Даяна Палмър
Ловен инстинкт (4)

Четвърта глава

Когато чу шума на душа, Джени остави компютъра и седна на креслото, където беше седял Хънтър, докато гледаше телевизия. Креслото все още бе запазило топлината му. Тя помилва облегалките, където неговите ръце бяха лежали и въздъхна. Почувства се като глупачка. Трябваше да спре всичко това. Стана и се зае с компютърните си карти, опитвайки се да набележи най-добрите места за оглед, които можеха да разкрият минералните структури на района. Беше успяла да се включи в компютърната система „Ландсат“ от по-рано за един друг проект, с намерение да изследва сателитните карти на този район в Южна Аризона. Теренът, който щеше да изследва, се намираше между резервата на апахите и държавната земя. Една тясна ивица пустиня и една планинска верига обхващаше този проучвателен район, въпреки че те щяха да лагеруват на различни места, за да заблудят предполагаемите си преследвачи.

Беше се концентрирала, когато Хънтър излезе от банята, обут в чисти джинси, но отново без риза. Трябваше да прехапе устни, за да не гледа към него.

— Локализира ли района — запита той, полагайки голямата си ръка на масата края нея и отпускайки другата върху гърба на стола й. Наведе се, за да види по-добре с какво се занимава тя. Страната му докосна нейната и той потръпна от допира. Желаеше я. Искаше да притисне устни в нейните и да я накара да признае нуждата си от него.

Тя почувства същото напрежение.

— Стресна ме! — прошепна Дженифър, останала почти без дъх.

Скулестото му топло лице докосна нейното. Тя вдигна поглед и видя гъстите къси мигли на тъмните му очи и чертите му на фона на равномерния загар на кожата.

— Хънтър… — отрони се нежен шепот от устните й. Очите му потънаха дълбоко в нейните. Тя усети дъха му и вдиша чистия мирис на тялото му, почувства трепета в големите му ръце, в гърдите му. Близостта му я опияни в мига, в който видя блясъка в тези черни очи… След това видя как тъмните мигли се сведоха, погледът му се стрелна яростно към разтворените й устни.

Чукане по вратата ги сепна и двамата. Хънтър я изгледа, проклинайки се за слабостта, която бе проявил. Беше го омагьосала, проклетницата! Той щеше да бъде само едно мимолетно преживяване за нея.

— Да? — изправи се той и тръгна към вратата, за да отвори.

— Господин Камп! — отекна женски глас. — Аз съм Тереза Уитли — Джени забеляза висока брюнетка на вратата. Жената се усмихна на Хънтър. — Искахте информация за местата, които ще посетите…

— Влезте — покани я той, държейки вратата отворена. Усмихна се на жената и на Дженифър й се прииска да изкрещи.

— Госпожице Марист — усмихна се Тереза топло, протягайки ръка към Джени. — Радвам се да се срещна с вас. Аз съм от корпорацията. От отдела на господин Хънтър всъщност. Така че ще ви наричам госпожа Камп извън тази стая.

— Добра идея — отговори разсеяно Джени. Тя все още трепереше.

— Нося ви още малко информация за района, всичко е тук на дискетата. Страхувам се, че не разбирам много от компютри — въздъхна тя и тъмнокафявите й очи потърсиха погледа на Хънтър.

О, мога да се обзаложа, че разбираш, помисли си Джени. Но не го каза. Измърмори нещо за необходимостта да провери някакви данни и се върна при компютъра си.

— Ако искате, можем да отидем до офиса и там ще ви дам резултатите от проверката на охраната — обърна се Тереза към Хънтър. — След това можем да вечеряме някъде…

Джени стисна зъби. Знаеше вече какво беше имал предвид Хънтър, когато беше казал, че има предвид нещо друго.

— Добре — каза кратко Хънтър. — Позволи ми да си облека ризата.

Най-после, простена Джени. Той не би го направил преди минути, но явно не искаше да смущава госпожицата от отдела си с демонстрация на мощни мускули. Хънтър погледна към Джени и забеляза пренебрежителното й отношение към Тереза и към самия него. Той се взря в нея в мига, в който измъкна бледосинята си риза от чекмеджето и я облече. Прекара гребена през косата си. Тереза въздъхна с досада.

— Не си ли виждала досега Тереза, Джени? — запита прекалено мило той.

— Не — отвърна тя и се насили да се усмихне.

— Тя е Папагоу — каза той с горчиво задоволство, съзнавайки, че Джени ще долови скритото значение на думите му.

Тази жена имаше индианска кръв.

