Любен Дилов
Голямата стъпка (6)

6.

Затиснат от кроткия снеговалеж, призори сънят навярно бе станал по-дълбок, сънищата — особено залисващи, та никой от четиримата не чу врещенето на козата, вързана доста далеч от палатката им. Сигнализацията не бе задействала, не ги събуди и безгласата паника на носачите.

Пръв подаде глава навън Тошио Мурата и веднага се развика. Багажът беше отвит, разровен, разпилян. От него се проточваха върху снега тънки, накъсани ленти, лъскави, чернокафяви релси, които водеха нататък, откъдето хората бяха дошли. Палатката на носачите изглеждаше още заспала и само насън бе се отърсила от нападалия сняг. Предвходното платнище лекичко помръдваше от утринния ветрец. А козата, вперила вкаменен поглед към Планината, морзово настоя да разкаже нещо за нея.

Карлсон и Златин изскочиха почти едновременно по чорапи и тънки пуловери. Индусът се дотътри, разлюлян от тръпките на студа, бързо продухал от тялото му топлината на спалния чувал. Тошио клечеше край купчината разхвърлян багаж и я затрупваше с японски думи, които, насечени и звънки, звучеха като лай на пинчер.

Носачите бяха изчезнали. Нищо не бяха взели, дори собствените си вещи, само, кой знае по каква приумица, навярно същата като на старейшината на селото, бяха разпечатали резервните касети и лентите им сочеха сега посоката на тяхното бягство.

— Ето я твоята цивилизация, дето уж търсела информация — побърза младият лекар да издевателства, преди да бе осъзнал истински пакостта. — Тия не щат информация, плашат се от нея!

На Тошио Мурата му потрябва време да се съвземе от удара. Отпусна прехапаната си от едрите японски зъби устна.

— Аз ти говорих за цивилизацията като система. Отделният човек е друго, докторе. Хем я иска, хем бяга от нея! Хем иска да знае, хем предпочита да вярва! Нали затова превърнахте и науката в опиум за народите, както беше казал един ваш човек!

— Знаех си аз, с тия тъпанари!… — изпсува в брадата си Карлсон, който не ги слушаше, унесен да преценява нещо. После мустаците му се разпиляха от радостния вик: — Идвал е! Друго няма така да ги прогони. Оставете всичко и търсете! Тошио, бягай за камерата!

И тръгна в дебнеща обиколка около палатките.

Стъпките на носачите тъмнееха в снега твърде пресни. Размазани около багажа, те поемаха дружно от двете страни на филмовите ленти, които сега документираха единствено суеверната паника на каракорумските жители. На десетина метра наоколо други следи не се виждаха и шведът се върна при козата, като внимателно се взираше пред краката си, да не влезе в капаните. Тя и нему настоя треперливо да разкаже за случилото се, но и до нея нищо не бе се приближавало. Тогава той зашляпа към най-близкото предхълмие, откъдето би могъл да дойде очакваният гост или където е стоял. Утринният студ щипеше обраслия му врат, опитваше се да звънне в ръбовете на ушите, но звънът на човешкото нетърпение го заглушаваше.

Тошио го застигна след малко. Фотоапаратът се люлееше като махало на гърдите му, ръката размахваше по японски миниатюрна видеокамера.

— Проклета пасмина! Да съсипят всичките ми филми!

— Бяха ли заснети? — запита през рамо Карлсон, с поглед към девствената белота на предхълмието, а в гласа му като че ли прозвуча надеждата да е осветено онова, с което биха забавлявали телезрителите.

— Пълните държа в палатката. Предишните пратих в Джамму. Дано поне те оцелеят!

— Значи има с какво да се отчетеш! Не върви подире ми! Търси нататък!

Японецът обидено изостана и пое вдясно.

Златин и Рао, смогнали да се дооблекат, вече се червенееха с якетата си към ледниковото изворче. Облаците избеляваха, разкъсваха се, скоро щеше да съмне окончателно, а можеше и слънце да изгрее, защото този сняг бе дошъл необичайно рано. Внезапно Златин се обърна, а Рао клекна до него. Лекарят вече размахваше червените ръкави на якето си като сигнализиращ моряк на фона на бялото платно на кораба. Викаше с всичката мощ на младите си гърди:

— Насааам! Насааам!

