Даяна Палмър
Ловен инстинкт (5)

Пета глава

Но нещата не изглеждаха по-добре и на сутринта. Хънтър остана хладен. Когато вдигна поглед към лицето му, то й се стори като сковано от арктически студ. Аз съм виновна, помисли си Джени.

Беше се заела да прибира нещата от оборудването си, опитвайки се да не му показва колко наранена се чувстваше от студенината му. Мечтите я бяха крепили толкова време. А сега й беше останал един — единствен горчиво-сладък спомен от целувката му, който трябваше да забрави. Но както се случваше с повечето лоши спомени, намерението да ги изхвърлиш от паметта си, не е достатъчно.

Натовариха джипа и преместиха лагера — този път се установиха на истинското място. То се намираше край един поток на дъното на каньона, под група канадски тополи и дъбове. Оттам започваше планината. Гладки скални масиви се издигаха към страховити върхове и само един разбит път през прахоляка водеше до каньона.

— Тук е отчайващо пусто — измърмори Джени и си помисли, че за нищо на света не би искала да се озове сама тук. Това страховито място като нищо можеше да се окаже обитавано от духове.

— Един от старите лагери на апахите — Хънтър се огледа наоколо. — Чувствам се у дома — той погледна към нея с леко раздразнение. — Но не мога да си представя как се чувстваш ти. Тук са докарвали белите пленници…

— Ако нямаш нищо против, спри да ми натрапваш благородните си червенокожи прадеди. Трябва да се заема с екипировката.

— Апахите не са единственото племе, бродило из тази пустош — отбеляза той и започна да пренася нещата. — Команчите са се подвизавали по-надолу на юг, якуизите са нахлували от Мексико. Имало е банди, кавалерия, каубои и миньори, разбойници и хора на закона, всички те вероятно са лагерували по тези места — той се подсмихна. — Мисля, че това би стопило нервността ти.

— Не съм нервна — сбърчи вежди тя. — О! — подскочи уплашено тя, когато воят на койот проехтя някъде наблизо и се скри зад широките рамене на Хънтър.

Той се засмя чистосърдечно, наслаждавайки се за миг на женствеността на госпожица „Независимост“.

— Това е койот — прошепна той и когато воят отново прозвуча, погледна към нея. Очите му проблеснаха на няколко сантиметра от нейните. — Ще се бием ли или ще правим любов?

Тя почервеня и веднага се отдръпна от него. Сърцето й биеше до пръсване. Не от това, което беше казал той, а от начина, по който го бе казал. Черните му очи бяха изпълнени с увереност, а гласът му беше прелъстителен като на изкусен любовник.

— Няма ли да побързаш да разпънеш палатката, за да включа компютъра в генератора — запита тя с достойнство.

— Какво има? — той остави спалните чували на земята и я погледна.

— Завиждам ти за безцеремонността — каза тя раздразнено. — Бих искала пътищата ни да не бяха се пресичали. Постоянно ме изправяш на нокти.

Нищо в изражението му не се промени. Той продължаваше да я гледа с любопитство.

— На нокти? Нима? Съвкуплението е толкова естествено, колкото скалите и дърветата около нас. Факт — добави той. — Някои от тукашните племена не са толкова фанатични на тема непорочност на младите момичета. Раболепието е порок, но правенето на любов, не…

— Шайените са фанатични на тема непорочност, ако искаш да знаеш — изгледа го гневно тя. — И апахите също са държали на добродетелта…

— Добре, добре — изръмжа той. — Ти наистина си чела историята на индианците — слаба усмивка озари тъмното му лице. — Интересно ли ти беше?

За нищо на света не би признала, че беше чела такива книги заради него. Особено за апахите.

— Знаеш ли, че апахите не обичат така децата, както…

— Не е вярно! — прекъсна го тя, без да се замисли. — Те ги скриват по време на война и ги закрилят ревностно, както всички други народи децата си. Дори да не са тяхна плът и кръв.

