Даяна Палмър
Ловен инстинкт (9)

Девета глава

До края на живота си Джени нямаше да забрави изражението на Хънтър в мига, в който припадна в ръцете му.

По-късно му разказа какво се бе случило, докато той я полагаше внимателно върху спалния чувал в палатката, преди да прегледа раната й на светлината на фенера.

— Пропуснал съм да ги забележа. По дяволите! — избухна той, добавяйки полугласно цветиста ругатня.

— Това проклятие ли е? — запита тя.

— Да, и слава богу, че не можеш да си го преведеш — добави той с леден глас. — Били са и в другия лагер, но малко са закъснели. Техниците са отлетели за Тулса следобед с данните.

— Юджийн ще им даде да разберат… — промълви Джени и изстена, когато пръстите му докоснаха мястото около раната.

— Ако не го направи той, ще го направя аз — отвърна Хънтър. — А онзи негодник, който стреля по теб…

— Не съм толкова зле — прекъсна го тя и стисна зъби.

Той се опитваше да прецени сериозността на раната. Пръстите му леко трепереха. Не можеше да повярва — стоикът Хънтър, уплашен?!

— Не мога да преценя добре на тази светлина — рече той. Превърза я набързо, помогна й да се изправи и я поведе към колата. Настани я и включи фаровете. — Може да мине и без намеса на хирург, раната е лека, но се нуждаеш от антисептик.

— Нали имаме походна аптечка — каза тя. Той изключи светлините и запали двигателя. — А нещата ни?

— Почакай тук — изрече Хънтър и скочи от джипа. Загаси огъня и взе само саковете от палатката и техническите уреди.

— Ами палатката, спалните чували… — попита Джени, но той я погледна остро и тя млъкна.

Хънтър безпогрешно се ориентираше в тъмнината. Пътуването й се стори безкрайно. Накрая колата спря пред някаква къща, която се намираше в подножието на страховит планински зъбер. Джени се запита чия ли е тази къща. Изглеждаше обитаема, макар и доста занемарена.

— Хайде! — подвикна Хънтър и отвори вратата на джипа, като й помогна да слезе.

— Хубаво място — прошепна тя, вдишвайки чистия въздух. Огледа двора, ограден от мексикански борове, кактуси и американска агава. — Като че ли сме на края на света.

— И на мен винаги така ми се е струвало — рече той със сподавен глас и я придружи до верандата. Извади ключ и го пъхна в ключалката. Отвори вратата и я пропусна да влезе във всекидневната, без да я погледне.

Вътрешността по нищо не приличаше на външния вид на къщата. Тя забеляза това, когато притегли един от столовете с високи облегалки и седна. Всекидневната беше удобна, обзаведена с ратанови мебели и индиански рогозки по пода. Очите й се спряха на кръгъл кожен щит, от който висяха тънки ремъци. Навсякъде имаше предмети в традиционен индиански стил.

Хънтър я наблюдаваше, очаквайки да прочете по лицето й отвращение или презрение. Но тя изглеждаше очарована от това, което виждаше.

— Това е твоят дом, нали? — запита тихо.

— Да — сви вежди той.

— Чудиш се как познах ли? Много просто. Ти си единственият човек, когото познавам и за когото съм сигурна, че би предпочел да живее в уединение, без шумни съседи. Точно така си го представях.

— О, стига — усмихна се той. — Трябва да промия и да превържа раната ти. След това ще намеря нещо за ядене.

— Добре.

— Не гледай критично кухнята, обещаваш, нали?

Тя кимна и той я заведе в чиста, облицована с бели плочки баня, с патинирани старомодни кранове.

— Бих се учудила, ако не можеше да готвиш. Изглеждаш толкова самоуверен.

— Налага се да бъда — отвърна кратко той. Свали си сакото и нави ръкавите на ризата си. Взе лекарства и превръзки от шкафа над мивката. — Баща ми умря, когато бях малък. Живях с дядо ми в резервата, докато не ме взеха в армията. Когато напуснах Корпуса, се занимавах с други неща няколко години. Най-накрая Ритър ми предложи работа и оттогава съм в компанията.

— Никога ли не си имал жена? — запита колебливо тя.

