Любен Дилов
Голямата стъпка (5)

5.

Бе се устремил към стария родител, но го отклони невидимото присъствие на други двуноги сродници. И през миризмата на идващия сняг Планината му прати, като за благосклонно утешение, това тяхно далечно присъствие. Дано поне те не водеха своите свирепи, гръмогласни пазачи! Скоро откри и следите им. Озадачаващо различни по големина и форма бяха отпечатъците в степната трева и каменистия пясък. Такива следи не оставяше никое същество в Планината, а едни от тях бяха два пъти по-големи от другите. Сред тях обаче се мярна и нещо познато: бодливите стъпчици на оня пъргав скокльо, чието месо бе толкова вкусно и така трудно за улавяне, защото той много бързо се катереше по високите скали.

Снегът отначало дойде на редки, колебливи снежинки. После те станаха по-гъсти, по-едри, но се топяха върху топлата земя и не успяваха да покрият следите на сродниците. Усетът му за разстоянията отмерваше едновременно пространството в Планината с промените в небето. Щеше да ги настигне, когато снегът ще е почнал да изсветлява, да стане по-сух и по-устойчиво да ляга върху камъните, а небето да заприлича на гъвкаво изгърбената козина на самотния ловец. Затова спря своя устремен бяг чак когато отдалеч го сепна чудатият цвят на още по-чудатите техни заслони. И цветът, и резките прави линии рядко се срещаха дори сред голите скали в Планината. Отгоре на всичко бяха направени от нещо меко и хлъзгаво, което не издържаше снега. Запита се защо ли са такива, не като ония в поселението на сродниците, и почака да намери отговора на Планината в себе си, но не го намери.

Малкият скокльо единствен лежеше извън странните заслони. Надуши го, изправи се тревожно на крака и вместо поздрав му изпрати своя страх. Всички животни, служещи за храна, излъчваха този страх, щом ги наближеше, и той винаги усилваше глада му. А двуногите сродници спяха в заслоните си, чийто цвят все повече заприличваше на цвета на Горещия дневен приятел. През тънките им стени извираха неразбираеми видения. Завихрени бяха, както бурята завихря сухия сняг по върховете.

Нямаше ги свирепите мъничета. Тихо беше, само снегът нашепваше с устните на Планината своята сладостна песен. Той обиколи отдалеч двата заслона, учуди се, че не откри никакъв отвор в тях, и тръгна да хване скокльото, който го чакаше с разперени очи и разтреперани хълбоци. Странно защо не бягаше, защо не отскачаше, както обикновено, в непредвидими посоки!

Той се сниши за дебнене, да бъде готов, и чак тогава животинчето изведнъж реши да бяга. Направи два силна скока, нещо обаче го спря, събори го и го извъртя. Опита с нов скок, но и в другата посока се блъсна в невидима скала и започна обезумяло да се върти на място с изпъната шия. Не можеше да избяга! Нещото той го и видя: тънко, черно на сивобялата шия — като неумолима ръка го държеше и обезсмисляше напъните му за бягство.

Любопитството го изправи и той изостави дебненето, а скокльото най-после изплака своя предсмъртен ужас. Слабичък, вреслив зов за помощ, който продължи да хлипа като молба, въпреки че той вече го уверяваше със звук и мисъл: „Няма да те изяждам! Няма, няма, няма! Щом моите сродници, дето спят в заслоните, водят само теб и не ти позволяват да се спасиш, значи ти си им нужен. Няма да те отнемам от тях…“

Скокльото или не чуваше, или не повярва на уверенията му и продължи да проплаква, докато из по-близкия заслон се подаде главата на двукрак сродник. Само главата си подаде, като влечуго от дупката си. Врътна я бързо насам-натам — малка глава, с малка уста, такава уста едва ли държеше опасни зъби, тънки, бягащи очи. Отвори малката си уста, дозатвори очите, нито звук не произнесе и бързо се скри в заслона. Зад меката му стена избухна същата буря от ужас и отчаяние, каквито бушуваха в телцето на скокльото.

Защо не чуваха всичките добри мисли, които им пращаше с езика на Планината? Защо не разбираха, че иска само да ги види, за да каже на стария родител, че вече ги познава и никога не ще посегне на тях. Планината дава достатъчно храна на всички, учи ги как да си я вземат. Затова и в него няма лоша помисъл към тях и към когото и да било няма лоша помисъл. Планината никому не позволява да бъде лош! И Духът на света се сърди, ако някъде в Планината се извърши лошо.

