Димитър Точев
Чифт дървени кънки (9)

Два дни по-късно

— Ще пазиш флагчето! — каза Марин шепнешком в ухото на Мильо, когато вихърци, безкрайно щастливи от почти неочакваната победа, заслизаха надолу към града.

Мильо го погледна въпросително:

— Та това е флаг с пречупен кръст! Подарък от немците! Шегуваш ли се, бате Марине?

— Точно защото е с пречупен кръст и е подарък от немците. Затова ще го пазиш.

Мильо не можеше да разбере бате си Марин. Мрази немците — това знаеше добре. Ненавиждаше този пречупен хитлеристки кръст. Защо тогава така държеше на него?

— Бате Марине! Може би все пак ще ми обясниш?

— Какво има тук за обясняване? Пази флагчето, ти казвам. Може и да потрябва!

Намигна му съзаклятнически и с това разговорът приключи.

„Може и да потрябва!“ — мислеше си Мильо.

Така се случи, че рибарският син въпреки малкото си години се сприятели истински с пристанищния работник. Може би всичко дойде от общата работа на пристанището. Сигурно.

Марин наистина обикна това слабичко, но силно и волево момче. Обикна го най-напред заради решителността му. Малко ли е това, да отмениш баща си в трудна минута? Да се промъкваш незабелязано всяка нощ през кухненското прозорче, да се бориш със зимната виелица, вместо да спиш на топло… Да работиш сред нощ, когато клепачите тежат за сън, и пак така тайно да се връщаш в къщи, без никой да те усети?

Всяка нощ по няколко пъти Марин се отбиваше в пристанищния склад. Не че имаше работа — той редеше стоката в трюмовете на шлеповете. Просто така, да види своя приятел, да му даде кураж, да го разсъни…

Веднъж се яви тъкмо навреме. Надзирателят — зло, сухо човече, се беше заял с Мильо:

— Надписал си три чувала, гадино малка. — Искаш да пълниш гушката на хамалите.

— Не съм, господин надзирател. Всичко е точно!

— Лъжеш!

Замахна с ръка, но тя така остана във въздуха, хваната като с клещи в едрите пръсти на Марин.

— Къде се намираш? На кого вдигаш ръка?

Отсеченият басов глас на хамалина направи ръката на надзирателя гумена. Тя се отпусна, а собственикът й изви глава да види дръзкия защитник и изкриви лице от злоба:

— Ти ли си? Така си и знаех! Бунтар! Ще видиш ти с кого си имаш работа. Още утре ще докладвам…

— Само да посмееш! Виждаш ли?

Марин показа юмрука си и оня побърза да изчезне.

Обичаше Марин не само Мильо, а и всички момчета от „Вихър“. Всекиго — по своему. Дебелия Сашко — за добротата. Ицо — за искрената му омраза към хлапетата на богаташите. Митето — за честността му. Пацата — за усилията му да преодолее недъга си. И всички заедно, защото бяха момчета от народа, беднотийка, както обичаше да казва. Бъдеще! Да. Точно така. Бъдеще! Вярваше Марин, че ще дойде време такива момчета да управляват държавата. По съвест, по правда да я управляват! За него Мильо, който не се уплаши дори от нощния труд, беше най-точното олицетворение на бъдещия гражданин, на истинския утрешен човек. Затова го обичаше повече от всички. И му вярваше като на възрастен.

 

 

Впрочем тайната на двамата не трая дълго.

На тридесетия ден от работата му на пристанището го повика господин старшията:

— Е, моето момче? Издържа изпита! Баща ти може да се гордее с тебе.

— Какво се е случило, господин старши — попита плахо момчето, без да се досеща за какво става дума.

Господин старшията се усмихна ласкаво, колкото може да бъде ласкав един старши:

— Виж ти! Какво се е случило! Ами, нищо. Трябва да получиш първата си заплата.

— Заплата ли? — попита Мильо, сякаш тя не влизаше в сметката.

— Заплата, я! Е, не е много. Но не е и малко за момче като тебе. Вземи!