— Ние променихме името си от „хората от Зуни“ на „хората от пустинята Папагоу“.

— Съжалявам — каза той с усмивка.

Джени мразеше тази негова проклета усмивка. Никога досега не беше виждала тази негова сътрудничка, но тя определено представляваше заплаха за нея. Разбира се, че ще му е приятно, след като Тереза не е руса бяла жена, помисли си мрачно тя. Е, нямаше нужда да му казва, че би приела да свири втора цигулка, докато той ухажва своята тайна агентка.

— Нямам нищо против да останеш тук — каза той, когато Джени му каза, че я боли главата.

— Ще си поръчам нещо от румсървиса.

— Тръгваме — рече Хънтър и облече светлокафявото си сако. — Дръж вратата заключена. Ако извикаш някой от румсървиса, провери дали наистина е служителят, преди да го пуснеш вътре.

— Да, да — унило каза тя.

Той пропусна Тереза покрай себе си и затвори вратата. Погледна отново Джени и напрежението в погледа му я накара да повдигне глава. Очите му се задържаха на нейните един дълъг миг, преди да се спрат на устните й.

— Не ме чакай — каза той с мрачно изражение.

— Слушам — отдаде подигравателно чест тя.

Той поклати глава и излезе.

Джени вдигна една от обувките си и я запрати яростно към затворената врата миг, преди той да я отвори отново. Изражението му бе насмешливо.

— Забравих ключовете от колата — каза той, наблюдавайки я с присвити очи. На връщане от гардеробната се наведе и вдигна обувката, повдигайки вежди. — Упражняваш се по мишена? Ще се върна преди полунощ. Пази се.

— Бъди спокоен, пази госпожица Уитли — каза тя и едва не прехапа езика си.

— Мила моя — вдигна глава той, — повечето мъже биха откликнали на една явна покана. Дори и аз — добави той, разгневен от уязвимостта си.

— Аз бих се замислила — лицето й почервеня.

— А би ли ме поканила?! — той отново спря поглед на устните й. — О, би го направила. Но едва ли ще ти дам шанс. Ти не си мой тип, момиче от корица на списание… — добави той с подигравателна усмивка. — Харесвам по-неопитни жени, по-невинни…

Той излезе, без да се обърне и пропусна да забележи яростния гняв, изкривил лицето й. Тя не би го поканила! Джени простена. Желаеше го и й пролича, но той си бе помислил, че това е така, защото има голям опит и е свикнала на активен сексуален живот. Колко смешно!

Върна се при компютъра си. Във всеки случай той просто я бе предупредил да стои настрана и може би това беше добре. Хънтър предпочиташе госпожица Уитли. Тя беше от неговия свят, а Джени бе просто едно отклонение, на което не трябваше да гледа сериозно.

 

 

Беше само десет часа, когато си облече нощницата, решавайки да даде възможност на Хънтър да си мисли каквото си иска и загаси осветлението. Нямаше намерение да заспива, беше изпълнена с прекалено много впечатления от дългия ден и от още по-дългата вечер, но умората надделя и тя заспа.

Хънтър се прибра малко след полунощ, отвратен от явните намеци на госпожица Уитли, и намери Джени в леглото по нощница. Видът й можеше да възбуди и статуя.

Завивките бяха се смъкнали и нощницата се бе увила около бедрата й. Тя лежеше по гръб, прикрила с една ръка глава, а деколтето разголваше изящните розови извивки на гърдите й. Никога не бе я виждал в толкова предизвикателно облекло, с изключение на онази нощ, когато му бе обрала точките с червената си къса рокля, която разкриваше на мъжете наоколо всичко, което биха пожелали да видят.

Тя беше не по-малко хубава в тази памучна, бяла, фино избродирана нощница. С дългите й руси коси, разпилени около съвършения овал на лицето й, с разтворените й в съня устни и напълно отпуснато тяло, тя представляваше една картина, която, по дяволите, го омагьоса.

Накрая успя да откъсне очи от нея и си събу джинсите. Понечи да се съблече гол, но си спомни за пижамата и устните му се разтегнаха в усмивка. Отметна завивките и постави един от охранителните си апарати за всеки случай в леглото. От това, което Тереза му бе разказала, ставаше ясно, че агентите бяха заблудени и сега пътуваха към Калифорния. Но това не означаваше, че трябва да бъдат непредпазливи.

Ще се наложи да бъда нащрек, напомни си той поглеждайки към Джени за последен път, преди да загаси светлината.