Той се засмя. Лицето му се промени, стана по-красиво, а тъмните му очи по-меки.

— Така правят наистина — прошепна Хънтър.

Очите му притъмняха и той заговори, но внезапният шум на хеликоптер го накара да вдигне глава. Бе доволен, че скри джипа под гъстия покров от клони на канадските тополи.

Хвана ръката на Джени и я притегли бързо натам, а в същото време посегна към четирийсет и пет калибровия си автоматичен пистолет, който винаги носеше на кръста.

Видът на студения метал в ръката му я изпълни с отвращение. Понякога забравяше да мисли какво правеше той, за да спаси нечий живот, или… да го отнеме.

Хънтър почувства потръпването й и проследи с поглед отдалечаващия се хеликоптер. Никога не беше предполагал, че тя се страхува.

— Всичко е наред — каза той. — Няма да позволя на никого да те нарани.

— Благодаря — каза тя и го погледна.

Беше благодарна, че е преценил погрешно причината за собствената й нестабилност. След това погледна към килима от листа на земята.

— Това те ли бяха?

— Много вероятно — той пусна предпазителя на автоматичното оръжие и го сложи отново в кобура с оттренирана бързина. — Ще запалим бездимен огън за всеки случай…

— Предполагам, че дърварството или пустинният му вариант са част от образованието ти — усмихна се тя.

— Един от моите прадеди ме е учил като момче да откривам вода и лековити билки, да откривам пътя в тъмното… Знаеш ли, апахите могат да вървят, без да пият вода два дни, смучейки дребни камъчета.

— Да — кимна тя. Очите й обходиха тъмното му лице. — Чела съм за това.

Той си позволи да погледне нежните й устни. Необходимо му беше да си спомни колко меки и топли са те, като розови листенца под ласките на слънцето. Тя не беше жена, която той можеше да има някога. Не и докато двамата работеха в корпорацията.

— За какво мислиш? — тя се намръщи леко.

— Ако живеехме преди около сто години, можех да те кача на коня си и да те отвлека в моята колиба. Макар че има опасност останалите ми съпруги да те удушат или да те пребият с камъни.

— Другите ти съпруги? Полигамията да върви по дяволите! Ако приемех да живея с теб, щях да бъда единствената ти съпруга.

Той се усмихна на дързостта й. Учудващо бе как запазваше хладнокръвие в критични моменти. Защото под повърхността тлееше огън, чувство за независимост и страст. Той си я представи как с пушка в ръка отбива нападателите на дома си. Представи си деца да играят около полите й в слънчев летен ден. Намръщи се. Очите му се спряха на стегнатия й корем и в един миг си позволи да си помисли, ако…

— Защо ме гледаш така втренчено?

— По-добре си подреди нещата. Аз ще разпъна палатката — изгледа я той. Очите му бяха непроницаеми. Отново се бе затворил в себе си.

Тя обу къси панталони, чорапи и туристически ботуши с дебели подметки, и блуза в цвят каки. Сложи си шапка, подобна на тази на Индиана Джоунс. Така щеше да се предпази от парещите лъчи на слънцето. Беше научила едно много важно нещо преди време — шапката в пустинята не е лукс. Един топлинен удар й бе дал урок. Тогава пак Хънтър я намери. Беше се случило на изток, където сондираха за петрол.

— Виждам, че си спомни — отбеляза той, наблюдавайки я как изважда апаратурите си.

— Тогава ти ме наруга — усмихна се тя.

— Заслужаваше си го.

— Да, наистина, ти се справи като медик. Спаси живота ми.

— Закъсняла благодарност и преклонение — погледна я той. — По-добре да тръгваме, дръж посока към дърветата, ако можеш. Знаем, че не сме сами. Най-добре е да не рискуваме.

— Отивам при потока — съобщи му тя. — И съвсем не бе преклонение.

