Даяна Палмър
Ловен инстинкт (6)

Шеста глава

Синтия забеляза неприязън в тъмните очи на Хънтър, когато Джени се приближи към тях усмихната.

— Изглеждаш прекрасно, Дженифър — каза Синтия и сложи ръка на рамото й. — Хайде да се настаним, докато те си говорят.

Хънтър погледна Джени. Изражението му бе каменно. Беше прекарал изминалите дни опитвайки се да я забрави, но съдбата му бе подготвила нова неприятна изненада. Искаше му се да избяга в пустинята и да се усамоти за известно време.

— Защо си в такова мрачно настроение? — измърмори Юджийн. — Какво има?

— Грешиш, в душата ми цари покой — рече Хънтър и се усмихна хладно.

Полетът им се стори безкраен. Докато четеше Хънтър хвърляше скрити погледи към Дженифър, която се правеше, че не го забелязва. Атмосферата беше толкова напрегната помежду им, че тя се чувстваше нервна. Поведението й в пустинята и неговото отношение към нея й действаше объркващо и я плашеше. Тя продължаваше да седи до Синтия и да слуша с половин ухо коментарите й за светското общество на Вашингтон, питайки се как ще издържи няколкото дни стоическото безразличие на Хънтър. Най-после слязоха на летището във Вашингтон и Джени отново се оказа до него, докато Синтия, Юджийн и пилотът уговаряха обратния полет.

— Не усложнявай нещата повече — каза Хънтър с дълбок, изпълнен с раздразнение глас. — Всичко, което се случи през онази нощ, беше грешка. Бях си загубил ума, ти също. Всичко е минало. Забрави го.

— Ще се помъча — промълви тя.

Той се намръщи през облака тютюнев дим, фиксирайки я. Неволно погледът му се плъзна към блузата й и очите му потъмняха. Тя се извърна. Въпреки твърдението му, че всичко е свършило, той не изглеждаше като човек, който е забравил и най-малката дреболия. Както и тя. Споменът за устните му я преследваше в самотните нощи.

И Хънтър имаше подобни проблеми. Господи, толкова бе красива! Болеше го само като я гледаше. Обърна се да й помогне за багажа и да го занесе до чакащата ги лимузина. Трябваше да престане да си спомня.

 

 

Хотелът, в който отседнаха, беше с четири звезди, много луксозен и с отлично обслужване. Юджийн беше резервирал два апартамента с по две стаи. Дженифър бе в този на Хънтър и това бе много неприятно. Шефът й забеляза смущението й и извърна поглед, за да не успее тя да види задоволството му.

— Бъди спокойна, Джени — каза й той. — Хънтър ще те охранява. Ти си най-важният човек в случая и аз не мога да оставя да те отвлекат под носа ми.

— Защо не взе друг за охрана? — възпротиви се тя.

— Но Хънтър е най-добрият. Недей да спориш. Надявам се, че си си взела вечерна рокля. Поканени сме на коктейл утре вечер.

— Взела съм си — неохотно отвърна тя.

Юджийн имаше делови срещи из различни райони на Вашингтон и излезе сам, оставяйки Дженифър да разгледа града със Синтия и Хънтър. Синтия беше очарована от всичко, което виждаше — от мемориала „Линкълн“ и басейна, в който той се оглеждаше, до паметника на Вашингтон и Белия Дом. Но Дженифър си оставаше замаяна от присъствието на Хънтър, макар да се мъчеше да изглежда спокойна. Носеше светлокафяви панталони, розова блуза и удобни за разходка сандали. И Синтия бе облечена по подобен начин. Хънтър ги придружи из града. Джени знаеше, че той мрази шума и уличното движение и би предпочел да прави нещо друго. Но той не се оплакваше. Показваше им забележителностите и ги качваше на такситата с върховно търпение. Въпреки това Джени забеляза колко облекчен изглеждаше, когато се върнаха в хотела.

Юджийн също се върна навреме, позвъни на Хънтър, за да се уточнят къде щяха да вечерят. Хънтър окачи слушалката, поглеждайки нервно Дженифър, която беше застанала на прага на спалнята си.

— Имаш един час, за да се приготвиш — каза й той. — Ще отидем на ресторант.

— Добре. Ще бъда готова.

— Какво ще облечеш? — погледна я той кротко.

— Защо?

— Надявам се, че няма да е нещо червено — той присви очи и се усмихна подигравателно.

— Престани!

Той не каза и дума повече, нито я погледна. Просто влезе в собствената си стая и затвори вратата.