Тошио хукна нататък, но шведът не помръдна, защото, също открил ги, бе замръзнал в съзерцанието си. Следите обикаляха на трийсет-четирийсет метра около палатките, на същото разстояние обточваха и козата с капаните.

Японецът повървя с тях, залепил камерата до лицето си. За всеки случай повторно проследи полудъгата им, а когато завърши краткия си обход, пусна камерата да виси през рамото си и занастройва фотоапарата. Около окото му бе се отпечатал свирепият натиск на гумата от окуляра. Златин вървеше зад него и щом стигнаха при Карлсон, възмутено извика:

— Защо си по чорапи, професоре?

Шведът не погледна в краката си, гледаше огромните бели стъпки в снега.

— Същите са! — и ликуващо се извърна към Златин. — Животни били, а? Голямата стъпка! Това е!

Друг едва ли би тържествувал толкова. Стъпките съвсем не бяха недвусмислено човешки. Доста извити дъговидно, като у едрите маймуни, с по-голям натиск върху външните ръбове, вътре те очертаваха две вдлъбнатини от подпръстовите възглавнички, подобно на мечешката лапа, а петата бе къса и размазана. Само отделеният палец на някои от следите би могъл да зарадва истинския палеоантрополог, ако отхвърлеше съмнението, че може да са на неизвестна порода голяма мечка.

Не чул лекарското възмущение (Да се разболееш ли искаш? Точно сега!), Карлсон бъркаше в дълбоките джобове на клина си, но не намери търсенето.

— Нямате ли сантиметър? Трябва и отливки да направя! Тия ли са най-близо? Далечко е стоял! Аз ей сега!

Вълнените му чорапи бяха се превърнали в мокри ледени буци и той ги заподритва към палатката.

Стъпките бяха поне с десет сантиметра по-дълги от ходилата на грамадния скандинавец. Професор Рао също дойде запъхтян и заопипва вдлъбнатините на единия отпечатък, като мереше с поглед на каква дълбочина потъва тънкия му, момичешки нежен пръст. Запъшка още по-силно от клеченето и недостига на въздух.

Тошио продължаваше с хищническа стръв да щрака под различни ъгли и с различни светофилтри следващите няколко добре очертани стъпки, които скачаха през повече от метър една от друга.

— Може и да са човешки, ама си е нечовешко! — замечтано въздъхна Златин, сякаш го диктуваше на апаратчето си. — Бос човешки крак в снега! На тая височина! Нечовешко е!

Нараян Рао се изправи, повървя малко край следите, върна се.

— Ей там се обръщат към планината. При ледниковото поточе, дето и ние наливаме вода. Пил е сигурно. А носачите са го усетили, те имат сетиво за такива работи, не са като нас. И не са ни събудили, за да ни оставят като изкупителна жертва на планинския дух.

— Босият планински дух! — весело обяви Тошио Мурата заглавието на бъдещия си филм.

— Нечовешко е! — за трети път и още по-замислено изрече Златин.

— Защо? Аз съм виждал йоги съвършено голи, че ги и обливаха с вода да се вледенят на скалата. Цяло денонощие прекарваха така.

— Вас ви бива за такива фокуси! — възкликна щастливо японецът. — Снимките станаха! Да донесе Карлсон и сантиметъра…

— Може в действителност да не са толкова големи — промълви дребничкият индус. — Може само ходилото му да е такова, за да го носи по снега. Като снегоходки! Балонните възглавнички под пръстите и палеца са особено издути, вероятно са и меки, сигурно създават вакуум при натиск върху гладкия камък.

Карлсон дотича с незавързани обувки и разкопчано яке, под което все пак бе облякъл дебел пуловер. Брадата му сякаш бе станала още по-тъмна от нетърпението.

— Момчета, бягайте да приготвите раниците, докато ние с Тошио направим отливките! Времето омеква, но до обяд следите ще останат. Ще го гоним! Нараян, такива ли бяха краката на твоя недоволник от небето?