— Не е ли?! — той я погледна подигравателно. — В такъв случай какво е?

— Възхищение. Толкова си различен днес — наблегна на последната дума тя. — Иначе си твърдоглав, студеноок, опак по нрав, непредсказуем, дразнещ… — нито едно от тези неща не подхожда на апах, помисли си той и леко се отпусна. Усмихна се колебливо. — Мога да продължа — добави тя, — но имам да върша работа.

— Не съм единственият тук с опак нрав — заяви той, когато двамата тръгнаха. — И ти си доста твърдоглава.

— Нямаше да си развалим отношенията, ако не бе се разсъбличал пред мен — изрече тя.

— Не съм го правил умишлено — сбърчи вежди той.

— Забравяш, че в мотела беше някак странен…

— О! — засмя се Хънтър, крачейки край нея. — Исках да видя дали ще ти направи впечатление — той погледна към земята. — Направило ти е значи…

— Повечето от мъжете на твоята възраст са бели като мъртви риби и отпуснати — отбеляза тя. — Аз не съм единствената жена, която някога е откривала, че си очарователен без риза. Погледни — възкликна тя, навеждайки се към земята, където върху мокрия пясък личаха някакви следи. — Пума!

— Пума е — коленичи той до нея. — По какво позна?

— Голям отпечатък, няма следи от нокти — обясни тя. — Кучетата и вълците не могат да прибират ноктите си, както правят котките и затова оставят следи с нокти. Погледни това. Тези следи пък са на мъжки елен, отпечатък от разцепено копито. На кошутата е заоблено.

— Ти си цял следотърсач — призна той с възхищение.

— Баща ми ходеше на лов за елени всяка есен. Той ме научи.

— Да убиваш елени? — възкликна той уж ужасен.

Това беше първият пламък на удивление, който съзря в очите му. Засмя се и го блъсна в гърдите. Хънтър падна тежко на едната си страна и също се засмя.

— Ти, дяволска котко! — прошепна той, протегна ръка и я свлече на земята до себе си. Преметна я на влажния пясък и очите му просветнаха от възторг, когато се надвеси над нея. Погледът му падна върху гърдите й, където копчетата на блузата й се бяха разкопчали по време на схватката и бяха разголили плътта й. Дишането му се учести и изражението му се промени за части от секундата — от весело до напрегнато, изпълнено с очакване. Почувствала мощното му тяло толкова близо, Джени се разтрепери от желание. Тя можеше да помирише мъжката миризма, която се излъчваше от кожата и дрехите му. Погледна го в черните очи и си помисли, че това бе мигът, за който бе мечтала. Толкова искаше да се наведе, да я притисне под тялото си на мокрия пясък! Желаеше твърдите му топли устни да се впият поривисто в нейните. Желаеше го.

— Целуни ме — прошепна Джени, зажадняла за него.

От дързостта и силата на желанието й чак я заболя. Протегна ръка и докосна слабото му скулесто лице, любувайки му се. Успя да се надигне, достигна твърдите му устни и ги докосна премаляла.

Той замръзна при допира. Дъхът му секна, когато почувства нежните й топли устни до своите. За един миг почти се предаде на порива. Но тя беше забранена територия. Нямаше бъдеще за двама им. Насили се да запази самообладание, въпреки че проклетото му сърце блъскаше като подивяло в гърдите му, докато той се бореше с желанието си. Жилестите му ръце уловиха китките й и той я отблъсна, откъсвайки устни.

— Престани! — каза грубо той.

Сякаш заби нож в сърцето й. Той не я желаеше, защо не бе спряла да му се предлага! Мразеше да му показва колко е уязвима. Как можа да постъпи толкова глупаво. Изчерви се. Да, тя беше уязвима, но не и той. Господин Индианецът беше като от стомана.

— Пусни ме да стана — произнесе тя с треперещ глас.

