Любен Дилов
Голямата стъпка (7)

7

Старият родител също се развълнува от снега. Белите сухи трохички бързо се превръщаха в лъскави капчици върху посивялата му, редееща козина, която не го топлеше както преди. Беше му студено от хапливата мокрота, но въпреки това се радваше, защото Духът на света за него пращаше ранния сняг. Този щеше да е ситен и кратък, обаче зад Великата бяла верига вече се събираха дебелите облаци, които ще спуснат истинския сняг, за да го покрие с топла завивка. Всичко щеше да стане, както бе определено да стане.

Планината го викаше при себе си и той беше доволен, че не се е отвърнала от него. Даде му достатъчно дни и нощи да разведе своето продължение навсякъде, където още не бе ходило, да му покаже всичко, което то не бе виждало. Много изгреви и залези на Горещия дневен приятел го води из Планината-Майка. Не пропуснаха същество в нея да не поздравят, нито тревица да не помиришат, та блажената умора накрая запулсира в костите му с тръпките на нетърпението. И, като търсеше сега в себе си, не откри нищо пропуснато. Най-младото му продължение растеше здраво и силно, самичко щеше да открива неоткритото. Важното бе, че има послушно ухо за Духа на света и храбро око за безкрая на Планината.

Той изпревари първите снежинки, защото облаците овреме го предупредиха за тях, и обра сочния мъх от околните скали. Малко храна искаше вече тялото му, а месото го измъчваше, вместо да му се услажда. После старият родител грижливо обходи отсамния дял на Голямата ледена река. Намери мястото, което преди няколко лета бе си харесал. Реката сама бе му го посочила: Това е най-хубавото място, каза му тя. Не съм стръмна, бавно се движа и снегът си остава върху мен.

Подранилият сняг също дойде навреме, за да изпълни избраното място с мека постеля, да заглади ръбовете на Леда. Вече не му се чакаше. Болките отдавна не се оттегляха от раменете и краката му и след най-дългата почивка. По друг начин го зовяха лъчите на Горещия дневен приятел и неговата разнолика Нощна сестра, други приказки му разказваха и все по-дружелюбно примигваха към него далечните светове — звездите. Шепнеха му да иде най-после при тях, не само отдалеч да слуша омайните им разкази, след като е уловил храната си и е напълнил тялото си с нея.

Оставаше ли му още нещо?

Изпълни всичко, каквото Планината повеляваше за такъв случай. Не му достигнаха силите само още да отведе продължението си, но го изпрати с точни указания да се запознае с онези чудновати същества, които единствени в Планината приличаха на тях. И сега го усещаше в обратния път. Сигурно ги е видял, щом е доволен, а и хубава храна ще да е хванал! Ситните снежинки, сякаш също зарадвани, се въртяха в ритъма на неговата весела неуморимост. Налагаше се да го дочака, макар да нямаше какво повече да му казва. Планината така бе наредила. Той, самият, също стоя някога край Голямата ледена река, докато Планината прие неговия престарял родител. Дори се наложи сам да го пренесе до избраното място!

Сега вече седеше и той до своето място, избрано от него от Реката, кръстосал кокалести крака за повече устойчивост и уловил в очите си онзи далечен връх, където Духът на света слизаше най-напред, защото беше най-близо до небето. Отслабнали обаче, очите му размиваха очертанията на нещата в далекото, правеха ги неясни. Коленете пак се обадиха с протяжната болка и тя отекна в тялото му в съзвучие с песента на Планината, която го викаше да потегля. Гласът на Планината отдавна вече се превръщаше у него в подобие на песен. Ту игриво-весела беше тази песен, мамеща тялото за танц, ту замъгляше очите му с неназовима тъга, а сега бе станала протяжно-сладостна, като болката в коленете, и унасяща за сън. Но трябваше още мъничко да почака, още съвсем малко!