— Жените не харесват това място — очите му срещнаха нейните. — Тук е пусто и самотно. В случай че не си се ориентирала, това място е част от резервата — той очакваше реакцията й, но такава не последва. — Рядко идвам тук. Никога не съм молил жена да дойде с мен, защото не мисля, че би издържала.

— Мястото на жената е на три крачки след мъжа — додаде подигравателно Джени.

— Един мъж трябва да се държи като мъж — отвърна той с равен глас. — А жената си има своето място, едно много особено място… в света на мъжа. Тя ражда децата му, отглежда ги, отдава им топлината си, обичта си… — той напълни един леген с вода, взе марля и внимателно проми раната. — Но аз не мисля, че нейното място е на три крачки зад мъжа или че трябва да стане негова собственост, след като се омъжи. Вероятно не знаеш, но някога жените на апахите са се били наравно с мъжете си и са били уважавани като воини.

— Не, не знаех — призна Джени. Допирът на пръстите му й причини болка и я изпълни с блаженство едновременно. Очите й се взряха в суровите линии на тъмното му лице с искрен интерес. — Ти се гордееш с твоите праотци, нали?

— Хората от моето племе — погледна я той — са като един отделен щат под федерална юрисдикция. Имаме свои закони, собствена полиция, собствени морални норми. Когато живеем във вашия свят, се чувстваме чужди — той се засмя хладно. — Не можеш да си представиш колко пъти са се обръщали към мен с презрителни прозвища и колко пъти съм се бил заради това.

Тя започваше да го разбира. Той беше се затворил в черупката си, заради преживените трудности. И сега не смееше да излезе от нея, за да не бъде уязвен.

— Аз не страдам от предразсъдъци — изненадващо рече тя.

— Съмнявам се — засмя се той и я погледна. Очите му искряха присмехулно. — Как се чувстваш? — запита я след миг, когато сложи антисептик на раната и отново я превърза.

— По-добре, благодаря. Какво имаше предвид преди малко?

Хънтър затвори шкафа и отново я погледна. Лицето му беше безизразно, само очите му излъчваха онзи познат смущаващ блясък.

— Важно ли е да го чуеш? — запита той. — Знаеш колко си хубава и…

— Знам — изрече тя със затаен дъх, — но това не означава нищо.

Той стисна зъби. Погледна я и тя се изчерви. Очите му не се откъсваха от нея, дори не трепваха.

— Внимавай — тихо рече той. — Знаеш колко те желая.

— Аз съм на двайсет и седем. Знам какво правя. Никой не ме е имал, освен ти. Никога! Казах ти го вече веднъж.

Той въздъхна. Прихвана я през кръста и я притегли от ръба на ваната, където бе седнала. Ръцете му бяха като стоманени и усещането за близостта му я караше почти да простене от удоволствие.

— Какво знаеш за предпазването от забременяване? — запита я безцеремонно той.

— Зная, че трябва да вземеш някои мерки… — тя се опита гласът й да прозвучи уверено, но се изчерви.

— Да не би да мислиш, че съм готов за авантюри по всяко време?

— Повечето мъже…

— Аз не съм като другите мъже. Някога мислех, че сексът е нещо съвсем различно от любовта, от уважението… На младини го приемах като невинно забавление. Сега съм на трийсет и седем и вече не мисля така — той повдигна брадичката й. — А ти?

Джени притвори клепачи, така че той не можа да види копнежа в очите й. Не би се хвърлила на врата му отново, както направи през онази нощ във Вашингтон.

— Аз ли? Просто съм много уморена. Не мисля нищо…

— Зная, че си луда по мен.

— Какво?! — очите й се разшириха от изненада.

— Не можеш да го скриеш — рече той и присви очи. — Адски трудно ми беше да не се възползвам от това. Аз съм едно ново преживяване за теб, нещо необикновено и зная колко силно желаеш то да се повтори. Но аз държа да ти кажа, че сексът с един апах е същият, както и с един бял мъж… В случай че…

По бузата му изплющя плесница. От очите й бликнаха сълзи и тя извърна пребледняло от обида лице. Той не трепна, само отстъпи назад.

— Ще отида да потърся нещо за ядене — рече той без следа от промяна в гласа и тръгна към кухнята.