 

 

На следващата сутрин Хънтър се събуди, облече се и донесе закуската, очаквайки мириса на кафето и храната да пробудят Джени. Тя се надигна, забравяйки, че не е облечена. Видя, че Хънтър се намръщи и извърна очи. Бързо притегли нощницата си, ядосана, че му беше осигурила безплатно шоу и бързо грабна дрехите си, за да се облече в банята.

Прибра косите си и си сложи малко грим, за разнообразие облече прилепнала блуза, която подчертаваше изящната форма на гърдите й и тънкия й кръст. Блузата беше червена и отиваше на белите й джинси. Погледна се в огледалото, надявайки се Хънтър да получи припадък от вида й. Е, госпожице Уитли?! Тази сутрин не издържате на конкуренцията!

Когато се върна в стаята, Хънтър ядеше бекона си с яйца:

— Кафето е в каната, налей си — каза намръщено той.

— Благодаря — тя взе чинията си от ръцете му, съзнавайки красотата си и ефекта, който бе произвела върху него. Той отклони поглед настрани, сякаш не можеше да я понася.

— Не отиваме на парти — каза сухо.

— Джинсите и маратонките не са точно облекло за парти — вдигна вежди тя.

— Аз не съм евнух — погледна я осъдително той и в очите му прочете заплаха. — Партито ще се състои в пустинята, където единствените поканени сме ние с теб. Не усложнявай нещата, вчера изглеждаше по-добре…

— Така ли, в сравнение с какво — запита тя хладно. — Или… с кого…

— Тереза е само оперативен работник — въздъхна той тежко и се облегна на стола си. — Когато не се мъчи да привлече нечие внимание, е много добра в работата си. Не съм й любовник, нито вероятно ще стана. Нито пък твой — добави той и я изгледа студено.

— Не съм те молила да ми ставаш любовник — налагаше се да стисне зъби. — Не се мъча да те предизвиквам. Писна ми от плетените блузи. В пустинята е горещо, а тази блузка държи хлад. Така е и с белите панталони, те не привличат слънцето.

Джени грабна бялата си риза, която бе носила предишния ден и я облече над блузката. Хънтър довърши бекона си и допи кафето си. Погледът му остана замислен.

— О, стига си се цупила! — присмя й се той. Желаеше я и не можеше да я има. Тази мисъл го разгневяваше. — Трябва да знаеш, че не бива да се нахвърляш на мъжете… — в тъмните му очи проблесна огън.

— Не се цупя — остави чашата си с кафе тя. — Нямам и нужда да се нахвърлям на мъжете. Особено на теб!

Той се изправи и се надвеси над нея. В очите му припламна ярост. Стана още по-лошо, когато тя се опита да отстъпи и страните й пламнаха в огън.

— По дяволите! — изръмжа той. Хвана я за кръста и я притегли силно към себе си, почти докосвайки устните й. Не го правеше от любов. Беше разярен…

— Хънтър, не… — блъсна го тя в гърдите.

Устните му отново се приближиха към нейните, тъмните му очи се впиха в очите й, дъхът му парна лицето й. Целуна я бързо.

— Предизвиква ме, докато си го получи — процеди грубо той. — Е, според книжките апахите не целуват жените си по устните. Но аз не съм новак за расата ви и за секса ви. Така че позволи ми да удовлетворя любопитството ти — позволи й да се отдръпне малко. — Ако знаеш толкова много за мъжете, колкото си мисля, че знаеш — додаде тихо той — трябва да усещаш какво чувствам аз — той се усмихна, но усмивката му беше подигравателна и хладна. — Камбаните не звънят. Роговете не тръбят. Земята спира да се върти… Ти имаш хубави устни, но аз не бих се самоубил заради тях. Така че сега, след като преодоляхме това препятствие, можем ли да започваме работа?

— Разбира се — тя преглътна гордостта и болката си. — Ще си взема нещата.

Когато се свечери, направиха първия си лагер на един малък хълм, под едно дърво. Нямаше хамак, а само една палатка с два спални чувала. Чувалите бяха поставени толкова близо един до друг, че Джени можеше да докосне от своя неговия. Апаратурата беше включена, за да засече всяко движение на мили разстояние от тях. Компютърът работеше. Не разговаряха. Дженифър не беше казала и дума, откакто бяха напуснали мотела и ако зависеше от нея, не би проговорила изобщо. Не мислеше за него, мислеше за себе си. Не можеше да обича толкова груб човек.

Тъй съзнаваше враждебността й, но я предпочиташе пред онези томителни погледи, които му отправяше преди часове. Беше преднамерено студен с нея, когато я целуна. Направи го, за да й покаже, че не чувства нищо. Беше я убедил, че не изпитва удоволствие.