С изключение на един неочакван инцидент, вечерята премина без усложнения. Но ако се бе надявала на повече внимание от страна на Хънтър, бе обречена на разочарование. Той вечеря и се извини, че ще ги напусне. Не го видя през нощта и през по-голямата част от следващия ден. Тя и Синтия ходиха на кино, докато Юджийн проведе последния си разговор с някаква важна клечка в Капитолия. След това Джени се приготви за коктейла. Чувстваше се като момиче, което отива на първата си среща, когато се облече в атлазената си вечерна рокля. Тя никога не бе ходила на толкова официално събиране, въпреки че веднъж почти й се случи, когато Хънтър и тя изпълняваха мисия в чужбина. Вдигна русите си коси над ушите и обу атлазени обувки като роклята си. А самата рокля бе изключително изискана и й стоеше чудесно.

Внезапно силно почукване на вратата я накара да подскочи.

— Да! — извика тя.

— Време е да тръгваме — подкани я спокойно Хънтър.

Тя грабна чантичката си и едва не я изтърва на пода, когато се втурна към хола. Хънтър беше облечен в тъмно вечерно сако, което много му отиваше, бяла копринена риза и морава вратовръзка, специално подбрана, за да подчертава тена му. Бе толкова елегантен и красив, че тя не можеше да откъсне очи от него. Тъмният му поглед обгърна тялото й, пристегнато в бялата атлазена рокля, очите му се присвиха и припламнаха едва доловимо, когато преминаха по устните и се спряха на тъмносините й очи.

— Ще се справя ли? — запита тя колебливо.

— Ще се справиш — отвърна дрезгаво той.

— Не трябва да се гневиш — тя отклони поглед.

— Гневен съм и не желая да се преструвам като теб. Не бих приел някои неща и след милион години — той тръгна към вратата, докато тя все още недоумяваше какво искаше да каже той. — Хайде — подкани я той, без да я поглежда. — Юджийн и Синтия ни очакват.

Когато се присъединиха към другата двойка, Хънтър изглеждаше спокоен.

— Мога ли да попитам защо отиваме на коктейл в чуждестранна легация? За да говорим за терени в Западна Америка? — запита Джени.

— Добре де — засмя се Юджийн. — Двамата сенатори, с които искам да се видя, също са поканени. Ти и Хънтър се забавлявайте, ако ми потрябвате, ще ви потърся. Може би ще успея да уредя всичко сам.

— В такъв случай защо сме тук? — настоя Джени.

— Защото искам да съм сигурен, че някой няма да ви отвлече, докато аз уговарям условията — каза Юджийн.

— Можеш ли да танцуваш, Джени?

— Да, мога — изпъна се горделиво Джени. — Учила съм танци три години.

— В такъв случай, действай! — Сините очи на Юджийн се присвиха присмехулно и стрелнаха Хънтър. — Можеш да научиш и него.

Хънтър повдигна едната си вежда и изгледа малко ядосано.

— Хората от моето племе могат да ви научат да се движите под ритъма на всякаква музика — едва доловима усмивка се появи на лицето му и тъмните му очи припламнаха. — Ние имаме танци за войната, за мира, за дъжда, дори за плодородието — добави той и стисна зъби, за да не погледне към Джени.

— А валсове? — настоя Юджийн.

— Балните танци не са моя специалност, поне не ги практикувахме в ЦРУ — произнесе безизразно Хънтър.

— Дженифър може би иска да те научи — настоя отново Юджийн.

Но преди апахът да отговори, Дженифър бе отвлечена на дансинга от един от домакините — висок плешив мъж в униформа. Преди още да бе проумяла този факт, тя вече танцуваше и дори не можа да погледне към ордьоврите, подредени на дълга маса край стената.

Танцовият маратон продължи около час. Накрая тя не издържа и се измъкна към тоалетните на горния етаж. В мига, в който се върна, съгледа Хънтър да разговаря с една особа, която го бе окупирала. Изглеждаше раздразнен и почти разгневен. На Джени й стана мъчно за него, въпреки че един Господ знаеше защо.

Отправи се към тях колебливо и той вдигна глава в същия миг. Очите му проблеснаха. Дори й се усмихна. Това означаваше, че отчаяно се нуждае от помощ. Никога досега не беше й се усмихвал така. Е, можеше да го спаси, дори й бе забавно. Приближи се до него и с очарователно движение приглади косите си на тила.