Джени стана и затвори вратата на банята. Плака, докато сълзите й пресъхнаха. Накрая избърса очи и излезе, без да се поглежда в огледалото. Знаеше как изглежда.

— Възнамерявах да прекарам уикенда тук, затова бях купил някои неща — погледна я той и продължи да приготвя двата омлета.

Тя извади чинии от шкафа и ги постави на масата. След това взе каничката с кафе от кафе машината. Сгъна две салфетки и ги постави до чиниите.

— Прибори? — запита, някак примирено.

— Тук — той отвори чекмеджето до себе си, но когато тя се приближи, той се обърна внезапно и я притисна към себе си. Устните му докоснаха нейните и това я извади от равновесие. Тя почувства здравите му зъби да захапват нежно горната й устна. След това езикът му проникна в устата й, докосвайки нейния, ръцете му я обгърнаха и от гърлото му се изтръгна дълбок стон.

Тя вкопчи пръсти в ризата на гърба му и той я завъртя във въздуха, после също толкова неочаквано я пусна.

— Първо си хапни — дрезгаво рече Хънтър и й поднесе омлета по испански, който бе приготвил.

Тя не можеше да спре треперенето на ръцете си, докато се хранеше и пиеше силното кафе, което й помогна да възвърне отчасти самообладанието си.

— Да продължа онова, което започнах да ти казвам, когато бяхме в банята. Аз не търся сериозна връзка — каза той, когато тя остави вилицата си на масата. Той не я погледна. Очите му бяха приковани в чашата кафе, която държеше в ръката си. — И, както ти казах във Вашингтон през онази нощ, децата мелези са нещастни. Те не принадлежат нито на единия, нито на другия свят.

Очите й пробягаха по лицето му. Някакво подозрение се породи у нея и започна да се избистря. Той наистина бе наполовина апах, наполовина бял, но начинът, по който се отнасяше към смесването на расите, не бе нормален.

— Кой от родителите ти беше бял, Филип? — запита го тихо тя.

— Какво каза? — той вдигна глава яростно.

— Запитах те кой от родителите ти е бял.

— Бях забравил, че ти казах първото си име. Никога не съм го използвал досега.

Тя осъзна със закъснение, че нещо в това име го кара да се чувства по-особено, а не споменаването на родителите му.

— Просто ми се изплъзна — каза след минута тя. Той се облегна назад, стискайки чашата с кафе в тъмната си ръка и се взря напрегнато в нея.

— Майка ми беше бяла, Дженифър — каза най-накрая.

— Жива ли е?

— Не зная — сви рамене той. — Тя не пожела да живее в резервата, а баща ми, като истински апах, не го прие. Тя си отиде, когато бях на пет години. Не съм я виждал оттогава. Баща ми умря година по-късно. От мъка. Нейните родители ме издържаха в училище и докато бях по-млад. Узнах го, когато пораснах. Дядо ми никога не ми го каза открито, но аз открих един кочан разписки. Той е твърде горд човек — Хънтър погледна към ръцете си. — Животът в резервата е труден. Безработица, детска смъртност, бедност. Не прилича на американската мечта. Той е приемал парите заради мен, не заради себе си. Каквото бе спестил през годините, ми го върна — Джени протегна ръка към неговата, която лежеше на масата, но внезапно се спря. Той не би искал да му съчувстват. Но за нейно голямо учудване, неговата ръка преодоля разстоянието помежду им и притисна нейната, палецът му леко поглади дланта й. — Бяло и кафяво — взря се в тях Хънтър: — Аз все пак съм апах, Джени, въпреки наполовина бялата ми кръв. Ако имам дете от бяла жена, то ще бъде една изгубена душа като мен самия. Ще бъде разкъсано между два свята. Моите хора трудно ме приемат, въпреки че изглеждам повече апах, отколкото бял.

— Не мога да си представя по-хубав мъж от теб, макар и рожба на две раси — каза тя тихо.

По лицето му пропълзя червенина и тя се учуди, че все пак нещо можеше да го смути.

— Господи, ти се изчерви! — засмя се тя.

— Комплиментите ме притесняват — той отдръпна ръката си и се усмихна сухо. — Яж си омлета.