Дженифър се бе отдръпнала от него и се бе вглъбила в работата си. Беше толкова различна от представите му. А едва ли някога щяха да бъдат отново сами при изпълнение на мисия, винаги щеше да има хора около тях. Той бе открил една Дженифър, която не бе подозирал, че съществува. Една скромна, неуверена жена, с остър аналитичен ум, която не отдаваше голямо значение на собствената си красота. Или по-точно подценяваше я, докато не се появи Тереза и не се опита да я засенчи. Джени се бе опитала да привлече вниманието му. Той трябваше да бъде поласкан, но мисълта, че е обект на женско съперничество, го разгневи.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — запита я той, когато тишината натегна заплашително.

— Имам шоколад, благодаря — отговори тя и отмести компютъра, вниманието й бе насочено някъде другаде.

— Ще донеса от провизиите. Можеш да хапнеш нещо, което обичаш, включително и пържола.

— Не искам нищо.

— Гладувай тогава — обърна й гръб той и се зае да си приготви пържола в походния грил. — Гордостта не се преглъща лесно.

— Знае ли човек — прошепна тя.

— Трябва ли да имаш всеки мъж, когото срещнеш — запита я Хънтър. — Егото ти ли изисква това?

— Моля те, престани! — тя притвори очи. Болката беше непоносима. — Съжалявам, няма да се повтори…

Той почувства странно състрадание към нея в този миг. Като че ли усещаше борбата вътре в нея. Беше наранена емоционално.

— Какво няма да се повтори — приклекна до нея и тъмните му очи просветнаха загадъчно.

— Аз няма да… Как го каза ти… Да се опитвам да привличам вниманието ти — бе забила поглед в земята. — Не зная защо се опитах.

Той проследи сенките им в мрака. Здрачът падаше. Щурците пееха в тревата. Чу се вой на койот. Вятърът развя косите й към лицето му и той усети тяхната мекота по скулите си.

— На колко години си? — запита я внезапно.

— На двайсет и седем — отговори тя сухо.

Не искаше да говорят за възраст.

Той се намръщи. Защо, по дяволите, трябваше да оставя една толкова хубава жена самотна?

— Имаш ли сериозен приятел?

— Защо не провериш в картотеката си? — тя отметна коси назад и го изгледа гневно, отмествайки компютъра. — Не, нямам. На два пъти почти бях готова да се омъжа, но след като моите избраници разбираха, че имам ум и държа да го използвам, се оттегляха. Не ми се искаше да се превърна в декор на едно жилище и да загубя кариерата си. Свикнала съм да живея сама. Предпочитам да е така.

— С изключение на нощите, когато си гладна за мъжки ласки — добави той дръзко.

— Предполагам, че си в състояние да ме разбереш — отвърна тя на дързостта му. — Дълго бях самотна и затова… Дори ти започна да ми изглеждаш добър!

Той не отговори. Знаеше, че си го беше заслужи Не биваше да й се подиграва, особено за нещо, което не зависеше от нея. Тя стана и се отдалечи от него. Беше напрегната и някак обезсилена от настойчивия му взор.

— Ела да хапнеш.

Тя енергично поклати глава:

— Сериозно, не съм гладна — смехът й бе изпълнен с горчивина. — Нямам апетит откакто Юджийн ни принуди да поемем тази нелепа задача. Единственото, което искам е да приключим по-бързо, за да мога да се махна далеч от теб.

Тъмният му поглед се впи в нея.

— Наистина ли, Дженифър? — попита меко той. В дълбокия му глас се прокрадна частица нежност, която проникна до дъното на душата й и тя побърза да се отдалечи от него. Не беше честно, че може да и причини всичко това.

— По-добре да си събера нещата.

Той я изпрати с поглед. Очевидно тя бе в състояние да извади на показ най-лошите му черти.

— Няма нужда да бягаш — изсмя се намръщено в сгъстяващия се мрак. — Няма да те докосна повече. Не разбра ли, че не те желая?

— Да — думата едва не я задави и младата жена се обърна към палатката. — Да виждам.

Нещо в гласа й го обезпокои. Изглежда я бе наранил като каза, че не я желае. Мъжът пое дълбоко дъх и се зачуди какво да направи. Бе решил, че е добра идея да я успокои относно намеренията си, но явно бе докоснал чувствата й с онази студена, гневна целувка. А не бе възнамерявал да я целува така. Изобщо.

