трябва да кръстим няколко ориентирни върха.

— Онзи го записах Йети, а оня там Олмаст, ако не възразяваш. Трябва поне още два.

Българинът се качи при тях, погледа върховете, прихна доволен, че се е отървал от досадния пациент.

— Виждал съм една карта, правена у нас от руски шпиони преди Руско-турската война. Имаше няколко върха с едно и също означение, но на различните ни диалекти. Като питали селяка как се казва ей оня връх, той сигурно им е отговорил на своя диалект „Ебълига“, „Ибълиго“.

Думите му излизаха от устата на весели парни облачета като реплики от комиксите. Беше се застудило.

— Май не ти се вярва да го стигнем! — измърмори японецът под бусолата.

Златин повтори псувнята — превърната от далечния му сънародник в синоним на „не знам“ — на нюйоркския сленг, отвърна:

— В едно съм сигурен! Не бива да го смятаме за по-глупав от българския селянин преди век и половина.

— По-малко приказки, момчета! — изръмжа им Карлсон с изпъната ръка. — Тоши, засечи и ти оня връх там и да го запишем Схул!

— Това пък какво е? — извърна японецът бусолата в указаната посока, след като драсна някаква линия в планшета си.

— Така сме нарекли близкоизточните неандерталци. Някои ги смятат за хибрид между двете основни линии.

— Ей, аз не съм хукнал подир вашите хипотези! — засмя се Мурата. — Хипотези не се снимат. Искам го жив и грамаден, и космат! Колкото се може по-космат!

— Ти ли го искаш такъв, или твоите телевизионни зяпачи? — подхвърли вече през рамо шведът и заслиза с такова презрително нетърпение по склона, сякаш да покаже, че няма по-омразно за него видение от седналия пред телевизора човек, който наблюдава света само на екрана.

А всъщност тръгна почти насила, за да се изтръгне от сързерцанието и размисъла, към които с някакъв магнетизъм го мамеше белият екран на Каракорум. Докато мъдростта на вековете се силеше да му внуши, че съзерцанието и имената винаги предхождат познанието и че йети не е станал истински човек тъкмо защото не се е научил да кръщава нещата, а като животните е вървял сред тях подир носа си.

Японецът обаче викна подире му, намеквайки за субсидията на телевизионните компании.

— Ако не бяха моите зяпачи, и ти нямаше да си сега тука!

— Хайде тръгвай! — побутна го успокояващо българинът, защото отново щеше да върви последен.

Но по склона надолу, който вземаха на скиорски зигзази, за да убиват стръмнината му, подвикна към червената, сякаш по-висока от самия японец раница:

— И самката ли я искаш толкова космата?

Мурата се поспря, оголил всичките си жълтеникави и мокри от усилията зъби.

— Ъхъ! Аз ще я чукам, ти ще я снимаш. Знаеш ли какъв порнофилм става! Луда пара ще падне!

— Комплекси, комплексиии! — провикна се младият българин, а смехът му накара водача на експедицията да се обърне и просъска:

— Полудяхте ли? Та той е наблизо и сигурно чува по-добре от нас.

— Прощавай, шефе — сякаш нарочно не сниши гласа си Тошио. — Запитахме се само какви ли комплекси има снежният човек.

Карлсон го изгледа и все пак се усмихна. Защото малко преди това една студентка бе му пошепнала: „Ти си красив, професоре!“ Всеки семестър се намираше по някоя млада глупачка да му каже това. А той си знаеше, че не е вярно, че е ленив и скучен любовник. Едрото му и грубо лице, очите, които приличаха на топчета мръсносинкав лед, винаги зачервеният и обелен от високопланинските слънца нос, рядко подстриганата, небрежно рошава и разноцветно рижава брада не можеха да са хубави! И тия грамадни лапи с червени косъмчета и възчерни кокалчета по пръстите! И все пак му го казваха с предани на самоизмамата очи!

Но щяха ли да му казват, ако не изчезваше всяка година за дълго от човешкия свят, ако вечно не тичаше подир нечии стъпки и кокали, ако си седеше по пантофи пред телевизора и само от време на време произнасяше някоя лекция с плиткия блясък на фалшиво злато? Едва ли! Тук беше неговата красота, не там! И когато смехът на младите мъже се срина по снега, за да го блъсне в гърба, той го усети като освобождение от напрежението. И се усети още красив и силен покровител на света.

А Каракорум проблясваше около тях с милионите невинно-насмешливи усмивки на своя сняг, сякаш скрил под него всичкото знаене на планината, та великодушно разрешаваше на нейните рожби прастарата детска игра на „Ти гониш!“.