Джени пое отново вилицата си, но лицето й се сгърчи от внезапна болка в ранената ръка.

— Мога ли да те попитам защо няма бекон или шунка в яйцата?

— Апахите не ядат свинско — отвърна Хънтър. — Както и риба. Никога.

— Защо? — учудено вдигна глава тя.

— Просто не ядат.

— Мислех си, че знам доста за вашите хора. Излиза, че почти нищо не знам…

— О, знаеш повече от другите бели — усмихна се замислено той.

— Предполагам, че твоята агентка, която е Папагоу, знае повече — прошепна Джени, без да го погледне. — Тя е от онзи тип жени, от които можеш да си избереш съпруга, нали?

— Не зная дали изобщо някога ще се оженя — намръщи се той и наведе глава над омлета си.

— И аз така си мисля напоследък — въздъхна уморено тя. — Вече съм на двайсет и осем. Въпреки факта, че жените стават майки и в по-напреднала възраст, аз наистина не си падам по рисковите фактори след трийсет и пет години. Странно, винаги съм си мислила, че бих могла да бъда добра майка.

— Имаш възможност да се омъжиш — промълви той сподавено.

— О, разбира се. За един безгрижен мъж, който знае само да ходи на работа и гледа на брака като на бавна смърт. Един ми направи предложение преди време, беше с двайсет години по-възрастен от мен и искаше да живеем в Аляска… — тя го погледна. — Мразя белите мечки.

— Аз също — усмихна се той.

— Другото предложение беше от мой връстник, бяхме още на осемнайсет. Искаше да се оженим, за да се спаси от родителите си. Беше богат, а аз не… Това беше един вид бунт… — тя постави вилицата си на масата. — Никога не са ми предлагали брак по любов. Доста мъже са ме пожелавали, но това не е достатъчно…

— Сега си в разцвета си — напомни й той.

— Няма значение — погледна го тя. Очите й се разшириха, нежни и меки. — Съжалявам за онази нощ във Вашингтон — додаде след миг. — Нямаше да съжалявам, ако…

— Знам, много те е заболяло — той довърши омлета си и допи кафето.

Сърцето й заби лудо, когато си спомни колко интимно я бе прегърнал преди малко.

— Вече забравих — прошепна тя. — Толкова те искам…

— Господи, искаш ме… — процеди през зъби той. Спомените го влудяваха.

— Може би не всички жени са като мен. Може би… Е, може би нещо не е наред при мен…

— Няма нищо странно в това, че една нощ в ръцете ми не ти… стига — довърши рязко той. Погледът му се спря за миг на гърдите й и отново се върна на устните. — Можеш да отдадеш девствеността си само веднъж.

— Зная — прошепна тя. — Исках да я отдам на теб или на никой друг. Защото… те обичам.

Той въздъхна отчаяно. След минута стана и улови ръката й. Тя не се възпротиви, когато я вдигна на ръце. Отнесе я в спалнята и мълчаливо затвори вратата.

— Искаш ли да загася лампата? — тя прехапа долната си устна. Искаше й се да бъде обиграна и опитна, но вече се бе изчервила. — Няма значение — той се пресегна и загаси светлината. В стаята се възцари полумрак. Само луната хвърляше жълти сенки върху завивките на леглото.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя. Гласът й беше предрезгавял от възбуда и смътно предчувствие.

— Каквото и в хотела онази нощ във Вашингтон — промълви той, когато ръцете му я докоснаха. — С изключение на това, че няма да се отдръпна, когато почувствам преградата в тялото ти…

— Филип — прошепна тя до устните му и дъхът й се сля с неговия. Тя застина, когато почувства, че той притегли рязко бедрата й към вече възбудените си слабини.

— Толкова те искам… — промълви той. — Винаги ми се случва в мига, в който докосна тялото ти. Магия!

— Да! — съблече трескаво ризата и джинсите му и плъзна ръце по голия му гръб, галейки силните му мускули, които оприличи на сурова коприна под пръстите си. Секунда по-късно, когато гърдите й опряха в неговите, тя отново усети хладината му с пламналата си кожа.