Подаде му плик, в който Мильо даже забрави да погледне от смущение.

— Благодаря! Много благодаря, господин старши!

— Че виж какво има в плика, де! Смешен човек! Благодари, пак не гледа какво има вътре. Може и салфетки да съм сложил.

Засмя се с пълен глас, от което Мильо още повече се смути, но все пак бръкна в плика и извади няколкото сгънати банкноти.

— Добре ли е? — попита старшията.

— Добре е! Толкова пари… не ми се е случвало да виждам.

— А тези сам си ги спечелил. Хайде, харчи ги със здраве.

Мильо изхвърча от канцеларията и побърза да се похвали на Марин. Той преброи банкнотите, изръмжа нещо, като „минали са те“, но приятелски потупа своя малък приятел по рамото и ласкаво рече:

— Ще черпиш! Не е дребна работа. Това е първата ти заплата в живота. Помни я.

Когато се върна в къщи, Мильо пъхна плика под възглавницата. Но парите сякаш го убиваха. Въртеше се, мъчеше се да заспи… Сънят не идваше. Не идваше, защото го човъркаше една мисъл: „Добре! Спечели пари. А какво ще каже на баща си, като му ги даде? Че ги е откраднал? Глупости! Че ги е взел на заем? А кой му е дал право да взема на заем пари, които после няма откъде да върне?“

Не искаше да признава, че сам ги е спечелил. Баща му ще се разсърди. Как така ще скита нощем без позволение? И да не е болен баща му, че синът му трябва да го храни?

Сънят дойде почти на разсъмване, без да вземе Мильо каквото и да било решение.

Събуди го майка му за закуска. Седнаха около масата.

— Още малко юфчица остана. Няма да изкара зимата.

Насипа в чиниите. Заядоха мълчешката. Някъде към края на закуската Мильо изведнъж скочи, бръкна под възглавницата и постави плика със сгънатите в него банкноти на масата.

— Какво е това? — попитаха в един глас и баща му, и майка му.

— Пари!

— Какви пари? Откъде пари? — сепна се рибарят. Да не си ги…

— Сам ги спечелих! — тихо каза Мильо, сякаш признаваше някаква вина.

Баща му го погледна с удивен поглед, бръкна в плика, извади банкнотите… Майката прехапа устни:

— Откъде толкова пари? Слушай, мама! Да не би наистина? Да не си ги взел от някого? За срамотите ще станем!

Нямаше повече какво да крие Мильо. Разказа всичко от игла до конец. Когато свърши, вдигна глава и срещна разплаканите майчини очи. Бай Петър гледаше в празната чиния. Мълча минута, две, изправи се, приближи до Мильо и някак си несръчно го прегърна с едрите си рибарски ръце:

— Благодаря, синко… Благодаря!

Мильо не очакваше такова развитие на събитията. Защо се страхуваше — сам не знаеше. А сега прегръдката на баща му насълзи неговите очи. Стисна го за гърлото… Ето че стана хубаво! — мислеше. — Ето че са ми благодарни!

Но втора заплата Мильо повече не донесе. Като за проклетия зимата стана изведнъж сурова. Градусите паднаха ниско, Дунава замръзна. Рядко се случваше това, но ето че се случи. Нямаше вече шлепове, нямаше вече и работа.

Това не беше единствената беда за малкото градче. Ставаше нещо още по-лошо.

Немците се раздвижиха неспокойни. Нови части пристигаха, други заминаваха на някъде… Беснееха и полицаите. Все по-често караха в участъка най-различни хора. И бащата на Пацата. Хванали го към лозята с торба хляб на рамото. Отивал човекът да поправя покрива на някаква богаташка вила. Няколко дни щяла да трае работата. Взел си и хляб. Няма сняг да яде.

Завардили го полицаи:

— Какъв е този хляб?

— Хляб като хляб! За ядене.

— Ела в участъка, ще видим кой трябва да го яде.

Добре че този, същият богаташ се намесил, та го освободиха.