Златин и Тошио изгледаха в недоумение винаги малко загадъчния индус, който разтегли смутената си усмивка с двете нежни бръчици около устата.

— Още по-големи! И напълно човешки, за разлика от тия!

— На мен и тия ми стигат! — избухна в радостен смях Карлсон, докато изтегляше лентичката на автоматичния сантиметър от ролката, за да я положи край отпечатъка. — Снимай, Тоши! После и в ширина!

Изправи се и заразбърква в котелката, която бе донесъл, пластмасовия прах за отливки, добавяйки шепи сняг вместо вода.

— Вървете, момчета! И умната, да не забравим нещо! Видяхте ли какви сме наивници? Клекнахме само да го чакаме. Оръжие вземете и мрежата, може да се остави да го хванем!

Снегът бе дошъл тъкмо навреме и тайната на снежния човек зейна пред тях като в саморазкритие. Тошио изпръхтя под апарата, нацелен в гигантската стъпка.

— Да знае горкото човечество какво го очаква!

— Не се подигравай — изръмжа Карлсон. — Тия стъпки ще те направят знаменит и богат.

— Ама аз и така съм си знаменит и богат, бе шефе — разсеяно отвърна японецът, улисан в своята работа. — Бедата е, че се не свършват чудесата на света.

Рао и Златин вече отиваха към палатката, да стягат багажа. Лекарят открито диктуваше в диктофонния дневник на експедицията часа, когато стъпките бяха открити, вида им, разположението на стъпките около базовия лагер, чиято твърдост на отпечатъка говореше, че снежният човек на много места се е застоявал да ги наблюдава. Дори не бе се доближавал до козата, за да влезе в капаните. А бягството на носачите и странната, ритуална безмълвност на произшествието, сякаш наистина бе идвал дух, а не същество, оставило почти човешки стъпки в снега — необикновено големи стъпки!

И съвсем не подозираше младият лекар, че до него върви едно не по-малко тайнствено същество, но с малки ходила, което в този момент отправяше нанякъде си беззвучни молитви:

„Учителю, не ме изоставяй сега, моля те! Кажи ми как да постъпя, ако е свързано с някоя от тайните на Учението! Имам ли право да се докосвам до нея? Ти ни учиш, че истината стои над всичко. Това от тези истини ли е, които стоят над всичко?… И сили ми дай още, моля те, ако заслужавам! Прати ми пак своя целебен лъч! Защото аз не мога да стоя настрана. Нали затова ме призова да стана учен!…“

— Щастлив ли си, учителю? — запита го младият лекар, когато влязоха в палатката и клекнаха пред раниците си. — Карлсон е като дете, пощуряло от радост. Не му противоречи сега, щото става страшен в такива моменти!

— Ерланд си е голямо дете! Не знае, че разбулването на една тайна не прави човека щастлив. По-често го разочарова. Ако на света нямаше тайни, нямаше да има и онова, дето му викаме щастие.

— Как се чувстваш? Ще можеш ли…

— Добре, добре — побърза да го успокои индусът и внезапно прихна тихичко над спалния чувал, който завиваше на руло. — Сетих се за един стар дзенбудистки коан. Коаните са нещо като полугатанки — полупритчи. Попитали едного: „Да предположим, че срещнеш махатма. Не знаеш какво да го запиташ, неудобно е и да стоите мълчаливо. Какво можеш да направиш?“ А той отговорил: „Да му прасна един!“

Златин, който също скатаваше спалния си чувал, се изсмя, после сепнато се изправи и озадачено го изгледа. Рао, като уплашен от коана, изостави чувала, зарови лице и ръце в зиналата раница.

— Учителю, аз невинаги те разбирам. Много е нашенски този коан!

Индусът, измъкнал отговора от раницата, вдигна ласкаво тъжни очи.

— Не ние с теб, докторе, ще хванем Снежния човек! Други ще го уловят и ще го показват за пари по панаирите, а като започне да му се скубе козината, ще го продадат на някоя зоологическа градина.