След като свали всички дрехи от телата им, той я вдигна, без да откъсва устни от нейните, и я положи върху завивките. Ръката му се протегна към масичката до леглото. Отвори едно от чекмеджетата и потърси нещо в него. Секунда по-късно той й подаде презерватив и й каза как да му го сложи. Леките й докосвания в тези мигове още повече повишиха възбудата и нетърпението им.

— Така няма да направим бебе — прошепна й той. Гласът му беше дълбок и приглушен в мига, в който тялото му я покри. Зъбите му захапаха нежно горната й устна. Жилестите му ръце погалиха тялото й и останаха върху гладките й бедра, карайки я да затрепери от удоволствие.

Тялото й тръпнеше. Той целуна нежно устните й, а след това зацелува твърдите зърна на гърдите й, докато тялото й се извиваше под неговото.

— Ти обичаш това, нали? Аз също го обичам, малката ми — той се задъхваше срещу възбудените зърна на гърдите й, като ги хапеше с чувствена нежност.

Тя се притискаше към мускулестото му тяло, учестила дишането си. Тъмнината скриваше отчасти страховете й.

Възбуден до крайност той разтвори разтрепераните й крака и легна между тях, устните му яростно се впиха в нейните, очите му диво проблеснаха в тъмното. Той я притисна, почувствал напрежението й.

— Когато прониквам в теб, опитай се да не се напрягаш — прошепна й. — Ако си напрегната, ще те боли повече…

Тя потрепери в сладостно очакване, тялото й пулсираше в горещина, каквато не бе усещала досега. Краката й се разтваряха, за да го приемат още по-близо и ноктите й се забиваха в рамената му.

— Ще се опитам — задъхано каза тя.

Гърдите му се издигнаха и се спуснаха тежко. Хълбоците му се раздвижиха в мига, в който тя извика, усетила пареща болка. Напрежението бе върховно.

— Съ… жа… лявам — задъха се под устните му тя.

— Това няма да помогне — тихо й каза той. — Това са сладки болки. Извикай пак, ако така ти харесва. Съжалявам…

Тя отново изстена приглушено, защото я заболя повече, отколкото си бе представяла. Но не го отблъсна. Прехапа устни и се опита да отпусне тялото си, което като че ли се съпротивляваше на проникването му.

— Още малко… — прошепна той и приближи устни. — Целуни ме! Това ще ти помогне…

Тя разтвори устни и позволи на езика му да проникне дълбоко, както тялото му в нейното. Това й подейства толкова еротично, че накара стегнатите й мускули да се отпуснат, което до този момент не се бе случило.

Той долови освободения й дъх и вдигна глава, усмихвайки се, надмогнал собствената си възбуда. Мисълта, че вече я притежава, бе достатъчна да взриви желанието му. Трябваше да спре, за да си поеме дъх и да се овладее.

— Филип… — прошепна измъчено тя. Очите й потърсиха неговите. Не й се вярваше, че най-после вече се е случило.

— Как се чувстваш?

— Неописуемо — успя да произнесе с разтреперан глас тя.

— А едва сме започнали — устните му започнаха да разтварят отново нейните. Хълбоците му се издигнаха и се снишиха. Тя потрепери, когато вълната на удоволствие я зашемети.

Шумът на някаква кола, която спря пред дома, ги накара да замръзнат.

— Господи! — изруга той. — Не!

Но колата вече бе спряла. Светнаха фарове. По всяка вероятност това беше полицейска кола.

Той се надигна от тялото й и разтреперан се просна по гръб, извивайки глава към нея. Изстена и се вцепени, докато Джени се опитваше да преодолее смущението си.

Отекнаха стъпки по верандата и някой почука тежко и силно на вратата.

— Минута! — извика Хънтър. Стана и обу джинсите си с все още разтреперани ръце. — Боже Всемогъщи, ще убия някого заради това! — той се наведе над треперещото й тяло и я целуна бързо. — Облечи се!

Хънтър излезе от стаята и тя запали лампата. Побърза да се облече и да подреди малко леглото. Среса косите си с четката и остана доволна от вида си. Отвори вратата на спалнята.

Хънтър разговаряше с някакъв мъж. Като че ли говореха на езика на апахите, защото Джени не можа да разбере нито дума.