Фукльо! Той знаеше, че е фукльо. Можеше да я има сега, тук. Тя бе готова да му се отдаде изцяло и страстно. Но той знаеше също, че да я има веднъж не бе достатъчно. Ако я имаше веднъж, щеше да умре, ако не я притежава втори път. Тръпката нямаше да бъде задоволена никога.

Дженифър трепереше и едва дишаше. Тя се изправи и очите й се плъзнаха безпомощно по гърба му. Е, той достатъчно ясно бе показал, че не се интересува от нея. Въпреки че беше красива, той не я желаеше.

— Трябва да започвам работа — прошепна Джени, оглеждайки се настрани, с надеждата да събере трохите от разбитата си гордост.

— Слънцето е високо — каза той, без да я погледне. — Вземи си пробите и след това ще потърсим нещо за ядене.

Тя се чувстваше опустошена. Грабна шапката си разтреперана, въздъхна и отново взе раницата с пробите. Дори не си спомни кога я бе изпуснала. Толкова беше жадувала да го докосне!

— Къде искаш да огледаш и какво? — запита рязко той. Тъмното му лице не издаваше никакво чувство в мига, в който я погледна. — За злато?! Затова ли тази операция е толкова секретна?!

— Зная какво си мислиш — разви тя картата, която държеше. Все още усещаше дъха му по устните си и това я зашеметяваше. — Индианците мразят златото. Алчността на белите към този метал е коствало на американските индианци голяма част от земите им… Преди година или две тук избухна жестока разпра, когато един бял откри златна жила. Сигурно е така, но аз не търся злато. Търся кварцова жила.

— Кварц?! — той я погледна смаян. — Кварцът не е скъп минерал.

— Наистина, но той може да доведе до нещо, което е. Търся молибденова руда — той се намръщи. — Молибденът е сребристобял метал и се добива от смесени находища с някои минерали и други химически елементи. Използва се за подсилване състава на стоманата, нещо, което го прави стратегически много ценен. Както при петрола, и неговата цена е доста висока, защото има много производни. През 1982 година лошите пазарни условия доведоха до затваряне на повечето от големите молибденови мини. Сега за молибдена се открива нова перспектива, така че той отново е търсен. Съединените Щати произвеждат шейсет и два процента от всичкия молибден в света. И затова е важно да открием нови находища…

 

 

Дженифър беше полугола. Той видя гладкия й като коприна гръб и дори бялата кожа на местата, където слънцето не я бе докоснало. Странно му се стори, че с тяло като нейното, не бе се пекла гола.

Не можеше да се принуди да отклони поглед. Тя се извърна леко и повдигна ръце да облее гърдите си. Дъхът му застина в гърлото. Бяха чудесни, островърхи и леко раздалечени. Зърната им бяха се стегнали от студената вода, тъмни и контрастиращи на фона на белотата им. Голата й красота го възбуди до краен предел. Беше мечтал да я види гола, но гледката опустоши сетивата му.

Джени не съзнаваше, че я наблюдават. Привърши банята си и се протегна, чувственото й тяло се изви като дъга, изложено на нощния хлад, който щипеше голата й кожа. Лунната светлина бе призрачно бледа. Тя въздъхна и отметна дългите руси коси от лицето си. Това движение изпъна гърдите й по вълнуващ начин — високи и твърди, меко проблясващи със седефената си белота на лунната светлина.

— Някога наказанието за апахски воин, който е дебнел къпеща се жена, е било смърт, но рискът си струва, Дженифър. Никога не съм виждал нещо по-хубаво.

Гласът му я сепна. Тя изви тяло на голямата скала, на която бе седнала, готова за битка. Бе ужасена от появата му и не й дойде наум да прикрие гърдите си.

— Гърдите ти са прекрасни! — той я гледаше, без да мигне. Гласът му бе дълбок и нежен като шепот в нощта. — Малко по-едри са, отколкото си представях. Розови като облаците на хоризонта, когато слънцето ги докосва призори.