Снегът спря така внезапно, както бе и започнал, сякаш да му даде това нужно му още малко време. Облаците се заразкъсваха и главата на върха се открои мътнобяла, забита в синьочерния отвор между облаците. Защо се промени снегът? — запита той Върха, който бе най-висок от всички и виждаше най-далеч. — Вкусът му не е както преди, когато аз бях младо продължение. И мирисът, и цветът му понякога се менят. Усещам това като лошо.

Лошо е — потвърди Планината от своя най-висок връх. — Идат отнякъде други ветрове, топли и мръсни. А аз не мога да поемам повече топлина, отколкото ми дава Горещият дневен приятел. Чужда ми е тази нова топлина, като болест е, но ти не се бой! Ще дойдеш в мен и ще ти бъде добре.

И животните стават по-малко! — каза й нежно той, защото и нейната песен бе станала тъжна, въпреки радостното си обещание.

По-малко стават! А онези, които приличат на теб, твоите мънички и пакостливи сродници, стават все повече. Боли ме от тях, но ти не се бой! Ще дойдеш в мен и ще ти бъде добре.

Иска ми се и моето продължение да обичаш.

То също ще дойде в мен и ще му е добре.

Скоро ли? — запита я старият родител.

Моята песен е песента на времето. И ти не се страхувай от него, защото си част от мен! — отвърна му Планината.

Радвах се на твоята щедрост и на добротата ти — поиска да се увери старият родител. — Даваш подслон на телата ни и достатъчно храна за тях, и винаги верен отговор на онзи, който умее да те пита. Ще ли бъде така и за моето продължение?

Песента на Планината изведнъж загърмоли в претъпения му слух с ехото на свличащи се камъни. Побърза да й каже:

Познавам твоя гняв, когато се караш с Небето. И твоята радост познавам, когато разговаряш с Духа на света. Някога по друг начин ги редуваше, но винаги успяваше да ни предупредиш. Защо промени реда им. Ние ли те сърдим?

Напрегна слуха си и му се стори да чува през далечния гърмол на каменни реки гласа й отново като предишната сладостно-протяжна песен.

Не мога да поемам повече топлина, отколкото ми дава Горещия дневен приятел, а това ме безпокои. Лошият въздух отнема храната ви и това ме гнети. Загрозяват ме мръсните ветрове и от тях ме боли. Но ти не се бой! Ще дойдеш в мен и ще ти бъде добре.

Ида, Велика майко! — каза й той.

Понамести се за опора, сплете ръце пред гърдите си, за да стопли онова, което вътре в него биеше по-нетърпеливо отпреди. Успокои го и отново закова неподвижен поглед в оня най-висок връх на Планината, който я свързваше с Небето. Отпусна се. Всичко в себе си разхлаби, всеки възел в тялото развърза и престана да вижда отделните неща. Планината и Великата бяла верига потънаха в необгледна равнина, извътре нажежена от радостно сияние. Гмурна се в него, но не падна никъде, защото го пое ласкав вятър, не вятър, а песен, и го понесе нанякъде. После той престана да усеща и вятъра-песен, и носенето. Тялото му се разшири с безмерно доволство, загуби очертанията и тежестта си, превърна се в порив на вятъра или в мелодия на песента и полетя над безкрайната равнина, по която се гонеха сини, жълти, зелени и червени цветове, също като тревите, които лете засипваха нозете на Планината. Настигаха се в ритъма на песента, преливаха се един в друг и пулсираха в примиращата сладост на сиянието.

— Ето ме, родителю мой! — викна насред песента на сиянието един чужд на равнината глас и на стария родител му потрябва много време отново да се превърне в тяло, което седи на Голямата ледена река, да си припомни, че обича този глас.

Изръмжа в отговор:

— Чакам те, продължение мое — но звуците се процедиха като стенание през разклатените зъби и той се постара поне в гласа на Планината те да зазвучат радостно: — Дочаках те, защото и Духът на света го искаше.