Той изпече пържолата си и се нахрани, изпитвайки смътно съжаление, че не я споделя с нея. След това изгаси огъня, провери обурудването за наблюдение и влезе в палатката.

Тя вече беше в спалния си чувал и беше закопчала ципа му плътно до брадичката. Очите й бяха затворени, но не спеше. Той чуваше неравномерното й дишане. Ярки отблясъци заиграха по лицето й, когато той запали фенера си, за да оправи своя чувал.

Легна и впери очи във върха на палатката. В главата му бушуваха мисли и съжаления.

Джени тихо заплака. Чу я. Но не смееше да отиде при нея и да й предложи утеха. Би било непростима грешка. А можеше да й я предложи. Това че не я желае, беше лъжа. Винаги я бе желал. Но тя би поискала нещо повече от секс, помисли си Хънтър. А сексът бе всичко, което той можеше да й предложи.

Тя преглътна сълзите си, опитвайки се да не подсмърча шумно. Никога не бе плакала толкова, тази нощ постави рекорд. Защо я бе наранил така? Тя отметна влажните си коси от очите и се загледа в платнището на палатката. Спомни си как лагеруваше някога с родителите си и с братовчедка си Данета, когато двете с нея бяха още момичета. Колко сладък и прост беше животът тогава. Нямаше пареща тревога, летните дни бяха изпълнени със спокойствие и надежди.

Чу се вой на койот и тя се вцепени. Койот ли беше или вълк?

— Койот е — каза Хънтър. — Ние ги наричаме „пеещите кучета“. Те присъстват в много наши легенди, в историята ни. Ние не ги считаме за толкова глупави животни, колкото вие, белите…

— След като мразиш толкова белите хора, защо работиш с тях? — запита го тя гневно. Гласът й се задави в сълзи.

— Светът принадлежи на белите.

— Не ме обвинявай. Никой от моите предци не е одобрявал сегрегацията.

— Мисури южен щат ли беше?

— Не произхождам от Мисури. Родителите ми се преселиха там, когато бях на седем години. Родена съм в Алабама.

— Нямаш акцент.

— Нито пък ти.

— Трябва ли да имам? — той се усмихна.

— Не бих засягала тази тема, господин Хънтър.

— Да, не би трябвало в този час на нощта — прошепна той меко.

— По-добре да не си говорим, всяка реплика се изражда в кавга — каза тя уморено. — Можем да довършим мисията, разбирайки се с жестове…

— Знаеш ли такива? — запита я сухо той, скръствайки ръце на гърдите си.

— Няколко — призна тя с неохота. — Веднъж Юджийн ме изпрати в Монтана и трябваше да разговарям с двама сиукси в Дакота. Те не знаеха английски, а аз сиукски, така че се научих малко да говоря с ръце. Беше много полезно за мен.

Тя беше пълна с изненади. Хънтър се обърна и я погледна в полумрака.

— Мога да те науча да говориш на езика на апахите.

— Не искам да ме учиш на каквото и да било, Хънтър — изрече дрезгаво тя.

— Лошо… — каза той, опитвайки се да преглътне обидата. В края на краищата той беше я докарал до това състояние. — Има да се учиш на още много неща. За една жена с опит не е простено да не знае да се целува, например.

Тя не можа да повярва на ушите си. Надигна се от спалния чувал и го изгледа.

— И това го казва човек, който вече призна, че апахите не го правят?!

— Така е било през деветнайсети век — бавно произнесе той. Надигна се на лакът и се загледа в нея. Кръвта му заигра. Беше толкова хубава с дългите си разпуснати коси, разпилени по раменете. — Как мога да живея в двайсети век и да не зная нещо толкова елементарно като целуването?

— Каза го само за да ме унизиш.

— Не можеш да знаеш дали е така — каза той.

Спомни си нейния срамежлив отговор и това го накара да се почувства неудобно. Очевидно мъжете в нейния живот са се интересували повече от собственото си удоволствие, отколкото от нейното, защото никой от тях не беше я научил на любовни игри. На него му се искаше да го направи.

— Спи — отсече той и сам затвори очи, загубил търпение и желание. Тя беше проумяла същността му — горещ и хладен, дружелюбен в един миг и враждебен в следващия… Не знаеше как да постъпва с него. Той като че ли се противопоставяше на всичко у нея. Дори на начина, по който се целуваше, помисли си тя с горчивина. Е, в такъв случай адът ще се продъни, преди да го целуне отново. Тя му обърна гръб. Може би на сутринта нещата щяха да изглеждат по-добре.