— Това е Чойа — представи Хънтър по-ниския мъж. — Той е шеф на полицията в резервата. Разказах му какво се случи. След като това е станало на територията на апахите, той ще трябва да разследва случая и да арестува някого.

— С други думи навлякох си главоболия — захили се новодошлият и съвършено белите му зъби проблеснаха. — Господи, Хънтър, и аз си отивам у дома настървен. Оставям те да си довършиш започнатото — той поклати глава. — Така ми се иска да съм на мястото на лекаря, който ще я прегледа…

— Ти знаеш, че Мария е най-хубавата жена в околността — засмя се Хънтър, — така че мълчи. Има ли още нещо, което искаш да знаеш?

— Не тази нощ — каза Чойа и хвърли към Хънтър многозначителен поглед. — Съжалявам, че се отбих в неподходящ момент. Махам се. Лека нощ!

— Лека нощ — каза Джени смутено.

Хънтър затвори вратата и се обърна към нея. Той не помръдна, докато колата не се отдалечи. Тъмните му очи се плъзнаха по тялото й. Мощните му гърди се вдигаха и спускаха бавно.

— Ела тук — нареди й той.

Тя се приближи, без да се колебае. Той я вдигна, но вместо да я отнесе обратно в спалнята, я занесе до люлеещия се стол и седна в него, полагайки я на коленете си.

— Благодаря на Чойа, че не ни позволи да довършим онова, което бяхме започнали. Аз съм готов да го повторим — изрече той и впи устните в нейните. — Все още ли го искаш?

Ръцете му бяха на копчетата на блузата й, под която тя бе гола. Тялото й се изви, позволявайки му да я помилва.

Тя вплете пръсти в тъмната му коса и приближи лицето му до голите си гърди.

— Добре — прошепна той. — И аз имам нужда от това.

И тя копнееше за нежност, помисли си със сладка болка, любувайки се на устните му, които галеха кадифената й кожа.

Отпусна се в ръцете му и му позволи отново да свали дрехите й. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, а устните му намериха нейните. Той залюля стола и проникна бавно в нея, засилвайки постепенно ритъма с чувствени движения, довеждайки я до върховния миг.

Тя извика, потрепери и притихна. Той я притисна силно към себе си. Голите й гърди опряха неговите, а лицето му потъна в косите й.

— Това не е достатъчно — прошепна той, — но така е по-сигурно. Един ден ще те положа в леглото си и ще те изпълня цялата, докато не започнеш да ме молиш за още.

Болезнен копнеж я накара да захапе рамото му и той потрепери. Притисна я още по-силно.

— Ами ти? — запита тя с хриплив глас.

— Не се тревожи за мен — каза той, пренебрегвайки собствената си възбуда. Той можеше да я преодолее. Трябваше да го направи, иначе поемаше огромен риск. — Ти вече не си девствена — каза й, вдигайки глава към очите й. — Въпреки това, едва ли може да се каже, че сме били заедно тази нощ. Но аз отнех девствеността ти тази нощ.

— Да — усмихна се тя, изпълнена със страхопочитание към него.

Той докосна устните й и прокара разтреперания си пръст по ръба им.

— И ти не съжаляваш за това?

— Не — прошепна тя.

— Нито пък аз — каза той и отново погледна голите й гърди. — Ти ми принадлежа за един кратък миг.

— Знам.

— На следващия мъж ще му бъде по-лесно — очите му припламнаха в мига, в който срещнаха отново нейните.

— Знам.

Той не откъсна поглед от нея дълго, след това стана и я отнесе в спалнята. Съблече се, преди да изгаси светлината и се мушна под завивките. Тя притисна тялото си към неговото и положи глава на голото му рамо с дълбока въздишка.

— Утре трябва да станем по-рано. Щом отвориш очи, бягай — каза й той на ухото. — Мъжът е възбуден сутрин и разумът му е притъпен от възбудата. Не се изкушавай да рискуваш. Няма да го забравя и няма да ти простя…

— Добре — въздъхна тя съкрушено. Доближи се до него, помилва гърдите му и прегърна все още възбуденото му тяло. — Лека нощ, Филип!

Ръката му покри нейната.

— Лека нощ, малката ми — той я целуна по челото, по очите и задържа устни върху дългите й клепачи.

— Съжалявам — прошепна тя.