Само един ден след голямото състезание се случи нещо необикновено. Докараха с камионетка убити хора. Двама. Хвърлиха ги насред площада, „за назидание“, както каза един от полицаите. Какво беше това назидание, Мильо не знаеше. Но разбираше, че нещо лошо става. Иначе защо ще убиват хора? Защо ще ги хвърлят по площадите?

Вечерта за пръв път чу баща си да ругае:

— Гадове мръсни! Хляба ни взеха и кръвта ни ще изпият! А ти — обърна се към Мильо — дръж оня парцал с пречупения кръст. Пази си го за спомен!

Стана му тежко. И мъчно! Кого да послуша? Баща си или бате Марин? Щом бате Марин казва: „Дръж го! Може да потрябва!“ — значи си има нещо наум.

С него те отдавна играеха на открити карти. Пристанищният работник му разказа много неща, които баща му не смееше. И затова, защо немците и полицаите беснеят, му каза: „Нагазили са ги здравата братушките. Затова са такива. Нали знаеш, като настъпиш опашката на змията, какво става? Същото е и с тях!“

… Свечеряваше се. Мильо и момчетата риеха с крака снега пред Пацовата ограда и за кой ли час вече разговаряха възбудено за голямото състезание.

И за кой ли път Ицо повтаряше все своето:

— Ама им размазахме фасоните. Ще ми се перчат! Не знаят с кого си имат работа!

И Пацата не оставаше назад:

— Куц съм бил. Добре! Ама оня без малко не го минах. Уж и двата му крака здрави. Ама леви! Какво от това, че кънките му са купени чак от София? С два леви крака и златни кънки не те спасяват.

Митето, който отдавна вече не хапеше, не пропусна отново да похвали Мильо:

— А? Даде им да разберат, нали? Даже оная немска свиня и флагче ти връчи. На победителя от приятелите немци! Ха-ха! От приятелите! То беше за бранничетата, ама нямаше как да се излагат!

Митето не биваше да напомня отново за това противно флагче. „Мръсен парцал!“ Прав беше баща му. Мръсен е, разбира се. Но все пак на него пишеше „На победителя!“ Значи и немците признаваха победата! Напук на ония ежльовци.

— Да си ходим, а? — каза дебелият Сашко и вдигна яката на износеното си палте. — Май стана студено!

Наистина стана студено. Откъм замръзналия Дунав се вдигна вихрушка. Понесе се по уличката, засипа лицата на момчетата със сняг.

— Да си ходим! До утре! — рече Мильо и тръгна.

Не бързаше. Радваше се даже на вихрушката. И на щипещия студ. И на замръзналия Дунав, който лъщеше пред него като голяма люспеста риба, просната между заскрежените клони на крайбрежните върби.

Изтупа краката си на прага и влезе в малката кухничка. Стъписа се. До печката седеше бате му Марин.

— Добре, че все пак се прибра. Слушай, докато не са дошли майка ти и баща ти.

— Какво се е случило? — уплашено попита Мильо.

— Още нищо, но може и да се случи. Зависи само от теб.

— Нищо не разбирам.

— Ще разбереш. Ела по-близо.

Почти в ухото му Марин зашепна припряно:

— В града е обявена блокада. Пътищата са завардени. Никой не може да се измъкне.

— Защо трябва да се измъква? — наивно попита Мильо.

— Защото след час към съседното село Крайбрег тръгва полиция. Надушили са, че има нелегални. От тебе зависи всичко.

— Какво трябва да направя? — решително попита Мильо.

— Да се измъкнеш до брега, да сложиш кънките и по леда на Дунава да стигнеш час по-скоро в Крайбрег. Ще потърсиш къщата на селския железар дядо Митьо. Ще му кажеш, че идва полиция! Толкоз! А после ще се върнеш. Ако те спипат, измисли нещо. Че си се пързалял. Покажи и флагчето, което ти даде немецът. Но нито дума за другото. Тръгвай!

Мильо извади лист от тетрадката. Написа с разкривени от бързането букви: „Не се тревожете, у Пацата съм!“ И побягна към плевнята, където висяха дървените му кънки.