Каква поезия, помисли си замаяна тя. Той я ухажваше и тя искаше той да я гледа толкова много, че не можеше да направи нищо, дори да се престори, че иска да се скрие. През целия ден бе усещала, че я наблюдава. Само да знаеше той как се чувства тя! Че споделя неговото страстно желание и това я прави слаба. Затова не можеше да го прогони в този миг.

Джени се изправи, горда в голотата си и го погледна. Нежността в очите му й бе нужна, за да продължи да живее. Ако това, което изразяваше неговото лице, не беше желание, помисли си благоговейно тя, в такъв случай тя не можеше изобщо да определи какво е. Да, той я желаеше. Тази мисъл отхвърли задръжките й. Тя тръгна към него с преливащо от любов сърце.

Хънтър стисна челюсти. Наблюдаваше я как идва към него и стискаше зъби в последно усилие на разума. Устните й бяха полуотворени, очите й — нежни и гладни, гърдите й се издигаха и спадаха трепетно. Спря точно пред него, страните й бяха леко зачервени от смущение и възторг. Тя не можеше да си представи, че прави това, макар да бе най-естественото нещо на света. Погледна към него и срещна тъмния му яростен поглед и потръпна леко, защото той изглеждаше способен на всичко в този миг. За всичко бе виновен той, не тя. Затрудненията, които нейните действия бяха в състояние да причинят, можеха да бъдат огромни.

Той вдигна брадичка и я погледна като завоевател.

— Искаш нещо, което не мога да ти дам — каза тихо.

Беше изречено като предупреждение.

— Страхуваш се да не ме… нараниш ли? — прошепна тя.

— Много е вероятно — кимна бавно той, позволявайки си да спре поглед върху съвършената симетрия на гърдите й. — Живях дълго без жена и съм отвикнал да бъда мил, макар да се чувствам самотен. Ти нямаш много опит с мъжете — очите му се стрелнаха отново към нея и доловиха изненадата й. — Това те учудва? Не знаеш ли, че всичко това не може да се скрие? — усмихна се той. — Ти се изчервяваш. Коства ти огромно усилие да не се скриеш, когато те гледам. В този момент се бориш с първичните си инстинкти, които те карат да се обърнеш и да избягаш, преди да ти дам това, което си мислиш, че желаеш.

— И какво е то? — запита тя е трепетен шепот.

Той протегна ръка и пръстите му докоснаха много леко едно от възбудените зърна на гърдите й. Тя се задъха и се отдръпна, а неговите очи отразиха усмивката му.

— Виждаш ли? Би ми се отдала, без да те моля да го сториш. Но просто не си изживявала подобна интимност с мъж.

Тя инстинктивно закри гърдите си с ръце и потрепери, когато сведе очи към ризата му.

— На двайсет и седем години си, а си толкова потисната — въздъхна тежко той. — Какво се е случило, Джени? Първият път толкова ли травмиращо е било, че не си пожелала да опиташ отново?

— Нямаш право да ми задаваш такива въпроси!

— Ти ми се предлагаш! — той улови грубо раменете й. — Това ми дава право да те попитам. Трудно ли беше първия път?

— Достатъчно трудно — тя не можеше да му каже, че не е имало първи път. Би било доста унизително. — Моля те, съжалявам. Бих искала да се прибера в палатката… Сега.

Той въздъхна тежко, грабна я на ръце и я понесе към палатката, без да откъсва очи от нейните. Положи я нежно върху спалния чувал и седна край нея, скръстил ръце на гърдите си.

— Недей — свали ръцете й. — Не се прикривай. Нека да те погледам. Един бог знае, че това е всичко, което мога да направя.

— Ти каза, че не ме желаеш — прошепна тя.

— Да. Казах — въздъхна той. Изражението му бе по-сурово откогато и да било, очите му напрегнато се взираха в нейните. — Господи, нямаш ли представа, какво ми причиняваш? Не знаеш ли, че… — той млъкна, внезапно осъзнал въздействието на очите й върху себе си.