— За какво?

— Ти не стигна докрай…

Неговото тяло наистина бе силно възбудено, но той само рече:

— Ще ми мине.

Но тя усети напрежението му. Колебливо плъзна ръка по тялото му и почувства възбудата му. Очакваше да спре ръката й, но той не го направи. Долови, че дишането му се промени и тялото му се полюшна в бавен, деликатен ритъм. Пръстите й се плъзнаха по-надолу и той се надигна към тях.

— Да — прошепна й.

Тя го погали и усети мигновения му трепет. Болезнено стенание се откъсна от устните му, когато ръката й се раздвижи.

— Направи го! — не се сдържа той.

Той й показа как. Отметна завивките и очите му просветнаха в тъмнината. Тя чу, че дишането му стана мъчително и впери очи в тялото му, което бурно реагира на нейния свенлив, чувствен допир. Той също я наблюдаваше до мига, в който стана невъзможно да се сдържа, изви тяло, изкрещя и тя научи неща за мъжете, за които всичко прочетено досега не бе я подготвило. Най-накрая заспаха облекчени.

 

 

На следващата сутрин Джени се събуди и нерешително отиде във всекидневната. Никога не знаеше какво да очаква от Хънтър. Той беше непредвидим.

Хънтър сервира закуската и я погледна.

— Тъкмо щях да те събудя — каза ласкаво. — Сядай.

Като че ли нищо не бе се случило помежду им. Тя го погледна с любопитство, когато той седна срещу нея.

— Как е ръката ти? — наля й кафе, но лицето му си остана сурово.

— Възпалена е, но мисля, че ще се оправи.

— Ще отидем на лекар, преди да заминем за летището. Днес се прибираме у дома.

— Толкова скоро?

— Всичко свърши — той се обърна раздразнено и в очите му просветна гняв. — Съжалявам за миналата нощ. Ти ми влияеш много зле, отслабваш волята ми и се чувствам безкрайно уморен. Ще те отведа в Тулса. Ако има друга подобна задача, ще изпратя един от моите оперативни работници с теб. Аз не желая да те придружавам. Това повече няма да се повтори.

— Ти не можеш да понесеш мисълта, че губиш самоконтрол — тя сведе очи към масата.

— Не мога — призна той. — Ти се превръщаш в едно бреме, което е непосилно за мен.

— Съжаляваш ли, че се любихме?! — тя вдигна очи за миг.

— Да. Съжалявам — каза той и лицето му не трепна. — Казах ти, че не съм бил с жена много отдавна. Ти ми беше под ръка. Сигурно съзнаваш колко си красива и един мъж… — той се насили да се засмее. — Все пак преживях нещо изключително! Никога не съм имал девственица. Но усещането избледня с утрото. Предпочитам една опитна жена в леглото си. Някоя, която знае играта, без да очаква декларации за любов и предложения за брак.

— Е, нищо не се е случило тогава — лицето й бе пребледняло, но тя се усмихна. — Благодаря за инструкциите — сведе очи към чашата си с кафе. — Кога искаш да тръгваме?

Той не можа да потисне възхищението си от смелостта й. Без сълзи, без обвинения, бе приела реалността. Това му се стори някак си още по-страшно. Но той трябваше да бъде силен.

— След половин час — изправи се Хънтър. — Остави чиниите. Връщам се тук, когато те кача на самолета.

— Няма ли да пътуваш?

— Не. Имам да свърша някои неща тук. Ще телефонирам на Юджийн от летището. Прибери си нещата, моля те…

Всичко по-нататък стана много бързо — пътуването до кабинета на лекаря, инжекцията против тетанус и антибиотика, който й дадоха. Стигнаха на летището навреме. Чак когато излетя, тя се отдаде на болката и унижението, които бе преживяла. Добре че не бе я придружил, това би разбило сърцето й напълно. Той й бе дал билета и й бе казал, че ще я чакат на летището. След това я остави пред контролния пункт и без да й каже дори довиждане, се обърна и си тръгна.

Когато слезе от самолета в Тулса, там наистина я чакаше една кола, която я откара бързо до апартамента й. Веднъж стигнала у дома, тя се хвърли на леглото и плака, докато не й олекна.