Ще си отиде, щом толкова силно се плашат, та оглушават за думите му и за думите на Планината! Дори скокльото ги чу накрая и се успокои, а те съвсем се сковаха от страха си в своя заслон. Вече ги видя, макар и само едного от тях. Странна беше тази глава! Хем приличаше на техните, хем нямаше по лицето си никакво прикритие срещу студа, същото както при малките. Разказвали са му: той самият с такова лице се е родил. Много по-късно Планината го е покрила, за да го направи красиво и да го брани от студените вихри и гнева на Духа на света.

Ще си отиде и те ще видят, че дори на техния скокльо не е посегнал, че не е имал лоши намерения спрямо тях. Тогава, ако някой път пак се срещнат в Планината, ще могат да седнат един срещу друг, за да си казват хубави и добри думи!

Той пожела вкусна тревица на малкия скокльо, който стоеше вледенен от изненадата си, че е жив, и си тръгна. Животното тръгна да го изпрати с поглед и тихичко произнесе нещо, което го догони като признателност и като опит да го върне. Не, вече много дълго бе отсъствал и още щеше да отсъства, докато стигне до стария родител, който го чакаше на брега на Голямата ледена река. А трябваше и храна да потърси за него…

С избледняването на небето снежинките също станаха отново по-редки, разколебаха се. Скоро и спря да вали, сякаш Духът, пратил ги откъм Великата бяла верига, само бе изпробвал дали не е забравил как се покрива Планината с нов сняг. Облаците се разкъсаха, тук-там се появиха между тях като планински езера разноформени парчета студено синьо небе. Може би и Горещия дневен приятел щеше да се появи иззад Великата бяла верига, но не беше сигурно, макар да се усещаше далечното му присъствие зад надигащите се нови и нови облаци.

Щом превали втория хребет, Планината отново му показа своята благосклонност. Възнаграждаваше го, загдето бе проявил доброта към боязливите си сродници. Най-напред усети движението на самотния ловец някъде по средата на отвъдния скат. С очите на Планината го видя да пристъпва познато бавно. Снишаваше се да изненада някаква храна. Можа да определи само посоката на неговото дебнене, но то бе достатъчно. Дали нямаше там някоя храна и за него? Храната обикновено не беше сама!

След още няколко крачки вече знаеше и къде се намира животното, което самотният ловец преследваше. Разперил широките си ноздри, улови и миризмата му — топла и вкусна — сред резливия аромат на новия сняг. Беше от най-дребните планински братя на скокльото, който двуногите му събратя водеха със себе си. Този обаче не беше хванат от никаква ръка, летеше като птица от камък на камък, прескачаше широки пропасти, та се налагаше дълго и умно да го гониш, за да го надхитриш. Само самотният ловец и той умееха това. Ето защо реши да потърси храна другаде, тази сега принадлежеше на самотния ловец, но ушите на Планината в него внезапно чуха далечния зов на стария родител. Викаше го и той се спусна по хълма, предпазливо изкатери отвъдния скат. Дългите му ходила захапваха камъка под тънкия сняг, силните палци спираха хлъзгането и бързо го носеха към смътния образ на храната. Бе я усетил по-близо до себе си и увереността му нарасна, че Планината е решила него да възмезди заради отказа му от онзи скокльо.

Видя я да се гуши безпомощно в теснината под дълъг скален навес, объркана от близостта на самотния ловец и от новата, не по-малко опасна миризма, идеща от насрещната посока. Това му позволи открито да направи десетина скока и да се озове право на единственото място, откъдето скокльото би могъл да избяга. Навесът продължаваше нагоре в почти отвесна стена, под теснината пък се спускаше дълбок и стръмен ров, а по нея, като по улей, на гъсти вълни прииждаше сковаващата миризма на самотния ловец. Беше младо и още неопитно животинче. Изцъклените му очички панически се въртяха между двете посоки, силеха се да открият спасението. Той силно му изръмжа, после му рече, както бе го учила Планината да разговаря с другите същества:

— Лошо си се скрило, миличко. Няма къде да избягаш. Това показва, че Планината те дарява на моя стар родител. Не бива да я сърдиш!