Русите й коси се разпиляха около пламналото й лице, тесният й кръст и стегнат корем се виждаха над колана на панталоните й. Но той не я докосна. Само очите му я обгърнаха, много бавно, обходиха я цялата и тя потрепери от този поглед.

— Ти ставаш толкова безпомощна, когато те гледам — изрече тихо той. — Ами ако те докосна? Едва ли би ми отказала нещо…

— Но ти не искаш да се любиш с мен, нали?

— Не мога — каза той колебливо. Ако я докоснеше, би разбрала колко много я желае. Протегна ръка и тя потрепери в очакване, ала той докосна само косите й, нежно ги отмести от лицето й. — Още не съм готов.

— Готов? — повтори думата като ехо безизразно тя. Той нави кичур от русата й коса около показалеца си и го дръпна леко.

— Може да забременееш — каза той. — Да правиш любов е едно, да правиш дете — съвсем друго. Това не трябва да се случи само защото двама души са проявили безотговорност.

— Може би си прав — съгласи се колебливо тя. Можеше да му каже, че това за нея не би било безотговорност, че го желаеше и искаше да има дете от него. Да го обича до края на живота си. — О, защо не може? — прошепна с разбито сърце тя.

— Ти копнееш за мен, нали?! — дъхът му потрепери. Очите му се сведоха към набъбналите й зърна.

— Да! — прошепна тя безразсъдно. — Много повече, отколкото би предполагал.

Въпреки болезнената възбуда в тялото си, той не се поддаде на изкушението. Наведе се и леко докосна устните й в меката тишина на нощта.

— Заспивай — прошепна.

— Хънтър… — простена тя с пламнало тяло. Треперещите й ръце обвиха силния му врат, впила очи в неговите. — Моля те!

— Джени, ти не разбираш… Господи! — устните му се разтвориха и се впиха в нейните в дълга, безкрайно дълга целувка. Гърдите му се притиснаха към голото й тяло. Той ги почувства през тънката материя на ризата си, зърната й сякаш прободоха кожата му и той потрепери. Тя миришеше на цветя. Ръцете й не го пускаха, пръстите й бяха вкопчени в гъстата му, тъмна коса. Той плъзна длани по голия й гръб и я притисна още по-силно, езикът му проникна в устата й. Беше изненадан от неудържимата й страст. Но внезапно тя застина.

— Не обичаш ли да се целуваш така дълбоко? — запита с дрезгав глас, вдигайки глава и дишайки учестено.

— О… обичам — прошепна тя разтреперана, — но не съм го правила с друг. — Тя протегна пръсти и докосна устните му. — Можеш ли да ме научиш… Сега?

— Да — каза той рязко и тези думи отключиха страстта му. — Мога да те науча…

Удоволствието сякаш я издигна във висините, където винаги бе мечтала да бъде.

— Готова ли си… за мен — прошепна с дълбок глас той и почувства тръпката в тялото й. — Отвори си устните и ще те накарам да ме почувстваш… вътре, в себе си…

Тя извика и жадно разтвори устни. Той почувства, че литва над тъмна бездна. Изстена, когато езикът му проникна дълбоко в устата й. Тя се надигна срещу неговия натиск и това отново го накара да простене от удоволствие. Той я притисна трескаво за секунди с тежестта на тялото си и с още по-необуздана страст впи устни в нейните. Ръцете му се плъзнаха по кадифеномекия й гръб и почувстваха топлата й нежност и трепетния глад на устните й. Но в следващия миг той бавно осъзна неконтролируемия й трепет и сълзите й, които мокреха лицето му. Това го накара да дойде на себе си. Господи, какво правеше той!

— Не! — отдръпна се той яростно от нея.

— Хънтър… — тя го погледна замаяна, очите й се бяха замъглили от желание, лицето й беше изгубило обичайното си изражение.

