Любен Дилов
Голямата стъпка (1)

1.

Носачите покриха багажа с непромокаемите платнища, затегнаха краищата им и се прибраха в своята палатка, щом мракът се засвлича на безшумни, кални лавини по околните сипеи. Небето още светлееше, но в кристалната му прозрачност звездите една след друга заемаха своите места в диадемата над снежните глави на върховете. Единственият осемхилядник едва забележимо се извисяваше над по-ниските си събратя.

Не бяха професионални носачи, обслужващи предпочитаните алпинистки маршрути, а обикновени селяни. Седмина по-храбри и по-сребролюбиви селяни, които се съгласиха да пренесат багажа им на ден път от тяхното село. Иначе поселището отказа да им даде дори товарни животни. С много увещания и пари едва успяха да вземат една козичка. Грешката на експедицията бе, че им казаха предварително за какво са потеглили.

Единствен професор Нараян Рао умееше с много мъка да разговаря с неколцина от тях на смесица от разни индуски наречия. Дребни, скулести, те самите бяха някаква смесица от тибетци и индуси. А и заради суеверния си страх избягваха по-обстойните разпити, криеха своите глъбинночерни като оникси очи зад тесните цепки на дебелите си клепачи.

— Като парченца от философски камък са! — определи ги със своята източна любвеобилност индусът, който не умееше да им се сърди дори заради тяхното затворено в себе си недружелюбие.

Неговите очи, макар и нескривани под толкова месесто дебели, но не по-малко мургави клепачи, имаха същата мазна лъскавина.

Водачът на експедицията Ерланд Карлсон издудна в могъщата си разноцветно рижава брада:

— Нямам аз доверие на такива камъчета! Ще ги оставя ден-два при нас и ще ги изгоня. Да дойдат после да ни вземат!

— Седем Иван Сусаниновци са прекалено — вметна доктор Златин, който използваше всяка сгода да потвърждава думите на своя преподавател, и им разказа сюжета на класическата руска опера. Неук селянин се наема като водач, за да заблуди вражеската войска, да спаси родината си.

Златин също се казваше Иван.

— Умовете у примитивните племена са много по-еднакво мислещи, отколкото в цивилизованите общества. — Не пропусна пък да произнесе в лекционен стил Ерланд Карлсон. — Не само тия, всичките в селото сигурно мислят по един и същи начин.

Недоверието му бе оправдано. В селото не успяха да научат нищо съществено или непознато им за „планинските духове“ — йети, олмасти, четри или както там още наричаха снежните човеци из безкрайните азиатски масиви. Половин месец път биха с джипове и коне, докато се доберат до това най-високо в планината село на щата Джамму. А обитателите му едва отлепяха моравите си устни, за да им съобщят неща, които не се разполагаха в що-годе приемлива картина. Страхът, тъмен и враждебен, сякаш се излъчваше и през настръхналите им овчи кожуси, омесваше предания, митове и селски клюки на смрадлива за всеки учен катранена топка. Планинските духове наистина се навъртали по платото им, но кога е било — вчера или по времето на прадедите им, така и не успяха да уточнят.

Старейшината на селото най-напред сам запита индуса:

— Защо го търсите? Опасен е.

— Да го видим — отвърна му професор Рао. — Да се запознаем с него.

Тошио Мурата щракна старейшината с полароида, извади още влажната снимка и му я подаде вместо подкуп.

Старецът я заобръща с разтреперани ръце и втвърдени клепачи, после я скъса.

— Не бива! Човекът трябва да носи другия човек в душата си, не в торбата.

Не знаеше, че пъргавият японец бе успял вече да изпълни няколко касети из живота на селото с видеокамерата си.

— Значи го смяташ за човек? — подхвана индусът.

— Как ще е човек? Нали ви казах, дух е!

— Но ви е отмъквал кози и овце!

— Той също трябва да се храни.

Разказите бяха единодушни в предупрежденията си: срещнеш ли погледа на планинския дух, дори неволно да го срещнеш, после умираш. Може би затова непрекъснато криеха очите си.