— Ето ме, скъпи — изрече тя с подчертано южняшки провлачен акцент. — Мислеше, че съм се загубила ли? — Тя увисна на ръката му и усети как той се вцепени. Усети да я завладява палаво чувство. Тя се усмихна леко на по-възрастната дама, която я наблюдаваше с присвити очи. — Здравейте, не мисля, че сме се срещали. Аз съм Дженифър Марист. Двамата с Хънтър работим в една петролна компания в Оклахома. Толкова рядко имаме удоволствието да се забавляваме на такова възхитително място, нали, скъпи? — запърха с клепачи към него тя.

— Да, рядко — съгласи се той, но очите му обещаваха отмъщение. Съвсем беше загубил настроение, наблюдавайки я как минава от един чифт мъжки ръце в друг. След това го беше нападнала тази хайлайфна акула. Беше отчаян и принуден да помоли Джени за помощ, но не беше очаквал такъв вид спасение. За щастие, лицето му остана хладно.

— Аз току-що казвах на господин Хънтър, че бих се радвала, ако ме придружи на една късна вечеря — каза по-възрастната дама, безсрамно пренебрегвайки очевидните претенции на Джени за собственост. Тя се усмихна на Хънтър и диамантите по ушите и тънката й шия потрепнаха. — Искам да науча всичко за твоето племе, никога досега не съм срещала истински индианец.

Хънтър стисна челюсти, а Дженифър се усмихна.

— Разбирам. Нали е очарователен? Знаете ли, че той втрива в кожата на цялото си тяло меча мас всяка нощ преди лягане? Това е един ритуал. И отглежда гърмящи змии — додаде тайнствено тя. — За да ги използва в ритуала за плодородие по пълнолуние. Вие наистина трябва да го накарате да ви покаже танца на ухажването. Той се изпълнява с еленови глави и торби, пълни с говежди фъшкии.

— Извинете ме… — дамата изглеждаше леко шокирана. Огледа се, като че ли търсеше някой да я спаси. — Виждам един човек, с когото трябва да поговоря — И изчезна, без да каже нищо повече.

Дженифър едва сподави кикота си.

— О, Господи, съжалявам! Тя говореше по такъв начин, че…

Хънтър също се засмя, въпреки че лекото движение на устните му и блясъкът в очите му едва ли можеха да се нарекат усмивка.

— Меча мас… — измърмори той. — Това не важи за апахите. Откъде ти хрумна такава идиотска мисъл? И ритуалът за плодородие се изпълнява от младо момиче с торбичка цветен прашец, а не с торба говежди фъшкии.

— Искаш ли да я извикаме обратно, за да й кажеш това?

Той поклати глава. Тъмните му очи се плъзнаха по прилепналата към тялото й рокля и в тях просветна неодобрение.

— Ако трябва да понасям някоя жена до края на вечерта, предпочитам да си ти.

— Май не трябваше да те спасявам.

— Не трябваше, но ако се случи отново, ще изляза на балкона и ще бъда благодарен, ако някой руски хеликоптер ме отвлече. Мразя тези изискани забави, които са прикритие на задкулисни игри.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Защо? — присви очи той. — Ти си царицата на вечерта. Изтанцува всички проклети танци.

— Само защото ти ме изостави — отвърна тя и сините й очи просветнаха. — Мислех, че тази вечер ще бъдем заедно, но на теб това май ти се стори прекалено? Но няма как, моли се Господ да ти помогне да оцелееш в моята компания!

— Казах, че отивам навън — каза той с подчертано нетърпение. — Ако искаш да дойдеш с мен, добре. Не ми харесва това, че съм единственият индианец тук. Къде бяха всички тези проклети бели жени преди сто години? Ще ти кажа: те се спотайваха зад завесите със заредени пушки! Но сега не могат да очакват да ги метна на коня и да ги отвлека…

— По-тихо, за Бога! — тъмните му очи просветнаха. — Освен това… нямаш кон.

— Имам няколко у дома, обичам конете.

— И аз, но не съм яздила много. Нямах много време за такива неща.

— Хората намират време за нещата, които наистина искат да правят — сведе поглед към нея той.

— Има къде да се язди около Тулса, но мисля, че не е редно човек да си купи кон, ако не знае как да язди.

— Добре, добре. — Хънтър отстъпи, за да я пропусне да излезе пред него на балкона, промъквайки се покрай носещите се във вихъра на танца пъстри двойки. Балконът беше тъмен и пуст, с огромни саксии с цветя и дръвчета. Облегнаха се на перилата и се загледаха в ярките светлини на града.