Едновременно с думите си пристъпваше с пресметливи, леко присвити за скок крака и с широко разперени дълги ръце, та да му попречи, ако то откажеше да го чуе.

— Нали не предпочиташ да нахраниш големия самотен ловец? Не го обичаш ти, знам, и никой не обича в планината самотния ловец, но тя си го обича и трябва да я слушаме. А моят стар родител отдавна вече не може да улавя такива като теб и ще ти се зарадва.

Младият скокльо, достатъчно вироглав, все пак реши да не послуша Планината и се изстреля от мястото си право в пропастта. Планината обаче веднага го наказа. Предугадил скока, той се хвърли напред и докопа във въздуха задното му краче. Тръсна го с главата надолу, а с другия юмрук лекичко го цапна по темето. После хвана шийката му и вдигна към себе си раззиналата муцуна. Рече все така с езика на Планината в замъглените му очички:

— Неразумно си! Щеше да паднеш в дълбокото и да си счупиш краката, защото снегът е тънък. А самотният ловец пак щеше да те изяде.

Животинчето зарита с тънките си крачка и той го отдалечи от себе си. Първият скокльо, който хвана някога, изподраска с копитцата си целия му корем. Щеше да му каже и още нещо вразумително, както го бе възпитала Планината, но в гърба го блъсна властното присъствие на големия самотен ловец. Обърна се, изричайки бързо: „Прости ми! Няма да те боли!“ и рязко изви тънката шийка. Главицата се прекърши над широкия му юмрук, очите се превърнаха в топчици лед, то се сгърчи няколко пъти и увисна примирено.

Големият самотен ловец вече прескачаше изпъкналия скален нос, преграждащ теснината под навеса. Изрева разочаровано с неприличен за Планината гняв, запъна нокти в плоския камък на теснината и смъкна задница. Нямаше по-силно същество в Планината от големия самотен ловец, по-ловко и по-умно.

Той му заръмжа в ответ извинително и сдобряващо.

— По-кротко, приятелю, знаеш, че не се боя от теб! И не скачай. Не си сигурен дали ще ме победиш! Аз те изпреварих и тази храна е моя. Търси си друга!

Непристойният гняв повторно разтърси тялото на самотния ловец, блъсна се в заснежените скали и се върна, за да мине на вълни по дългото му тяло от врата чак до подпряната за скок опашка. Но едновременно сякаш предупреди задните крака да не бързат, само по-добре да се наместят. Красавец беше големият самотен ловец с тая силна и гневна опашка, с изящно подредените тъмни петна по бялата козина, а тази красота като че ли го правеше още по-неотстъпчив.

Той му показа, че умее да ръмжи не по-малко гръмко и страшно. Оголи цялата си могъща челюст, после викна с гласа на Планината:

— Разбирам гнева ти, ловецо, но бъди справедлив, иначе ще разсърдиш и мен! — И веднага превърна озъбените си челюсти в усмивка, ръмженето в гръмовит смях, който се затъркаля като камък по сипея. А под навеса на изпъкналото рунтаво чело очите му доизостриха погледа си, с който бяха се забили право в очите на самотния ловец. — Върви си! Не бива да сме врагове, знаеш го!

Разгневеният ловец се опита да откъсне очите си от неговите, но той продължи да ги държи здраво в хватката на възпирането, както бе го научила Планината. Донапълни погледа си с нова мощ и успя да го блъсне от камъка. Самотният ловец отстъпи заднешком, повлече корема си, в който ръмженето вече затихваше. Петната по гърба му също забавиха своята игра.

— Върви си! — повтори той тържествено, отново убедил се, че Планината е поставила в очите му оръжие, по-силно от най-големия хвърлен камък. — Ти си ловък и бърз, няма да останеш гладен.

Големият самотен ловец омете още крачка-две снега от теснината под скалния навес с корема си. Изпружи крака, на които още не им се тръгваше, огъна тяло, разигра за последно петната по него, изръмжа, сякаш сам си казваше, че не ще прескочи стената, която бяха вдигнали пред него очите отсреща, обърна се и потегли обратно с унило провесена опашка.

Той му подвикна приятелски:

— Нека се уважаваме, чуваш ли ме! Планината така е наредила.

И сръчно преплете омекналите крачета на скокльото под брадата си. Ръцете трябваше да са свободни за по-нататъшното възлизане към Голямата ледена река.