Жените бяха по-милостиви към снежния човек. Една от бабите разказа, че някога — кой знае кога! — някой си замръзнал в планината. Духът го пренесъл до селото, оставил го пред най-крайната колиба и така го спасили. Друга старица с подозрително оживление им описваше как паднала в недълбока пропаст, но изкълчила крака си, та не могла да изпълзи. Планинският дух я изнесъл оттам много внимателно, защото била трудна. Грамаден бил, силен и хубав и през цялото време нежно я милвал с косматата си ръка, за да я успокои. По лицето на старицата обаче и по думите й бе рисковано да се гадае кога за последен път е била бременна.

— Женската параноя е еднаква навсякъде — рече доктор Златин, лекар на експедицията. — И в нашия фолклор момите обичат змей да ги люби.

Експедицията беше американска, но в нея, макар и малобройна, нямаше нито един истински американец. Водеше я Ерланд Карлсон. В стокхолмския телефонен указател има хиляди Карлсоновци, в Упсала, където бе станал професор, също са стотици, но, разбира се, не това бе го накарало да се установи в Щатите, където, ако не единствен Карлсон, бе най-прочутият антрополог и заради телевизионните си беседи. Викаха му „Голямата стъпка“, защото той често се завираше в гъстите гори на континента, по дирите на преданията за Голямата стъпка, както местното население бе кръстило някакви митични човекоподобни същества. И заради номера на обувките му, естествено, който бе нормален за грамадния швед, но силно впечатляваше обикновения американец. Сред студентите и колегите обаче бе известен повече като „Карлсон, който живее на покрива“, по заглавието на известния детски роман на сънародничката му Астрид Линдгрен, защото прекарваше всичките си отпуски на Покрива на света — Хималаите, Памир и Тибет, където търсеше прословутите снежни човеци. Настояваше да докаже хипотезата си, че Явайският неандерталец, след промените в климата и нахлуването на кроманьонеца, се е изтеглил през Индия към студените планини, а през океана — и в непроходимите гори на Америка, благодарение на което бил оцелял.

На въпроса защо той самият се е изтеглил обратно — от студената Швеция към горещите Южни щати, Ерланд Карлсон, загубил някъде из планините чувството си за хумор, отвръщаше троснато, сякаш да прикрие истината:

— Идеите все още ги дава Европа, но парите за осъществяването им за съжаление се намират в Америка.

В по-добро настроение обясняваше, че бил потомък на викингите. Баба му била норвежка, а викингите не обичали да киснат по фиордите и оттам да зяпат света. Разбойници са били и пътешественици и също все към Америка ги теглило. „Сигурно сте чували, че те са я открили далеч преди Колумб!“

Дребничък като масовия представител на расата си, омешал в духа си древното самурайство с американската предприемчивост, японецът Тошио Мурата им беше особено полезен, защото бе изкачвал своите камери на десетина от най-високите върхове в Хималаите и се нареждаше сред най-добрите катерачи на света.

Парите бяха примамили към Съединените щати и българина Иван Златин. Завършил медицина в хаотичната икономическа и политическа безпътица на родината си, той не съзря друго бъдеще за себе си, освен да бяга. Чуждите лекари трябваше да държат множество трудни изпити в Щатите, ето защо той дообогати езика си от английската гимназия, цяла година зубри палеоантропологията и спечели конкурса на една от многобройните фондации. Така попадна като специалист право в мечешките лапи на неистовия Карлсон. Той обаче си хареса младия българин не за бъдещ последовател, а като обучен медик за експедицията си, застави го да понаучи високопланинската медицина, уреди му американско поданство и го помъкна със себе си из азиатските плата.

Повече мечтателен, отколкото делови, малко повърхностен и лесно въодушевяващ се, Златин мечтаеше да напише поне две книги — със самочувствието, че ще бъдат по-добри от книгите на Карлсон: за тибетската медицина, (за нея твърде мъчно изравяше старинни рецепти от вече захитрялото от честите научни експедиции население на тибетските и памирски села) и втора — за търсенията на снежния човек, в когото вътрешно не вярваше особено. В огромните джобове на своя анорак винаги носеше и два миниатюрни диктофона — стоманеносив и черен, да ги отличава. В единия диктуваше дневника на експедицията, а в другия скришом записваше собствените си наблюдения и размисли. А в тези бъдещи книги виждаше не само източник на пари, но и завръщането си поне като име в България.