— Аз съм апах — разтърси я той, — а ти си бяла. Господи, не разбираш ли? Ние принадлежим на два различни свята. Цялото това проклето положение ни поставя пред невъзможност, Дженифър!

Тя проумя със закъснение, че той отказва да я люби. Устните й пулсираха след целувката и едва сега тя разбра колко близо бяха до желания край — той да загуби самоконтрол. Както и тя.

— Чуваш ли ме? — той отново я разтърси рязко. — Джени?

— Да… Чувам те — тя затаи дъх, очите й пробягаха по тъмното му лице. — Но не мога да спра да треперя — прошепна тя, изненадана от реакцията на собственото си тяло. — Господи… — простена тя.

— Зная, че боли — меко каза той. — Но не мога да поема риска — запуши нежно устата й, преди да я положи на спалния чувал и закрие гърдите й. Тя плачеше. Той се наведе и целуна сълзите й. Устните му погалиха мокрото й лице. — Дишай дълбоко, малка моя, всичко ще отмине…

— Нещата ми — спомни си тя. — Оставих ги при потока.

— Ще ги взема — погледна я той. — Ще изпия чаша кафе, преди да си легна. Направи така, че и двамата да заспим, когато се върна — добави той тихо. — Цялата идея за тази проклета експедиция беше абсурдна. Чака ни работа. Нека да се опитаме да я свършим и да оставим всичко зад гърба си.

— Ти си прав, разбира се — преглътна тя, притегляйки спалния чувал към брадичката си. Повя хлад. Не можеше да го погледне в очите. — Съжалявам за това, което направих. Не бях в състояние да разсъждавам…

Не можеше да проумее състоянието й. Странно му се стори, че една жена на двайсет и седем години, при това толкова хубава, беше позволила да я наранят преди години.

— Въздържание — каза той. — Зная какво означава то. Достигаш точката, в която си мислиш, че повече не можеш да издържаш. И аз се измъчвам, Джени — призна той тихо. — Доста съм поласкан, че толкова ме харесваш, но…

Тя се отдръпна леко. Поне не беше я нагрубил. Той не можеше да знае, че нейното въздържание трае цял живот. В трескавата си страст беше запазил самообладание. Беше признал колко е хубава, беше я гледал, беше я целувал. Но той разбираше колко силно го желае тя, така че вълнението му можеше да бъде породено от съжаление. Не искаше да мисли за това, болеше я. Продължи да гледа към него с нежни и кротки очи.

— Колко дълго трае въздържанието ти? — запита тихо тя. — Ако не искаш, не ми отговаряй.

Той си пое дъх бавно, широките му гърди се повдигнаха и спаднаха, мускулите му потръпнаха.

— Две години.

— Не можеш да поемеш риска, защото съм бяла ли? — прошепна тя и се вгледа в суровото му лице.

Той също я гледаше. По-добре беше всичко да свърши дотук. И с него да изчезне и изкушението.

— Да. Не искам да имам дете, родено от мимолетната страст към бяла жена.

Мимолетна страст, помисли си тя с горчивина. Той току-що го бе признал. Тя се почувства унизена.

— Мимолетна страст… — прошепна отново.

— Не чувстваш ли същото и ти към мен? — обърна се той към нея. — Ще обходя района. Лека нощ, Джени.

По-малко би я заболяло, ако беше я ударил, но не му каза и дума. Остана да лежи със затворени очи. Сега вече знаеше. Той не чувстваше нищо към нея, освен сляпо желание, което беше толкова незначително, че не можеше да го накара да загуби самообладание.

Отвън Хънтър запали цигара. Димът щеше да успокои нервите му. Той погледна ръката, с която, държеше цигарата, и видя, че трепери. Джени имаше нужда от по-силен мъж. Той се учуди на факта, че беше успял да спре в критичния момент. Тялото му изгаряше и пулсираше от желание по нея. Тя също го желаеше. Можеше да се върне в палатката още сега и тя щеше да го посрещне с разтворени обятия.