Вторият професор в експедицията, докторът по палеоантропология Нараян Рао нямаше нужда от пари, вероятно заради това и Америка не бе го подмамила. Трети син на богат индустриалец, той можеше да се отдаде само на хобито си, а и Бомбайският университет му плащаше достатъчно, за да доизгради самочувствието си на най-известния индуски учен в тази област. Само че никога и с нищо не го показваше. Ненатрапчиво умен и образован, винаги приветлив, към експедицията той бе се присъединил, за да бъде известно време заедно с прочутия си колега. Иначе в науката бе познат като опонент на Карлсон, с когото така и не успя да завърже сериозен директен спор поради мекотата на своя характер и възгрубата нетърпимост на шведа към чуждите мнения. Нараян Рао не търсеше „оцелелия неандерталец“, а някакво, може би химерично, не маймунско праединство на човешкия род, от което после и за нещастие са се пръкнали хилядите различия на Земята.

За него Златин бе продиктувал в диктофончето си: „Веднъж, на шега, ми изброи цяла върволица от своите родово-законни имена, която завършваше с фамилното — доста познато от рекламите на многобройните заводи на фамилията. А от тази върволица бе извадил за себе си само две — най-обикновените, най-скромните. Готов е всичко да сподели с теб, като един чудесен другар за всяка трудност, и на всичко да ти отговори. И все пак у него се усещат някакви други пространства в мисленето, до които не допуска събеседника си, и бързо ги забулва в някоя будистка двусмислица, щом ги наближиш с питанията си.“

В тази вечер обаче, докато Мурата ревниво проверяваше дали специалният му багаж е добре покрит, а двамата професори инсталираха хитроумни капани около вързаната на по-дълго въже козичка, Златин продиктува в черния диктофон:

— Базов лагер на трийсет километра от селото… — Координатите, температурата, показанията на барометъра бе му дал Карлсон. — Платото представлява неголям казан, пет-шестстотин метра в диаметър, с ручейче, чиито води идват от близките ледници. Височина около три хиляди и петстотин метра. В югозападния му край са последните ниски хвойнови горички, самата котловина е покрита с чакъл и жилава степна трева. Нагоре от нея всичко е вече камък и лед. По програма ще останем пет денонощия, после ще правим набези из околните склонове. Оттук, според носачите, слизали към селото им планинските духове.

А в другия диктофон, скрил го в шепата си пред устата, изрече:

— Надеждите са, както винаги, нищожни, но Карлсон е несломим. Нараян Рао като че ли вътрешно се забавлява с него и му се любува, както се любуваме на симпатично палаво дете. На Тошио пък му е все едно. И така си снима непрекъснато каквото си ще. Изглежда, си знае добре работата, щом Карлсон му се е доверил. Двама от носачите ни позволиха да ги прегледаме по-обстойно. Дребнички — пък дробовете им са като мехове. Кръвта им съдържа два пъти повече хемоглобин, отколкото нашата. Това е, което им позволява да живеят постоянно тук, а ние вече усещаме разредения въздух. Засега — понякога само леко замайване, което бързо отминава с адаптацията. Докато Рао направо си ме безпокои. Възрастта и нетренираността му пречат да се адаптира. До онзи ден криеше и началните си пристъпи на исхемия. Макар тук, в южния му дял, влиянието на мусоните още да се усеща, вечер Каракорум изглежда по-страховит и загадъчен. Ледниците и каменните сипеи заприличват на пътеки за огромни чудовища, които след миг ще се спуснат по тях към нашия лагер…

Отгатнал, че диктува, Карлсон му подвикна отдалеч:

— Аурум, звездите изгряват. Позанимай се и ти със секстанта! Може да съм сбъркал с данните.

Откакто научи, че Златин идвало от злато, Голямата стъпка се обръщаше към него с химическото наименование на метала.

Лекарят, който се боеше от бързомислието си и му струваше известно усилие да бъде добросъвестен, си наложи да не се ядоса на това, както го усети, дребнаво-ревниво нареждане. Шведът никога не грешеше при изчисляване на координатите, а бе и крайно време да престане да го учи поне на тия неща! Пъхна послушно диктофона в джоба си и влезе в палатката за секстанта.