 

 

Дженифър се насили да работи през следващите два дни, без да мисли за случилото се. Самият Хънтър успя да изследва периферията на района, посети отново всички места, където бяха лагерували досега, за да разбере дали някой е бил там след тях. Държеше се мило с Джени, без да засяга лични теми от какъвто и да било род. Само веднъж, когато тя го улови, че се е загледал в потока, където я бе видял да се къпе, някакво топло чувство пробяга по суровото му, скулесто лице. Тя се престори, че не е забелязала нищо, защото самата тя бе уязвима. Все още го желаеше. Повече от всякога. Затова се хвърли да сортира пробите от откритите жили и да маркира терените, където геотехниците трябваше да направят сеизмичните тестове.

Привърши работата си по-рано от определения срок и бе готова да се върне в Тулса към предишния си начин на живот. Беше цяло изпитание да избегне изкушението и да не се приближава до Хънтър, макар сърцето й да тръпнеше от болка при мисълта, че едва ли някога отново щяха да бъдат сами.

Хънтър бе впечатлен от мълчанието й. Беше благодарен за благоразумието, което бе проявила, защото неговото желание беше станало непоносимо. Не можеше да заспи, защото съзнаваше, че тя е в палатката, на една ръка разстояние от него. Непрестанно си спомняше за очите й, които го молеха; за уязвимостта й в онзи миг; за страстта, с която му бе предложила себе си; за устните й; за тръпнещото й тяло под неговото. Би искал да забрави всичко това. Имаше чувството, че споменът ще го преследва до самата му смърт. Тя бе странно сдържана. Не го погледна повече в очите, може би защото се чувстваше засрамена от поведението си, от страстния си изблик? Той се беше борил със собственото си желание и го беше победил. Но това бе пирова победа.

— Радваш ли се, че си отиваме у дома? — запита я, когато вече бяха в самолета.

Това бяха първите му думи от два дни насам, които не бяха свързани с работата.

— Да — каза тя, без да го погледне. — Радвам се…

— Аз също — въздъхна той. — Слава на Господа, че можем да се върнем към нормалния живот.

Нормалния живот, повтори тя наум, сякаш нейният живот можеше да бъде нормален отново! След като вече беше познала страстта му, ласките му, вкуса на устните му, щеше да го жадува до края на живота си. Но той изглежда беше напълно безразличен към онова, което се бе случило. За един мъж като него не бе проблем да овладее всяко положение. Вероятно преживявания от подобен род бяха част от работата му и любовният им сблъсък бе един от най-невинните. Тя никога нямаше да може да си прости, ако бяха стигнали до края и след това той я бе изоставил. Затвори очи и се опита да заспи. Скоро пристигаха в Тулса и вече нямаше да се налага да пътуват заедно.

 

 

След броени часове тя седеше в кабинета на Юджийн и му докладваше за извършеното. Скалните масиви, в които бе отрила молибденови жили, бяха изцяло върху щатска земя. Юджийн изруга грубо.

— Разменят този район — измърмори той, проследявайки картата — за земи във Върмонт. Проклятие! Е, добре, остава само още една възможност. Облечи се официално утре и ела рано сутринта. Ти, Синтия и аз заминаваме във Вашингтон, за да направим едно светкавично посещение на един сенатор. Необходимо ни е лоби. Съученик ми е и си пада по Оклахома. Не стой така! Тръгвай! Утре заминаваме.

— Да, господине.

Тя отиде в апартамента си и си приготви багажа. А толкова й се искаше да остане сама у дома за известно време и да се опита да забрави Хънтър.

Ала сутринта на летището я очакваше нова изненада. Когато се качи в самолета на корпорацията, където трябваше да я чакат Юджийн и съпругата му Синтия, тя съгледа Хънтър. Изглеждаше толкова разярен в мига, когато я видя, колкото и тя самата.